Иван Попов
Когато богомилите бяха вирусописачи (1) (исторически киберпънк в три действия)

Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Източник
К-Е-Ф (free.top.bg

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Действие 1.
Магия

През Средните векове се е вярвало, че съществува особена порода коварни книги, способни буквално да омагьосат читателя. При това са имали предвид не банални случаи като изкуфелия от рицарски романи Дон Кихот, а нещо съвсем друго. Имали са предвид книги, неотвратимо подтикващи читателя към странни и сложни действия, които обаче не са описани никъде в текста. Например някой чете житието на еди-кой си светец, а после купува от пазара огледало и хазарска сол, отива в полунощ до някоя скала, чупи огледалото, срязва си ръката с някое парче от него, поръсва със сол кръвта, изтичаща върху скалата — и с това събужда от сън могъщ и страшен демон, приспан на това място някога много отдавна, и демонът тръгва из околността да утоли глада си за злини. Никъде в книгата не се описва такава поредица действия, но въпреки това омагьосаният читател я извършва без колебание и без грешка — в точното време, на точното място и с точния ефект…

 

Естествено, срещу такива книги са се борели — със силите предимно на инквизицията (и на сходните по компетентност органи в некатолическия свят). С вековете обаче Европа се просвещава, прословутият Index librorum prohibitorum (списък на забранените книги) излиза от мода, слуховете за хипнотични писания са обявени за средновековно мракобесие и изчезват не само от масовата мълва, но дори, колкото и странно да е, от булевардно- окултната литература.

 

Известно е обаче, че някои дълбоко заровени неща понякога ненадейно изскачат на повърхността. Така стана и с въпроса за магическите книги, изплувал най-неочаквано за почтената публика не другаде, а в мътните води на криминалната хроника. И не по друг повод, а във връзка с шумното дело „Гошев“. Нека разкажем обаче всичко по реда му.

 

Илия Гошев, почетен председател на боксовата федерация, спонсор на два футболни клуба, собственик на алкохолната марка „Евроатлантик“ и на много други неща, беше обвинен в убийство. Този факт не учуди публиката кой знае колко — определенията „борец“ и „бандит“ пред името на Гошев бяха заменени с „филантроп“ и „предприемач“ съвсем неотдавна, минавайки за кратко през междинната форма „застраховател“. Учудваше неизвестно как събраната от органите смелост да го арестуват. Но най-странно беше самото престъпление. Гошев бе убил не някой могъщ конкурент, а своята собствена братовчедка Зоя, при това на организирано от самия него семейно парти, и при това с твърде екзотично оръжие: заточен на шмиргел сърп. Убийството, обяви следователят по делото Бохосян, станало пред погледите на двама преки свидетели и с пълен набор от веществени доказателства.

 

След като отмина първоначалното стъписване от вестта, народът се впусна в догадки. Отначало решиха, че Гошев е бил дрогиран. Вестниците зачестиха да цитират анонимни източници, твърдящи, че борецът-филантроп е бил пристрастен и се е лекувал в секретен санаториум в Хърватско. След настоятелни въпроси на пресата следователят Бохосян обяви, че следи от наркотици в пробата на Гошев няма; вместо да внесе яснота обаче, това съобщение само укрепи в публиката вярата, че с достатъчно пари може да се изчисти всякаква проба.

 

Немалко коментари предизвика и оръдието на престъплението. Особено се отличи един от журналистите на вестник „Безсмислен труд“, който написа, че дълбоко у Гошев изведнъж се е събудил дремещият там стихиен пролетарий. (Някои предполагаха, че майсторът на перото е искал да напише „лумпенпролетарий“, но го е дострашало.) Не по-малка загадка беше откъде се е взел този ръждясал сърп в луксозната резиденция на боса. Следователят Бохосян говореше мъгляво за някаква Гошева баба на село, която за съжаление била склерозирала и не можела да даде сигурни показания. Най-неясни обаче бяха мотивите за убийството. По този въпрос Бохосян мълчеше, а пресата тънеше в догадки, приличащи по-скоро на сценарий за венецуелски ТВ сериал. Горе-долу такава беше обстановката, когато адвокатът на Гошев, млад и рано затлъстял мъж на име Вергил Гатешки, даде своята прочута пресконференция, разтърсила цялата страна.

 

Казаното от Гатешки беше малко и се свеждаше горе-долу до това: любимият на цял народ предприемач Илия Гошев е бил омагьосан. Разсъдъкът му е бил помрачен от мистериозна средновековна книга, чието заглавие адвокатът отказа да спомене, позовавайки се следствената тайна. Пак заради тази тайна Гатешки отказа да отговаря на въпросите на шашнатите журналисти и напусна залата с горд и независим вид, сякаш реакциите на пресата и публиката изобщо не го интересуваха.

 

Реакциите не закъсняха.

 

Както е известно, българите се делят на два вида — конспиролози- рационалисти и конспиролози-мистици, а неконспиролози изобщо няма (с изключение може би на телевизионните новинари, но и за тях не сме сигурни, понеже знаем само какво говорят по служба, но не и какво мислят наистина). Затова и версията на адвоката Гатешки породи два съвсем различни вида мнения. Рационалистите — които в началото бяха абсолютно мнозинство — реагираха невъздържано и ехидно. Въпросите, които те задаваха, се свеждаха горе-долу до едно: ще стигне ли наглост на следствието, за да изкара Гошев невинен с такива щури хипотези — или все пак няма да му стигне наглост и ще помоли бизнесмена със славно минало и дълбоки джобове да си съчини някакво друго смекчаващо вината обстоятелство? Въпросът дали е продажно следствието беше толкова ясен на всички, че дори не се обсъждаше. Общото мнение беше, че доказателствата трябва наистина да са много неудобни, щом следователят не може да ги натъкми до нужното на Гошев състояние и трябва адвокатът да му помага с такива шантави предложения…

 

Мистиците реагираха с известно закъснение и доста плахо. Пръв глас в защита на идеята на Гатешки издигна седмичникът „Черен капитал“, който публикува цял списък със случаи на омагьосване от книга, взети главно от средновековни хроники. Това на пръв поглед беше странно: редакционната линия на „Черен капитал“ бе прочута с вулгарния си материализъм и вестникът не бе уличаван в никакви залитания към мистика и магия. Впрочем „Безсмислен труд“ обясни залитането много просто, като напомни слуховете, че собственик на „Черен капитал“ е не кой да е, а самият Илия Гошев. На тази нападка „Черен капитал“ отговори с нова версия — че магическата книга е подхвърлена на Гошев нарочно от негов известен противник в бизнеса, с цел да го подтикне към убийство и да го вкара в затвора. Противникът не беше назован по име, но в косвеното описание всеки можеше да познае Генади Симеонов, също като Гошев — бивш борец, и според някои слухове — мажоритарен собственик на холдинга „Безсмислен труд“…

 

Бомбардираният с неудобни въпроси следовател Бохосян отначало отричаше всичко, но след седмица изведнъж призна, че във веществените доказателства по делото наистина фигурира старинен ръкопис със заглавие „Тайна книга на богомилите“. На полуехидно-полутрепетно зададения въпрос за ролята на ръкописа в престъплението Бохосян отговори мъгляво и лаконично: „Още е рано да се каже“.

 

Общественото мнение продължи с догадките. Мистиците преминаха в атака, припомняйки, че навремето богомилските свещеници са били смятани за върли магьосници. Рационалистите се поинтересуваха откъде у Гошев — човек, меко казано, слабо културен — е попаднал средновековен ръкопис. Отговорът дойде доста бързо: някой реши, че Гошев е сложил ръка върху контрабандата на антики. В хора от мнения се вклини адвокатът Гатешки, който на брифинг обяви, че автентичността на ръкописа е потвърдена от експерт. След кратко замисляне репортерите се юрнаха към катедрата по средновековна литература в университета. В катедрата ги очакваше разочарование, тъй като специалистът по богомилска литература се оказа в командировка — изучавал някакъв ръкопис в манастира „Св. Влад Цепеш“ край румънския град Ибанещ и щял да си дойде след седмица. Всички от катедрата обаче казваха, че „Тайната книга на богомилите“ е позната само като заглавие и се смята за безвъзвратно изгубена. Никой не си призна да е викан от следствието за експертиза и репортерите бяха посъветвани да чакат завръщането на доцента Венедикт Йорданов (така се казваше специалистът по богомилите).

 

Междувременно конспиролозите-рационалисти поставиха интересен въпрос: що за експертиза ще установи дали книгата е омагьосана? Университетските кадри дружно заявиха, че специалисти по магия при тях няма. Някой зевзек предложи Бохосян да иска съдействие от следствените служби на Камерун, където, казват, освен съдебни медици имало съдебни магьосници, а всички шамани се водели на полицейски отчет и при зачестяване на необясними смъртни случаи ги викали за обяснение. Впрочем бързо се намериха разумни хора да напомнят, че африканските шамани не работят с книги, а карат по вуду-технологии и най-малкото не знаят старославянски. Тук в центъра на медийно внимание незнайно как се намести някакъв украинец по фамилия Дацюк. Той се представи като хуманитарен технолог, изрази съмнения, че в „Тайната книга“ се използвали трикове от невролингвистичното програмиране и предложи услугите си да я изследва срещу скромен (по неговите представи) хонорар. Обществеността още не беше смелила това предложение, когато пред камерите изникна друг украинец, по фамилия Якимец, който незабавно опроверга Дацюк, в смисъл че последният не бил никакъв хуманитарен технолог, а обикновен философ-хегелианец, тесен специалист по трета глава от „Феноменология на духа“, тоест човек във висша степен изостанал от съвременността. „Той — повтори преводачът думите на Якимец по адрес на сънародника му — още не е излязъл от шинела на Гегел“. От този цирк коментаторите и от двата лагера разбраха само това, че украинците владеят играта „Прееби сънародниче“ не по-зле от българите.

 

Когато специалистът по богомилите Венедикт Йорданов се прибра от Румъния, моментално беше нападнат от представители на пресата. С пресата доцентът се държа просташки и каза, че първо, никаква „Тайна книга“ не съществува, второ, магиите са бабини деветини и, трето, Гошевият екземпляр на „Тайната книга“ е най-вероятно истински, но не е магически, нали той, Венедикт Йорданов, го бил чел и му няма нищо. Нервната реакция на доцента усили подозренията, че тук има нещо гнило. Скоро се намериха анонимни източници, видели Йорданов да излиза от кабинета на следователя Бохосян. Един млад репортер на „Черен капитал“ дори забеляза от чантата на следователя да се подава книгата „Парният чук на вещиците“ от Шпенглер. От първа страница на „Безсмислен труд“ с наслада уточниха, че първо, не е Шпенглер, а Шпренгер, второ, чукът съвсем не е парен, и трето, предложиха услугите си да проведат експресен курс по ограмотяване на писачите в някои седмичници. От „Черен капитал“ мигом долетя асиметричен отговор: „А вашият главен редактор е агент на Шесто управление!“ По-нататъшният обмен на аргументи между двата флагмана на печатното слово няма никакво отношение към нашата история и затова ще го пропуснем. Единствено ще отбележим, че прякорът Шпенглер се лепна не за недовиделия репортер, а за абсолютно невинния в случая следовател Бохосян.

 

Споровете за магическата експертиза бяха прекъснати от ново странно убийство. В собствената си кантора адвокатът Гатешки закла с наточен сърп и по особено жесток начин свой довереник — престъпния бос Методи Василев, известен повече с прякора Мето Мръвката и с роднинството си с циганския кесар Киро. Дотичалата в офиса секунди след убийството секретарка твърдеше, че Гатешки гледал окървавения жътварски инструмент в ръцете си отначало смаяно, после с ужас, а накрая загубил съзнание и се строполил на пода до заклания Мето.

 

Този кървав инцидент укрепи извънредно много позицията на мистиците. Наистина, вече втори читател на „Тайната книга“ — а всички считаха, че Гатешки е чел ръкописа — в помрачено състояние хващаше сърпа и почваше да жъне глави. Рационалистите все пак намериха сили да предположат сложен заговор с цел всяване на мистика и оневиняване на Илия Гошев, но доводите им вече не звучаха никак убедително. Следствието използва объркването в умовете, за да пусне Гошев от затвора в домашен арест. Пред караулката до входа на огромното имение на бизнесмена в село Жабокрът докараха миньорски фургон, в който настаниха охраняващите „арестанта“ полицаи. На фона на луксозната резиденция фургонът изглеждаше толкова жалко, че журналистите мигом го кръстиха „кучешка колиба“.

 

Докато Гошев изнемогваше в 350-те декара на имението си, а Гатешки лежеше в затворническата психиатрия, натъпкан с неудобни за произнасяне медикаменти, пресата обсаждаше следователя Бохосян и доцента Венедикт Йорданов. Упоритото мълчание на двамата продължи няколко седмици, след което Йорданов изненадващо обяви загадката на „Тайната книга“ за решена в първо приближение. Свикана беше пресконференция, на която доцентът размаха отдалеч няколко лоши ксерокопия на страници от книгата и обясни в какво се състои работата.

 

Обяснението шашна не само рационалистите, но дори мистиците. Според Йорданов богомилските първосвещеници-магове, автори на „Тайната книга“, били кодирали в нея признаците, по които определяли дали даден човек е обладан от дявола. При четене на книгата тези признаци се инсталирали в подсъзнанието така, че ако читателят срещне човек, отговарящ на тях, включва на автоматичен режим и безсъзнателно съставя план да убие обладания от дявола. Йорданов призна, че няма представа защо „бракуването на човешкия материал“ (негов собствен израз) се извършва тъкмо със сърп, но предположи наличието на някаква символика, не непременно комунистическа. (При тези думи настъпи весело оживление, а някой шегаджия подхвърли, че комунизмът бил висш и последен стадий на богомилството.) Йорданов каза още, че според някои източници богомилите бъркали дявола с бога, така че кодираните в „Тайната книга“ критерии можело да се отнасят за хора, обладани не от нечистата, а от чистата сила. Но според учения било въпрос на гледна точка кое ще наричаме бог и кое дявол, така че нямало причини за паника…

 

Естествено, никой не повярва на тази версия. Рационалистите отново надигнаха глави, печатните страници отново зашушукаха, че Йорданов е купен от Гошев. По интернет-форумите народът издевателски крещеше: „Искаме и ние да четем «Тайната книга», та да трепем антихристи!“. Богомилистът така и не обясни как са кодирани признаците и как книгата препрограмира читателския мозък, а на въпроса как самият той се е предпазил от магията отвърна, че е чел книгата, обърната наопаки… Но след още няколко седмици се оказа, че въобще не се е предпазил.

 

Накратко, Венедикт Йорданов хвана сърпа и закла секретарката на катедра „Средновековна литература“. След което от ужас опита да се хвърли от прозореца, но етажът беше едва трети и доцентът само си строши краката.

 

Сега вече рационалистите млъкнаха съвсем. Някои може би още смятаха, че последните две убийства са част от заплетена комбинация, режисирана от хора на Гошев, но не смееха да го кажат публично. Мистиците тържествуваха, магията на „Тайната книга“ вече беше обществен факт, а самият ръкопис бе засекретен от спецслужбите, за да не разпалва вражда. Гошев го пуснаха под гаранция — отначало с условие да не напуска Кюстендилски окръг. Бохосян бе повишен в старши следовател и се пренесе в нов апартамент (с което все пак предизвика още шушукане). Всички бяха убедени, че властите чакат само да мине време, да се забрави случая, да закрият делото без много шум и да пуснат Гошев окончателно на свобода…