Александър Пушкин
Към кокетката ^[0]

Тъй не е вярвала, уви,

и простодушната Агнеса^[1].

Във кой роман сте чела вий

от обич да умре обесник?

Броите тридесет лета,

не повече от трийсет, моля.

Аз — двадесет; видях света,

кръжих из него тъй — на воля;

сит съм на клетви и сълзи;

немирствата ме умориха.

Подобна участ ви грози —

вас изневери ви сразиха.

И ний, от радост охладнели,

не търсим вече нежен зов.

Ний знаем: вечната любов

едва живее три недели.

Приятелство роди се в нас,

но случи се мъжът ревнивец,

безумно се притворих аз,

притвори се и ти свенливо.

Заклехме се… след туй… уви! —

изчезна тази клетва наша;

залюбихте Клеона вий,

а аз връстничката Наташа.

Разминахме се; не с тъги,

днес всичко е благопристойно

и можехме и без кавги

да минем дружно и спокойно.

Но не! Внезапно сутринта

в трагедията на жарта

вий възкресихте сива древност —

отново проповеден зов

за стара рицарска любов,

учтива жар, тъга и ревност.

Простете ми — но няма как,

макар поет, не съм хлапак.

А щом клоним към своя залез,

нека дадем и своя жар —

на свойта щерка вие в дар,

а аз на брата червендалест;

сега е техен ред в света,

за сълзи те са по-готови;

за тях остана любовта,

а нам е време да злословим.