Владимир Свинтила
Кладенецът на мълчанието (8)

8

Така мина вторият ден, изпълнен с интензивен живот. Не знаех дали майка ми е умряла от инфаркт, а сестра ми — от кръвоизлива.

Сутринта ми дадоха някаква студена течност (чай!) и парче клисав хляб. На обед — пак оризова супа. За гражданството нямаше никакъв ориз, но ако ни даваха фасул, това все пак биха били калории.

Следобед ме преместиха в друга килия. Намерих в нея един старец като от приказките, с дълга бяла брада.

— Вие за какво? — запита ме той.

— За права бога — казах аз.

— Все пак трябва да има някакъв повод…

— Предполагам за това, че посещавах чуждите библиотеки.

Последва цял разпит: кой съм, каква професия имам, какво образование, от какво семейство съм. И сам ме осведоми за себе си, без да го питам.

— Аз съм генерал Никифоров от някогашното РО-2. Тук е и един сърбин, Симич, който сега е на разпит. Скарал се с Тито и минал границата, но те не му вярват.

По думите на генерала, той бил арестуван от 1944 г. и го държаха в „предварителен арест“. Той бе пълен с мъдрости: цитираше „Дон Кихот“, а именно: че тъмнината е „място на дълбоките стенания“. Проповядваше бодрост. Правеше разходки в килията от пет хиляди крачки. Правеше тридесет клякания и тридесет лицеви опори.

Вече четири години го държаха — така се разплатиха с много свои помагачи. Пунгашите знаят само думата „полза“; думата „признателност“ им е непозната.

Естествено, аз тогава не знаех нищо за Никифоров.

Дойде Симич — висок, слаб, още по-отънял в милицията. Полковник, командир на партизански отряд. Мъкнал се пет години по планините с една тежка картечница. Нещастен сръбски селянин; вкаран от събитията в политическия живот. Завършил духовната си „еволюция“ като сталинист. И озовал се в сталинисткия рай.

Този човек така се оплакваше, че да ти стане жално. Не издържах и казах:

— Вие поне сам сте си виновен. Щом не Ви харесва Тито, трябва да Ви харесва тук.

— А — рече той, — сега знам оти е Тита златен.

Симич го измъчваха по особен начин. Знаеха, че е гладен, но и лаком, та затова по време на разпита следователят обезателно ядял скара, а Симич гледал… Наистина непоносимо!

Чакаше го най-реален разстрел.

Сега се разкайваше за всичко. За петте години разходки с оръжие в ръка по сръбските планини, за участието ей в тая „глупост“ — революцията, за доверието си към хората.

Двамата се бяха сприятелили. Генералът даваше кураж и съвети на партизанина. Хванати в един вълчи капан, те откриваха общото помежду си. За мен и двамата бяха далечни и чужди…

В разговор с Никифоров казах, че може би ще искат да дам сведения за един зам.-министър. Загатнаха ми го. Генералът стана строг.

— Няма да давате никакви сведения против никакви хора. Иначе ще минат няколко години и ще дойдете да обяснявате защо сте лъгали. Отново тук.

— Господин генерал, вие какво? Да не смятате, че Тито ще победи? — Тогава генералът ми каза, че той самият е задържан, за да дава сведения против комунисти. Не е дал до ден-днешен против никого. Напоследък му искали сведения срещу Трайчо Костов и Георги Дамянов. Обещавали му народна пенсия и голям апартамент. Ала той не искал.

— Добре де — казах, — в края на краищата, те са ваши противници.

— Мога да нанеса непоправима рана на комунистическата партия — каза той, — но никога няма да го направя.

— В името на какво?

— Аз съм юрист. Клел съм се да говоря истината. — Приказките на генерала бяха трескави и хаотични.

Разказа много тайни от тогавашния политически живот. Каза, че Филов и Князът били убити, за да се премахнат опасните свидетели. В София ставали — по време на цялата война — срещи между лица от немската и от съветската легация. Срещите ставали в дома на един незначителен сътрудник на генералния щаб. Филов се надявал, че един сепаративен мир между немците и русите ще го спаси. И залагал на тези контакти. Когато срещите не довели до нищо, руснаците застреляли Филов и Княза, за да няма свидетели.

Сетих се, че такива приказки се носеха по време на войната и се сочеше хазяинът на съветския консул, адвокатът Ахтаров, като човек, който практически е устройвал тези срещи.

Тогава не нададох много ухо към тия приказки. Първо, те ми бяха чужди. Второ, генералът ми се струваше малко нещо мръднал.

С генерала се срещах няколко пъти, след като го пуснаха от Белене (след 1953 г.). В затвора, след „социалната“, той прекара общо десет години. Не съм го разпитвал за никакви тайни и избягвах такива теми.

Дойде време да лягаме. Генералът и Симич се свиха един до друг. Аз останах да крача върху два квадратни метра. Слушах свиренето с уста — безконечно — на джандара.

Тия двамата — мислех — са тук поради маса причини. Взели са участие в играта. Но какво, какво искаха от мен?

Към 12 часа (взеха ми часовника и не го върнаха!) вратата се отвори и ме поведоха навън. Слязохме на първия етаж. Сърцето ми се разтуптя. При аналогични обстоятелства бях освободен от старата обществена безопасност. Може би са осъзнали грешката си?

Намерих се в едно малко стайче. След малко докараха един с белезници, който с мъка носеше навито одеяло.

— Ти какъв си? — попитах го.

— И аз не знам — каза, — сигурно антикомунист.

Имаше такива спонтанни реакции срещу сталинизма, които свършваха зле. Нито нелегална организация, нито закрила някаква, нито помощ отвън.

Дойде един човек, когото познавах. Беше евреин. По време на нашето познанство бе студент в политехниката. Но изпитите бяха трудни и зорът голям. И нашият интелигентен евреин бе предпочел да се катурне във вълчата яма. Нищо не го свързва с тази среда, противна му е, но затова пък плащат и няма да се мъчи за едната инженерска диплома. Той не каза нищо, но и не ме наруга, както правеха всички.

Качиха ни в един джип. Къде отивахме, не се виждаше. Това бе друг сталинистки номер — отвеждането в неизвестна посока.

Някъде по пътя оставих човека с белезниците. Естествено, не го видях никога повече.

Джипът спря и ние слязохме. Светкавично се ориентирах. Бяхме пред шести участък. Преместването ми се стори за добро. Не бях чувал по участъци да водят следствия на ДС. Бях се излъгал.

През задния двор ме вкараха в приземния етаж. Евреинът ме предаде, без да кимне. Вписаха ме в някакъв тефтер, което ме втрещи. Арестантите на ДС не се регистрираха никъде в никакви книжа.

Въведоха ме в една килия. На тясна пейка спеше млад човек, който веднага стана и ме посрещна:

— За какво сте тука?

— Май по политически причини.

— Конспирация или какво?

— Четене в библиотеката на „Бритиш Каунсъл“.

Младежът леко подсвирна.

— Съвсем особен случай. Сигурно са го обърнали на шпионаж.

— Именно. Вие за какво сте тук?

— Моята е проста. Аз съм летец изтребител. Бих се в защитата на София срещу американските самолети. Смятат това за престъпление. Въпреки че ние, изтребителите, не направихме нищо с нашите стари машини. Столицата беше разрушена.

Разказа ми за себе си. Обичал въздушната фотография. Правел албуми със снимки на планински върхове и мъгли. Водел фотодневник. От летището пишел писма на майка си и на годеницата си. Имал слабост и към писмовната литература.

Писмата и албумите му били конфискувани при ареста и сега ги изследвали, за да видят къде какви държавни тайни е предал на врага.

Тия хора идваха наистина буквално от гората и от мечите дупки. За тях правенето на въздушни снимки, писането на писма и колекционирането бяха работа крайно подозрителна. Те са в удивление пред всеки културен факт. Културата държи будно тяхното селско недоверие.

Нашата беседа напредваше. Мине не мине време, двама души се втурват при него посред нощ, изкарват го с един джип в нощното поле и го карат да копае гроба си. Той се усмихва:

— Седем гроба вече изкопах, не зная в кой ще ме сложат. — И такъв един спокоен, с ясносини очи.

— И защо го правят?

— За да им разкрия грандиозните тайни, които стоят в моите въздушни фотографии и в писмата до майка ми и до годеницата.

— Вие какво очаквате?

— Очаквам наистина да ме разстрелят. Те не могат да бъдат убедени, че човек може да пише два пъти седмично на майка си. Селяните пишат вкъщи веднъж на три години, през другото време пращат „хабер“.

За селяните той мислеше като мене. Западът е прогресирал много, защото навреме е обуздал своите селяни.

— Наполеон — каза усмихнато — по необходимост е водил тия войни, за да даде на френските селяни някаква дейност. Да бяха останали в родината си, щяха да направят Париж на пепелища. Той разумно ги поведе да изпепеляват чужди градове.

— Не очаквате ли все пак да Ви пуснат?

— Изключено е. Те не пускат никого. В най-добрия случай концлагер. Очаквайте същото за себе си.

Той ми посочи една пейка.

— Можете да легнете там.

— Не мога да спя — казах, — оставих майка си и сестра си смъртно болни.

Летецът остана буден и ми прави компания. Аз не само че не можах да легна, но не ме свърташе и да седна. Шетах нагоре-надолу в пространството. И така водех разговора.

Тази нощ говорихме за много неща. За нашия идиличен живот преди „социалната“ (сега на всички бе ясно, че животът в стара България бе идилия!). Говорихме за това мрачно, което се задаваше и за което нямахме още понятие.

— Всичко е в голото селско насилие — каза той, — как убиваха: за една бразда брат брата убиваше. С вечните селски брадви. Сега размахват брадви над главите ни за по-малко от една бразда, за една въображаема бразда.

В душата си знаех, че е така. Селяните още не бяха стигнали до християнството. Както казва Йордан Захариев, „в Кюстендилско Краище християнството е непонятно“. Ние още не сме излезли от Византийския културен кръг.

Старата интелигенция, тодорвлайковци и прочие, бяха идеализирали недопустимо българския селянин. Ние нямахме и критика на българския обществен живот. Ние ставахме жертва на глупавото народничество (възприето от Русия — още Хердер е бил нещо като „народник“, а все пак, той не е руснак!), на дивашкия толстоизъм. Тия „учения“ ни бяха обезоръжили пред реалността. Ние ставахме жертва на своите идеализации.

Така мислеха и така разговаряха в нощта начинаещият художествен критик и царският офицер.

— Сега си обяснявам всички наши нещастия и поражения — каза пилотът. — Колко много сме разчитали на селяните.

В нощите на арестите ние правехме социологически анализи, каквито нашата наука не бе правила, наблюдения върху народопсихологията, за които народопсихолозите не подозираха, наблюдения върху историята, за които нашите историци не подозираха. Бяхме заставени да се справим с всичко сами, защото ни предстояха следствия, а следствието е борба.

Най-сетне пилотът легна на тясната скамейка и заспа. Човек свиква и на това, да спи на пейка, широка четиридесет сантиметра. И се обръща и пак не пада. Щастлив е, че има пейка, тъй като да се спи на земята е по-лошо.