Артър Кларк, Стивън Бакстър
Първородните (24)

24: Максимално приближение

Изкривеното отражение на „Освободител“, с блеснали светлини, се плъзна по повърхността на К-бомбата. Една почувства прилив на задоволство.

Първото им сближаване с К-бомбата бе с изключен двигател, само разузнавателна обиколка. В най-близката точка корабът се разтресе, веднъж, два пъти: изстреляха две малки сонди, едната в ниска орбита около К-бомбата, а другата насочена право към нея.

С отдалечаването на „Освободител“ гладкият огледален пейзаж се стопи.

Заоглеждаха трескаво мониторите. Корабът не бе понесъл никакви щети. К-бомбата тежеше колкото малък астероид и имаше плътността на олово — корабната траектория не бе повлияна от гравитацията й.

— Поне научихме някои неща — каза Джон. — Нищо, което да не сме очаквали. Това е сфера с размери и форма напълно по силите на земната индустрия. Ако се изключи познатата ни аномална геометрия.

— Пи е равно на три.

— Именно. Сондата ни я обикаля в близка орбита. Масата на бомбата е толкова ниска, че тя кръжи съвсем бавно, но все пак поддържа равномерна дистанция. Втората сонда се готви да кацне върху…

Корабът се разтресе.

— Какво беше това, по дяволите? Либи?

— Гравитационни вълни, Една.

— Тласъкът дойде откъм К-бомбата — почти извика Джон. — Сондата… — На екрана се виждаше как малката сонда доближава огледалното кълбо, от което се подава сивкава полусфера, поглъща сондата и после се разпада. — Тя… просто я изяде. Използва нещо като мехур. Ако Бил Карел е прав, това, което видяхме току-що, бе раждането и смъртта на цял един микрокосмос. Вселена, използвана като оръжие. — Той се засмя, но без хумор. — Майчице, с какво си имаме работа тук?

— Знаем с какво си имаме работа — отвърна със спокоен глас Една. — Непозната технология и нищо повече. И до момента бомбата не е направила нещо, което да не очакваме. Запази самообладание, Джон.

— Аз съм само човек, за Бога! — сопна се той.

— Либи, готови ли сме за второто сближаване?

— Всички системи в норма, Една. Включване на двигателя след трийсет секунди. Държите ли на обратно отброяване?

— Виж, просто си свърши работата — рече ядосано Джон.

— Моля, проверете коланите…

 

 

Бисиса бавно обиколи издълбаната в леда камера. Имаше приблизително сферична форма и Окото почти я изпълваше. Вдигна глава и видя собственото си изкривено отражение, огромната си глава в шлема на скафандъра. Усещаше, че там вътре има нещо. Нещо — неща? — което я наблюдава.

— Здравейте — прошепна тя. — Помните ли ме?

Струпани в другия край на камерата, Ели, Алексей, Юрий и Мира се спогледаха нервно.

— Нали затова те доведохме тук, Бисиса — подметна Юрий.

— Хубаво де. Но какво търси това нещо тук, за Бога? Всички Очи в Слънчевата система изчезнаха след бурята.

— Мисля, че мога да отговоря на този въпрос — рече Ели. — Окото очевидно се е намирало тук преди Слънчевата буря — много преди това. То излъчва високоенергийни частици във всички посоки — радиация с определени характеристики. Точно затова съм тук. Работя на лунния алефтрон. Аз съм нещо като авторитет по квантовите черни дупки. Решили са, че съм най-подходящата кандидатура за изучаване на това нещо…

Това бе първият път, в който Ели се обръщаше към Бисиса. Имаше странен маниер на разговор — без да поглежда събеседника в очите, с непрестанни усмивки и мръщения и натъртвания на неподходящи места. Очевидно бе от онзи тип свръхинтелигентни хора, които съчетават интелекта със сложни психологични проблеми. Напомняше на Бисиса за Юджийн.

Лунният алефтрон бе най-мощният ускорител, построен от човечеството. Използваха го за изследвания върху дълбоките структури на материята, като ускоряваха частици една срещу друга при скорости, близки до тази на светлината.

— Успяхме да достигнем плътност на масата и енергията, надхвърлящи тази на Планк — тоест, когато квантовите механични ефекти разкъсват тъканта на пространство-времето.

— И какво се случва тогава? — попита Мира.

— Създава се черна дупка. Съвсем малка, по-тежка от всяка фундаментална частица, но по-малка от нея. Разпада се почти веднага и отделя рояк екзотични частици.

— Прилича на радиацията от Окото — предположи Бисиса.

— И какво общо имат черните дупки с Окото? — упорстваше Мира.

— Ние смятаме, че живеем във вселена на множество пространствени измерения — искам да кажа повече от три — отвърна Ели. — Космосът ни се опира в други пространства, по-висши от нашето, като страници на книга. Или по-точно казано, това е нещо като изкривена компактификация… уф, няма значение. Та тези по-висши измерения определят нашите фундаментални физични закони, без да имат директно въздействие върху света ни — чрез електромагнетизъм или ядрени сили. Това може да става единствено по пътя на гравитацията. Ето защо правим черни дупки на Луната. Черната дупка е гравитационна аномалия, която съществува както в нашия свят, така и в по-висшите измерения. Като изследваме нашите черни дупки, ние можем да изучаваме и тези измерения.

— И смятате — каза Бисиса, — че Очите имат някаква връзка с другите измерения?

— Има логика, нали? Отдалечаваща се повърхност, която същевременно не се движи. Аномална геометрия, построена върху друго уравнение за пи. Всичко това някак си не се вписва в нашата вселена…

„Също като теб“, помисли си малко злобничко Бисиса.

— Може би Окото е проекция от друго място. Като пръст, който притиска мехур с вода — ако живееш във вселената отвътре, ще виждаш кръг, но в действителност това е само напречно сечение на много по-сложен обект от по-висше измерение.

Нещо подсказваше на Бисиса, че Ели е права. Във всичко това имаше някаква сложна и неуловима връзка. Окото беше крайната точка, рецепторът, който водеше към нещо много по-голямо.

— Но какво търси това Око тук? — попита Мира.

— Според мен е попаднало в капан — отвърна Ели.

 

 

Корабът се доближи до К-бомбата за втори път. Дълбоко в недрата на двигателя антиматерия и материя се анихилираха ентусиазирано и през соплото бликна поредната струя свръхнагрята пара.

В точката на максимално сближение корабът зави, все още с включен двигател, така че бликащите газове да обгърнат огледалната сфера. Това беше първото относително враждебно действие — щеше да е достатъчно да избие всяко човешко същество, озовало се върху сферата.

Двигателят се изключи и корабът продължи да се носи по инерция.

— Никакви видими последствия — докладва незабавно Джон.

Една го погледна.

— Продължавай наблюдението. Всъщност резултатът е повече от ясен. Какво сега, ще използваме оръжията, така ли?

Окончателното решение бе предоставено на екипажа. Сигнал до Троянската база и обратно щеше да отнеме четирийсет и пет минути, опит за комуникация със Земята — много повече.

Джон повдигна рамене. Лицето му лъщеше от пот.

— Заповедите ни са съвсем ясни. Не засякохме реакция на К-бомбата при приближаване, видяхме да унищожава нашата безобидна сонда, нямаше реакция и на обстрела с изгорели газове. Нищо чудно да не успеем да се доближим още веднъж. Трябва да действаме.

— Либи? — Официално изкуственият интелект на кораба имаше офицерски ранг и като такъв — право на мнение при решаването на всички въпроси.

— Съгласна съм с анализа на господин Метернес.

— Ясно.

Една извади от джоба си сгъваем екран, разгъна го на пулта пред себе си и той светна веднага щом установи интерфейсна връзка със системите на „Освободител“. Като използваше виртуалната клавиатура, Една въведе личния си код и се наведе напред, за да може екранът да сканира идентификационната й татуировка. Доволен от всичко това, мекият екран засия в зелено.

— Готови за трето сближаване — каза Либи.

— Действай.

След трийсет секунди А-двигателят се включи отново и „Освободител“ се превърна в пламтяща кибритена клечка, понесла се през космоса. Този път ускорението бе по-силно и скоро достигна две g. Пет секунди преди максимално приближение Една натисна едно копче на мекия екран.

Изстрелването на термоядрената бомба предизвика поредното разтърсване на корпуса, не по-силно от това на двете малки сонди.

Щом се отърва от оръжието си, „Освободител“ се отдалечи с нарастваща скорост.

 

 

Бисиса завъртя озадачено глава.

— Как е възможно да уловиш в клопка обект, съществуващ в четири измерения?

— В триизмерна клетка — отвърна Ели. — Гледайте. — Беше прикачила молив към плътния ръкав на скафандъра. Откачи го, приближи го до Окото и го пусна.

Моливът изхвърча нагоре и се удари в тавана на камерата.

— Какво е това? — попита Мира. — Магнетизъм?

— Не е магнетизъм. Гравитация. Ако Окото не ни пречеше, бихте могли да ходите по тавана. С главата надолу! Окото е обгърнато с гравитационна аномалия, несъмнен артефакт, също като самото него. Нещо повече, успях да засека наличието на невидима структура — гравитационно поле, което би могло да съдържа информация…

Юрий се усмихна.

— Ха! Представете си, да речем, двуизмерно същество, живеещо в плосък гьол, което улавя натопения в гьола пръст. Обгръща го и дърпа силно, не го пуска да се измъкне. Тази гравитационна структура може да е аналог.

— Какво според вас се е случило тук? — попита Бисиса.

— Смятаме, че е имало марсианци — каза Юрий. — Много отдавна, в далечни времена, когато нашите предци са били още лепкава слуз. Не знаем нищо за тях. Но са били достатъчно шумни да привлекат вниманието на Първородните.

— И Първородните са ги ударили — прошепна Бисиса.

— Да. Но марсианците са се съпротивлявали. Успели са да създадат това. Гравитационна клопка. И са уловили това Око. И то е останало тук още оттогава. От много далечни времена.

— Бисиса, опитахме се да използваме прозренията ви — допълни Ели.

— За какво говорите?

— Докладите ви от Мир и пътуването обратно към Земята. Вие смятате, че Окото функционира като портал, поне от време на време. Нещо като пространствен тунел. Ето защо решихме да експериментираме. С помощта на електромагнит, демонтиран от остарял ускорител, пратихме на Окото част от собствените му продукти. Като ехо на това, което някой ви казва.

— Опитали сте се да пратите сигнал през Окото?

— И не само това. — Ели се засмя. — Получихме обратен сигнал. Равномерно пулсиране в продуктите на разпад. Подложихме го на анализ. Бисиса, то наподобява сигнала „заето“ на един определен стар модел клетъчен телефон.

— Божичко! Моят телефон, в храма! Пратили сте съобщение на моя телефон на Мир!

Ели се засмя.

— Наистина забележително техническо постижение.

— Защо не го съобщихте на Земята? — попита Мира.

— Може би ще го направим — отвърна уморено Алексей. — Но в този момент, ако ни намерят, вероятно ще ни арестуват, а Окото ще откарат в Ню Йорк, на площада пред сградата на ООН, като военен трофей. Необходим ни е по-изобретателен отговор.

— И затова съм тук — въздъхна Бисиса.

 

 

Ускорението беше свирепо.

Една и Джон не можаха да видят взрива, тъй като датчиците на „Освободител“ бяха или изключени, или насочени навътре, а прозорците на мостика бяха затъмнени. Залепена за облегалката на креслото, докато чакаше експлозията, Една неволно си спомни тренировъчните симулации на самоубийствени мисии от времето на Студената война, когато пилотите е трябвало да могат да управляват изтребители D4 над вражеска територия при скорост триста възела, да хвърлят прикачената отдолу атомна бомба и да се опитат да надбягат взривната вълна, като изстискат от машината мощност, каквато конструкторите въобще не са залагали. Сегашният полет предизвикваше сходно усещане — въпреки че, колкото и парадоксално да изглеждаше, тя беше в много по-голяма безопасност от онези герои, обречените пилоти от шейсетте години на двайсети век. Във вакуума на космоса няма ударни вълни, които да надбягаш, атомните оръжия нанасят далеч по-големи поражения в атмосферата.

Натоварването изчезна внезапно и отпрати Една напред, към коланите. Тя чу Джон да стене. Корабът описа завой — маневрените двигатели виеха — и екраните се проясниха.

Огненото кълбо от атомния взрив вече се беше разсеяло.

— А К-бомбата — докладва енергично Джон — е невредима. Или поне така изглежда. Доколкото мога да определя, не се е отклонила и на сантиметър от траекторията си.

— Това е абсурдно. Не е чак толкова масивна.

— Изглежда, има нещо, което я задържа в определена точка на космоса, по-сигурно дори от инерцията.

— Една — обади се Либи. — Готови сме за четвърто приближаване.

Една въздъхна. Сега не беше моментът за отстъпление: ако не друго, поне бяха показали ясно враждебното си отношение към К-бомбата.

— Продължавай. Зареди „рибата“.

 

 

 

— Виж, Бисиса — каза Алексей, — ако К-бомбата е дело на Първородните, смятаме, че най-добрият начин да се справим с тази заплаха е като използваме тяхната собствена технология. Окото е единственият образец, с който разполагаме. А ти може би си единственият ни ключ към него.

Бисиса имаше усещането, че нещо в Окото се е променило. То сякаш се беше преместило. Беше станало по-бдително. Тя чуваше едва доловимото жужене на комуникационната линия и скафандърът й потрепери, сякаш ударен от внезапен порив на вятъра. „Вятър?“

Мира се намръщи и чукна шлема си с ръкавица.

Юрий вдигна глава.

— Окото… О, по дяволите!

 

 

— Трийсет секунди — каза Либи.

— Знаеш ли — заговори Джон, — струва ми се, че няма никаква причина К-бомбата да се ограничава в обхвата на действия, които показа до този момент… Би могла просто да смаже проклетия ни кораб като досадна муха.

— И това е вярно — съгласи се спокойно Една. — Провери си колана.

Джон машинално спусна лицевото стъкло на шлема.

— Готов ли си?

— Изстреляй я тая проклета риба — промърмори Джон.

Една натисна последния бутон. А-двигателят се включи и ускорението за пореден път ги притисна в облегалките на креслата.

Четири торпеда излетяха в единен залп от монтираното на корпуса на „Освободител“ оръдие. Бяха антиматерийни торпеда, толкова нестабилни, че трябваше да бъдат заредени по време на полет, а не в хангара.

Първото се взриви съвсем в началото, след като магнитният ограничител дефектира.

Останалите избухнаха около К-бомбата, както беше планирано.

К-бомбата продължаваше да се носи безгрижно. Най-могъщите оръжия на човечеството, доставени от неговия първи и единствен космически боен кораб, не успяха дори да одраскат корпуса на бомбата или да я отклонят от избраната траектория поне на няколко градуса.

— Това е всичко — въздъхна Една. — Либи, запис в корабния дневник. — Докато очакваха по-нататъшни разпореждания от Ахил, се отдалечиха на безопасна дистанция от К-бомбата, без да спират да я следят.

— Божичко. — Джон разкопча колана и се надигна. — Имам нужда да пийна нещо. И да се изкъпя.

 

 

По пода се посипа марсиански прах и късчета лед. Бисиса изпита едновременно и страх, и неочакван прилив на бодрост.

„Не пак. Само не пак!“

Мира я улови за ръката.

— Мамо!

— Всичко е наред, Мира…

Гласът й бе заглушен от нарастващо пищене в слушалките, достатъчно силно, за да предизвика болка.

Юрий се взираше в екрана на ръкава си.

— Това е сигнал с менящи се честоти — като тест…

Ели се разсмя.

— Получи се. Окото ни отговаря. В името на Сол! Не мислех, че ще успеем. Не вярвах, че като доведем тази жена в Изкопа…

— А трябва да вярваш, малката! — засмя се Алексей.

— Променя се. — Юрий вдигна глава.

Гладката повърхност на Окото вибрираше като повърхността на езеро от живак, по нея пробягваха видими вълни.

След това повърхността се отдръпна, сякаш сферата се сви, и Бисиса видя, че е застанала на входа на тунел, облицован в сребристо и златисто. Тунелът опираше право в лицето й, но тя предположи, че ако се отдръпне или застане някъде другаде, отново ще вижда само него.

Беше го виждала и преди, в Храма на Мардук.

Това не беше тунел, нито обикновен триизмерен обект, а пукнатина в нейната реалност.

Скафандърът заговори:

— Извинявам се за неудобството. Ако позволите…

Гласът секна с пращене. Изведнъж крайниците й натежаха. Системите на скафандъра бяха отказали, дори сервомоторите.

Въздухът се изпълни с искри — всички се насочваха към сърцевината на свилото се Око.

Като се бореше със своя скафандър, Мира опря шлем в шлема на Бисиса и тя чу сподавените й викове:

— Мамо, недей! Не искам да ми избягаш отново!

Бисиса се вкопчи в нея.

— Няма нищо, миличка. Каквото и да се случи… — Но отнякъде се появи вятър, който започна да я тегли. Тя се олюля, шлемовете им се отделиха и Мира я изпусна.

Бурята от светлина прерасна във виелица. Бисиса потърси Окото. Светлината нахлуваше право в сърцето му. В тези последни мигове Окото се промени отново. Тунелът се превърна в шахта с прави стени, която се простираше до безкрая — но шахта, лишена от перспектива, защото стените не се смаляваха с разстоянието, а оставаха с приблизително същите размери.

И тогава светлината я обгърна, изпълни я и я лиши от всички усещания, дори от усещането за собствено аз.

 

 

Имаше само едно Око, макар че то разполагаше с многобройни проекции в пространство-времето. Освен това притежаваше множество функции.

Една от тях бе да служи за врата.

Вратата се отвори. Вратата се затвори. В един миг, толкова кратък, че не можеше да бъде измерен, пространството се усука около себе си.

 

 

Всичко приключи за част от секундата. В камерата цареше тъмнина. Окото отново беше цяло, гладко и огледално, затворено в древната си клетка.

Бисиса беше изчезнала. Мира се свести на пода, притисната под тежестта на изгубилия мощност скафандър. Извика в тишината на шлема:

— Мамо! Мамо!

Чу се щракване и тихо бръмчене. Женски глас произнесе с равен тон:

— Мира. Не се плаши. Разговарям с теб чрез идентификационната татуировка.

— Какво стана?

— Помощта идва. Вече се свързах с Пола на повърхността. Само вие двете имате татуировки. Трябва да успокоите останалите.

— Коя си ти?

— Предполагам, че съм водачката на тукашната фракция, както я нарече майка ти.

— Гласът ти ми е познат. Отпреди много години… Слънчевата буря…

— Аз съм Атина.