Нелсън Демил
Спенсървил (37)

36.

— Хей — отбеляза младежът, когато стигнаха в града, — ето го участъка. Какво съвпадение, а? Искам да кажа, идваш чак от Ню Йорк и се озоваваш тук, където е станало отвличането. Хубаво градче. Къде е кантората на тоя адвокат?

— В другата му къща. Завий тук.

Кийт го упъти към северната част на града и след няколко минути бяха на Уилямс Стрийт. Не очакваше Ани и Клиф Бакстър да са там, просто да си седят и да се опитват да разрешат противоречията си. Бяха се „уединили“, а Уилямс Стрийт не беше уединена. Бусът подмина къщата и Кийт видя белия линкълн в отбивката, но нямаше никакви други признаци за живот, нито че сградата е под наблюдение.

— Спри тук — каза той.

Чък спря до тротоара.

Може би спенсървилската полиция вече знаеше за бягството на Кийт Ландри от болницата и в такъв случай първо щяха да си помислят, че се опитва да напусне щата. Но после щяха да предположат, че се е насочил обратно към Спенсървил, макар да беше малко вероятно. И все пак щяха да са нащрек и да държат фермата под око. Но Кийт знаеше две места, на които нямаше да го очакват — в полицейския участък и в дома на Бакстър.

Той слезе от буса.

— Връщам се след десетина минути. — Кийт взе куфарчето си и закрачи към къщата. Утрото бе студено и по верандите нямаше никой. Улицата пустееше. Мина по отбивката и заобиколи отзад. Ако от съседните прозорци наблюдаваше някой, синият костюм и куфарчето щяха да са достатъчни, за да го уверят в почтеността на притежателя им.

В дъното на двора имаше кучкарник, но Кийт нито забеляза, нито чу кучета.

Качи се на задната веранда, отвори мрежата и натисна бравата, но беше заключено. Погледна към двата съседни двора и към прозорците на околните къщи, но не видя никого през гъстите живи плетове. Задържа мрежата с крак, строши прозореца с ръба на куфарчето си, пъхна ръка вътре и отключи. После бързо се вмъкна в кухнята и затвори вратата.

Огледа се и забеляза, че всичко е чисто и подредено. Отвори хладилника и видя, че е почти празен, което едва ли бе нещо обичайно. Явно Бакстърови бяха заминали и известно време нямаше да се върнат.

Кийт слезе в мазето и включи лампата. От стените го гледаха няколко десетки животински глави. Имаше стойка за оръжие, която можеше да побере дванайсет пушки, но сега нямаше нито една.

Върна се горе и провери в трапезарията и дневната. Отвори килера в антрето. Вътре имаше само мъжки шлифер, униформено полицейско яке и две дамски палта. Всички неофициални и топли зимни дрехи липсваха.

Той се качи на втория етаж, надникна в стаите на децата, после влезе в кабинета и го претърси, като взе със себе си бележник с телефони. След това отиде в спалнята и отвори двата гардероба. На летвата в единия висяха само официални дамски рокли. В другия имаше четири полицейски униформи — две летни и две зимни. Чекмеджетата на шкафа бяха отворени и повечето бельо го нямаше. Кийт знаеше къде са отишли и според онова, което бяха взели със себе си, наистина щяха да отсъстват дълго, навярно завинаги. По-важно обаче бе, че ако можеше да се съди по липсващите й дрехи, изглежда, Ани беше жива и мъжът й нямаше намерение да я убие.

Кийт влезе в банята и видя, че аптечката е отворена. На мивката имаше кървава хавлиена кърпа, а на плота бяха оставени кутия марля, бинт и шишенце йод. На пода лежеше тъмнокафявата униформа на Бакстър. По панталоните имаше засъхнала кръв.

Само един-два сантиметра наляво или надясно, и може би мъничко по-дълбоко, и щеше да е засегнал бедрената артерия. Още по-добре щеше да е, ако бяха успели да стигнат на летището в Толедо един час по-рано. Вече щяха да са във Вашингтон. А ако в четвъртък не бе заминал за столицата с Адеър, двамата с Ани вече щяха да са в Рим. И така нататък. Нямаше никаква полза да мисли за това. Важното беше, че са живи и че съдбата им дава още един шанс да са заедно.

Той вдигна от пода окървавените панталони на Бакстър и се върна в спалнята. Подобно на останалите стаи в къщата, тя бе в провинциален стил — дъбови мебели, ковьорчета по стените, крепонени завеси и сухи цветя. Дойде му наум, че въпреки неуспешния си брак или навярно тъкмо заради него, Ани е отделила много време и внимание на дома си, на малките детайли, на дреболиите, излъчващи уют и топлота. Предполагаше, че го е направила от гордост или заради децата и приятелите си, но и от копнеж за живот, който по някакъв начин отразява създадената от нея мила обстановка. Кой знае защо, това му се стори тъжно и обезпокоително.

Нямаше какво да прави тук, знаеше го, и информацията, която можеше да открие, навярно не си заслужаваше риска. Но разбираше, че е трябвало да дойде, за да надникне в живота на Клиф и Ани Бакстър, двама души, които повече от всички други толкова цялостно бяха променили неговия живот.

Клиф Бакстър, който в училище никога не бе канен в дома на Ландри, съвсем наскоро беше проникнал в него и в известен смисъл, каза си Кийт, това престъпление бе по-тежко от опожаряването на къщата или дори от случилото се в мотела. Самият Кийт никога не беше имал намерение да подпалва къщата на Бакстър, защото в нея бяха вещите на Ани и нейните деца. Но чувстваше, че трябва да остави някакво доказателство за присъствието си, някакъв символ на презрение — макар и не за да го види Клиф Бакстър, защото Кийт вече бе решил, че той никога повече няма да види тази къща. Искаше да направи нещо за самия себе си и за историята.

 

 

Кийт критично огледа творението си в дневната. На фотьойла в дневната седеше чучело на Бакстър, направено от окървавената му униформа, натъпкана с хавлиени кърпи и чаршафи. От шията му стърчеше препарирана вълча глава.

Казваше си, че не е луд, че ударът по главата не е повлиял на разсъдъка му. Но не беше и същият човек както преди Клиф Бакстър да разбие вратата на мотелската стая. Погледна вълчата глава. Белите зъби и изцъклените очи го хипнотизираха за миг и разбра, че за да убие това нещо, ще трябва да стане като него. Явно ангелът в душата му бе прогонен и той усещаше, че черният вълк отново се надига в сърцето му.

 

 

— Взе ли каквото ти трябваше? — попита Чък.

— Да.

— Сега към Лима, така ли?

— Първо трябва да се отбием на още няколко места.

Кийт го упъти към близкия паркинг, извади от джоба си шейсет долара и му ги подаде.

— Вземи това засега.

— Няма нужда, приятел. Знам, че ще си платиш.

Кийт остави парите на таблото.

— Човек никога не знае, Чък. Иди да си вземеш нещо за ядене. Имаш ли дребни?

— Естествено. — Младежът му даде шепа монети. Кийт слезе и отиде до една от телефонните кабини, докато Чък се насочи към магазина за хранителни стоки. Кийт набра номера. Не бе много добре физически, но след като знаеше, че Ани е жива, психически се чувстваше много по-силен, макар да не си позволяваше да мисли какво е преживяла.

— Ало?

— Аз съм, Тери.

— Господи Боже! Кийт, Кийт, къде си?

— На път. Къде е Ани?

— Не зная. Върнаха се в Спенсървил, тя ми се обади и каза, че заминавали за известно време, за да останат заедно и да поговорят за всичко. Спомена, че отивали във Флорида.

Кийт знаеше, че не са си взели дрехи за Флорида.

— Как ти се стори тя?

— Всичко беше лъжа. Проклет да е, той сигурно е бил насочил пистолет към главата й. Копеле гадно. Позвъних в чатъмската полиция, но ми отговориха, че без доказателства не можели да направят нищо и че трябвало да съобщя в спенсървилския участък…

— Зная. Виж, Тери, ще я открия и ще я доведа. Кажи ми къде според теб са отишли.

— На Сивото езеро.

— И аз мисля така. Не ти ли намекна нещо по телефона?

Последва кратко мълчание.

— Да, каза нещо… че щели да минат през Атланта. Тогава си спомних, че така се казва окръжният център на окръг Монтмъренси в Мичиган по пътя за Сивото езеро. Смятам, че са отишли там, но звъних няколко пъти и ми отговаря само телефонният секретар. Така че не зная…

— Добре. Мисля, че са там.

— Лари иска да отиде…

— Не. Бакстър е въоръжен и опасен. Аз ще се погрижа за това чрез тамошната местна полиция.

— Полицията няма да направи нищо, Кийт. Тя му е съпруга. Постоянно ми го повтарят.

— Ясно.

— Какво се случи? Мислех си, че се качвате на самолета.

— Това е дълга история, но накрая ни хвана полицията.

— По дяволите!

— Да. Когато я отведоха обаче, Ани беше добре.

— Но сега със сигурност не е. Баща ми не остави щатската полиция на мира и нае адвокат, но… не мога да повярвам, че онова копеле просто я е отвлякло…

— Кога ти позвъни Ани?

— В понеделник привечер, към шест. Каза, че променила решението си да тръгне с теб, че двамата с Клиф си били вкъщи, че си събрали багажа и се готвели да заминат за Флорида. Щяла да се свърже с децата в училище и да им каже, че всичко е наред, че с баща им отиват на почивка. Но аз после им позвъних и те изобщо не я бяха чували — рано сутринта разговаряли само с баща си. Затова пак позвъних на Ани, но ми отговориха от полицията. Попитах ги какво става и те ми обясниха, че обажданията у Бакстърови автоматично се прехвърляли… затова после баща ми отиде в участъка и там му казали, че Клиф и Ани са заминали за Флорида. Пълна измама.

— Добре, направи ми една услуга — недей да приказваш много и казвай на всички същото, което и на мен. Не искам да подплашвам Клиф, ако са там. Става ли?

— Става…

— Как изглежда къщата, Тери?

— О, Божичко… Била съм там само няколко пъти… има островръх двускатен покрив, от тъмно дърво е и не е на самия бряг на езерото.

— От коя страна е?

— Чакай да помисля… от северната. Да, от северната страна и можеш да стигнеш дотам само по един черен път през гората.

— Добре. Поздрави Лари. Довечера ще ви позвъня от Мичиган.

— Обещаваш ли?

— Знаеш, че ще го направя, Тери. И извинявай, че…

— Не се извинявай. Ти направи всичко възможно. Онова копеле е истински дявол, кълна ти се.

— Ще ти донеса рогата и опашката му.

Тя се опита да се засмее.

— О, Господи… Бих го убила аз, ако можех… Кийт?

— Да?

— Ако Ани не може да е с теб, по-добре да е мъртва, отколкото да остане при него. Страхувам се.

— Обещах й, че пак ще сме заедно. Тя го знае.

— Моля се на Господ да си прав.

— Довечера пак ще се чуем. — Той затвори, погледна в бележника, който бе взел от кабинета на Бакстър, и набра друг номер.

Отговори му телефонен секретар и се разнесе гласът на ченгето:

— Тук е хижата на големия шеф Клиф. В момента няма никой. Ако знаеш къде кълве рибата или къде се крият елените, остави съобщение.

Кийт се изкушаваше да го направи, но се отказа.

В тефтерчето откри номерата на клетъчните телефони в десетте патрулни автомобила на спенсървилската полиция, както и тези на пейджърите на петнайсетчленния й състав. Набра един от тях и зачака.

Телефонът иззвъня.

— Полицай Скенли? — попита той.

— Кой е?

Кийт разбра, че Скенли се обажда от клетъчния си телефон.

— Кийт Ландри.

Последва мълчание.

— Откъде знаете номера ми? — накрая попита полицаят.

— Няма значение. Сам ли сте?

— Да! Патрулирам. Всъщност точно вас търся.

— Ами, ето ме.

— Къде сте?

— Хайде аз да задавам въпросите. Имате ли приятел в градския съвет?

Нова пауза, после Скенли отвърна:

— Възможно е.

— Той е и мой приятел.

— Зная.

— Нуждая се от помощ.

— Предполагам. Изненадан съм, че сте жив.

— Искате ли да ми помогнете?

— Почакайте да спра колата. — Минута по-късно Скенли отново се обади: — Добре. Вижте, Ландри, има заповед за ареста ви.

— В какво ме обвиняват?

— В най-различни неща. Всякакви глупости. Подписана е от съдия Торнсби, а той подписва всичко, което му даде Бакстър. Но няма обвинение в отвличане. От друга страна, току-що получихме съобщение от щатската полиция да ви издирваме като свидетел.

— На какво?

— Вие си знаете. На онова, което се е случило в мотела.

— Вие бяхте ли там?

— Не. Бакстър не би ме използвал за такова нещо, а и аз нямаше да се съглася. Но бях дежурен в участъка. Онова, което видях, не ми хареса.

— Какво сте видели?

— Ами… по дяволите, аз съм ченге, Ландри, а вие сте беглец…

— Добре ли спите нощем?

— Не.

— Скенли, ясно ви е, че Бакстър е нарушил закона и че когато се разхвърчат лайната, той ще повлече със себе си всички ви. Изобщо не му пука за вас.

— Няма нужда да ме убеждавате.

— Как се чувстват другите?

— Уплашени са. Но са доволни, че го няма.

— Той звъни ли в участъка?

— Възможно е. Но ако го прави, разговаря само с Блейк.

Помълчаха няколко секунди, после Скенли каза:

— Добре, към два часа сутринта в понеделник бях дежурен. Бакстър пристигна заедно с тримата, които взе със себе си — никакви имена, нали? И с тях беше… тя. Той я вкара в участъка — беше й сложил белезници, за Бога! — и я затвори в една от килиите. Левият му крачол беше подгизнал от кръв и куцаше. Виждаше се, че го боли, и дясното му око също беше окървавено, сякаш някой го е мушнал с нещо, и псуваше като каруцар. Както и да е, после излезе с едно от момчетата, а другите двама останаха тук. Те ми казаха, че сте се опитали да му отрежете топките. После, около час по-късно, Бакстър се върна с личната си кола. Беше цивилен. Отведе я, както си беше с белезници. Видях, че в колата е пълно с дрехи и разни неща. Отзад бяха трите му кучета.

Кийт кимна.

— Къде са отишли?

— Не зная. Чух нещо за Флорида. Но го видях да завива на юг по Честнът Стрийт и си спомням, че се зачудих защо не се насочва на изток, за да излезе на магистралата.

— Защото първо се е отбил във фермата ми.

— Да… научих. Съжалявам.

— Някой ходил ли е да ме търси в дома на Портърови?

— Да. Уорд. Портърови ги няма, но Уорд патрулира наоколо.

— Колко души са в колата?

— Само той. Трябва да покрием голям район. Мислят си, че сте тръгнали насам. Вдигнаха на крак всички нещатни шерифи, свикаха и конната полиция. Не са го правили от пет години, когато изчезна едно хлапе. В момента двайсетина нещатни шерифи патрулират с личните си автомобили, конните са също толкова. Вижте, ако не сте в окръг Спенсър, недейте да идвате.

— Благодаря. Няма. Тя как изглеждаше? — попита Кийт.

Скенли не отговори веднага.

— Както можеше да се очаква. — Той отново замълча, после прибави: — Имаше синина на лицето… нали разбирате, когато беше в килията, исках да поговоря с нея, но другите двама бяха там и аз се чувствах ужасно. Просто си седеше, не плачеше, не викаше, сякаш беше над всичко това, и когато поглеждаше към мен или другите, в очите й нямаше омраза, нищо такова… просто ни съжаляваше…

— Добре… благодаря. Ако се стигне до съд, няма да забравя услугата ви.

— Благодаря, Ландри. Ужасна ситуация. Не разбирам как другите трима, които си мислех, че познавам, са могли да го направят.

— Когато научим, ще сме решили повечето от световните проблеми. Ще кажа някоя добра дума за вас на пастор Уилкс.

Скенли се засмя, после каза:

— За ваша информация, Бакстър е поставил проследяващо устройство на шевролета ви.

„По дяволите!“

— Какъв цвят е неговият форд? — попита Кийт.

— Черен. — Полицаят му даде регистрационния номер и прибави: — Зарежете тая работа, Ландри. Стойте надалеч оттук. Търсят ви, а Бакстър отдавна го няма.

— Да, но може би и аз ще замина за Флорида.

— Следващия път ще ви убие. Другите момчета, които бяха с него, казват, че оная нощ едва успели да му попречат.

— Още веднъж благодаря. — Кийт затвори и се върна в буса. Чък пиеше нещо безалкохолно и ядеше поничка.

— Има и за тебе — каза младежът.

— Благодаря. Карай наляво.

— Няма проблем. — Чък излезе от паркинга и отбеляза: — Това не е пътят за Лима.

— Не. На онзи светофар пак наляво.

— Ясно. Не искам да ти се бъркам, но имам чувството, че нещо те безпокои.

— Не, добре съм, Чък. Всъщност телефонният разговор, който току-що проведох, възвърна вярата ми в човешката раса.

— Наистина ли? Съжалявам, че съм го пропуснал.

— Но внимавай да не пропуснеш завоя. Давай наляво.

Поеха на юг навътре в окръга.

Кийт се замисли за получената от Скенли и Тери информация. Ако хронологията на полицая бе вярна, а тя най-вероятно беше такава, в понеделник вечер Ани не бе телефонирала на сестра си от Спенсървил, а от Сивото езеро. Ако бяха тръгнали от града към три през нощта, Бакстър трябваше да е пристигнал в хижата към девет-десет, след като се беше отклонил, за да подпали къщата във фермата. На сутринта бе позвънил на децата си от езерото, после беше накарал Ани да се обади на сестра си, навярно след като бе разбрал, че тя трябва да потвърди версията му поне пред един член на семейството си. Кийт отново си помисли, че Бакстър е не само жесток, но и хитър. Ужасна комбинация.

Нямаше представа какво става на Сивото езеро, но знаеше, че копелето не я е завело там, за да се помирят. Опита се да намери известна утеха в уверението на Ани, че може да се справи с него. Но всъщност след онова, което мъжът й беше видял — жена си и любовника й голи в леглото, — Кийт бе убеден, че Бакстър е превъртял. Ако му беше останала и капка здрав разум, нямаше да отвлече собствената си съпруга и да остави след себе си такава каша, а щеше да остане, за да спаси работата и репутацията си. Очевидно беше разбрал, че с него е свършено и че няма какво да губи.

Той нямаше да я убие, не. Но щеше да я накара да съжалява, че не е мъртва.

Кийт упъти Чък към магистралата, после продължи да го насочва.

— Откъде познаваш този район толкова добре? — попита младежът.

— Тук съм роден.

— Да не се майтапиш? Значи си от Охайо! Дай лапа, приятел!

Кийт бе принуден да затвърди новото приятелство и двамата си стиснаха ръце.

Няколко минути по-късно наближиха дома на Портърови. Не се забелязваха нито полицейски автомобили, нито други коли.

— Спри тук, Чък.

Младежът спря в отбивката.

— Благодаря, приятел — каза Кийт. — Дотук съм.

— Това не е Лима.

— Не. Дадох ти шейсет, ето ти още двайсет. Ще се видим следващия път, когато дойда в Толедо.

— Дано. Благодаря.

— Страхотен бус имаш — каза Кийт.

— Нали?

Кийт бързо се насочи към задната част на къщата. В градината нямаше никого, но задната врата не беше заключена. Той влезе вътре и извика, но не получи отговор. Остави куфарчето си на кухненския плот, заключи вратата, после излезе в коридора и направи същото с предната.

Върна се в кухнята, отвори хладилника, взе си бутилка портокалов сок и парче кейк и го изяде. Усети, че стомахът му се надига, но успя да не повърне. Определено не се чувстваше добре и действаше само на адреналин и омраза.

Нямаше представа къде са Портърови и кога ще се приберат, но всъщност се радваше, че ги няма.

По някое време спенсървилската полиция, шерифите или конните ченгета щяха да се появят и се налагаше да побърза. До северен Мичиган имаше близо петстотин километра път. И за играта, която бе започнал, му трябваше пушка, автомобил, дрехи и други неща.

Кийт излезе в предното антре и започна да се качва по стълбището. В този момент на вратата се почука.

Той бързо отиде в дневната и надникна през прозореца. Пред къщата беше спрял автомобил на спенсървилската полиция.

В колата нямаше никого, така че въпросът бе колко ченгета има наоколо. Според Скенли полицаите патрулираха по един. Отново се почука, този път по-настоятелно.

Нямаше нужда да отговаря, разбира се, но ако беше някой от мъжете, придружавали Бакстър в мотела, Кийт искаше да му каже едно „здрасти“ и може би да вземе назаем автомобила и оръжието му.

Той погледна крадешком през прозореца и видя Кевин Уорд, застанал с пъхнати под колана палци. Не изглеждаше много нащрек.

Кийт отиде до вратата и я отвори.

— Здрасти.

Преди ченгето да успее да реагира, той заби юмрук в слабините му и когато Уорд се преви надве, го вмъкна вътре, затвори с ритник вратата и силно го удари по тила с ръба на дланта си. Полицаят се строполи на пода и почти изгуби съзнание.

Кийт взе белезниците му, закопча едната гривна за дясната му китка, а другата за тръбата на радиатора. После свали колана с кобура му и го взе.

Уорд започна да идва на себе си.

— Мен ли търсеше? — попита го Кийт.

Ченгето се претърколи по хълбок. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае, че е закопчан за тръбата.

— Гаден скапаняк…

Кийт извади служебния му револвер, прицели се в главата му и вдигна ударника.

— Къде е шефът ти?

— Върви на майната си.

Кийт стреля в дъсчения под пред лицето на Уорд и полицаят подскочи.

— Във Флорида! — извика той. — Замина за Флорида!

— Къде във Флорида?

— Не знам…

Кийт отново стреля в пода.

— Стига! Замина за… Мисля, че е в Дейтона. Да, в Дейтона е.

— Къде в Дейтона?

— Аз… не ни каза.

— Добре. Тя с него ли е?

— Да.

— Беше ли ти забавно в мотела?

— Не.

— Стори ми се, че ти е забавно.

— Бях си глътнал езика от страх.

— Обаче не толкова, колкото сега.

— Не. Виж, Ландри, просто изпълнявах заповед.

— Всеки път щом чуя тези думи, ми се иска да убия онзи, който ги е изрекъл.

— Чакай малко. В ръцете ти съм. Казах ти каквото зная. Изобщо не ми пука, можеш да идеш в Дейтона и да пречукаш онова копеле. Мразя го.

— И той много не си пада по теб. Нали видя жена му гола. За теб е по-добре да го убия, иначе с кариерата ти е свършено.

Кийт прибра револвера в кобура и се заизкачва по стълбището. Ако имаше късмет, Уорд знаеше, че Бакстър е на Сивото езеро и щеше да му позвъни, за да съобщи, че се е проявил като добро момче и е пратил Ландри във Флорида. Така или иначе, това нямаше особено голямо значение, но човек никога не трябваше да пропуска възможността да пусне някоя и друга заблуждаваща следа.

Влезе в спалнята. Навсякъде бяха разхвърляни дрехи, леглото не бе оправено и нищо не си беше на мястото. Кийт легна на пода и бръкна под леглото с надеждата, че Гейл е приела думите му буквално и е оставила пушката там, но нямаше нищо. Той се огледа. Всъщност оръжието можеше да е на пода и да не го види в цялата бъркотия, затова заобиколи от другата страна и пак погледна под леглото. Отново нищо.

— Това ли търсиш? — разнесе се мъжки глас.

Кийт се изправи срещу дулото на собствената си М–16, опряна на ръба на матрака.

— Здравей, Чарли.

Чарли Адеър хвърли оръжието на леглото и каза:

— Изглеждаш ужасно.

— Благодаря. Ти също.

— Наистина ли те чух да нападаш представител на закона на долния етаж?

— А, не, така го заварих.

— Много умно — да го накараш да ти разкаже оная история за Флорида и да знаеш, че те не са там. Адски си добър в оперативната работа. Винаги съм си мислил, че зад бюрото дарбите ти отиват на вятъра.

— Нали постоянно ти го повтарях. — Кийт нямаше представа откъде Чарли Адеър е разбрал, че Бакстър и Ани не са заминали за Флорида. Не знаеше и как се е появил в къщата на Портърови.

Адеър огледа стаята.

— С приятели като тези няма нужда да отглеждаш свине.

— Те са добри хора.

— Те са леви радикали.

— Не проучвай приятелите ми, Чарли. Това не ми харесва.

— Това са от онези приятели, които трябва да проучвам.

— Не.

— Всъщност обаче са много мили.

— Как ги откри? Или не трябва да питам?

— Точно така. Трябваше да ми кажеш за тях.

Кийт се замисли за миг.

— Искал си информация за телефонните ми разговори.

— Улучи в десетката. Откакто си тук, не си приказвал много по телефона, така че беше съвсем лесно. Да не вземеш да се впечатлиш?

— Няма такава опасност. Къде са Портърови? — попита Кийт.

— По разни задачи. Знаеш ли, никога не съм виждал мъж в костюм на Армани да слиза от такава шарена бричка. Кой беше онзи?

— Чък. От летището в Толедо.

— Аха. Добре. Ще се върне ли?

— Не.

— Значи нямаш транспорт.

— Имам полицейска кола. А къде е твоята?

— Просто тракнах с токове и ето ме тук.

— Чарли… вече и без това ме боли главата. Какво мога да направя за теб?

— Това не е правилният въпрос, Кийт. Не питай какво можеш да направиш ти за родината си, а какво може да направи родината ти за теб.

— Нещата не стават така.

— За съжаление, Кийт, във Вашингтон нещата стават точно така. Родината ти е тук, за да ти помогне.

— Без никакви условия?

— Не съм казвал това.

— Нямам време за такива неща.

— Малко време с мен ще ти спести много време по-късно. Виж, хайде да излезем от тая кочина. Струва ми се, че долу видях едно по-чисто място.

Кийт взе пушката от леглото и понесъл в другата си ръка колана с кобура на Уорд, последва Чарли в коридора. Адеър вдигна от прага чантата с оптичния мерник и мунициите. Точно в негов стил, помисли си Кийт — да се появява от нищото, размахал пушка, която иначе спокойно може да си е в чантата — всичко при Чарли Адеър беше само театър, обикновено драма и комедия, но понякога определено и трагедия.

Слязоха в антрето. Чарли се приближи до Кевин Уорд и му подаде ръка.

— Здрасти. Аз съм Бари Браун от Амуей.

Кийт едва не се засмя, когато ченгето наистина протегна лявата си ръка.

— Имам някои неща — продължи Чарли, — с които тази униформа ще стане като нова. Веднага се връщам. Чакай ме тук.

Кийт и Адеър влязоха в кухнята. Чарли изми две чаши и каза:

— В хладилника има пресен сок от домати.

Кийт взе каната и наля чашите. Адеър чукна чашата си в неговата и каза:

— Радвам се, че те виждам жив.

— И аз, но не се радвам да те видя.

— Разбира се.

Отпиха. Чарли млясна с устни.

— Не е зле. Липсва му само водката. Но ти навярно не трябва да пиеш. Наистина изглеждаш ужасно. Предполагам, че оня Бакстър накрая те е пипнал.

Кийт не отговори.

— Хайде да идем да поговорим навън.

Излязоха на двора. Адеър седна на един градински стол и се огледа.

— Красиво е.

Кийт остана прав.

— Виж, Чарли, нямам много време.

— Ясно. Добре, няма да съм толкова загадъчен. Ето какво зная. Върнал си се от Вашингтон в събота, пропуснал си срещата си с госпожа Бакстър, но в неделя вечер сте били заминали. Към девет вечерта целият скапан щат Охайо те е издирвал по подозрение в отвличане, но кой знае защо, не са уведомили ФБР. След това щатската полиция ни съобщи, че са открили голото ти и пребито тяло в някакъв евтин мотел край летището в Толедо без госпожа Бакстър. Откарали са те в окръжната болница с леко сътресение на мозъка и така нататък. Господин и госпожа Бакстър отново се събрали и заминали на втори меден месец във Флорида. Затова в понеделник сутрин долетях в Толедо и те потърсих, но ти още беше в безсъзнание. Накарах местния агент от ФБР да те наглежда, за да не би господин Бакстър да се върне за топките ти, които — както ме увериха — били невредими, после дойдох в Спенсървил и се заех да душа наоколо. До понеделник вечер вече бях ял домашно сирене с Портърови и станахме големи приятели, въпреки политическите ни различия. — Той погледна Кийт. — Ходих и до твоята ферма, разбира се. Съжалявам.

— Няма нищо.

— Съмнявам се. Значи искаш да го откриеш, да го убиеш и да си я върнеш.

Кийт не отговори.

— Така или иначе — продължи Чарли, — останах в един местен мотел и тази сутрин ми позвъни агентът от болницата. Беше ужасно разстроен, че трябва да ми съобщи за бягството ти. Впечатлен съм. Не от феберееца, разбира се. Искам да кажа, че за последен път те видях в понеделник сутрин и не даваше никакви признаци, че можеш да си навлечеш нови неприятности. Затова накарах федералната маршалска служба да установи наблюдение над къщата на сестрата, после с помощта на федералния съдия в Толедо започнах да подслушвам всички възможни телефони и накрая дойдох тук с надеждата, че ще се появиш. Освен това нося забрана за арестуването ти, издадена от федералния съд. Само трябва да попълня формуляра. Нали е чудесно? Мога да направя каквото поискам. Но в този случай съм на страната на ангелите, приятел, така че ще ти простя нападението срещу представител на закона. — Той замълча за миг. — Ние се грижим за нашите хора, Кийт. Винаги сме се грижили.

— Зная.

— Тук съм, за да ти помогна.

— Зная, Чарли. Но мисля, че не се нуждая от помощта ти.

— Разбира се, че се нуждаеш. Трябва ти кола, трябват ти и дрехи и малко ловни принадлежности.

— Защо са ми?

— За да отидеш в Мичиган. Нали така каза на Тери по телефона?

Кийт поклати глава.

— Никога не си почиваш. Виж, няма да си продам душата за чифт ботуши. Мога и сам да се справя.

— Позволи ми да ти обясня в какво положение се намираш. В антрето лежи ченге в безсъзнание, нямаш кола, нямаш дом, почти нямаш приятели, не са ти останали много пари, цялата окръжна полиция е по петите ти, носиш копринен костюм и тесни обувки, ходиш малко неуверено, приятелю, и единственото ти оръжие, ако не се смята тръбата за фунийки на ченгето, е тази М–16, която всъщност не е твоя, а собственост на чичо Сам и спокойно мога да си я прибера.

— Няма да го направиш.

Чарли извади пакет цигари.

— Портърови ми позволиха да пуша тук. Те пушат трева. — Той запали. — Не е ли чудесно да чувстваш, че си част от голяма, всесилна организация?

— Ти ми кажи. Това ли ти е нужно, за да се чувстваш добре?

— Всъщност да. На теб също.

— Грешиш. Знаеш ли, мислех си, че си на моя страна. Спомняш ли си драконите на щита ми и плъховете в избата?

— Това беше в петък. Днес сме вторник и ти отново си в уязвима позиция.

— Пак грешиш. Аз съм на поход, Чарли. Пак съм рицар и ще спася благородната девица от змея. Рицарите винаги го правят сами. Майната му на краля и на цялото му войнство. Това включва и теб.

Адеър се замисли за миг.

— Добре. Съгласен съм. Не поставям никакви условия, но не мога да оставя сър Кийт да тръгне без нещата, които му трябват. Просто ще ти дам необходимото за похода и можеш да отидеш в Мичиган, да очистиш оня тип и после да се чупиш в… да речем в Детройт. В „Мариот“. Ще ти запазя стая. Ако не се появиш до това време утре, ще приема, че не си успял. Ако дойдеш, тримата с теб и госпожа Бакстър ще го отпразнуваме. Никакви условия.

Кийт не отговори.

— Казах на хората във Вашингтон — продължи Чарли, — че трябва да се погрижиш за някои лични въпроси. Само искат до петък да им съобщиш окончателното си решение. Това ти дава време да помислиш, ако останеш жив, разбира се. Така или иначе, след като си тръгнеш оттук, прави каквото знаеш. Също като едно време, когато те целувах на прощаване на някоя скапана граница или летище’. Но преди да заминеш, трябва да съм сигурен, че си получил всички шансове да успееш. Също като едно време, Кийт. Позволи ми да ти помогна.

— Защо?

— Харесвам те. Не харесвам Бакстър. Не ми харесва какво е направил. Искам да си щастлив. Щастливият човек взима правилни решения.

Кийт отново не отговори.

— Ако не за друго, помисли за Портърови. В антрето им има ченге. Аз ще се погрижа за него.

— Не, аз ще се оправя. Къде са Портърови все пак?

— По разни задачи.

— Къде?

— В „Антиох“. Отпратих ги. Разказаха ми за сексуалното поведение там. Направо се скъсах от смях. Но хич не е забавно. — Той замълча за миг. — Всъщност те ми харесаха. Обещаха ми следващия път да гласуват за републиканците. Искаш ли още сок? Ще ти донеса.

— Не. Трябва да си тръгваш.

— Добре. — Чарли остави чашата си на земята, изправи се и извади от джоба си един плик: — Донесъл съм ти хиляда долара.

— Не искам пари от чичо Сам.

— Това са мои пари. Лични.

— Не, не са.

— Е, тогава ги приеми като аванс.

— Задръж си ги.

Адеър сви рамене и прибра плика в джоба си.

— Независимостта, кавалерството и рицарството са мъртви, Кийт.

— Прости ми надутите думи, но докато аз съм жив, те не са мъртви.

— До утре ще са. Добре, поне опитах. Желая ти успех, приятелю.

Ръкуваха се и Чарли Адеър се отдалечи през градината, после изчезна сред царевицата като някакъв безплътен дух — ефект, който очевидно търсеше, помисли си Кийт. Харесваше стила му, но понякога Чарли малко преиграваше.

Кийт продължи да наблюдава стената от царевица и естествено, скоро високите стъбла се раздвижиха и се появи сивият форд на Чарли.

Той прегази цветна леха, мина през моравата и спря до Кийт.

— Отседнал съм в мотел „Мейпъл“.

— Добър избор.

— Просто нямаше друг. Тя трябва да е невероятна жена, а?

— Така е.

— Може ли да се сравнява с онази, как й беше името, в Джорджтаун?

— Не помня никаква как й беше името в Джорджтаун.

— Ако е като нея, дължиш й по-добър шанс, отколкото й предлагаш.

— Трябва да се справя без твоята помощ или помощта на чичо Сам.

— Както искаш. Ти си причината за тоя скапан проблем.

Кийт не отговори.

— Наистина, Кийт. Човек, който десетки пъти тайно е влизал и излизал от Източна Германия, да не може да се измъкне дори от Охайо! Божичко.

— Не се опитвай да ме изкушиш. Не съм в настроение.

— Няма нужда да доказваш нищо. Ти се прецака и сега ти трябва помощ. Голяма работа. Проблемът ти е, че си прекалено самолюбив. Винаги си бил единак, Кийт. Изненадан съм, че отдавна не са те убили. Е, прекалено, много години си надлъгвал смъртта по целия свят — гледай да не я срещнеш тук.

— Благодаря ти за загрижеността.

— Майната ти, Кийт. — Чарли натисна газта, пресече моравата и излезе на пътя.

Кийт имаше силното предчувствие, че Чарли Адеър не е казал последната си дума.