Емилиян Станев
Крадецът на праскови (3)

3

Вечерта тя не каза на полковника за случката, но през време на вечерята нарочно заговори за пленниците. Полковникът се намръщи:

— Помислила ли си за нашите българи, които са в техен плен? Знаеш ли как ги третират? По-добре да паднеш убит на бойното поле, отколкото да те вземат роб!

— Защо да не бъдем по-човечни? — възрази тя горещо.

— Не виждаш ли, че няма хляб, няма дрехи. Войниците ходят боси и се бият гладни, а ти си се загрижила за робите! Я остави тия даскалски приказки!

Тя млъкна не защото беше съкрушена от аргумента, но защото се почувствува обидена от думата „даскалски“ и защото съзнаваше, че нищо няма да излезе от такъв разговор. Полковникът презираше всяка сантименталност. Той се облегна о гърба на стола, иронично я погледна и закачливо попита:

— Да не си ходила край пътя да ги гледаш?

— Кого?

— Пленниците. Всяка вечер те минават оттук. Аз те съветвам да не ходиш. Не е твоя работа. Никоя порядъчна жена не бива да вижда такива безобразия. Те не са хора, а чорт знае що.

— Как искаш да изглеждат, щом са гладни и измъчени?

— Гладни?! Хм, добре им е, че са в тила. Ако са сити, ще се бунтуват.

Той прочете по лицето й раздразнение и промени разговора.

— Карналиев се върнал в отпуск. Донесъл два сандъка захар, каналията! Ето какво значи да си комендант в крайграничен град. Сигурен съм, че е контрабандирал от Румъния и сол. Пари печелят… офицери, подлеци!

Възмутен, той засука заканително дебелите си мустаци. Макар че не би разменил комендантското си място с това на който и да било офицер фронтовак, чувствуваше се онеправдан. Наистина той не крадеше, както правеха почти всички негови колеги във вътрешността. Обичаше да се хвали, че не е донесъл в къщата си никаква плячка освен една турска кавалерийска карабина, а това му даваше правото да се възмущава, когато някой от колегите му петнеше мундира с подобни работи.

Тъй като жена му не показа никакво участие в неговото огорчение, той си спомни за раната и започна да се оплаква от болки в крака. Друг път тя се стараеше да му угоди, но сега каза спокойно:

— Времето ще се промени, затова се обажда кракът ти. Ти имаш ревматизъм.

Той настоя да му донесат топла вода и след малко ординарецът донесе едно казанче, прилично на попска калимявка. Сложиха сол, полковникът се събу и натопи краката си вътре. Всякога, когато го заболяваше кракът, прибягваше до това примитивно средство, въобразявайки си, че подсолената вода има всички целебни свойства на морето. Той се настани удобно в платнения стол и полулегнал започна да вади и да спуща краката си в казанчето, кривейки лицето си от опарването на горещата вода.

Понякога това развеселяваше Елисавета. Тя познаваше цялата програма на това глезене. След като се оплачеше от несправедливата съдба и от болките, той ставаше простодушен, сантиментален и смешно нежен към нея. Но сега това я дразнеше. Тя знаеше, че пак щеше да й каже: „Лиза, остаряхме, моето момиче“ — не защото съзнаваше, че вече е стар, но защото искаше по тоя начин да й внуши, че й тя е стара.

Тя се отдалечи с вестника под закачената на стената лампа, край която хвърчаха и се блъскаха множество насекоми и нощни пеперудки.

Наоколо се обаждаха щурците с меланхоличен звук, напомнящ недовършен стон, във въздуха се носеше миризма на треви, на дим и на печено месо от кебапа, който ординарецът току-що бе опекъл. От близката ливада се чуваше пръхтенето на стария кон. После откъм града се понесе медният ек на войнишка тръба, която зовеше новобранците в казармата за молитва. И след няколко минути хор от мъжки гласове достегна дотук: „…Насопротивния даруя… царя нашего Фердинанда…“

Стотици гърла пееха в мелодичен речитатив молитвата, която се издигаше под тъмните звездни небеса и замираше в топлата нощ като повик, пълен с упование към оня, който трябваше да стои в тоя чер купол, нависнал над горещата земя.

Елисавета следеше редовете машинално, докато мисълта й бе заета с войната. Войната бе далеч — някъде на юг и на север, — ала тя се усещаше в смълчаната печал, легнала над страната, във войнишката молитва, дори в горещата, бездъхна августовска нощ. Нещо липсваше, за да бъде всичко естествено и спокойно — липсваха мъжете, младежите, липсваше самата младост. И върху фона на тия мисли тя виждаше образа на пленника, който днес беше се влачил по земята да се нахрани. Тя го чуваше да казва „Ради Бога, госпожо“ и той й се струваше мъченик, с когото бяха извършили нечувана неправда. В душата й кипяха недоумение и гняв. Нима войната не бе разбила и нейния живот? Нима не бе загубила тия отминали години безвъзвратно? Нима не ги губеше и сега?

Внезапно я обхвана ненавист към мъжа й, към тоя застарял военен, чийто зачервен тил виждаше пред себе си. Той беше виновникът за пропиления й живот, той беше я излъгал, беше я купил с офицерския си чин, с блясъка си, с обещанието да й създаде щастлив и сигурен живот. За нея той ставаше олицетворение на войната и главният причинител на загубената й младост. И тя знаеше, че за това никога няма да му прости.

И друг път беше изпитвала подобни припадъци на ненавист към мъжа си, но никога не беше се осмелявала да се остави напълно на тия чувства. Сега им се отдаваше и не можеше да ги спре. Мислите я отнесоха тъй далеч, че тя се стресна, изненадана от смелостта си. Вдигна русата си глава и го погледна.

Полковникът беше направил „морската баня“ и сега стоеше на стола, потънал в платното му, докато босите му крака, извадени и зачервени, бяха опрени о ръба на съда. Изглеждаше вдаден в мисли. Главата му бе наклонена към гърдите и късият му тил беше се изпънал.

— Лиза — неочаквано каза той и се обърна да я види. — Чуваш ли нещо?

— Какво?

— Артилерията… топовни гърмежи.

Тя се вслуша. Действително някъде на юг ухото й долови тъпи, едва уловими за слуха тътнежи. Те сякаш идваха изпод земята. Нощта бе необикновено тиха.

— Да, чува се — каза тя и усети, че по тялото й преминаха тръпки.

— Нашите водят големи боеве. Бог да им е на помощ. Страх ме е, че ще загубим тая война.

— Лудост е всичко това — рече тя твърдо.

Полковникът изпъшка и не отговори. Тя го погледна учудено. Рядко беше го виждала тъй замислен и тъй човечен.

„Научил е лоши новини“ — помисли си тя и стана да оправи лампата, в която бе паднала пеперудка.

След час те си легнаха. Преди да заспи, тя дълго мисли за войната, за нейния приближаващ се край, за нерадостната съдба на пленника. Образът му изплува в нейното съзнание необикновено ясно. Тя пак вида черните, бляскави и красиви очи, устремени в нея, голото коляно, полегатите му плещи и сякаш отново чу теноровия тембър на гласа му. Искаше й се той да дойде непременно още веднъж, за да му даде ботушите, които ординарецът щеше да донесе от града…