Джон Конъли
Всяко мъртво нещо (29)

Двадесет и осма глава

Вече бях близо до края. Краят на нещо като затворен контур или цикъл, просъществувал повече от три десетилетия и отнел живота на много деца. Достатъчно, че да изпълнят катакомбите на един изоставен склад. Но няма значение каква резолюция можем да сложим на този заплетен случай. Така или иначе тя съвсем няма да може да обясни истинските подробности и причини, хората, мислите им, въобще какво точно се бе случило. Край ще има на всяка цена. Закриване на случая — също. Но решение? Едва ли…

Питах се: колко ли пъти годишно е пътувал Хайъмс до Ню Йорк? В новите си, елегантни адвокатски одежди? Понесъл в ръка скъпа, но не и привличаща внимание пътна чанта? За да разкъса поредното бедно дете. Множество пъти се е качвал на влака, вероятно разговарял с кондуктора; купувал билет за самолета, усмихвал се на момичето зад бюрото на авиолинията; минавал с кадилака с разкошните червени кожени седалки покрай будката на магистралата и заплащал таксата на жената, протегнала ръка от прозорчето. И още много, много подобни неща са се случвали. Дали някога някой е успял да прочете по лицето му нещо, което да го накара да се замисли и да се обърне след този възпитан, резервиран мъж с прекрасно подстриганата посивяла коса и консервативно ушития костюм? Да преосмисли преценката си за него? Да си зададе някои въпроси?

Питах се и друго. Коя е онази, изгорялата до овъгляване в Хейвън преди толкова години? Защото не Адилейд Модайн бе намерила смъртта си там.

Спомням си казаното от Хайъмс. Че се е върнал в Хейвън в деня преди да намерят тялото. Не бе трудно човек да навърже логически събитията: паническото обаждане на Модайн, изборът на подходяща жертва от лекарските досиета на бащата, замяната на картоните в зъболекарската картотека, подхвърлянето на бижутата и чантата край трупа, първите искри, миризмата на печена плът, на горящото тяло…

А после тя изчезва, скрива се нейде в мрака, за да изчака да отшуми бурята, да мине време, което й е нужно, за да излезе отново на бял свят с нова самоличност и да продължи да убива. Адилейд Модайн — черен паяк в ъгъла, оплел гъста мрежа наоколо, нападащ светкавично, когато в сферата на действие и влияние се появи жертва. Жертва, която ще изстрада садистични мъчения в ръцете на перверзната си убийца, за да завърши увита като пашкул в найлоново фолио… И така е действала тридесет години, необезпокоявана от никого, показваща едно лице на света, друго на децата. Фигура, позната в смъртта на невръстните като демон от приказките, като дебнещо в мрака хищно същество — в часовете, когато всички нормални хора спят непробуден, мирен сън.

Струваше ми се, че вече виждам лицето й. И още: че вече разбирам защо, въпреки бащинските си чувства, самият дон Ферера се гнуси от собствения си син Сони, защо е изпратил и Боби Шиора да ме гони чак в Хейвън, защо Дебелия Оли Уотс бе побягнал в неистов страх за живота си, за да бъде застрелян посред бял и красив ден на улица, облята в лятна слънчева светлина.

 

 

Уличните светлини проблясваха покрай мен като пистолетни изстрели. Под ноктите ми имаше пръст и мръсотии, но стисках волана и продължавах въпреки желанието си да спра на първата бензиностанция и да се мия дълго и облекчително. Да намеря телена четка и продължително да трия собствената си кожа — до разкървяване, да отмия пластовете нечистотия и дъха на смъртта, които лепнеха по мен през последните двадесет и четири часа. Вкусът в устата ми бе гаден, стомахът ми сякаш изгаряше от киселини. Преглъщах с мъка и се стараех да се концентрирам върху пътя отпред, светлините на предшестващата кола, светофарите… Веднъж или дваж зърнах падащи звезди далеч отпред в тъмнеещите небеса на хоризонта. Дали това не означаваше нещо?

Двойните порти на оградата пред къщата на Ферера бяха отворени и разкривени, подобно на разчупени зъби в зееща като тъмна дупка уста. Входът бе препречен от изпомачкан форд купе със забит в дясното крило радиатор. Предната врата — шофьорската — бе широко разчекната. Нямаше и следа от федералните ченгета, които бях зърнал да наблюдават имението при първото си посещение тук в началото на седмицата. Всичко наоколо сега ми изглеждаше като друг свят, в друго време.

Паркирах колата на Шиора отвън и тръгнах към разбития автомобил. Огледах се за охраната, но не зърнах никого. В колата смърдеше на алкохол, човешка пот и на страх… да, да, долових типичния мирис на човешки страх, на ужас и уплаха от отмъщение, от възмездие може би. Шофьорската врата бе осеяна с дупки от куршуми — като надупчена от акне младежка мутра, задният прозорец липсваше, но никъде не видях следи от кръв. Тръгнах към къщата, като се стремях да се движа в сенките. Вървях към светлините пред централния вход, а ръката ми стискаше дръжката на пистолета, лепкава от пот и напрежение. Рамото ме болеше повече от всякога, от време на време ми прилошаваше и ми се виеше свят.

Предната врата на дома бе отворена. Виждах движещи се вътре мъже. Под един от прозорците на фасадата се бе свлякла мъжка фигура в тъмен костюм, хванала глава с ръце, отстрани бе захвърлен автоматичен пистолет.

Продължих, като тръгнах да заобиколя къщата. Целта ми бе задният вход, евентуално кабинетът на дон Ферера. Почти бях стигнал там, когато чух виковете.

— Някой е влязъл в градината! Тръгвайте! Бегом! Бегом!

Спринтирах към един от еркерните прозорци тъкмо когато проехтяха първите изстрели. Парченца чакъл се разхвърчаха по алеята наоколо ми. Пробягах няколкото стъпала до прозореца и силно ударих рамката — веднъж, дваж, не стана. Завъртях се и я ритнах — вътрешните ключалки поддадоха, дървото се разчупи и след секунда бях вътре.

На пода имаше локвички кръв и сивкава материя; на дебелия персийски килим изпъкваха тъмни черно-червеникави петна. Алени лекета зацапваха и елегантния бежов панталон на дон Ферера — старецът държеше главата на сина си в скута и се люлееше напред-назад, потънал в няма скръб. Пръстите на лявата му ръка бяха заровени в рядката коса на Сони. В дясната, увиснала някак си безволево надолу край тялото, държеше пистолет с насочено към пода дуло. Очите на Сони бяха отворени и в тъмните зеници проблясваха светлините на полилеите.

Помислих си, че го е прострелял в мига, когато синът е коленичил пред бащата в молба за… какво? Може би за помощ, за помилване, за опрощение? Тлъстият, гнусен и перверзен Сони, с дебелите, гумени устни и налудничавите очи, облечен в евтин кремав костюм, риза с отворена яка, крещяща и безвкусна дори и в смъртта. Сега видях лицето ла стария дон по-добре — бе строго и някак си непоколебимо, но когато ме погледна, усетих болката и скръбта в очите му. И нещо още — вина и отчаяние; това бяха очите на човек, убил собствения си син и умиращ заедно с него.

Чух стъпки отзад. Зърнах двамата главорези зад мен в огледалните стъкла на голямата библиотека отсреща. Пистолетите им бяха насочени в тила ми. След секунда дойдоха още хора от охраната и мигом замръзнаха, когато видяха кървавата картина в помещението.

— Разкарайте се! — тихо нареди донът. Тихо, но отчетливо и властно, с поглед отправен към малката група на разбития прозорец.

От градината отвън полъхна слаб ветрец. Зашумяха листа и цветчета и сякаш обявиха края на някаква песен. Никой не помръдна. Старият мъж вдигна ръката с пистолета и го насочи към мъжете зад мен. Забелязах, че ръката му леко трепери.

— Разкарайте се! — изрева с все сила и този път те изпълниха заповедта. Било по навик или инстинктивно, последният притвори прозореца, но вятърът се усили и го разтвори отново и почти незабавно. Нахлу нощен въздух с миризма на лека влага и пръст. Ферера задържа ръката с оръжието още малко насочена към еркера, после бавно я отпусна и то леко тупна на пода. Лявата ръка, застинала при влизането на неговите мъже, отново се раздвижи и продължи да гали главата на мъртвия син, монотонно и еднообразно, с налудничавата нагласа и движения на затворен в клетка звяр.

— Той ми е син — рече, загледан не в мен, а сякаш в миналото или в бъдещето, което никога няма да дойде. — Той ми е син, но нещо му има. Не е в ред, горкият. Болен е. Белята му е в главата, отвътре…

Нямаше какво да кажа. Мълчах.

— Защо сте дошли? — изведнъж попита той. — Всичко свърши. Синът ми е мъртъв.

— И мнозина други — също — отвърнах тихо. — Деца, много деца… Оли Уотс…

Старият примижа и потръпна. След малко поклати глава бавно и очите му се втренчиха в нещо невидимо.

— Онзи шибаняк Оли Уотс. Да не е бягал. Не биваше да се крие. Когато побягна, разбрахме всичко. Сони също разбра.

— Какво разбрахте?

Хрумна ми, че ако бях влязъл при него няколко минути по-късно, старият вероятно щеше да заповяда да ме убият или щеше да ме застреля собственоръчно. Но вместо това сега, изглежда, пожела да ме използва за слушател. Нещо като свидетел, пред който да оправдае действията си. Ще си признае греховете, ще се разтовари напълно — пред мен, чуждия, и това сигурно ще бъде последният път, когато ще говори за случилото се. Психология? Вероятно — при това типична за този вид хора.

— Ами, че е погледнал в колата. Не е трябвало да гледа там. Трябвало е просто да си замине.

— А какво е видял там? Какво е намерил в колата? Видеокасети ли? Или снимки?

Очите на стария дон се затвориха плътно, той стисна клепачи, веждите му се изкривиха от усилието, но явно не можа да скрие видяното или знанието за него от собственото си съзнание. През набръчканите ъгълчета на очите му се процедиха няколко сълзи и потекоха по бузите. Устните му се отвориха в безмълвни, беззвучни думи. Не. Не. По-лошо. Още по-лошо.

След малко отвори очи и вече изглеждаше мъртъв отвътре.

— Касети със записи. И едно дете. Мъртво дете в багажника на колата. Моят Сони! Моето момче Сони… то убило едно дете…

Погледна ме в очите този път и сега лицето му се загърчи, готово да се разпадне, сякаш съзнанието му, мозъкът му не могат, не желаят да поберат чудовищността на извършеното. Същият този човек, който бе издавал заповеди за убийства и мъчения, сам бе убивал и измъчвал, сега разкриваше престъпленията на собствения си син и разбираше, че той — синът — е попаднал в мрака на Злото, мрак без измерения, черна дупка без светлина и въздух, където лежат деца с разкъсана плът — в самото сърце на Всяко Мъртво Нещо.

Ясно. За Сони е дошъл мигът, когато гледането не е било вече достатъчно, трябвало е да опита сам… видял е силата на тези хора, усетил е удоволствието, което те изпитват, когато бавно отнемат живота на невръстните, частица по частица… Трябвало е да опита сам.

— Наредих на Боби да ми го доведе, но той избяга и се скри. Веднага щом научи за Пили.

Лицето му се втвърди.

— Тогава заповядах на Боби да ги избие всичките. Всички останали. До един.

Лицето му почервеня от ярост. Изглежда, отново преживяваше разговора с Шиора, когато му е давал нарежданията си.

— Унищожи записите! Намери децата, открий къде са те и ги премести там, където никой никога няма да успее да ги намери! Ако щеш, изпрати ги на дъното на шибания океан. Искам да стане все едно нищо не се е случвало! И то наистина не се е случвало!

Изведнъж се усети къде се намира, какво наистина е било извършено, може би поне за малко, и ръката му отново погали главата на Сони.

— После се появихте вие. Бяхте тръгнали да търсите онова момиче и задавахте много въпроси наляво и надясно. А момичето пък откъде да знае? А може и да знае. Все пак реших да ви оставя да я търсите — за да се разкарате оттук. И от Сони.

Но Сони бе тръгнал след мен посредством наетите си убийци, които се бяха провалили. Техният пък провал бе накарал бащата да действа. Ако момичето оцелее и проговори пред съда, Сони отива на кино — с тази логика е бил изпратен вездесъщият Боби Шиора — да ликвидира Катърин Демитър.

— А Шиора защо уби Хайъмс?

— Какво?

— Шиора уби един адвокат в Хейвън, човек, който пък се опита да убие мен. Защо, питам?

За миг очите на Ферера се замъглиха, той посегна към пистолета на пода.

— Носите ли предавател?

Уморено поклатих глава и рязко разкопчах копчетата на ризата си, като открих гърди. Пистолетът на дона си остана на мястото.

— Разпознал го е от записите. Така е намерил и вас. Боби се движил с колата из града и изведнъж видял позната физиономия — отивала в обратната посока. Това бил човекът от записа, човекът, който…

Пак замълча и облиза устни, раздвижи езика в устата си, вероятно за да предизвика отделянето на слюнка и да може да говори.

— Трябваше всички следи да бъдат унищожени. Всички до една…

— Но не и мен?

— Може би и вас е трябвало да убие, щом ви е заварил там и е имал възможността. Без значение какво ще направят вашите приятели ченгетата.

— Трябвало е — рекох. — Защото вече няма да може. Умря.

Ферера примига няколко пъти.

— Вие ли го убихте?

— Аз.

— Боби е член на нашето семейство. Знаете ли какво означава това?

— А вие знаете ли какво направи синът ви?

Той замълча, отново го заляха мислите за чудовищността на извършеното от Сони. След малко заговори, като с мъка потискаше яростта си. Усетих, че времето ми с него изтича.

— Кой сте вие, че да съдите сина ми? — започна той и премина на „ти“. — Като си загубил детето си, мислиш, че имаш право да бъдеш светец обвинител, а? Покровител на убитите деца, а? Да ти го начукам! На тебе, да! Аз погребах двама синове и сега убих и третия — последния. Ти нямаш право да ме съдиш! Нито мен, нито сина ми!

Вдигна пистолета и го насочи в главата ми. Този път ръката му не трепереше.

— Всичко свърши! Край! — рече гневно.

— Не. Не е свършило! Кой друг също е записан на касетите, а?

Дон Ферера се опули. Споменаването на касетите му подейства като шамар.

— Една жена. Казах на Боби да я намери и също да я очисти.

— А той направи ли го?

— Нали е мъртъв?

— Лентите у вас ли са?

— Край на лентите! Изгорих ги.

Замълча и, изглежда, се осъзна. Припомни си къде се намира, сякаш гневът го отдалечаваше от реалността, от случилото се, от отговорността му за убитите, за сина му, за безкрайния списък от престъпления.

— Разкарай се! Изчезвай! Ако отново те видя, ти си мъртвец!

Този път излязох през предната врата и никой не ми се изпречи на пътя. Фордът бе изчезнал от портите, приведен мъж метеше стъклата. Все едно нищо не се бе случило.