Александър Пушкин
19 октомври 1825 ^[0]

Александър Пушкин
19 октомври 1825

Гората рони алени листа.

Сребрее мраз по долината гола,

денят прогледне, сякаш по неволя,

и гасне зад планинската черта.

Гори, камина, в пустата килия;

вино, на есента приятел скъп,

налей утеха, нека се опия,

разсей за миг горчивата ми скръб!

 

Печален съм: поне да имах свой

приятел, да полеем туй изгнание,

ръката му да стисна, с пожелание

да бъде дълго, дълго весел той.

Аз пия сам; мечта ме завладява

да видя пак другарите в нощта,

но никой моя праг не приближава,

не чака никой моята душа.

 

Аз пия сам; за мене в тоя час

приятелите край Нева тъгуват…

Мнозина ли събрани там пируват?

Кого сега не виждате сред вас?

Кой на привичките ни изменява?

Кой хлътнал е във оня хладен свят?

Чий глас във този сбор се умълчава?

Кой липсва там? Кажете, кой наш брат?

 

Отсъства къдрокосият певец^[1],

със поглед смел, с китара сладкогласна:

под миртите в Италия прекрасна

той тихо спи и с дружески резец

над руския му гроб не е изсечен

на наш език оскъден словоред,

та северния син след път далечен

да прочете един унил привет.

 

Седиш ли сред другарската среда,

поклонник на далечните пространства^[2],

или сред тропика духът ти странства

и сред морета, спящи под леда?

Приятен път!… От прага на лицея

на кораб стъпи; от онези дни

морето страшно твоя път разсея,

дете на вечни бури и вълни!

 

В съдбата си на скитник съхрани

онези чудни дни с наивни нрави

и на лицея шумните забави

те следваха сред гневните вълни!

Към нас ръка простираше със мъка.

И ти, понесъл нашите съдби,

повтаряше: „За дълго на разлъка^[3]

съдбата ни осъди може би!"

 

Прекрасен е съюзът ни! Съвсем

като душата неделим и вечен —

непоклатим, свободен и сърдечен,

от дружните ни музи сътворен.

Къде не ни е хвърляла съдбата

и щастието в своя весел бяг?

За нас чужбина е навред земята,

родина ни е Царско село пак.

 

От край във край от бурите следен,

във мрежата на участта сурова,

със трепет в люлката на дружба нова

глава прекланях, смъртно уморен.

С молбата си печална и метежна,

във първите години доверчив,

пред много си открих душата нежна,

но поздрава небратски бе горчив.

 

И тук сега, във скрита от света,

сред студ и бури тягостна обител,

не знаех, че утеха бих изпитал:

другари трима трепетно в нощта

прегърнах. Пушчин, моя дом^[4] белязан

най-първо бе от тебе посетен

и на изгнаника деня омразен

превърна ти в лицейски весел ден.

 

Ти, Горчаков^[5], щастливец си до днес,

хвала! — след бури с блясъци студени

душата ти е волна, без промени.

Пак същия си ти за наша чест.

Съдбата отреди ни път различен,

в живота се разпръснахме с тъга,

ала случайно в тоя друм страничен

отново се прегърнахме сега.

 

Щом аз усетих гневния повей

на свойта участ, станах чужд, бездомен,

под сприята склоних глава за спомен:

теб, на пермески деви чародей,

очаквах. Син на леност вдъхновена,

дойде ти. Делвиг^[6], с твоя чуден глас

приспаната ми жажда бе спасена

и благославях участта си аз.

 

На песните духа бе в нас горял,

познато бе ни чудното, вълнение,

две музи ни дариха с вдъхновение.

И сладък бе момчешкия ни дял.

Овациите аз следях с охота.

Ти пя за музи в горда светлина,

аз пръснах своя дар като живота,

а своя ти възпита в тишина.

 

В изкуството не трябва суета,

то длъжно е да бъде неизмерно,

но младостта ни учи лицемерно

и нас ни радва празната мечта…

Опомняме се, ала късно! Взрени,

следите си не виждаме назад…

Не станаха ли същите промени

и с нас, о Вилхелм^[7], нежен мой събрат!

 

Настана време! Нека нашта скръб

изчезне; и лъжите да забравим!

Животът си самотен да направим!

Ти закъсня, ела, приятел скъп,

с вълшебен разказ оживи забавни

легенди от далечните места.

Ще бъбрим за Кавказ, за дните славни,

за Шилер, лаврите и любовта.

 

О, пийте, братя! Идва моят час!

Предчувствам, ще се срещнем скоро ние,

пророчеството ми помнете вие:

ще минат дни — и аз ще бъда с вас,

ще станат факт заветните мечтания,

ще минат дни — и ще ви дойде гост…

О, колко сълзи, колко възклицания

и чаши, вдигнати за светъл тост!

 

И първата до връх — да се прелей,

и цялата до дъно за съюза!

Благослови ни ти, щастлива муза,

благослови прекрасния лицей!

На всеки педагог, бил в полза наша,

на мъртъв, жив — за честния му път,

издигайки признателната чаша,

сърцата ни слова ще промълвят!

 

По-пълно! И с възпламенена жар

до дъно пак, до капка, не пестете!

Но за кого? Другари, отгатнете…

Ура, за царя! Родният ни цар.

Човек е! И мигът над него властва:

на страст и клюки той се е отдал.

Простете му, че гони наште братства:

Париж превзел, лицей е основал.

 

О, пийте днес, додето сте при мене!

Кръгът ни час по час се разредява:

един спи в гроб, в чужбина друг остава;

следи съдбата: вехнем ден из ден…

Незримо мрем, кръвта ни леденее,

вървим натам, отдето сме дошли…

И кой ли сам до старост ще живее,

в деня лицейски да се весели?

 

Нещастникът! Сред ново поколение

излишен, скучен гост — дали с тъга

ще спомня нас и дните на сближение,

закрил очи с трепереща ръка…

И този ден със чашата отрадна,

дай боже, да прекара леко той,

тъй както аз, заключеник отпаднал,

без скръб и грижи в моя свят покой.

Гората рони алени листа.

Сребрее мраз по долината гола,

денят прогледне, сякаш по неволя,

и гасне зад планинската черта.

Гори, камина, в пустата килия;

о, вино есенно, приятел скъп,

налей утеха, нека се опия,

опустоши горчивата ми скръб!

 

Така скърбя: поне да имах свой

приятел, да полеем туй изгнание,

ръката му да стисна, с пожелание

да бъде безконечно весел той.

Аз пия сам: мечта ме завладява

с приятели в нощта да се теша,

но никой моя праг не приближава,

не чака никой моята душа.

 

Аз пия сам: за мене в този час

приятелите край Нева тъгуват…

Мнозина ли събрани там пируват?

Кого сега не виждате сред вас?

Кой на привичките ни изменява?

Кой хлътнал е сред оня хладен свят?

Чий глас из този сбор се умълчава?

Кой липсва там? Кажете, кой наш брат?

 

Отсъства къдрокосият певец,

със поглед смел, с китара сладкогласна:

под миртите в Италия прекрасна

той тихо спи и с дружески резец

над руския му гроб не е изсечен

на наш език оскъден словоред,

та северния син след път далечен

да прочете един унил привет.

 

Седиш ли сред другарската среда,

поклонник на далечните пространства,

или сред тропика духа ти странства

и сред морета, спящи под леда?

Приятен път!… От прага на лицея

на кораб стъпи; от онези дни

морето страшно твоя път разсея,

дете на вечни бури и вълни!

 

В съдбата си на скитник съхрани

онези чудни дни с наивни нрави

и на лицея шумните забави

те следваха сред гневните вълни!

Към нас ръка простираше със мъка.

И ти, понесъл нашите съдби,

повтаряше: „За дълго на разлъка

съдбата ни осъди може би!“

 

Прекрасен е съюзът ни! Сплотен,

като душата неделим и вечен —

непоклатим, свободен и сърдечен,

от дружните ни музи сътворен.

Къде не ни е хвърляла съдбата

и щастието в своя весел бяг?

За нас чужбина е навред земята,

родина ни е Царско село пак.

 

От край във край от бурите следен,

сред мрежите на участта сурова

и с трепет в люлката на дружба нова

глава прекланях, смъртно уморен.

С молбата си печална и метежна,

през първите години доверчив,

пред много си открих душата нежна,

но поздрава небратски бе горчив.

 

И тук сега, в прикрита от света,

сред студ и бури тягостна обител,

не знаех, че утеха бих изпитал:

другари трима трепетно в нощта

прегърнах. Пушчин, моя дом белязан

най-първо бе от тебе посетен

и на изгнаника деня омразен

превърна ти в лицейски весел ден.

 

Ти, Горчаков, щастливец си до днес,

хвала! — след бури с блясъци студени,

душата ти е волна, без промени.

Пак същия си ти за наша чест.

Съдбата отреди ни път различен,

в живота се разпръснахме с тъга,

ала случайно в тоя друм страничен

отново се прегърнахме сега.

 

Щом аз усетих вихърът-злодей

на свойта участ, станах чужд, бездомен,

под сприята склоних глава за спомен:

теб, на пермески деви чародей,

очаквах. Син на леност вдъхновена,

дойде ти, Делвиг, с твоя чуден глас

приспаната ми жажда бе спасена

и благославях участта си аз.

 

На песните духа бе в нас горял,

познато бе ни чудното вълнение,

две музи ни дариха с вдъхновение.

И сладък бе момчешкият ни дял.

Овациите аз следях с охота.

Ти пя за музи в горда светлина,

аз пръснах своя дар като живота,

а твоя ти възпита в тишина.

 

В изкуството не трябва суета,

то длъжно е да бъде неизмерно,

но младостта ни учи лицемерно

и нас ни радва празната мечта…

Опомняме се, ала късно! Взрени,

следите си не виждаме назад…

Не станаха ли същите промени

и с нас, о Вилхелм, нежен мой събрат?

 

Настана време! Нека нашта скръб

изчезне; и лъжите да забравим!

Животът си самотен да направим!

Ти закъсня, ела, приятел скъп,

с вълшебен разказ оживи забавни

легенди от далечните места.

Ще бъбрим за Кавказ, за дните славни,

за Шилер, лаврите и любовта.

 

О, пийте, братя! Идва моя час!

Предчувствам, ще се срещнем скоро ние,

пророчеството ми помнете вие:

ще минат дни — и аз ще бъда с вас,

ще станат факт заветните мечтания,

ще минат дни — и ще ви дойда гост…

О, колко сълзи, колко възклицания

и чаши, вдигнати за светъл тост!

 

И първата до връх — да прекипи,

и цялата до дъно — за съюза!

Благослови ни ти, щастлива муза,

лицеят ни с възхвала подкрепи!

На всеки педагог, бил в полза наша,

на мъртъв, жив — за честния му път,

издигайки признателната чаша,

сърцата ни слова ще промълвят!

 

По-пълно! И с възпламенена жар,

до дъно пак, до капка, не пестете!

Но за кого? Другари, отгатнете…

Ура, за царя! Родният ни цар.

Човек е! И мигът над него властва:

на страст и клюки той се е отдал.

Простете му, че гони наште братства:

Париж превзел, лицей е основал.

 

О, пийте днес, додето сте при мен!

Кръгът ни час по час се разредява:

един спи в гроб, в чужбина друг остава;

следи съдбата: вехнем ден из ден…

Незримо мрем, кръвта ни леденее,

вървим натам, отдето сме дошли…

И кой ли сам до старост ще живее,

в деня лицейски да се весели?

 

Нещастникът! Сред ново поколение

излишен, скучен гост — дали с тъга

ще спомня нас и дните на сближение,

закрил очи с трепереща ръка…

И този ден със чашата отрадна,

дай боже да прекара леко той,

тъй както аз, заключеник отпаднал,

без скръб и грижи в моя свят покой.