Александър Пушкин
Станси ^[0] (Из Волтер)

Ти казваш да горя в душата:

върни ми миналите дни

и утрото съедини

със мойта вечерна позлата!

 

Векът ми вече отминава,

в кръга на смях и на игра

нарежда времето да спра

и за ръка ме отстранява

 

И длъжни сме да се смирим.

А този, който не умее

да е така приспособим,

той само в горест ще живее.

 

На младите, щастливи вред,

оставяй страстите — и стига

Животът ни е от два мига,

на разума е вече ред.

 

Нима навеки сте се скрили,

мечти от първите ми дни,

с любов и мъка подсладили

минутните ми младини?

 

Два пъти на света се мре;

с мечтите сладки се прощаваш —

от страдането мъртъв ставаш!

Какво, че и дъхът ще спре?

 

Пред моя мрачен залез вече,

сред вечерната пустота

така скърбя, че е далече

измамно сладката мечта.

 

На моя глас унил подава

едничка дружбата ръка

подобна на любов, в забрава

узнавам нежността така.

 

Подавам вехнещите рози

от юношески тържества

и тръгвам просълзен, тревожен,

че все след лея ще вървя!