Артър Кларк, Стивън Бакстър
Слънчева буря (20)

20
Човешките ресурси

Юджийн седеше в стаята си, сплел пръсти върху масичката пред себе си. Нямаше украшения, нито лични вещи — обстановката беше скромна дори според стандартите на Луната, където всичко се филтрираше от гледна точка на огромните транспортни разходи от Земята. Нямаше даже гардероб, а само кашон, в който сигурно бе донесъл дрехите си на Луната.

Младият учен си оставаше загадка за Шивоун. Беше едро, красиво момче. Ако човек го повалеше в безсъзнание и малко му пренаместеше крайниците, щеше да се получи страхотен модел. Позата му обаче бе отпусната, лицето му — набръчкано от грижи и срамежливост. Шивоун си помисли, че никога не е виждала човек с толкова ярък контраст между същност и външност.

— Е, как си, Юджийн?

— Зает съм — изсумтя той. — Въпроси, въпроси, въпроси. Само въпроси, ден и нощ.

— Но нали разбираш защо. Вече започнахме да строим щита и на Земята правят други приготовления. Всичко въз основа на твоите предвиждания: това наистина е голяма отговорност. А за съжаление, Юджийн, в момента единствено ти можеш да ни помогнеш. — Шивоун се насили да се усмихне. — Ако строиш щит с диаметър тринайсет хиляди километра, грешка от шест стойности след десетичния знак означава несъответствие с един метър или повече…

— Това ми пречи на работата — прекъсна я младежът.

Тя едва се сдържа да не го среже: „Аз все пак съм кралски астроном! И аз съм се занимавала с малко наука. Разбирам ги тези неща. Но тук става дума за безопасността на целия свят. За бога, престани да се правиш на примадона…“ Ала зърна мъката на съкрушеното му лице.

В края на краищата толкова откъснат от света човек едва ли щеше да е от полза при определяне на приоритетите или разпределението на времето. Юджийн определено не беше годен психически да се справи с противоречивите изисквания — и със сигурност не притежаваше тактичността да общува с хората, които поставяха тези изисквания, от премиер-министрите и президентите надолу.

После идваше обществената му непопулярност.

Шивоун имаше чувството, че въпреки всички сериозни научни съобщения, политически речи и спорове, повечето хора подсъзнателно не вярват, че наистина ще има слънчева буря. Първото изявление на Алварес бе предизвикало вълна от страх, всевъзможни спекулации на стоковите борси, запасяване със злато и внезапен прилив на интерес към недвижими имоти в Исландия, Гренландия, Фолкландските острови и други места в крайните географски ширини, погрешно смятани за сравнително безопасни от бурята. Но светът продължаваше да се върти и слънцето да грее, и повечето хора бързо изгубиха усещането за криза. Бяха мобилизирани мащабни защитни системи като построяването на щита, ала дори те не бяха видими за повечето хора. Това все още беше фиктивна война, твърдяха аналитиците: повечето хора бяха забравили за нея и просто продължаваха да си живеят живота. Дори Шивоун се улавяше, че се измъчва за дългосрочните космологически проекти, които бе принудена да зареже.

Но в този свят с милиардно население имаше някаква стотна от процент с достатъчно въображение или достатъчно луди, за да вземат опасността присърце — и част от тях търсеха кого да обвинят. Мнозина бяха готови да свържат страха си с Юджийн, като човека, който беше предупредил за бурята. Бяха се получавали даже смъртни заплахи. Добре, че бе останал на Луната, помисли си тя, където сравнително лесно можеха да осигурят безопасността му.

Шивоун извади екрана си и започна да си води бележки.

— Нека ти помогна — каза тя. — Имаш нужда от кабинет. Секретарка… — После видя паниката в очите му. — Добре, без секретарка. Но ще наредя на някого да пресява телефонните обаждания. Ще докладва на мен, не на теб. — „Обаче ми се струва, че ще ти трябва някой тук на Луната да те държи за ръчичка“, помисли си. Хрумна й нещо. — Какво ще кажеш за Михаил?

Юджийн сви рамене.

— Отдавна не съм го виждал.

— Знам, че и той си има работа. — Космическата метеорологична служба изведнъж се беше превърнала от неизвестна организация, с която едва ли не си бяха правили шеги, в една от най-важните агенции в слънчевата система, почти също толкова претрупана със задачи, колкото и самият Юджийн. Но тя бе виждала Михаил да работи с младежа и имаше чувството, че астрофизикът ще се разбере с него. И като се имаше предвид как Михаил гледа на Юджийн, руснакът щеше да изпълни тази задача вещо и внимателно. — Ще го помоля да ти отделя повече време. Навярно би могъл да се премести в „Клавиус“ — не е нужно лично да е в полярната станция.

Юджийн външно не прояви ентусиазъм към тази идея. Но не я и отхвърли, затова Шивоун реши, че е постигнала известен напредък.

— Какво друго? — Тя се наведе напред, за да види лицето му по-добре. — Как се чувстваш, Юджийн? Имаш ли нужда от нещо? Знаеш колко е важно състоянието ти за всички нас.

— Нищо не ми трябва. — Изглеждаше нацупен, дори сърдит.

— Твоето откритие е изключително важно, Юджийн. Може да спасиш живота на милиарди хора. Те ще ти вдигнат статуи. И повярвай ми, твоите проучвания, особено класическата ти статия за слънчевото ядро, ще се четат винаги.

Виж, това вече го накара да се подсмихне.

— Липсва ми фермата — изведнъж каза той.

Това неочаквано изявление я сепна.

— Каква ферма?

— „Селена“. Разбирам защо се наложи да я опразнят. Но ми липсва. — Той бе израснал в селски район в Масачузетс, спомни си Шивоун. — Преди работех там — продължи младежът. — Докторът каза, че съм имал нужда от упражнения. Във фермата или на гладиаторите.

— Но сега фермата я няма. Типично: като се опитваме да спасим света, ние убиваме единствената зеленина на Луната!

Това можеше да нанесе и тежки психологически травми. В стремежа си да разбере тези космически обитатели, тя бе чела истории за космонавтите от първите примитивни космически станции, търпеливо отглеждащи грах в експериментални саксии. Те бяха обичали онези растения, онези малки живи същества, споделящи тяхното убежище в космическата пустош, Сега Юджийн проявяваше същата склонност. В края на краищата това беше човешко.

— Ще уредя този проблем — обеща Шивоун. — Засега не може да става дума за ферма. Но какво ще кажеш за градина? Сигурна съм, че в „Хеката“ има свободна стая. А ако няма, ще освободим. Вие, лунните жители, не бива да забравяте за чие спасение се борите.

Юджийн вдигна глава и за пръв път срещна погледай.

— Благодаря. — После сведе очи към екрана пред себе си. — Но ако не възразяваш…

— Знам, знам. Работата. — Шивоун отмести стола си назад и се изправи.

Същата вечер отиде в стаята на Бъд.

— Не бях сигурен, че ще дойдеш — прошепна той.

— Аз пък бях сигурна, че ти няма да се престрашиш да направиш няколко крачки по коридора — изсумтя Шивоун.

— Толкова ли съм прозрачен?

— Няма значение, щом единият от нас се престраши.

— Нали ти казах, че с теб ще направим добър екип.

Тя смъкна ципа на комбинезона си.

— Докажи го, героични жителю на Луната!

Беше прекрасно. Бъд се оказа много по-атлетичен, отколкото бе свикнала. И се съсредоточаваше върху нея повече от всичките й досегашни любовници.

И много находчиво използваше слабата лунна гравитация.

— Една шеста g е любимата ми гравитация — по някое време изпъшка той. — На Земята гравитацията те смачква. В безтегловност се мяташ като риба на сухо. При една шеста тежестта е достатъчно, за да има триене, и все пак си лек като балонче. Казвали са ми, че даже на Марс…

— Млъкни и продължавай — прошепна тя.

После дълго остана будна, наслаждаваше се на топлината — на ръцете му — просто две човешки същества в този мехур от светлина и въздух на гибелната лунна повърхност. „Като космонавтите и техния грах“, помисли си Шивоун: в края на краищата те нямаха никой друг.

Дори когато слънцето ги предадеше, пак щяха да се имат един друг.