Фабрис Лардро
Безвремие (4)

IV

Напразно се силех да бягам, да движа туловището си колкото се може по-бързо, тя тичаше по петите ми, не знам дали в тази страна катедралите се движат бързо, те имат закалката на сакралното, ползват епископско гориво, умеят да преценяват разстоянията (най-вече спрямо Рим). Какво е да догонят един дребен бягащ французин, който препуска из дъблинските улици? Как мислите? Та това е проста работа… Тя напредваше, скъсяваше разстоянието, сянката й ме обгръщаше. Опитах се да направя импровизиран завой, като изскърцах с обувки подобно на Стийв Маккуин по улиците на Сан Франциско, но се сгромолясах. Катедралата, чиито контури напомняха ковчег, хвърли мрежата си върху мен. Множество създания изскочиха от нея и докато изпълняваха странни ритуални танци, започнаха да мънкат молитви. Католици, протестанти, презвитерианци, всички се бяха събрали, обединени, за да прогонят неприятеля извън острова. „В ковчега! — викаха те. — В ковчега! Напред срещу евреина!“ Те размахваха малки сребърни кръстове, които въртяха над главите си като прашки. „Ще платиш за престъплението си! — казваха те. Ти извърши посегателство над писател, Айнщин! Защо искаш да ни изпревариш? Защо искаш да изпразниш Светата Ирландия от книгите й?“ Лицата им пламтяха, млечнобялата им кожа, на която се открояваха рижите им коси, бе непоправимо изгоряла на слънцето. Сигурно беше, че щяха да ме наругаят здравата. Един от водещите службата свещеници изскочи от хора в катедралата и извади изпод расото си малък червеникав предмет — човешка плът — който постави в краката ми. „Това е тялото ти — каза той, като смъкна ципа на панталона ми и залепи отново препуциума — вече не си обрязан!“ Доволен от себе си, но смятащ вероятно, че това не беше достатъчно, той скочи на покрива на сградата, откъдето изтръгна острия връх на камбанарията. Сега стоеше пред мен, въоръжен с каменен кръст, с който прободе сърцето ми, сякаш бях Трансилвански вампир. „Умри, Айнщин!“ — изкрещя той. Ами сега? Главата ми беше залепена за хора на църквата. Крайниците ми? Приковани за раменете на напречната галерия. Тялото ми? Положено в централния кораб, с който потъвах.

Събудих се в стая със спуснати пердета, които пропускаха дневната светлина. Не изпаднах в паника. Разпознах стаята във Финс Хотел, където бях пристигнал предишната вечер. Шумовете навън? Дъблин. Разположението ми във времето? 28 януари 1904 г. (естествено). Бях прекарал първата си нощ в миналото, сгушен удобно под завивката и по всяка вероятност тялото ми/духът ми бяха понесли невредими прекосяването. Трябваше като всички съвестни изследователи, професионалисти в съпреживяването — онези досадници, рожби на западния хуманизъм, да записвам грижливо моите усещания в бележник, от който археолозите на науката щяха да се възползват за бъдещите поколения. Само това не! Драги ми читателю, само това не! Вече добре знаете: писането имаше за мен друго измерение: за какво са ми скапани бордови дневници?

Зърнах Нора, когато слязох да закуся. Все така красива, шеташе зад бара. Опитах се да й отправя възможно най-красивата айнщинова усмивка, изтънчена, чаровна, елегантна, както си му е редът. Никаква реакция. Надуваше се явно. Заговорих я, когато дойде да вземе поръчката ми. „Нора, това съм аз — казах със сладникав глас на джентълмен — господин Блум, Леополд Блум… Помните ме, нали?“ Женско мълчание. „Сърдите ми се заради нашата среща, нали? Съжалявам, аз… бях възпрепятстван.“ Нито дума. Тя сновеше от една маса на друга, където поставяше чаши с черен чай и добре заредени с калории чинии. „Нора — попитах я, докато ми сервираше порция яйца с бекон, гарнирани с кървавица и домати, — Нора, кажете, може би бихме могли да си определим друга среща? Какво ще кажете? Свободна ли сте тази вечер?“ Тя въздишаше, мръсницата, преструваше се, че никога не ме беше виждала. „Сърдите ми се заради роклята, така ли? Не успяхте да махнете петната? Мога да ви купя друга, ако настоявате, или поне да платя химическото чистене…“ Опитах се да я придърпам към себе си, докато носеше друга чаша чай. Фатална грешка. Госпожицата ме нарече отвратителен „дъртак“, израз, който дълбоко ме обиди, и изля горещия чай върху чатала ми и след като учтиво ме прати да си … майката в химическото чистене, отиде да се оплаче на шефката си. С парещи и болезнени тестиси се върнах значи в стаята си, където бях обзет за кой ли път от недоумение пред женското непостоянство и жестокост. Какъв ми беше проблемът с жените, по дяволите! (като изключим грозотата, плешивостта и затлъстяването ми). Напразно се опитвах да отговоря на този съдбовен въпрос, като се губех в догадки, хипотези и предположения, а после осъзнах, че Нора все още не ме познаваше: пътищата ни се бяха пресекли на 10 юни 1904 г., шест месеца след онзи смразяващ януарски ден. Нора, която се бе опитала преди малко да ме кастрира, тогава тъкмо пристигаше от родния си град Галуей. Тя все още се боеше от столицата, където изпитваше, както подчертават историците, необичайна самота, внезапни и дълбоки пристъпи на меланхолия. Ама че идиот си, Айнщин! Има дни, в които. Върнах се на бара, за да се извиня: напразно, девойката беше направо войнствена, заплашваше ме, че след като ги е изпекла, сега ще ме накара да ги изям. Да забравим.

Как протече първият ми престой в Дъблин? Спокойно, ако държите да знаете, много спокойно. Очаквах становището на учителя и за да не го пропусна, почти не се отдалечавах от Финс Хотел. Килдеър Стрийт, Графтън Стрийт, Досън Стрийт, разхождах се по най-изисканите улици на Дъблин и никога не пропусках да спра в кафенето „Бюлис“, чиито сладкиши ме предпазваха от хипогликемична криза. Харесвах също гарата „Уестланд Роу“, откъдето минаваха влаковете кораби в посока към Континента. Бъдещето ми, бъдещето на Одисей зависеха от това място, но ще видим после, ще видим после.

Измина една седмица, през която, с изключение на една кратка разходка по хълмовете на Уиклоу, само ядох, отбягвах погледа на Нора и се шляех мързеливо. Дали беше започнал да чете ръкописа? Дали поне го е запазил? Тръпки преминаваха по тялото ми, когато си го представях как няколко минути след разговора ни в Дейви Бърн хвърля ръкописа в Лифи от О’Конъл Бридж. Така Станислас щеше да си отмъсти. Божественият роман, текстът, който ми беше коствал толкова усилия, щеше да се понесе по течението на водата подобно на проспекта, който Блум, в началото на Одисей, смачква и после хвърля в реката.

На сутринта на осмия ден на вратата ми се почука. „Господине? (Гласът на собственичката.) Някой си господин Джойс ви търси на рецепцията…“ Превъзбуден, се облякох светкавично и слязох по стълбите през четири стъпала. Радостта ми не трая дълго, защото посетителят не беше друг, а самият Станислас. Със смръщени вежди, с навъсено лице, изглеждаше още по-весел от миналата седмица. Той се скова (доколкото е възможно), като ме видя, но поде разговора. „Имате ли минутка, господин Айнщин? Аз… такова… няма да ви отнема много време.“ Седнахме на бара, където Нора, по-красива отвсякога, ни гледаше с недоверие. Станислас дори не я забеляза.

— На какво дължа честта? — питам аз.

— Какво сте сторили на брат ми! — избълва той. Гледа ме лошо, решен на всичко.

— Джеймс? Аз… аз просто му дадох да прочете моя роман.

— А да! Вашият роман: Олимпиадата (той продължаваше да ме гледа отвисоко, този жалък глупак!).

— Както казвате… (Затишие пред буря.) Защо? Проблем ли има? — питам с най-чистосърдечна наивност.

— Да! Има проблем! Джеймс пише роман в момента, нещо сериозно. Започна първата глава преди няколко дни… беше ентусиазиран… и изведнъж, откакто прочете вашия ръкопис, иска да зареже всичко!

— Вече прочел ли е ръкописа ми?

— Посвети му цялата седмица! (Ново войнствено затишие). Не искам да се обезсърчи и да се откаже заради някакво идиотско четиво… Джеймс е писател, разбирате ли! Заради вас се предава.

— Заради мен?

— Започва да твърди, че призванието му не е в литературата, че е трябвало по-скоро да стане певец!

— Певец?

— Да, певец. Какво ви засяга? Джеймс има интересен глас, ако много искате да знаете… Би могъл да изнася концерти.

— Ако е надарен в тази дисциплина, защо не прояви постоянство?

— Защото Джеймс не е циркаджия! Той има заложби на писател, Той (наблегна на това изречение, като ми хвърли презрителен поглед, който означаваше, че аз — ниският дебеланко — нямах такива)!

— Намирам ви за твърде самоуверен.

— Това, в което трябва да сте уверен, е, че повече няма да видите Джеймс, разбрахте ли?

— Ами добре… — съгласих се вяло, подготвяйки се да посрещна отмъстителния му юмрук, с който той мечтаеше да размаже физиономията ми. Но не. За пореден път Айнщин отървава юмручния бой, изкуство, в което хич не блести. Моят посетител си допи бирата, прибра големите си ръце и без да хвърли нито един поглед към Нора, се сбогува.

 

 

Насладих се на триумфа си в тихата си стая, седнал в долната част на леглото, което бе приютило мечтите от първата нощ на един бъдещ велик писател от световната литература. Сега, когато господин Джойс беше повален на тепиха, Айнщин планираше грандиозното, всеобхватно бъдеще, пътят бе свободен, предначертан за една златна библиография, за пътешествие към върха на думите. Улисах се за миг да градя въздушни кули, после почувствах нужда да изляза, стаята беше тясна, трябваха ми градът, континентът, вселената, преливах от екстаз, готов да го споделя, да го влея в колективните въжделения! Разхождах се в Дъблин като победител, аз бях неговият автор, неговият говорител, почти негов сътворител, жителите, с които се разминавах, щяха да бъдат увековечени; един ден ликът ми щеше да бъде изобразен върху банкнотите, картата на града и туристическите брошури.

 

 

Все пак оставаше да уредя една последна подробност: да си взема обратно ръкописа. Признавам си, малко ме беше страх да се изправя пред Станислас, дежурния цербер. Вероятно поради тази причина, преди да отида у семейство Джойс, се отбих в Дейви Бърн. Колкото да събера малко сили… Случайността, но вие знаете не по-зле от мен, че това понятие не съществува, рождената ми дата е доказателство за това, случайността, както казвах, бе решила да ме срещне с Джеймс, който пиеше халба бира, сам. Направи ми знак с ръка и се настаних до него. Имаше тъжен и жалък вид: щръкнали кичури коса, разпасани дрехи, лице с дълбоки сенки под очите. Биографите историци винаги споменават небрежното му облекло през този период от живота му: ужасните му обувки, отвращението, което изпитвал от миене и къпане, но тази подробност не ми беше направила впечатление по време на първата ни среща; неговото вдъхновение, интелектуалната му увереност, живият му поглед прикриваха тези битови подробности. А сега дори меката светлина в кръчмата не успяваше да скрие неговия разпадащ се силует. Сините му очи ставаха глупаво меланхолични; изпитото му лице приличаше на посмъртна маска; редицата клатещи се, неестетични зъби бе на път да се разпадне и да отвори ужасна черна дупка. За миг ме изгледа като странен, омагьосващ обект, после поде разговора:

— Аз… аз прочетох Одисей. (Пауза.) Невероятно е… Исках да ви пиша, но щеше да се наложи да включа в писмото си толкова много неща… и може би толкова баналности. Аз… аз искам най-вече да ви се извиня за начина по който Станислас и аз ви посрещнахме. Трябва да съм ви се сторил доста арогантен, нали? Не трябва да ми се сърдите, вероятно у мен има нещо демонично, някакъв глас, който ме подтиква да създавам отвратителна представа за себе си. И Стан не знае винаги кога да спре.

— Тази сутрин се срещнах с брат ви.

— Стан? (Погледна ме разтревожен.)

— Дойде в хотела.

— Не ви ли много…

— Успокойте се. (Направих малка театрална пауза.) Каза ми, че подготвяте роман.

— Говорил ви е за романа ми? (Мълчание.) Ами да, вярно е, пиша — всъщност пишех роман.

— Имате ли вече заглавие?

— Имах заглавие… Стивън героят. Но истинският герой, автентичният Стивън се намира във вашия Одисей… Това е невероятно съвпадение, нали, че сте избрали същото име за вашия персонаж?

Разговорът се проточи. Джеймс не преставаше да хвали моя текст. Той го намираше за:

а) вълнуващ („знаете ли, майка ми почина на 13 август, на същия ден, в който се развива действието в романа ви“);

б) ослепителен („всички начини, по които може да бъде разказана една история са събрани в една-единствена книга; това е тоталният роман, една истинска вселена!“);

в) революционен („такъв текст никога няма да остарее!“).

Що се отнася до автора, вашия слуга, той беше очарован от неговата виртуозност, бързината, с която беше написал тази тухла (Бога ми, вярно е, че с голямо желание бях преписал неговото бъдещо произведение!).

Когато излязохме от кръчмата, дъждът се изливаше с двойно по-голяма сила. Дюк Стрийт изглеждаше зловещо; по нея бродеха ирландски мумии. Придружих го до дома му, за да си взема обратно ръкописа. Той се влачеше, сякаш беше изтощен, на края на силите си. Малко преди да пристигнем в жилището на семейство Джойс, една злополука за малко да се превърне в драма. Едно куче. Едно жалко псе изскочи от Фибсборуф Роуд и застана пред нас, лаейки. Джеймс стана смъртно блед. Той се вцепени, когато животното, глупаво бездомно куче с измокрена козина, се доближи до него, размахвайки опашка. Ирландецът беше втрещен от страх! Загубил ума и дума! „Можете ли… можете ли да го отпъдите, ако обичате?“ „А бе, не изглежда зло.“ „Няма значение. Можете ли, ако обичате.“ Кученцето точно бе скочило и с дружелюбен порив облизваше лицето му, поставило предните си лапи на раменете му. Горкото момче виеше, невероятна гледка! Той безуспешно се опитваше да укроти разгорещилия се нападател, който удвояваше лигавата си обич. Джеймс загуби равновесие и падна по гръб на Норт Сиркълър Роуд. На косъм се размина да не го блъсне кола, която бързо се движеше нагоре по улицата. Той се изправи бавно, леко гроги, но невредим и облекчен: четириногото, объркано от човешката лудост, беше офейкало. „Когато бях дете, ме ухапа куче — ми обясни той малко по-късно, когато тръгнахме по неговата улица. — Близо до банята… Бях със Стани… Бяхме го нахъсили с камъни, да си призная… (Пауза.) Оттогава винаги ме е било шубе от тези животни. Всъщност предпочитам котките, те създават по-малко проблеми.“ Съгласих се вяло, лицемерно, тъй като, нали разбирате, животните, каквато и да е козината им или перушината им, не ми бяха присърце: котки, кучета, папагали, розови зайци, морски свинчета, Мама не понасяше животните, смяташе ги за вонящи, скъпи и безполезни. Тя едва не получи нервна криза, когато на десетия ми рожден ден, на връщане от панаира, бях донесъл вкъщи червени рибки. „За какво са ни, Алберт! Рибки!“ Бедните животинки умряха след два дни, скачайки от буркана в отчаян порив. Тази драма показва самоубийствените наклонности на рибите, както и водния, без капка съмнение плацентен произход, на неврозите. Но ето че се отклонявам, отклонявам се, говорех за лицемерно съгласяване и за семейство котки. А защо да му противореча? Сега постигах целта си. Помоли ме да го почакам и нахълта в къщата, за да търси ръкописа. След две минути силуетът му се появи в рамката на вратата, като носеше внимателно ценния предмет, който ми подаде, както се подава реликва. „Мислите ли да го изпратите на издатели?“ — ме попита стеснително той. „Да — отговорих аз. — Имам нещо предвид…“ „Имам няколко приятели в литературните среди. (Колебание.) Ако мога да ви бъда полезен с нещо…“

* * *

Едва завърнал се във Финс Хотел, направих светкавично пътешествие в добрата стара 2003 г. Целта на мисията? Да установя резултатите от оттеглянето на Джойс. И знаете ли, бяха значими… Одисей беше изчезнал от Историята на литературата поради липса на автор — Джеймс Джойс вече не беше нищо, името му не фигурираше в нито един учебник, дори не и в този на Набоков. Това отсъствие, което вашият разказвач си поставяше за цел да запълни по свой начин, разбъркваше в известна степен литературата на XX век: Вирджиния Улф и Марсел Пруст си запазваха лъвския пай; Новият роман вече не съществуваше; куп гадни автори, простете за думата, колебаещи се между натурализма и хиперреализма, изпълваха страниците на списанията. Отстраняването на Учителя бе сковало цял един век. Разбира се, все още съществуваше Селин, господин Фердинан, но това е друга история… Значи пътят беше разчистен, окончателно разчистен. Какъв беше сега планът ми? Просто щях да измина пътя на Учителя, чиято съдба никога вече нямаше да се срещне с литературата. Достатъчно беше да стигна до Париж, на 11 юли 1920 г., да си кажа аз с швейцарска точност, да се представя на Силвия Бийч, управителката на книжарницата Шекспир & Сие. Тя е издала Одисей през февруари 1922 г., като за целта е създала издателска къща, за чиято известност щях да допринеса: не можеше да откаже ръкописа ми! Ще се възползвам през този чудесен юлски ден да се срещна с Адриен Моние, после с Валери Ларбо, който ще преведе моето произведение, а през следващата година ще изнася лекции върху почерка на Айнщин. Ето, няма какво да си блъскам главата, това е предимството на миналото, казвах ви, трябва само да се следват стрелките, Айнщин on the top^[1]! the right man in the right place^[2]! Само да прескоча до 1904 г., за да си събера багажа във Финс Хотел, да се сбогувам с Нора и се устремявах към Париж, за да публикувам ръкописа си, да се потопя в лудите години!

* * *

Добре, разбира се, става дума за теория. На практика плановете ми малко се объркаха, разбирате ли, наложи се да се сблъскам с малък „проблем“, това, което в наратологията се нарича неочакван обрат. Успешно се добрах до Финс Хотел, през 1904 г., но не можах да си тръгна от него. Когато настроих брояча на скапаната ми машина на 1920 г-на жаргона на физиците се говори за „затворена крива от времеви порядък“ — тя просто не реагира. Опитах се с всички средства да поправя програмата, да направя отново изчисленията, напразно: опитите ми завършваха с неуспех и, още по-зле, водеха до силни неразположения, които ме приковаваха към леглото на ръба на припадъка. Обзет от паника, пробвах отново и отново и най-накрая изпаднах в кома. Ниският дебеланко беше на косъм да бъде смлян на галактическа каша! Гравитационните сили са толкова интензивни извън избраната дупка на червей, че, представете си, могат да ви разкъсат само поради различната гравитация между краката ви и главата ви. Събудих се с обложен език, обзет от махмурлука на века, плувнал в пот; стаята беше потънала в американска нощ, в която двама актьори, един мъж и една жена, седяха на столове, разположени ветрилообразно в долната част на леглото ми. „Ах, ето че се събужда!“ (каза мъжът). „Време беше“ (каза жената). „Искате ли малко светлина?“ (попита отново мъжът, чийто глас не ми беше непознат). Силната дневна светлина прогони измамното нощно осветление като в американски филм, възпламени ретината ми и разположи в полезрението ми два съвсем неочаквани персонажа, за да не кажа неуместни: Нора Барнакъл и Джеймс Джойс. Ега ти! Подскочих (доколкото ми беше възможно). „Не сте ли добре, господин Айнщин? Много ли ви е силна светлината?“ „Не. Тоест… Аз.“ „Госпожица Барнакъл дойде да ме повика тази сутрин. Разбирате ли, от два дни бълнувате. В съня си сте произнесли моето име. Тя не знаела вече какво да направи… и дойде у дома.“ А Нора потвърждава думите му, разказва, че чувала хриптенията ми през вратата, която отворила, за да види един агонизиращ човек, говорещ сам насън. Тя превъзмогнала страха си, за да не кажем отвращението си, от този затлъстял похотливец, който я бе свалял просташки няколко дни по-рано, и се приближила. Той, всъщност аз, лежал с дрехите си по гръб напреки на леглото, със скръстени ръце, с отворена уста, с пяна на устата и кървящи ноздри. Той, пак аз, мърморел на френски неразбираеми изречения, в които произнасял името на Джойс, придружено от адреса му, който толкова дълго бил повтарян, натъртван, че станал разбираем за младата дъблинчанка. Тя, тоест Нора, в страха си, че дебеланкото може да пукне в ръцете й, предизвиквайки скандал, който със сигурност ще й коства работното място, отишла значи да открие лицето Джойс, живеещо на Сейнт Питърс Терас.

Останах на легло цяла седмица. Джеймс беше предложил да ми изпрати познат лекар, но аз бях отклонил предложението му: като се има предвид в какво състояние бяха болниците, въобще не бях кандидат за септикемия! Той идваше да ме види всеки ден, глезеше ме като истинска майка, носеше ми вестник, сменяше ми грейката, най-често в компанията на Нора, която бе възприела ролята на болногледачка и се осведомяваше и за най-незначителното ми желание. Тези двамата много скоро щяха да се хвърлят в обятията си, виждах го отчетливо по дребни детайли, които издаваха привличането им: тези внимателни и все пак малко непохватни жестове, тези прошепнати тихо изречения, учудващото им постоянство в грижите за мен. Пърхащи гълъбчета, ready for love^[3]! От начало се бях притеснил от това сближаване, но като се замислех, нямаше вече от какво да се страхувам: Нора, която Джойс току-що беше срещнал, изпреварвайки с няколко месеца истинската среща, нямаше да го вдъхнови за никакъв роман, за никаква пиеса, отсега нататък Джеймс щеше да води живот без писане и както и да го погледнем, заслужаваше малка компенсация. Не можех да му взема всичко… Ако Нора вече не беше муза, тя можеше все още, както казват биографите, да направи от Джеймс мъж и да сложи край на самотата, която той изпитваше след смъртта на майка си. Хубава програма, нали? Хич не се съмнявах в способностите на Нора да отвори ирландеца. За сметка на това, няма какво да крия, собственото ми положение силно ме тревожеше. Никога не бях възнамерявал да се установя „напълно“ в началото на века, нали разбирате, исках да използвам познанията си в областта на Историята, за да стана знаменитост — по-точно гений, думата „знаменитост“ е телевизионна заблуда, пълна простащина — та, да си дойдем на думата, исках да стана гений, възползвайки се от модерната наука, по-точно от медицината. Всъщност за мен миналото щеше да бъде нещо като втори дом, от който щях да мога да си тръгвам, когато пожелая. Да не би малкият Айнщин да е станал хипохондрик? Ако ви е забавно да мислите така… Все пак ще отбележа, че пеницилинът е бил открит през 1928 г., а терапевтичната му употреба е започнала едва през 1943 г.! Как си ме представяте сега? Прикован в 1904 г.! в Дъблин! щях да пукна! Помислете само, един тлъстак, плувнал в пот и изложен на всички течения, без аптека, достойна да носи това име! (Мама винаги лекуваше болежките ми с антибиотик, перлата на следвоенните години, божествено вещество, от чиято честа употреба ми бяха пожълтели зъбите! Ниският дебеланко си е направо наркозависим, под пълна зависимост, друсан до мозъка на костите! Благодаря ти, Мамо, благодаря ти както винаги!) Говорех ви за здраве, очевиден приоритет, разбира се, но естетическият аспект също е важен, знаете го не по-зле от мен. В тази област, тъй като не бях особено облагодетелстван от боговете, възнамерявах да направя кратки скокове в 2004 г. за липосукция и висококачествено имплантиране на коса. Един велик писател трябва да се самоуважава, нали така? Ликът му стои в учебниците по история, речниците и други енциклопедии.

Времева повреда ми забраняваше всичките тези маневри, малкият Айнщин беше блокиран, кой каквото прави, на себе си го прави! Над мен витаеше укорителното майчино лице, мислех, че е извън обсега ми, но чувах майчиния глас със стереозвук, виждаш ли, Алберт, когато човек иска да шикалкави, ето какво се случва!

Мама, дошла на бял свят през 1925 г., дори не беше родена по онова време, тя не би могла да успокои неизбежните кризи: апнея, тахикардия, екстрасистоли, диария, мигрена, сигурно пропускам нещо (речникът на съвременния стресиран човек, страдащ от спазмофилия, е по-скоро богат), та, казвах ви, че Мама я нямаше. Тревога. Пълна. Бях загубен в пространството и времето, спрял в една британска колония, усмърдяна на зеле, опръскана с бира, без доставчици на пици по домовете, колония, в която можеш да обикаляш с часове, без да намериш видеоклуб, нито дори магазин за дискове. Ако скучаеш, е безсмислено да извадиш мобилния си телефон, за да се обадиш на приятел, никакъв сателит няма да те чуе, земята е онемяла, тя няма да прочете имейлите ти, не й дреме за твоя компактдиск на Бьорк, а що се отнася до телевизия, може да си пробваш колкото си искаш! Направо рай! Знам, знам, ще си изпеете дежурния урок за липсата на любознателност, за присъщата ми склонност към рутина, за жалката ми и банална зависимост от модерната технология, но бяхте предупредени, Алберт Айнщин, повтарям отново, роден на 18 април 1955 г., син на Саша Айнщин, неразривен негов потомък и всичко останало в този дух, не обича непредвиденото, той предпочита своя малък уют, своите замразени храни, порнофилмите си и хладилника си. Или поне предпочиташе, защото положението значително се бе променило, и не само по отношение на гардероба, телевизионните програми и кухнята. Ирландия, през 1904 г., освен че малко насилено се бе преклонила пред короната, беше предимно католическа земя, в която духовенството хич не си поплюваше по отношение на морала! Което означава, че така нареченият ми интимен живот, достатъчно усложнен от Содома на XXI век, щеше сериозно да се затегне. Да се бъзикам с ирландките, да сея на ляво и на дясно сперма: въобще да не си го помислям! На кладата Айнщин! Разпнете го! Преследвайте семита! Говоря за еротизъм, разпростирам се върху темата за нежността на плътта, както би казал Сименон, но имаше далеч по-сериозни неща, разбирате ли, далеч по-сериозни неща! Самото основание за моето пътешествие беше застрашено поради тази времева разлика, шестнадесет години преднина, представяте ли си! шестнадесет години! Равносилно е да кажа, че ръкописът ми не струваше пукната пара, или по-скоро, все още не струваше пукната пара, защото очевидно, по-късно, в двадесетте години, но ще видим после, ще видим после естествено, приятелят Джойс е постигнал добър резултат: успех, известност, уважение от най-великите, статуя.

Но през 1904 г…

Малко се пооправих, бузите ми си възвръщаха цвета, шкембенцето ми спокойно стърчеше, сякаш ми казваше: отпусни се, отново ще станеш себе си, мисли за по-нататък, подготви си план, вече трябва да напуснеш този хотел. Ако сте се разхождали около единадесет часа сутринта по Насау Стрийт, на 20 март 1904 г., сте могли да ме видите как излизам от Финс Хотел с напет вид (всъщност почти). Нарамил литературните си партушини, се отправях, с победоносна крачка към северната част на Дъблин, където една великолепна стая от петнадесет квадратни метра очакваше дебелия ми задник. Моят адрес? Голдсмит Стрий №47. Бях наел тази гарсониера по съвета на Джеймс, след като прегледах финансите си, в критично състояние след близо двумесечен престой във Финс Хотел, не беше Хилтън по отношение на цените, но все пак, сериозна сума, която щеше да се отрази на спестяванията на мама! Казвах си, че трябва да бъда разумен, престоят ми вероятно ще бъде по-дълъг от предвиденото, ще бъда осъден на вечно пребиваване сред келтите. Разбира се, не губех надежда да задействам отново машината, но за момента трябваше да съм предпазлив, реалист, да подпиша договор за умерен наем, да се сниша. Хазяйката ми, госпожа О’Кази, нисичка закръглена брюнетка, която изпиваше по триста литра черен чай, повтаряше една след друга молитвите като метафизични сеанси, нямаше никаква роднинска връзка с един поет със същото име (и със собствено Син) и доста модерен по онова време. Жалко, защото всички канали щяха да са добре дошли, за да издам тухлата от осемстотин страници, която чувствително тежеше в багажа ми. Но можех да разчитам на Джеймс, нали? Той беше обещал да ми помогне, беше се заклел, заплюл, че ще допринесе за Одисей.

Бях се настанил на триста метра от жилището на семейство Джойс. Голдсмит Стрийт е права, обикновена улица, която се спуска под лек наклон от Норт Сиркълър Роуд и излиза на юг към далечната, синкава, сладникава панорама на хълмовете на Уиклоу. Гледка от двуетажни тухлени къщи, пране по прозорците, разпятие във всяко помещение. Срещахме се всеки ден с Джеймс и тръгвахме на дълги разходки из Дъблин. На няколко пъти, сякаш поставяше началото на „Блумсдей“ много преди възникването му (местен обичай, който по-късно щеше да привлече туристи от цял свят, които щяха да следват развлекателна обиколка, разработена до съвършенство, Гинес брекфъст, лекции, четения, мнимо погребение и какво ли още не!), той настоя да извървим пътя през града на Блум, моя герой. „Преоткривам Дъблин благодарение на вас“, ми казваше той изумен, ентусиазиран, сякаш прелистваше страниците на книгата на всеки ъгъл на улица. Литературата заемаше голяма част от разговорите ни. Откакто всякакво желание за писане го бе напуснало, Джеймс бе станал по-малко арогантен, по-улегнал, умееше да изслушва, без да дестабилизира своя събеседник. Искаше да ме опознае, да извърви пътя на замисъла до Одисей. Разбирате ли, налагаше се да измисля Алберт Айнщин, да извая персонажа, чиято биография се очертаваше по време на нашите разходки. Бях, подобно на Еркюл Поаро, с белгийски произход (роден в Лиеж през 1860 г.); не съм знаел коя е майка ми, която от своя страна познавала слабо моя баща (любов за една нощ, както и да е); бях научил английски език благодарение на първата си жена, учителка по цигулка, и обзет от страст към този език, пренебрегнах езика на Молиер в полза на този на Шекспир. Първите ми писания? На около тридесет години. Преди това не се чувствах готов, не се чувствах достатъчно зрял. Не, не бях запазил нито един от текстовете от моята младост, не исках тези пубертетски пориви да ме надживеят — след смъртта ми няма да намерят ръкопис в чекмедже, това не е в мой стил. Идеята за Одисей! Ами не знам точно (нали разбирате, в такива моменти), но едно нещо е сигурно: още от детството изпитвах възхищение от Одисеята на Омир (епопеята, вдъхновението на разказа, ясно е нали). Ако се замисля по-внимателно, вдъхновението да напиша Одисей ме връхлетя в Рим, където бях прекарал две седмици през лятото на 1896 г. с бившата си жена. Беше ми хрумнала идеята за разказ, кратък текст, който разказва живота на един начален учител в Дъблин, евреин, на име Алберт Хънтер. Никога не написах разказа, но постепенно, с течение на месеците, на негово място се раждаше един роман.

Когато се връщахме от нашите разходки, по време на които спирахме на няколко пъти да пийнем нещо, приключвахме деня в жилището на семейство Джойс. Когато прекрачех прага, Станислас се обгръщаше в неодобрително мълчание, нещо като злонамерена неутралност, в която подтекстът (чакай да те хвана, дебеланко!) всеки миг щеше да излезе наяве (на ти! и на ти! и на ти!). Джеймс ми предлагаше да се качим в стаята му, където разговорът ни продължаваше до късно през нощта. Вечната тема на разговор? Книгите. Джеймс, който владееше италиански и френски, притежаваше много произведения на чужди езици. На етажерките му можеше да се намери Д’Анунцио, но също и Верлен, Метерлинк, Толстой, Йетс, Тургенев и Едмон Ростан (той притежаваше едно странно издание на Сирано дьо Бержерак, на лъскава хартия, със зелена обложка, стопроцентов лош вкус). На мене лично тази пиеса винаги ми е била досадна, безразличен съм към терзанията и всякаквите несполуки на един недъгав откъм носа: някой да ви кара да изпитвате съжаление към тъжната ми съдба? Един оплешивял дебеланко, има все пак за какво да поплаче простодушният читател! (Впрочем, нужно ли е да ви припомням, че аз също живеех вместо някого?)

Говорехме за книги, но за да бъда точен, за да възстановя историята такава, каквато се случи, не искам да се правя на сладкодумец, няма такива работи при Айнщин, той си имаше други грижи. По-точно една, изписана с четири букви, Нора. Историята им беше напреднала, съвсем очевидно под завивките, телесен обмен, ускорен сърдечен ритъм и т.н., двойката Джойс/Барнакъл се показваше открито в Дъблин, сега вече официално, приветствана гръмогласно в цялата столица! Още през първите дни на април двете гълъбчета се преместиха да живеят в южната част на града, в квартала Болсбридж, на Шелбърн Роуд №60, голяма стая на първия етаж на къща във викториански стил, на един завой, потънала сред други къщи, също така във викториански стил, улицата се бе отдала на архитектурно клониране. Джеймс беше на седмото небе. Към възхищението, което изпитваше към моето произведение се прибавяше огромната благодарност към Айнщин, изпратен от съдбата чужденец, който му беше представил жената на живота му. В неговите очи бях два пъти светец: литературен гений и въплъщение на добротата. Разбира се, Станислас не беше на същото мнение. Той ми се сърдеше за моралната и брачната щета, нанесена на брат му: не само че бях направил братчето безплодно, бях го разколебал в артистичните му амбиции, ето че сега хвърлях в обятията му една дивачка, която едва можеше да напише името си! Разбира се, той официално зачиташе избора на своя по-голям брат, но без да крие скептицизма си, без да ни спестява сарказмите си при всеки удобен случай, идилията нямало да продължи, никакво съмнение по въпроса, главата си залагал! В противен случай беше естествено виновникът за това недоразумение, вашият разказвач, да бъде наказан. Караниците между двамата братя бяха доста чести. Спомням си една вечер, в средата на април, един от първите хубави пролетни дни, докато се разхождахме по плажа на Сандимаунт, прочут плаж, където Блум, героят в Одисей, среща Сиси/Герти/Еди, тройка лолитки, която силно го развълнувала, та една вечер, както казвах, когато Стан отново беше насочил разговора към темата за писането, насърчавайки по-големия си брат отново да се захване за работа, да продължи Стивън героят. Джеймс въпреки успокояващото присъствие на Нора се беше разгневил. „Започваш да ме изморяваш, господин Конско! Грабвай перото и пиши ти, след като си обсебен от тази идея! Но престани да ми досаждаш!“ Беше произнесъл тези изречения, посочвайки залива, където се виждаха фериботите, заминаващи за Холихед — морето като хоризонт, някакво възможно заминаване или просто граница, печален отказ? Станислас не каза повече нито дума през цялата вечер, само малко преди да си тръгне ми каза, че съм свършил добра работа. „Можете да се гордеете със себе си, господин Айнщин!“, ми каза той на тръгване. (Ами да, мислех си аз, като го гледах как се отдалечава, добре свършихте работата.) Нора обаче не беше тъпа по рождение, необразована простакеса, за каквато някои искаха да я представят; тя притежаваше животински инстинкт, способността да схваща същността на нещата, ситуациите, които й позволяваха да разбира Джеймс по-добре от когото и да било. Той цъфтеше до нея, приемаше да не бъде писателят, който беше мечтал да стане: отсега нататък бъдещето му щеше да се обвърже с музиката. За голямо съжаление на Станислас, който съзря в това действие върховното предателство на ниския дебеланко, бях осведомил Нора за вокалните дарби на нейния спътник.

Тя веднага го насърчи, „имаш прекрасен глас, трябва да си упорит!“ И мога да го потвърдя, Джеймс беше надарен, имаше хубав глас на тенор, истински орган! Наистина, признавам, човек имаше усещането, че не беше мутирал, че може би никога няма да мутира (дребна неприятност от юношеството? пубертетска спънка?), възможно, напълно възможно, но гласът му беше нежен, мелодичен, без грешка, нещо различно от звездите на модерния шоубизнес! Казваха, че на тринадесет-четиринадесетгодишна възраст можел да хване си: давате ли си сметка!

Нора и аз настояхме новата звезда да ходи на уроци, да работи сериозно над гласа си. Предложих, като се имат предвид историческите ми познания, повтарям — това е предимството на миналото, на предначертания път, изпреварване на събитията или почти, та казвах, че предложих, да се обърне към най-добрия от добрите, имам предвид синьор Палмиери. Тъй като господин Палмиери (със собствено име Бенедето) не беше кой да е, за да си губи времето, ние подтикнахме Джеймс да се яви на конкурса Файш Киъл, произнасяйте „фиш койл“ по дъблински, който, за да опростя нещата, макар и да не обичам да го правя, беше нещо като келтска Евровизия, като изключим Франс Гал.

Уроците се провеждаха в дома на ученика. Господин Палмиери почукваше три пъти отчетливо на вратата, чукчукчук, и влизаше, безупречно облечен. В стаята имаше пиано, взето под наем от Пигот. В тази връзка, макар че не желая да ме съжалявате, още по-малко по въпроси, свързани с пари, ще отбележа, че наемането на инструмента стана с пари от моята кесия, както и уроците на младия принц (седем шилинга на сеанс), както и разходите по записването за Фиш не знам си к’во, планирано за 16 май.

Джеймс напредваше с удивителна скорост; неговата способност да възприема указанията на Палмиери направо ме смайваше. Като цяло той беше доста сериозен, мотивиран от датата на фестивала, но от време на време шегаджийската му страна се проявяваше, тогава ставаше неконтролируем. Така един ден, както си разучаваше труден пасаж, младото чудо запя, акомпанирайки си на пианото, една особено артистична класическа френска песен: Ела, гълъбче. Събота вечер, след бачкане, парижкият работник казва на жена си, Палмиери беше луд, луд, за десерт те каня на кафе концерт, ще отидем хванати под ръка, хайде, господин Джойс! бъдете малко по-сериозен, да продължим, да продължим! на балкона за двайсет су, ако продължите, се прибирам у дома! Джеймс започна да тропа с крака и да хвърля похотливи погледи на Нора, когато запя припева: Ела, гълъбче, ела гълъбче, ела! пуснал съм резето, ще можем да разпуснем, аха! Ела, гълъбче, ела гълъбче, ела! ела да запеем, муци, песента на цуни-гуни. Палмиери понесе мълчаливо страданието. Поне този път. Но два дни по-късно тръшна вратата, когато завари Джеймс, преоблечен като италианска мадона (беше откраднал рокля от своята хазяйка, порядъчната госпожа Маккернан), имитирайки мелодията на Бизе. Любовта е бохемско дете.

Любоооооооооооооооооооооооооввввввттттттааааа! Има граници, нали? Както и да е, Джеймс имаше истински талант, който усъвършенстваше с всеки изминат ден. Палмиери изглеждаше доволен от своя ученик.

Често излизахме да се разхождаме след уроците, в края на деня. Половин час ходене пеша на юг, за да достигнем до залива на Сандимаунт. Джеймс често беше в трескаво състояние след тези сеанси по пеене, сякаш в някакъв транс, но винаги разкъсван от съмнения. „Честно, Алберт, те веднага ще видят, че не съм на висота. Що за лудост, че се впуснах в това нещо!“

Датата наближваше. Джеймс работеше неуморно, но понякога отказваше неочаквано и без основание да следва съветите на своя учител. Той например се опъваше да учи сериозно солфеж, с което си навличаше гнева на Палмиери. „Господин Джойс, вие сте по-лош и от дете! Музиката има свой език, трябва да се научите да го говорите! Със сигурност по време на конкурса ще ви поискат да разчетете нотите на някаква пиеса. Познавам председателя, господин Денза, той няма да си поплюва на тази тема…“ Нора и аз успявахме постепенно да го вразумим, не без усилие.

Имаше първо един пробен галоп. Джеймс имаше една публична изява на 14 май в рамките на концерт, моля да не се смеете, името е истинско, на „Панорамния Хор Сент Бриджит и Оркестъра на Дамите от Фингал“. Чудесно развлечение за събота вечер. Джеймс беше потиснат, напрегнат; представи се посредствено и неточно. Безсмислено е да ви разказвам подробности от този провал. Нора и аз за пореден път направихме всичко възможно, за да го успокоим. Трудна работа, уверявам ви, защото Станислас, дошъл незабелязано на представлението, не се лишаваше от удоволствието да излее цялата си злоба и да сипе сол в раната — мръсникът си отмъщаваше, играеше си на Авел и Каин, сякаш искаше да каже, бях прав, бях прав, не го бива за това, нъц! Тържество на глупака. Предполагам, че завиждаше, чувстваше се жалък; досаждаше на брат си с писането, изкуството и всякакви такива ала-бала, но повярвайте, въпреки амбицията му, въпреки високопарните му слова, той не сътвори нищо що-годе прилично в тази област (само един недовършен ръкопис и няколко страници от дневник).

Завистлив или не, бе успял да смачка самочувствието на брат си. Ето че господин Джеймс вече не искаше да пее: „Стан е прав твърдеше той кракът ми няма да стъпи там, не разчитайте на мен!“ Само три часа преди изпълнението той изчезна. Палмиери беше бесен, започна да тропа с крак, тресеше се като къртачен чук, оставаше само да започне да гризе шапката си. „Заложих репутацията си в това начинание — повтаряше той непрестанно как може да се работи с подобен хулиган! истински хлапак!“ Той играеше на засегнат, на уплашена девственица, поувлече се с фасоните, но най-вече се тревожеше за банковата си сметка, повярвайте ми: трябваше да получи четиридесет процента от хонорара на младото жребче!

Нора и аз тръгнахме да го търсим. Нали разбирате, имах нещо предвид. Намерихме го под кулата Мартело, както и се надявах. Мартело Тауър. В залива на Сандикъв. Врата към Одисей. Масивна кула, построена в началото на XIX в., за да отблъсне френските нашествия, разположена срещу морето като „топ в играта на шах“ (за да заимствам израза на Набоколужин^[4]). Джеймс се бе излегнал по гръб, с разперени ръце, насвяткан до козирката. Намигна с лявото око, като ме видя. „Както виждате, Алберт, дойдох на гости на Стивън.“ „Палмиери ви чака — заявих сухо. — Елате.“ Повдигнахме го и го завлякохме с мъка до водата, за да го облеем със студен душ, както се полагаше. Той крещеше, буйстваше, обиждаше ни с всички псувни, които му идваха наум, сякаш щеше да умре, „не това! не! не вода! не искам да ме освещават! приберете си ръсилото!“ Той придоби отново човешки вид, повръща, повръща и пак повръща, включително и върху единствения ми костюм и накрая се съгласи да се качи в такси, което го закара бързо към концертната зала. На Палмиери вече не му бяха останали нокти, нямаше кожа по ръцете и трескаво атакуваше скелета, когато пристигнахме. Джеймс не го удостои дори с един поглед и се упъти с вдигната глава и стегната походка към ложата, където ние дооправихме прическата и дрехите му. Ще ми бъде трудно да ви разкажа концерта. Всъщност, независимо поради каква причина, дали от страх за моя млад приятел, дали поради продължителния контакт със студената морска вода, която, вследствие на многократно изпитана термична реакция, ще да е разбутала всеизвестната ми крехка чревна система, аз прекарах цялото представление в тоалетната. Когато напуснах този пристан по неволя и се върнах отново в залата, Джеймс беше победил. На него се присъждаше златният медал, както и едногодишната стипендия в Италия! Новият живот на Джеймс Джойс щеше да започне; колкото и да не се харесваше на Станислас, партитурата щеше да се пише на Континента, в компанията на Нора.

Читателят, след всичките ми усилия, жестикулации във времето и други хитрини, ще се запита със сигурност какъв дявол ме гонеше да се правя на дъблински импресарио: дали исках да основа SOS вариете? Да се впусна в доходна търговия с изкуство? В багажа ми се намираше най-великият роман в Историята, бях прекосил цял век, за да го открадна, а сега си играех на благотворителна дама — ето че съвсем се объркахте, нали? Да се върнем значи на литературата.

Повярвайте ми, не бях бездействал. Още в края на месец март Джеймс ми беше представил Гогарти, Оливър Сейнт Джон Гогарти, име, което звучи като поема. На времето той беше най-добрият му приятел. Привидното им разбирателство не скриваше различията им и съперничеството между тях. Гогарти произхождаше от лекарско семейство, фрашкано с пари, той никога не бе имал проблемите на Джеймс, безпаричието в края на месеца, постоянните премествания във все по-окаяно обзаведени жилища. Физическото му състояние направо дразнеше: преливаше от енергия, практикуваше всички видове спорт със сръчност, от която побесняваш — крикет, футбол, плуване, колоездене, беше от ония типове, които са готови да изминат двадесет километра с велосипед, за да изиграят един футболен мач, а после да се върнат обратно посред нощ! Природен феномен, пълна противоположност на Джеймс. Все пак страстта към литературата ги сближаваше. Още от пръв поглед, след първите разменени думи, човек разбираше, че Гогарти се пука от завист към Джеймс, завиждаше му за таланта, творческата способност, интелектуалната му мощ. Един ден бил казал, че ще подтикне Джеймс да се пропие, „за да сломи характера му“. Истински зъл дух, нали? Впрочем, чудесно бе успял в това начинание, осъществено за нула време с покровителството на Бакхус. Трябваше да ги видите как се наливаха като бъчви с Портер! Пресушаваха Дъблин, сякаш градът го грозеше сух режим, склонни към цироза! пияндурници, пропити с поезия! Опитвах се да мина между капките и да вразумя Джеймс. Напразно. Само Нора имаше тази власт. Наложи се да я упражни твърдо още първата вечер: приятелят Сейнт-Джон, направо пристрастен към чашката, нещо, което някои определят като удоволствие, други, на които им е провървяло по-малко и които няма да назова, го смятат за проблем, грижа, понякога дори катастрофа, та казвах, че приятелят Джон искаше да обиколи бардаците. Джеймс беше изкушен, но отстъпи пред зова на своята дулцинея.

Като човек, който си държи на думата, Джеймс възхвали моя роман пред Гогарти и го помоли за помощ. Сейнт-Джон имаше доста връзки в литературните среди: публикуваше статии наляво и надясно и общуваше с каймака от Тринити Колидж. Джеймс беше убеден, че той ще бъде подходящият човек, разчиташе на него, че щом се върне в Оксфорд, където щеше да остане до края на юни, ще прочете Одисей и ще го изпрати на големите английски издатели. Първото писмо пристигна на 6-и юни.

Драги Господин Айнщин,

Прочетохме вашия роман Одисей. Очевидно това е наситен, дързък, необикновен текст. Въпреки това предпочитам да ви го кажа веднага, няма да можем да го публикуваме. Въпреки очевидните му качества вашият разказ е разположен съзнателно извън литературното и морално поле на вашите съвременници. Когато говоря за „морал“, имам предвид именно дългия пасаж, който разполагате в края на деня и който се случва в бордеите на Дъблин. Отпечатването на подобно произведение (при положение че се намери печатница, която да даде съгласието си, споделяйки с издателя отговорността) би ни изложило на големи рискове. Не мога да ги поема. Представям си напълно вашето разочарование, но такова е положението в нашата страна. Има неща, вероятно много неща (дори със сигурност), които не разбирам в Одисей; тази непонятна част не ме тласка към приключение, а ме прави резервиран. Надявам се, че ще ме разберете. Може би някой от моите колеги ще ви даде по-положителен отговор: желая го искрено и ви насърчавам да продължите да правите постъпки. Моля ви да приемете, господине, моите дълбоки почитания.

Това лицемерно писмо бе последвано от няколко други, сред които писмото на Елкин Матю, издал през 1907 г. Камерна музика, първата стихосбирка на Джеймс Джойс (в една паралелна и остаряла История, естествено, времево измерение, което Айнщин не бе посетил). Всички говореха за дързост, но изтъкваха и видимата провокация, херметичните формулировки, вкуса към усложнението, с две думи: отегчаваха се!

Отказ, отказ, отказ и пак отказ. Без коментар. Англичаните проявяваха презрение, пращаха Айнщин да пасе! Джеймс беше възмутен и бесен, когато четеше писмата на издателите. „Виж ги тия търговци на долнопробна проза, тези селяндури, вмирисани на пот под расото си! Все старата песен, мухлясалият дух, на който му се иска да затвори изкуството в някакъв морал, в някаква крайна цел — произведението на изкуството няма цел, Алберт, то просто върви към някаква естетика без друга потребност освен тази на твореца. Майната им на поддръжниците на морала!“ Станислас, осведомен за издателските ми разочарования, едвам сдържаше радостта си; този малък сополанко дори направи всичко възможно, за да убеди Джеймс, че е направил грешка — казвах ти, този тип е въздух под налягане, както и тъпата му одисея, започни отново да пишеш, Джеймс, твоят роман струва много повече от тази досадна тухла! Братчето направо си беше антипатично, но все пак не беше в състояние да върне по-големия си брат в правия път: Джеймс вече мислеше за Континента, вече подготвяше пътешествието си с Нора.