Нелсън Демил
Спенсървил (2)

1

Кийт Ландри се прибираше у дома след двайсет и пет години на предната линия.

Той изведе своя „Сааб“ 900 от Пенсилвания Авеню на булевард „Конституция“ и се насочи на запад, покрай търговския център към Вирджиния, като прекоси река Потомак по моста „Теодор Рузвелт“. Във визьора за обратно наблюдение мерна мемориала на Линкълн, махна му с ръка и продължи по шосе 66, оставяйки Вашингтон зад гърба си.

Западно Охайо, осем часът вечерта, лятно икономично време, средата на август. Кийт Ландри си отбеляза, че слънцето още е на около петнадесет градуса над хоризонта. Почти беше забравил колко много светлина има още по това време в края на източния часови пояс, както и факта колко голяма е страната му.

Управлението на автомобила по равния прав път не представляваше никаква трудност, така че той се съсредоточи върху някои мисли, които до този момент беше отлагал: Студената война беше приключила, което само по себе си беше добра новина. Много от воините й бяха получили заповедите за уволнение, което в случая с Кийт Ландри не беше добра новина.

Господ обаче накрая се бе смилил и само с един могъщ божествен дъх бе отвял Дамоклевия меч на ядрения Армагедон, висял над планетата в продължение на почти половин столетие. „Радвайте се, защото сте спасени.“

„С удоволствие ще изкова меча си в плуг или лозарски клещи и дори деветмилиметровия си «Глок» в преспапие. Е, може би не чак с толкова голямо удоволствие.“ Но какъв ли избор имаше?

Студената война, една толкова печеливша индустрия, се бе сбръчкала, оставяйки на специалистите си, техниците и средния управленски персонал избора да се пренасочат към други индустрии. С разума си Ландри беше наясно, че това е възможно най-доброто, което може да се случи на човечеството, след като Гутенберговата печатница бе оставила толкова много монаси без работа. Със сърцето си обаче той чувстваше, че правителството, което бе отнело двайсет и пет години от живота му, би могло да се понапъне малко и да извлече от дивидентите на мира средства, с които да го ангажира още само пет години, за да му осигури пълна пенсия.

Но както и да е; Вашингтон беше на два дни и шестстотин мили зад гърба му. Днешният ден беше третият подред от живота му номер две. Онзи, който бе казал, че в американския живот няма втори шанс, явно никога не бе работил на държавна служба.

Опита се да изтананика няколко ноти от „Хоумуърд Баунд“, но откри, че гласът му е съвсем ръждясал, и побърза да включи радиото. Автоматичната настройка се закачи за някаква местна радиостанция и Ландри се заслуша в някакъв репортаж на живо от местния панаир, последван от бюлетин с известия за областта, който обяви църковна служба, среща на четирите клуба на селската и градската младеж, организирана от Министерството на земеделието, радио пикник и така нататък, последвани от цените на зърнените култури и добитъка, съвсем пресни новини за това къде се въди хубава риба и една изключително подробна метеорологична сводка. В Южна Индиана имаше торнадо. Ландри изключи радиото с мисълта, че е слушал същото и преди двайсет и пет години.

През тези години обаче много неща го бяха споходили, и повечето от тях опасни. Сега беше в безопасност, и жив, докато през последния четвърт век винаги бе имал чувството, че с единия крак е в гроба, а с другия е стъпил на динена кора. Той се усмихна. „У дома, у дома.“

Разбира се, беше длъжен да признае пред себе си, че чувствата му са смесени и че трябва да ги сортира. Само преди две седмици беше в Белград и си разменяше заплахи с министъра на отбраната, а днес вече препускаше през Охайо и слушаше нечий стържещ глас да разсъждава за цените на свинете. Да, беше в безопасност, но още не можеше да го осъзнае.

Ландри се отпусна в седалката и се съсредоточи в кормуването. Умираше за прав път, а саабът се държеше великолепно. Необичайният дизайн на колата привличаше любопитни погледи, когато Кийт прекосяваше малките градчета и селца на западно Охайо, и той се замисли дали да не я смени с нещо по-обикновено, когато се настани в Спенсървил.

Царевичните поля се простираха до хоризонта, преливайки се в синьото небе; тук-там някой фермер беше засял соя или пшеница, или люцерна. Царевицата обаче преобладаваше навсякъде: фуражна, за угояване на добитъка, и сладка, за пуканки. Царевица. Царевичен сироп, корнстарк, корнфлейкс, корнмийл, царевица, царевица, царевица, за да угоява и без това угоената нация. Ландри бе пребивавал в достатъчно места, където върлуваше глад, така че може би това беше причината тази гледка на сърцето на земята му да го накара да се замисли.

— За кехлибарени вълни от зърно — изрече на глас той.

Забеляза, че реколтата е добра. Никога не беше проявявал кой знае какъв интерес към зърнените култури, но бе прекарал осемнадесет години от живота си, слушайки всички около себе си да говорят само за урожай и реколта, така че ги забелязваше навред, където и да се озовеше, в Русия, Китай, Сомалия, а сега, след като бе обиколил света, и в Охайо.

Зърна табелата на Спенсървил, превключи на по-ниска скорост и взе завоя, без да натиска спирачката, с което изкуши следващия го форд „Таурус“ да опита същото, но с далеч по-слаб успех.

На хоризонта се издигаха водонапорна кула и зърнени силози, а след малко зад тях щеше да се види и часовниковата кула на съдебната сграда на Спенсървил, готическо-викторианска смесица от червени тухли и пясъчник, изградена в изблика на ентусиазъм от смяната на столетието. Съдът наистина трябва да е бил чудесна сграда навремето, замисли се той; сградата беше чудесна дори и сега: а най-чудесното беше, че окръг Спенсър отново просперираше и се разрастваше достатъчно, за да си позволи да финансира такава масивна сграда.

С приближаването към града над хоризонта се издигнаха островърхите църкви, привлекли върху себе си светлината на залязващото слънце.

Ландри не влезе в града, а пое по един черен път. Един знак му напомни да внимава за бавнодвижещи се селскостопански машини и той вдигна крак от педала на газта. След петнадесет минути пред погледа му се откри червеният хамбар на фермата Ландри.

До този момент никога не бе кормувал до дома си — винаги бе летял до Толедо или Кълъмбъс и оттам бе вземал кола под наем. Пътят му от окръг Колумбия до родния му град бе протекъл без произшествия, но въпреки това интересно. Интересната част, извън околната гледка, беше фактът, че той не знаеше защо се прибира да живее в Спенсървил след толкова много години. Интересно беше и чувството на леност, непришпорвана от никакви спешни задачи, отсъствието на всякакви бъдещи срещи в бележника му, провисналият кабел от арматурното табло, където се бе намирал служебният му телефон, непривичното чувство на откъснатост от хората, които само допреди два дни трябваше да знаят дали е мъртъв, жив, отвлечен, в затвора, дали се спасява с бягство, или е в отпуск. Една клауза от Закона за националната сигурност го задължаваше в срок от тридесет дни да ги известява при всяка промяна на адреса. В действителност те го поискаха още преди да е напуснал границите на Вашингтон. Ландри обаче ги отряза, позовавайки се на гражданските си права, като им каза, че няма никаква представа накъде се е запътил. Вече го нямаше във ведомостта, но не беше забравен; беше принудително уволнен, но началството му продължаваше да му държи сметка къде ходи и какво прави.

Подмина върволица от пощенски кутии, като следеше за онази с неговото име и с червено флагче — спуснато, както си беше отпреди пет години.

Зави в дългата посипана с чакъл алея, обрасла с бурени.

Сградата бе класическа бяла дървена викторианска къща, с веранда и красиви орнаменти, построена през 1889 година от прапрадядо му. Беше третата къща, издигната на същото място. Първата бе представлявала дървена колиба, вдигната през двайсетте години на деветнадесети век, когато предците му бяха пресушили Голямото черно блато. Втората я бяха построили някъде по време на Гражданската война — той беше виждал снимката й: малка къщичка с керемиди, без веранда и орнаменти. Колкото по-добре изглеждаше една къща, толкова повече съпругът беше под чехъл, поне според местните разбирания. Определено прапрадядо му Сайръс беше имал мазол на палеца.

Ландри спря до верандата и слезе. Залязващото слънце още излъчваше жега, но тук тя беше суха и прашна, съвсем различна от парната баня на Вашингтон.

Той загледа къщата. Верандата беше пуста; нямаше кой да го посрещне, нито някога щеше да има. Родителите му се бяха отказали от фермерството и бяха заминали за Флорида преди пет години. Сестра му Барбара, останала неомъжена, се бе преместила в Кливланд да търси кариера като ръководител в рекламна фирма. Брат му Пол беше вицепрезидент на „Кока-Кола“ в Атланта. Беше се оженил за едно чудесно момиче, Карол, която работеше в Си Ен Ен; след време се разведоха, като той пое грижата за двамата им сина; от този момент нататък животът му се управляваше от споразумението по развода и фирмата.

Кийт Ландри никога не бе сключвал брак, отчасти поради горчивия опит на брат си и на повечето си познати, отчасти и поради естеството на работата си, която не стимулираше желанието за брак.

А и освен това, ако искаше да бъде честен пред себе си, а той би трябвало да бъде, Ландри никога не бе успял да забрави Ани Прентис, която живееше на десетина мили от мястото, където в момента бе спрял колата. Десет мили и три десети, ако бъдем точни.

Кийт Ландри слезе от колата, протегна се и огледа имота си. В сумрака се видя като млад абитуриент, застанал на верандата, с лека чанта в ръка, да целува майка си и сестра си Барбара, да стиска ръце с малкия Пол. Баща му бе застанал встрани до семейния форд, точно където в момента стоеше Ландри. Всичко напомняше на картина от Норман Рокуел, само дето Кийт Ландри не напускаше дома си на път за света; щеше да ходи до областния съд, където един автобус чакаше на паркинга да отведе месечното попълнение момчета от окръг Спенсър до центъра за новобранци в Толедо.

Кийт Ландри ясно си спомняше разтревожените лица на близките си, но пък споменът му за собствените му чувства и реакции беше доста смътен.

Имаше някакви неясни спомени за това, че се чувстваше ужасно и в същото време бе изпълнен с желание за приключения, жажда да се откъсне от дома, което го изпълваше с чувство на вина. В онзи момент не можеше да си изясни достатъчно добре смесените си чувства, но сега всичко му беше ясно и можеше да го сумира само в едно изречение от стара песен: „Как ще ги задържиш във фермата, след като вече видяха Париж?“

Само че тогава обаче беше Виетнам, а не Париж, и новобранците не биваха събирани на градския площад за тържествена проверка и весело изпращане, нито се бяха върнали с маршова стъпка по главната улица след онова, което биха нарекли Ден на победата. И въпреки това чистият ефект за Ландри беше един и същ: той никога вече не се завърна във фермата. Физически се прибираше, разбира се, като тяло, но никога духом, и фермата престана да е неговият дом.

И ето го отново на верандата, както преди двайсет и пет години, когато бе прекрачил прага на тръгване, ето ги избледнелите образи на близките му, изоставили го в неочаквана тъга.

— Е, поне аз се завърнах, макар и другите да не са.

Изкачи стъпалата, намери ключа в джоба си, отключи и влезе.