Фабрис Лардро
Безвремие (1)

I

Джойс/Бекет/Селин, тези литературни „гении“, тези автори, които поглъщате от толкова време, вие, лапачите на думи, ненаситниците, вие, които се наслаждавате пред витрините на книжарниците, зяпате обложките или самите витрини, вие, които се гмуркате неподготвени в историите, които ви разказват, без да сте си взели бутилка кислород, изпадате в пълна апнея, потапяте се в наратива, но вие не знаете всичко, излъгали са ви, тези автори, които поглъщате, които нарекох гении, това съм аз.

Всъщност можеше, трябваше да бъда аз.

Историята е несправедлива, не ви казвам нищо ново, казвате си, че нещата ще се променят, естествено, ще дойде и моят час, ще преобърна всичко, ще изпочупя статуите и ето го резултатът: направо съм като в нокаут, в тази правоъгълна и зле осветена стая, нищожен остатък от метафизичен прах.

В работата сигурно добре са се посмяли, ококорили са широко отворени очи, челюстите им, скулите и разни други мускули по лицето са се разчекнали, изкривили, за да заохкат и заахкат, за да изразят учудването си, а може би потреса си, дивата си омраза, когато са прочели заглавията във вестниците със снимката на цяла страница на Алберт Айнщин, колегата им физик, вярно, малко тъмна снимка поради лоша разделителна способност, пресата в наши дни се е разхайтила. Колегата — това съм аз. Всъщност, както ви казах, не съм само аз, има и други аз, но би било много дълго за обясняване сега, ще видим, ще видим после.

Та значи работата, колегите и аз — Алберт Айнщин. Знам до каква степен хората се подсмихват на името ми, поканете ме някоя вечер на прием, от онези служебни коктейли шведскамасатостоветопълпортокаловсок и ще видите, гарантирам за резултата! Няма грешка! Започват да се смеят, наслаждават се до насита: „Как казахте? Алберт Айнщин? Като…“ На този стадий настъпва мълчание, персоната се обръща към присъстващите, сякаш ги моли за помощ, оправя прическата си, отпива глътка от някаква течност, някаква празнична напитка, пъстра на вид, приятно искряща, тя се сбогува и си пробива път през тълпата, и се усамотява в някое тъмно ъгълче, за да се наслади на въпроса, който изгаря всички устни: „Кой е могъл да му даде такова тъпо име?“

Мерси, мамо, мерси за тази самоличност, за тази атомна гъба, закачулена на голото ми теме като шапка на тъжен клоун, която трябва да мъкна със себе си сред цялата научна общност. Знам, ти ме обичаше, винаги си ме обичала, но защо такова име? Поне да бях моряк рибар, технически кадър в търговията или служител на гише в службата за Социално осигуряване? Ама не, научен работник, на всичкото отгоре в ИЦИЧП. Трябва ли да припомням, че става дума за Изследователски център за Изучаване на Човешката Природа? Добре знаеш какво означава това, нали? Освен това, понеже споменах кариерата си, би трябвало да отбележа, въпреки че идеята да човъркам в семейните спомени ми е противна, колко решаващо бе твоето влияние.

Да говорим за момента за Айнщайн, нали го помниш, онзи тип, когото ти обожаваше, чийто плакат бе залепила на стената в стаята ми — смешната снимка на плешив старец с мустаци, който ви се плези с ококорени очи. Олицетворение на гения според теб, с което бе решила да окъпеш, какво говоря, да облееш в сияние, да увенчаеш с ореол, да облъчиш твоя син още от най-ранно детство! И то поради каква причина? Питам ви! Само защото съм роден на 18 април 1955, в деня, когато се споминал светият покровител на гениите, идолът на прохождащите учени. Земята навярно не би могла да понесе едновременно тежестта на нашите два мозъка.

* * *

Най-добре да ви го кажа веднага, никога не съм харесвал истински физиката. Направо ми се гади от мисълта за черни дъски, нашарени с тайнствени знаци, изписани с тебешир. Ще ми кажете: защо избра този път, мазохист ли си? Нищо подобно, хичхич, просто съм единствен син на самотна жена, която виждаше в мен гений, достойния и естествен наследник на Алберт Айнщайн, създател на теорията за относителността. От само себе си се разбира, задачата е тежка, програмата — херкулесовска, дантевска, всеки ще ви предскаже загуба с 10 на 1! Но ви казвам, дори го заявявам тържествено: пазете се от спящата вода, най-вече от тежката вода, айнщиновата субстанция може да предизвика странни реакции, впечатляващи неочаквани обрати, повярвайте ми!

Откога датира моето „откритие“ на физиката? От седем, може би осемгодишна възраст, разумната възраст според Мама. Тя вероятно ме смяташе годен за службата, малкият Айнщин щеше да докаже, че не е само анаграма, случайна комбинация от рождени дати, готвехме се да разбием бараката, да разклатим основите на Вселената. Внимание, Айнщин пристига! Питахте ме за първия ми спомен като физик? Ще отговоря: Коледа 1963 или 1964, Париж, пред цялото семейство Айнщин, лели, братовчеди, баба. Мама ми подарява комплект уреди на младия химик, както и очарователна малка бяла престилка, която държи да ми облече лично: сияе от гордост, това е посвещаването на гения, първите стъпки на алхимика, началото на една кариера!

Бързо изтрезняхме. Научните дисциплини се оказаха проблематични за моя неуверен, скиталчески дух, който вероятно имаше други аспирации — но ще видим, ще видим после. Мама не разбираше нищо нито от физиката, нито алергията ми към тази материя, но вместо да се обезсърчи, да се откаже, нещо, което всяка разумна майка, ще се съгласите, би сторила, тя упорстваше и дори виждаше в бавния ми ум обща черта с великия физик, който според всички биографии, поне тя така твърдеше, бил посредствен ученик. „Проходил е много късно, приятно й беше на Мама да напомня, родителите му трябвало да го заведат на лекар, защото на три години още не говорел. Представяш ли си: на три години, почти като теб!“ Добре, така да е. Но нима всички бавноразвиващи се са гении? Въпреки изключителната си обективност мама забравяше да каже, че Айнщайн четял и разбирал Кант още на тринадесет години, че превъзхождал всичките си съученици по физика, математика, философия и като връх на всичко, че бил доказал сам теоремата на Питагор, която научил от чичо си Яков, преди още да е започнал да изучава геометрия! Очевидно аз бях много далече от всичко това: разсъжденията предизвикваха краткотрайни проблясъци в мозъка ми, но светлинките мъждукаха, задухваше вятър и хоп, помиташе пламъка и настъпваше мрак. Мама не се предаваше и плати стотици частни уроци за мен, посещавах елитни училища, в които учениците се опитваха да извисят разкапаните си умове, прозявайки се пред непонятните формули. Бих могъл да ви разкажа много случки от моето мъчително обучение, но не искам да ви досаждам. Защо не реагирах? Ще ви отговоря накратко: чувство на вина. Мама много я биваше за това. „Ех, ако баща ти беше тук. Знаеш, ти си целият ми живот. Ще бъда толкова щастлива когато се дипломираш.“ Не може да се устои на подобни приказки, нали разбирате, те ви задължават да надминете себе си, да убиете Учителя или да умрете от срам — ето каква беше алтернативата пред мен. Тръгвах на състезание, до голяма степен вече победен, непоправим неудачник Айнщин, но дълбоко в мен, днес си давам сметка за това, аутсайдерът щеше да си отмъсти, да обърне хода на нещата.

Живеехме в предградие на Париж. Всеки ден, точно в осем часа, тръгвах на работа с чантата си от изкуствена кожа, където моята създателка бе поставила обяда ми — два сандвича с пиле/майонеза/холестерол, мляко с ванилия и бисквити с какао. „Нямам доверие на кафенетата, заявяваше тя, сигурно всичко е от консерви. Освен това, хранейки се, ще си мислиш още малко за майка ти.“

Трудно е да се бориш, нали? Знам, Мама беше сама и си нямаше никого освен мен, малкия Алберт, плод на мимолетна страст с някакъв жалък тип, изключителен мъжкар — говоря за Леополд Айнщин (този мръсник я беше зарязал заради някаква уличница в Калифорния). Тя внезапно се оказала изоставена и, предполагам, е пренесла всичката любов на света върху моята малка особа. Но нима трябва да се пожертва невротичният поток на едно съзнателно същество? Защото тя беше — как да го кажа, без да нараня някого, без да мина за отвратителен неблагодарник — тя беше донякъде обсебваща, кастрираща, за да използвам добрия стар фройдиски израз.

„Интимният“ ми живот сериозно пострада и от сексуален се превърна бързо във виртуален: DVD/видеокасети/Интернет, научих се да се срещам с жени, които никога не отказват (макар че, доколкото ми е известно, те не казват наистина „да“), да се задоволявам с комедии, повтарящи се до безкрай — те се събличат заради теб, показват пищната си гръд, устремяваш се към тъмното руно между краката им, невероятно колко се стараят! Айнщин е един вманиачен перверзник, един незадоволен тип, който се е поддал на сексуалната индустрия, досещам се как ме съдите. Окончателно. Непреклонно. Брутално. Но, повярвайте ми, тази страст никога не е заемала важно място в живота ми, само по някое видео от време на време, безобидна интерлюдия.

* * *

Ако желаете, да поговорим набързо за физическо състояние и социален статут. Добре, вярно е, че Алберт Айнщин нямаше нищо общо с Аполон, беше закръгленичък, с мъка стигаше до 1,69, окапваше му косата и прахосваше пари за глупави, мазни лосиони за коса без никакъв ефект. Що се отнася до положението ми в света, трябва да призная, че не бях важна личност, изобщо не се числях сред светилата на научния свят, тези същества, които всяват респект, карат погледа на секретарките да засияе, имат запазено място на паркинга. Казвах се Алберт Айнщин, млад учен, командирован в ИЦИЧП от Института по физика. Виждате ли, това не бе точно знак на особена чест, по-скоро се бяха отървали от най-слабия във випуска.

В ИЦИЧП прозорецът на кабинета ми — 34 Б — гледаше към равнина, брулена от ветровете. Геометричен, едноцветен, този пейзаж подтиква към размисъл, а вероятно е бил избран нарочно, за да стимулира въображението на изследователите? Умът не се разсейва никога, няма коли, нито неонови светлини, нито някое красиво момиче, което ще пресече улицата, само поля и миниатюрни трактори далеч на хоризонта.

Статутът ми на подчинен, съпоставим с този на Айнщайн, когато работел през 1904 г. в Службата по патентите в Берн, ми осигури едно особено ценно предимство: спокойствието — тоест време. Култът, който Мама изпитваше към Айнщайн, ме вбесяваше, но и аз бях не по-малко очарован от делото на учителя, а именно от значението на неговите трудове за понятието време. Думите четвърто измерение, идеята, че в зависимост от скоростта, с която се движим, времето може да тече по-бавно, ме възбуждаха. Представях си как епохите се наслагват, възсядах машината на времето на Х. Д. Уелс и тръгвах веднага, на предела на брояча! Изследователската дейност и научната фантастика бяха едно и също за мен, от най-ранното ми детство ме привличаха научнофантастичните книги, аз се телепортирах, плавах в невидимото, кръстосвах въздушното пространство, щом Мама се обърнеше с гръб.

Предполагам, че това очарование е било определящо за естеството и развитието на моите трудове. Много бързо интересът ми се насочи към дупките на червеите, тези тунели, които ви позволяват да изпреварите двадесет и шест светлинни години за няколко секунди. Представете си един пряк път, едно магическо изкривяване, което мигновено ви изстрелва в друга точка на пространството и времето, в миналото или в бъдещето. Бях изял с буквите статията на Торн, публикувана във Физикал Ревю Летерс през 1988 г.: „Дупки на червеи, машини за пътуване във времето и слаби условия на енергията.“ Истинска програма… Исках да се вклиня в пробойната, да им докажа, че не е необходимо, както беше написал Торн, да се чака идването на „напреднала цивилизация“, за да се конкретизира работата. Нима малкият Алберт не е предвестник на напреднала цивилизация? Малко дързост, по дяволите!

Истина е, че първите ми стъпки не бяха блестящи. Висях цели часове наред в кабинета си, закръгленичък и самотен космонавт, изгубен в сметките си, тъпеещ пред скринсейвъра на монитора на компютъра, където плаваха блудкави галактики. Лутах се повече от пет години преди да намеря формулата, процеса, който ще ми позволи да пътувам във времето. Всичките възражения, по-конкретно тези на Хокинг по отношение на електромагнетичните колебания на вакуума, способни да унищожат дупката на червей, бяха отхвърлени. Тържество на Айнщин. Какво бихте сторили в подобен случай? Трябва да призная, не притежавах съвест, нито алтруистичното упорство на героя на Уелс, Пътешественика във времето, който спокойно наблюдава, понякога с риск за живота си, хода на бъдещето. Естествено, осъществих малък скок в бъдещето, подарих си уикенд през 2030 г., класическо, колкото да изпробвам материала: а после?

Реших да посетя Историята, да се ориентирам към конфекцията от миналото. Кощунство, отстъпление, малодушие! — ще кажат някои не без основание, науката е призвана да служи на бъдещето на Човечеството, тя трябва да допринесе за напредъка, да открие, да разгадае, да прокара пътя към неизвестното, ето каква е нейната мисия, господин Айнщин, безполезно е да посещавате мъртвата природа, да излагате на опасност хода на времето, за да задоволите уютно вашите зародишни наслади! Така да бъде, така да бъде. Да разгледаме заедно какви възможности се откриваха пред мен.

(Няколко идеи за пътешествие)

Сблъсъци

МаринянВердюнВатерлоАустерлиц, да гледаш Човека, да наблюдаваш грешките му и, защо не, ще ми кажете, вие сте толкова предвидим, ясен сте ми, да го предупредите, да промените съдбата, да избегнете катастрофите? Всички романи, всички филми като Вълноломът^[1], Дванайсет маймуни^[2], Терминатор, Завръщане в бъдещето^[3] (любимият ми, всяка седмица го заемах от видеотеката) го доказват, пътешественикът във времето се връща в миналото, за да спаси себеподобните си. Хубаваидеяхубаваидея, записвам си я, но виждате ли, с риск да утежня моя случай, да прибавя към идеализацията на миналото престъплението на безразличието, трябва да споделя, че Айнщин не носи алтруистична душа, политиката, чувството на дълг, всичко това го изморява, той знае, че зад всеки диктатор се крие друг диктатор, запушваме пробойната и веднага избива на друго място. Да минем на следващата идея.

Зачеване

Да се огранича до личния живот? Да се върна назад в живота си? Бих могъл да присъствам на моето зачеване, да вляза в тази хотелска стая, този гнусен брачен апартамент в луксозния хотел, където оня вдигнал краката на мама, щях да се мушна под леглото, за да спипам другия боклук, да му хвърля един заслужен як пердах. Но има ли смисъл? Мама би защитила своя красавец, тя желаеше този миг на наслада, каквито и да са последиците от него. А освен това, ако прекратя сцената, разделя любовниците, coitum interruptus, край с малката ми особа, сбогом, живот! И понеже държах на него, защо да не присъствам на появата ми на бял свят?

Раждане

Неприлична идея. Не ми е по вкуса, както на моите съвременници, да прониквам в бездната с видеокамера, да снимам раждането — излизане от матката рано сутринта, между четири стени, облицовани с плочки. Не, и така имах достатъчно неща за разказване на психоаналитиците, трябваше да се оставя да си живея спокойно, да оставя Алберт Айнщин да влезе, хопхопхоп, малко завъртане и после пристига, докато разплодникът Леополд Айнщин офейкваше, стягаше си жалките куфари, оставяше няколко банкноти върху лепкавата мушама и се изнизваше към летището, докато автентичният Алберт, гениален физик, се сбогуваше с живота в една клиника в Принстън, в Щатите, в един часа и петнадесет минути през нощта вследствие на спукана аорта.

Призвание

Майчиното влияние задължава, дълго време човешкият гений ме очароваше и не мога да му устоя, нали разбирате. „Не изпадай никога в посредственост, казваше често Мама, не се оставяй никога тя да те победи!“ (тя развиваше това почти мазохистично заслепение, с което народът гледа на интелектуалците, учените и други буржоазни елементи). И така бях намерил целта на моите пътешествия: да наблюдавам тези редки птици, наречени „гении“ — да говоря за „наблюдение“ не е може би идеалният термин, но какво пък всъщност. Да започна с кратко посещение при великия физик? Да отида в Берн през 1905 г., за да присъствам на раждането на относителността? Разбира се, доста изкусително, но майчината фигура витаеше прекалено над Айнщайн, да ви обърна внимание, и какъв беше смисълът да бягам, за да се върна в началното квадратче, да се прибера в нейната матка? Не, благодаря, Айнщин не е кандидат.

За да бъда честен, моето „автентично“ призвание беше твърде далеч от заплетените формули, които отрупваха бюрото ми. Литература. Тази дума говори ли ти нещо, Мамо? Ли-те-ра-ту-ра. Не бих искал да вгорчавам радостта ти, да съживявам старите семейни караници, ненене, това не е в мой стил, но тази идея все пак беше важна за мен. О, разбира се, представям си вашите мимики, преситени и презадоволени въздишки: известна ни е вашата амбиция, господин Айнщин, пубертетски порив, егоцентричен бълвоч, който само заема място по бюрата на издателите, има хиляди като вас, които потропват с крак пред парижките печатници, не сте много оригинален, чупката, Растиняк, марш! Това не ми пречеше да вярвам в литературата. В продължение на няколко години, без Мама да знае, която си мислеше, че съм потънал в изчисления, се отдадох на графомания, пожертвах цели уикенди, за да боравя със Словото. Опитите ми, трябва да призная, никак не бяха плодотворни: тези провали могат ли да обяснят почти пълното отсъствие на скрупули, което показах по време на моите пътувания? Иди, че разбери… Не се стремя да спечеля снизхождението ви, във всеки случай, това не е в мой стил.