Александър Пушкин
Казак ^[0]

Някога, в среднощно време,

        през мъгли и мрак,

тихо над реката стреме

        опвал смел казак,

 

Черна шапка накривена,

        прашен отдалеч,

пистолети до колене,

        до земята меч.

 

Верен кон, със стъпка жива,

        без юзда вървял;

веейки вълниста грива,

        той се взирал цял.

 

Две, три къщи виждат, ето,

        изпокъртен плет;

тук — пътека към селцето,

        там — към злия лес.

 

„Няма във леса девици —

        мислел си Денис: —

вече техните ресници

        спят сред мрака чист.“

 

Дръпнал момъка юздата,

        шпорите забил

и поел като стрелата,

        към къщурка свил.

 

В облаци далеч се крила

        сребърна лупа;

а красавица унила

        чакала сама.

 

Храбрият я забелязал;

        гласът му кипял,

към дома й вляво, вляво —

        конят тихо спрял.

 

„Все по-тъмно става горе,

        ни една звезда.

Бързо, мила, коня морен

        напои с вода.“

 

„Не! Със момък е опасна

        всяка близост, знам.

Страшно ми е да изляза

        и вода да дам.“

 

„Ах! Не бой се, хубост жива,

        приближи в нощта!“ —

„Тъмнината е лъжлива.“ —

        „Не и радостта!

 

Довери се безвъзвратно;

        и се успокой!

Губиш в мисли време златно;

        мила, не се бой!

 

Сядай върху коня; с тебе —

        към далечен край,

с мен ще имаш светъл жребий:

        с обич вред е рай.“

 

Е, девице, що? Склопила,

        тръгнала без страх,

да върви се съгласила

        до щастлив казак.

 

Спуснали се, полетели.

        Той я тъй любил;

бил й верен две недели,

        след туй изменил.