Включено в книгата
Оригинално заглавие
2012: The War for Souls, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране
Silverkata
Разпознаване
WizardBGR ( обработка и начална корекция)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018)

Издание:

Автор: Уитли Стрийбър

Заглавие: 2012: Война за душите

Преводач: Петър Василев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „БАРД“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-585-951-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3499


В памет на Робърт Антън Уилсън

Част първа
И мрак над земята

И раждането ни е сън, забрава:

ала залязла някъде далеч,

Душата ни пак изгрява,

и се въздига веч:

и не във празна суета,

и не в безкрайна голота —

ний идваме в облаци от слава…

Уилям Уърдсуърт, „За същността на безсмъртието…“

Няма нищо свръхестествено. Съществува само естественият свят и ти имаш достъп до всяка част от него. Душите са част от природата.

Пазителят на ключа

Пролог
21 ноември
Тъмната леща

Мартин Уинтърс беше влизал в пирамидата на Хуфу[1] много пъти, но изумлението и клаустрофобията не преставаха да го съпътстват. Работата, която вършеше тук, щеше да доведе до революция в археологията, което само по себе си беше вълнуващо, но специално това пътешествие в малкия изкоп под сградата го изпълваше с ужас.

Задачата му беше да събере образци от вътрешния слой на каменната стена, за да може новата техника за средномасов разпад да бъде приложена и последната загадка да намери решението си. През последните три години неговата лаборатория в Държавния университет на Канзас беше датирала десетина археологически обекта в Южна Америка с помощта на тази техника. През последните девет месеца те работеха върху Голямата пирамида и резултатите бяха толкова противоречиви, че археолози от целия свят, нетърпеливи да отхвърлят откритията, които бяха съсипали теориите им за миналото, сега осъждаха метода като несъстоятелен.

Бяха установили, че пирамидата не е построена само за няколко години, а работата е протекла на четири етапа в продължение на поне шест хиляди години. Фараонът Хуфу от Четвъртата династия наистина беше построил частта, където беше открит неговият йероглиф, но пирамидата лежеше върху основа, построена три хиляди години преди неговото царуване.

Сега беше време да се обърне към изкопа под пирамидата, за който се смяташе, че е по-ранна погребална камера. Вярваше, че именно тук изследванията му на платото Гиза ще бъдат завършени, тъй като това подземие се приемаше за първото човешко дело в пределите му.

Беше работил и на друг обект, много древно здание, наречено Озирион, където са изпълнявали ритуали, свързани с бога на прераждането Озирис.

Откритията му бяха толкова експлозивни, че все още не ги беше публикувал. Не желаеше да подложи метода си на унищожителните нападки и критики, които щяха да последват разкритието, че сградата е била построена преди осемнадесет до двадесет хиляди години. Беше изследвал и Сфинкса за евентуално датиране, но той беше изваян от цял блок варовик, а това не даваше възможност да се снабди с образец. Трябваха му дребни парчета камък, раздробен от каменарски сечива и малко след това прилепен към друг камък и неотделян оттогава.

Наклоненият проход зееше очакващо пред него. Правителството не разрешаваше на посетители да влизат в ямата, и то с основание. Неведнъж се беше случвало да бъдат изнасяни изпаднали в паника хора, а въздухът беше толкова лош, че възможността за задушаване съществуваше не на шега. Легендите, свързани с мястото, твърдяха, че то е било използвано от някои египетски жреци за ритуал за посвещаване, при който, вероятно, хората са се учели да преодоляват страховете, които мястото би могло да им вдъхне.

— Добре — каза той и провери фенерчето. После отново: — Добре.

Ахмад Махфуз се захили.

— Добре.

— Копеле, ти слез долу тогава.

Ахмад избухна в смях.

— Не моята машина подлудява всички.

Ахмад беше не само един от най-добрите археолози в Египет, но имаше и отличен усет за технологията, затова му беше ясно, че е малко вероятно методът за датиране, основан на средномасовия разпад, да е несъстоятелен. Той беше нещо като Светия граал на методите за датиране: разпознаваше кога един камък е бил обработван за последно, стига въпросният камък да не е бил изложен на въздух, което и налагаше спускането в такива шахти, пробиването на слепени камъни и извличането на образци.

В Перу, където инките скрепяваха каменните си блокове с ювелирна точност, нещата бяха лесни. В пирамидите и Озириона това изискваше внимателно пробиване с помощта на сонарно насочване. И в този случай Мартин носеше своето оборудване.

Коридорът беше тесен, изпълнен с непроницаем мрак, и лудостта дебнеше всеки, който тръгнеше по него.

— Проверка на радиото — каза Мартин след първите десет крачки.

— Все още няма нужда. Тук съм.

— Съжалявам, Ахмад. Виж, ако изляза жив, ще почерпиш.

— Градежът стои от хиляди години, много по-дълго, отколкото се смяташе досега. Защо мислиш, че точно днес ще се срути?

Мартин се спусна по-навътре. Чувстваше се като пълен глупак. Скоро тишината го обгърна по начин, който не можеше да сравни с нищо познато, а беше слизал в доста дълбоки изкопи.

Различното в тази тишина, помисли си той, е, че е заплашителна. Сякаш знае, че идваш, причаква те и те иска. Сякаш знае.

Но, разбира се, всичко това беше в ума му. Нямаше злонамерено присъствие тук — или където и да е другаде. Никакви призраци, никакви богове. Просто така се чувстваш, когато се спуснеш по тесен тунел под шест милиона тона камък.

Древните египтяни със сигурност не са били глупави. Разбирали са този ефект и може би точно затова съществуваше изкопът. Общоприетата теория твърдеше, че това е стара гробница, но подобно мнение не беше съвсем безспорно. Половината от обекта беше странна, грубо иззидана платформа с каменни издатъци по протежението й. Със сигурност нямаше място за саркофаг, а останалата част на залата беше също толкова странна — открояваше се диагоналният процеп в пода, дълбок около два метра. Всъщност точно в стените на този изкоп Мартин се надяваше да открие слепените камъни, които бяха тъй необходими за неговото изследване.

Достигна самата камера. Вече се намираше на двадесет и пет метра под основите на пирамидата. Въздухът беше плътен и хладен, дори лепкав. Газовият детектор отчиташе нива на въглероден двуокис, но все пак не съществуваше опасност. Мартин носеше респиратор за извънредни случаи със запаси от кислород за един час — повече от достатъчно време, за да се измъкне, ако въздухът в затвореното помещение свърши. Или ако се случеше най-лошото — за да се задуши по-бавно.

— Пристигнах — каза той по радиото.

Отвърна му тишина. Дълга тишина.

— Ахмад!

— О, съжалявам, ефенди. Наслаждавах се на хубавия чай.

— Тук долу е страшничко, човече.

— Знам и се опитвам да ти създам малко забавление.

Ахмад Махфуз беше добър човек и блестящ учен, но имаше определена културна пропаст между мюсюлманина, израснал по времето, когато Египет е бил още турска територия, и британците, на които се налагаше да служи.

— Не забравяй, че съм американец — напомни му Мартин. Сега не беше време за шегички по радиото.

Пое дълбоко дъх, после още веднъж. Сетне отвори торбата с оборудването си и извади радара. Можеше да проникне във варовик на три метра дълбочина и да получи подробен образ на вътрешната структура. С други думи, можеше да различи къде са спойките в зида.

Планът му беше да пробие с малката бургия няколко милиметра зад спойката и да извлече образец от нея.

Не освети наоколо с фенерчето. Знаеше какво има и нямаше желание да гледа точно колко близо са стените. Таванът обаче беше три метра висок и вече нямаше нужда да се привежда, както по прохода на идване.

Всички археолози страдаха от болки в гърба. Не можеше да се работи без прегърбване и привеждане, често в продължение на часове, и то в тясно пространство. И колкото повече остаряваш, толкова по-трудно става. На тридесет и четири той все още не изпитваше болки, не и с плуването, скуоша, тениса и… Линди. Да, гърбът му още беше добре и двете деца вкъщи доказваха това. Имаше и жена, която полагаше всички усилия, за да получи едно от най-необикновените назначения в света. От 2010-а, когато НАСА беше обявила, че някои от неидентифицираните летящи обекти наистина са интелигентно управлявани машини, може би от извънземни или пък от паралелна вселена, международният семинар по ракетна физика се свикваше извънредно, за да се разбере как работят тези машини.

Линди беше пуснала всичките си връзки в научните среди и сред управленските фактори, защото искаше да присъства на този семинар.

Мартин нямаше представа как това може да се постигне от преподавател в колеж, толкова ниско в списъка на Ю Ес Нюз — името й беше в края на гърба на прегънатата страница. Но тя бе упорита и изгаряше от желание да излети от планетата.

Колкото до него, той се бе заровил дълбоко в археологическите устои и именно заради това малката му революция срещаше толкова свирепа съпротива. Но цифрите бяха недвусмислени: човешката история трябваше да се пренапише поради простата причина, че всички древни сгради, които беше изследвал досега, бяха далеч по-стари, отколкото се предполагаше.

Наблюдаваше компютъра на радара, който накрая се активира, и малкият екран показа смислен образ.

— Имам картина — съобщи Мартин по радиото.

— Добре. Засега си добре с времето.

Имперският отдел по старините им беше отпуснал час, от четири до пет сутринта, когато започваше обиколката на пирамидите на „Даун Турс“. Те не желаеха дейност в тази част на пирамидата по времето, когато беше отворена за туристи. Неизбежно някой щеше да си плати, за да се спусне надолу, а това щеше да донесе големи неприятности за бедния археолог, който се опитва да работи. Друга опасност бяха фанатиците, които идваха тук, за да се помолят или преклонят.

Погледна си часовника. Беше точно четири и половина. Трябваше му още малко време, за да проникне с бургията, да открие образеца и да го изтегли.

Само вещо око би разбрало изображението върху малкия екран на скенера. Мартин беше притиснат в стесненото второ ниво на дупката и се опитваше да избегне шестметровата яма, изкопана през деветнадесети век от Кавиля и след него — от английския изследовател — или грабител? — Хауърд-Вайс. Зеленото изображение потрепери, избледнявайки там, където камъните бяха по-плътни, а потъмня, където плътността беше по-малка.

Най-накрая откри това, което търсеше — тъмна права линия. Без съмнение беше спойка. Не можеше да се разбере само от повърхността на стената. От години се смяташе, че е изсечена във варовика. После радарните изображения, направени отгоре, бяха показали структурата на стените и се изясни, че тази камера е изградена от обработен камък.

— Започвам пробиването.

— Разбрано.

Измъкна тънък дълъг свредел и го зави на бормашината. Той струваше тридесет хиляди долара, завършваше с диамантен накрайник и беше направен от най-твърдата стомана на света, с рейтинг на Кнуп за твърдост 920. Беше с диаметъра на три карфици, затова трябваше да е твърд, за да пробие.

Докато работеше, Мартин се зачуди как ли египтяните са издълбавали гърнета от диорит с бургии, които едва ли са били по-дебели от неговата. Тази не би устояла срещу диорит. Всъщност дори гранитът й създаваше затруднения и той спря, за да й даде възможност да се охлади. Макар че носеше още три, определено нямаше намерение да изразходва бюджета си, като ги унищожи преждевременно. Имаше планове за разкопки по цял свят. Линди можеше да стигне до звездите, но той преразглеждаше историята, а това беше не по-малко важно.

В този миг усети вибрация под краката си.

— Ахмад?

— Казвай.

— Нещо… става. Усещам вибрация.

— Да не би бургията да е задействала хармонично трептене?

— Възможно е, но сега е изключена.

Постепенно вибрацията се превърна в пулсация.

Върза, регулярна, сякаш създавана от машина. Ако не беше убеден, че е невъзможно, би решил, че някъде под камерата се е задействал компресор.

Вероятно вибрациите идваха от някоя фабрика в Кайро, която включваше моторите си за деня. Цялото варовиково плато можеше да завибрира от нещо подобно.

— Разбрах, звук от града е. От някоя фабрика.

— Новата фабрика за електроуреди е на километър оттук.

— Трябва да е от нея.

Вибрация — нов вид замърсяване. Предвиждаше, че това ще доведе до ад в археологическата зона. Върна се към работата си.

Сега, след като острието се беше охладило, той напредваше по-лесно — просто го допираше до повърхността, без да натиска. Навътре камъкът беше по-мек. Мартин работи известно време, преди да осъзнае, че от тавана се сипе прах. Спря да пробива и освети камерата с фенерчето.

С удивление установи, че в тавана се бяха отворили същински гейзери от прах, сякаш беше компресиран или притиснат отгоре.

— Ахмад?

— Да.

— Става ли нещо горе?

— Колкото и странно да звучи, видях чакал. Мислех, че вече са прогонени от Кайро.

Върна се към работата си. Беше на броени милиметри от заветния образец — бургията се движеше — и ето! Сега трябваше да я изтегли и да вкара сондата — тънка лапа от същата закалена стомана.

Извади сребристата сонда от куфарчето си и я включи в генератора, който използваше за източник на енергия. Вкара я в тясната дупка, издълбана от бургията, или по-скоро се опита. Пулсациите правеха това по-сложно от вдяване на игла.

— Знаем ли дали фабриката някога спира?

— Излез, Мартин.

— Защо?

— Защото започвам да го усещам тук, а не би трябвало.

От тавана се посипаха отломки и той осъзна, че това не е обикновено събитие. Беше сигурен, защото подът досега беше чист, а камерата непокътната. Следователно подобно нещо се случваше за пръв път, а Ахмад бе прав — трябваше да се измъква веднага.

Беше на милиметри от целта. Взираше се във вече вибриращия екран и движеше инструмента.

— Мартин, идваш ли?

— Изчакай.

— Изтегляш ли се? Какво правиш?

Той не отговори. Пулсациите станаха по-силни, дум… дум… дум… а той се опитваше да достигне поне мъничко късче от камъка, който му трябваше.

Чу се трясък и парче от тавана, което сигурно тежеше четвърт тон, премина покрай него и потъна в ямата на Кавиля.

— Полицията е тук, казаха да излезеш.

— Идвам.

Но сондата още не беше нагласена. Той наблюдаваше екрана и я въртеше като обезумял. Тоновете камък отгоре го притискаха като гигантска ръка, задушаваха го.

Помисли си за Линди, Тревър и Уини и измъкна сондата. Още един блок падна и той осъзна, че това е краят. Започна да събира оборудването си.

Дум! Дум! Дум!

Това не беше земетресение, никое земетресение не можеше да предизвика подобно нещо. Някъде отдолу имаше машина. Трябваше да има.

Из тунела проехтя пукот, като от изстрели. Сред прахта лъчът на фенерчето разкри пукнатините по стените.

Мартин се втурна към прохода. Забърза почти пълзешком, ръкавите и крачолите му се разкъсаха, а тунелът се извиваше и люлееше като тръба в ръцете на побъркан гигант.

Крещейки с цяло гърло, Мартин хукна нагоре. Подът под него пропадна и се посипа дъжд от камъни. Пулсациите сега бяха много силни, сякаш самата земя се гърчеше в спазми.

После се появиха ръце, някакви хора го издърпаха и той излезе, беше свободен — извън пирамидата. Запрепъва се, кашляйки, очите му бяха затворени от дебелия слой прах.

Какво, по дяволите, ставаше тук?

— Тичай, Мартин!

Усети как някой го побутва, изтри горе-долу праха от очите си и видя най-странното нещо в живота си.

Северната стена на гигантската пирамида сякаш се надипляше. Каменните блокове като че се втечняваха и заплашваха да се излеят над тях в някакъв странен потоп.

Устните му оформиха две думи, които не смееше да изрече: „Пирамидата пада“.

Завиха оглушителни сирени. В далечината редицата туристически автобуси, водещи любителите на старини към рекламираната гледка на „пирамидите на зазоряване“, се разкъса в тромави опити да се върне обратно.

Мартин хукна след Ахмад и тримата полицаи към стената, ограждаща археологическата зона. Зад тях се чу вой, изтръгнат чак от самото гърло на света. Беше пронизителен, като шума от самолет, или като писък на милиони самозапалили се луди.

Мартин се обърна и видя, че пирамидата се издува, сякаш се превръщаше в един огромен блок. Формата й се разми, докато камъните, положени там преди хиляди години, изскачаха от местата си и политаха надолу в светлината на зората.

Навсякъде из Кайро и по протежение на Нил хората, стреснати от звука, се обръщаха към Гиза. Това, което виждаха, беше невъобразимо, напълно необяснимо — огромен черен стълб, осеян с кафяви точици, се издигаше към небето.

Всяка от тези точици беше камък с тегло между един и три тона и с големината на джип. Всички те щяха да се стоварят върху милионите безпомощни хора в Кайро.

Мартин разбираше това съвсем ясно. В този миг вярваше, че терористи са взривили атомна бомба под пирамидата. Неговият безкрайно лош късмет беше, че се намираше вътре, когато древната сграда, най-величествената постройка на земята, срещна края си.

Когато големият фонтан от камъни достигна апогея си на над две мили височина, Мартин легна до стената. Не беше религиозен човек и се изненада от дълбокото спокойствие, което го обзе. Смъртта го беше докоснала. Това беше съвсем сигурно.

Но после пристъп на страх го накара да обгърне главата си с ръце и да закрещи в несекващия, усилващ се рев на разцъфтяващата експлозия.

Спря. Извика в ума си образа на Линди, най-красивата жена, която беше виждал, и едно от най-мъдрите човешки същества, които познаваше. Реши, че ще умре така, с нейния образ пред очите си.

А после чу гласа на Тревър, така ясно, сякаш стоеше до него:

— Татко кога ще се върне?

А Уини отговори с отмерена загриженост:

— Тревър, толкова си нетърпелив. Ще се върне, когато приключи.

Струваше му се, че да ги чува е най-естественото нещо на света, а после големият часовник в хола удари часа, осем силни изкънтявания.

Свистенето се превърна в пищене, а после в дрезгав рев и един от камъните се стовари в пустинята на тридесет метра от него. Земята подскочи и го остави без въздух. Видя Ахмад, който се взираше право в него с оцъклени от ужас очи и разтеглени в гримаса устни.

Още един блок падна, сетне още и още, разнесоха се викове, а над тях грохотът на камъните, които се стоварваха над автобуси и коли, далечният плисък на тези, които потъваха в Нил, и експлозиите от бомбардиращите Кайро. Редица къщи на половин километър разстояние изчезна сред облак прах, пътното платно беше смачкано и колите криволичейки навлизаха в пустинята. Един автобус, който се опитваше да се измъкне, беше ударен в задната част. Повдигна се нагоре, сякаш в молитва за опрощение, и избухна в пламъци сред отчаяни пронизителни писъци.

Случваше се отново и отново с часове, сякаш с дни — безкрайна експлозия. Нови и нови камъни падаха от небето, пак писъци и унищожителен тътен.

Най-после отмина. Настана тишина, по-дълбока дори от онази, която го бе угнетила в изкопа. Може би се дължеше на спуканото му ляво тъпанче и звънтенето в дясното му ухо, което нямаше да отмине с дни. Или на шока от това, че виждаше нещо като скала на мястото, където Ахмад бе лежал, само на няколко крачки от лицето му. До нея лежеше един от полицаите, безжизнените му очи се взираха оцъклено в небето. Беше умрял от шока.

Германски турист бродеше наоколо и викаше:

— Morgen hat gebrochen, Morgen hat gebrochen.[2]

Да, зазоряваше се. И като гръм от изтока слънцето изгря над платото Гиза, обвито в дим и задушено от отломките.

Мартин се изправи на крака. Беше отседнал в „Мена Хауз“, точно срещу пирамидите, и тръгна натам. Забеляза, че се олюлява, но това нямаше значение, останалите призраци по платото бяха в същото положение.

В контраст с пустинята, градините на „Мена“ още бяха зелени. Шест огромни блока бяха паднали на игрището за голф и изглеждаха сякаш винаги са си били там.

Самият хотел беше незасегнат, персоналът и гостите бяха навън, вторачени в огромния черен стълб, който висеше в небето и се придвижваше бавно на юг, тласкан от преобладаващите за сезона ветрове. Британският и египетският кралски флаг се развяваха гордо, незасегнати като хотела.

Ноември в Египет може да бъде много хубав, дори и Кайро се наслаждаваше на няколко ясни дни.

Мартин премина през горното фоайе и влезе в „Кан ел Калили“. Някакъв сервитьор стоеше до прозореца.

— Може ли… може ли чаша кафе — промълви Мартин. Сервитьорът не помръдна. После се обърна. Очите му бяха пълни със сълзи. Мартин осъзна, че той също плаче. Прегърнаха се и заплакаха като деца.

— Загубих приятеля си — пророни Мартин.

— Загубих моя Египет, сърцето ми е разбито, сър.

По-късно през същия ден Мартин се качи на покрива на хотела, за да види и чуе за какво говорят хората — онези, които не се бореха с пожарите, не разчистваха бомбардирания град и не гледаха безнадеждно големите камъни, които го бяха поразили.

Пред него се простираше платото, а на мястото на пирамидата сега имаше нещо различно — гигантска черна леща. Беше следобед и светлината се смекчаваше от облаците прах.

Мартин се взря през пространството, което делеше хотела от комплекса на пирамидите. Тук-там се виждаха движещи се фигури, най-често кралски египетски полицаи в зелените си униформи и британски войници в маскировъчни облекла. Бляскав ролс-ройс бе спрял пред хотела и генерал-губернаторът вървеше сред огромните отломки, следван от група офицери.

Мартин задържа погледа си върху лещата. Изглеждаше идеално кръгла и изпъкнала, може би около шест метра висока в центъра. Опита се да си спомни да е чел за подобно нещо, преравяше енциклопедията в ума си за някакви препратки.

Но, не, никой от древните не беше обрисувал подобно нещо. Той обаче не смяташе, че е изникнала случайно веднага след срутването на Голямата пирамида. Разбира се, че не беше случайно.

Дали пирамидата не беше построена, за да й пречи, или може би, за да я скрие?

Това бяха интересни въпроси, но по-важно беше за какво служеше? Очевидно беше продукт на напреднала технология — и то доста древна. Платото Гиза не беше смущавано хиляди години. Със сигурност нищо толкова огромно не е било заравяно тук след построяването на пирамидите.

Беше стара, в това нямаше съмнение, но изграждането й трябва да е било нещо повече от предизвикателство. Енергията, необходима да запокити тежките каменни блокове в небето, беше огромна.

И все пак през всички тези години земята под пирамидите беше пробивана от тунели и шахти и изследвана със сонари и радари, но не беше засечена никаква следа от лещата, нито от някакво експлозивно устройство.

Всъщност беше намерено много малко. През 1950-а в изкопи покрай южната страна на Голямата пирамида бяха открити двете тъй наречени „слънчеви лодки“. Но нищо друго — само няколко неясни петна, които навеждаха на мисълта за пещери, но това беше всичко.

Божичко, погледни само! Сияеше под светлината. Зловещо.

Чу се вой на сирени. Мартин смяташе Британската империя за разпокъсана и пренаселена, но службите за бързо реагиране на Кайро явно бяха добре снабдени с превозни средства. Зачуди се за болниците обаче. Дали бяха внедрили националната система за здравеопазване и в протекторатите, както в откровените колонии? Ако не беше така, болниците вероятно имаха примитивно оборудване и той беше голям късметлия, че не е ранен.

Дори ушите му престанаха да бучат.

Обърна се настрани, не искаше — или просто не можеше — да гледа повече отвореното черно око, заменило великото чудо. Вечна пирамида, построена да устои на времето.

За колко време бе разрушена? За не повече от пет минути.

Понечи да слезе по стълбите, но се поколеба. Това беше някакъв кошмар. Сигурно сънуваше.

Върна се и погледна нещото отново. Нямаше с какво друго име да го нарече, освен с „леща“. Огромна, проблясваща мрачно към небето, в което беше изплюла пирамидата.

Колкото и старо да беше, изглеждаше съвършено, свежо и ново, изплувало от земята като око на демон, отворило се след вековен сън.

Което всъщност и се беше случило.

Бележки

[1] Наричан още и с гръцкото Хеопс. — Б.ред.

[2] Зазорява се, зазорява се. — Б.ред.