Владимир Свинтила
Кладенецът на мълчанието (11)

11

Лесно е да се каже: насочи мислите другаде. Болката ги връща назад, към себе си. Болката е цветна: тя е тъмнооранжева и след това — яркочервена.

Не зная дали съм гладен. По всяка вероятност — не. Не съм и жаден. Но за това причината е друга. Едно джандарче нощем ми носи вода в тенекиена чаша.

Казва ми:

— Не мога да траем да гледам човек да жадува.

Да дадеш чаша вода на жадуващия! Той не знае какво прави, този полицай! Той няма да отиде в ада. Той отсега е сред блажените.

Стоях вече три денонощия в тебеширения кръг. Извеждаха ме веднъж на 24 часа до тоалетната. Прехвърлянето на ръцете отпред е бавна и мъчителна работа, свързана с невероятна болка.

В старата полиция биеха — което е нищо. Съветско-еврейският полицейски гений (ЧеКа!) е нещо друго. При „социалната“ човек се среща с образцовия садизъм.

На четвъртия ден ме изкараха горе. Въведоха ме пред перчема (председател на следствената комисия, врачанин).

— Е, как е?

— Както може да бъде.

— А може да бъде и по-лошо.

— Сигурно може.

— Ще говориш ли?

— За какво да говоря?

— Ти си знаеш.

— Мързи ви и въпроси да задавате.

— Ще видиш ти!

Свалиха ме долу. Тогава вече изгубих здравия си разум и контрола върху нервите си.

Реших да се самоубия. Не можех да се обеся, бях вързан. На ревера на сакото си бях запазил една карфица. Реших да се самоубия с нея, като вкарам карфицата дълбоко в окото си — сигурно ще засегна някой важен нерв.

Предстоеше да ме откарат до клозета. Съставих си цял план.

Най-напред, въпреки болката, добре раздвижвам ръцете си. След това хващам здраво иглата и с един силен замах…

Беше кошмарът на оранжевата болка.

Раздвижването на ръцете се оказа много мъчна работа. Все пак аз хванах в надебелелите си пръсти иглата и замахнах един-два пъти, за да избера силата на удара.

В клозета внезапно влезе русият дангалак. Никога не бе влизал. Сега влезе. Аз изпуснах иглата…

Четвърти, пети, шести ден. Нощем малко вода, иначе — и ден, и нощ без храна. Никакво отпадане на силите. Без сън съм вече петнадесет денонощия. Чувам първите трамваи и изпращам последните.

Занимавах мислите си с много работи. Съпоставях „Началата“ на Евклид с „Органона“ на Аристотел. Възникват по едно и също време и са плод на едно и също подозрение. Дали единият не е учител на другия?

Прехвърлих гръцките неправилни глаголи. Знаех около хиляда. Спорих с Владо Георгиев, който виждаше тук действие на субстрата. Направих някакви съпоставки между сонетите на Петрарка и на Шекспир.

Седми ден. Общо седемнадесет дни без сън. Седем — без храна. Не бях отслабнал особено за тези седем дни. Ще рече, организмът ревниво пазеше запасите си. Какво ни предстои?

Точно за това не трябваше да мисля.

Бях брадясал. И без огледало можех да видя брадата си — вече повече от двуседмична. Не даваха да се бръснем.

Осми ден. Не зная дали ще издържа. Болката не е за търпене. Но въпреки това не я ли търпя? Дано не се стигне до някакъв паралич…

На десетия ден ме изкараха отново горе. За първи път не ме ругаха.

— Има ли нещо да кажеш?

— Нямам и понятие какво ви интересува.

Тогава пунгаш номер две (софийският „елегантен“ пущ) стана и почна да ме бие с юмруци по лицето. Като ми разби хубаво зъбите и устата, ме остави. За моя изненада пунгаш номер едно каза на пунгаш номер три:

— Свали му белезниците!

Свалиха ги. Много предпазливо извадих ръцете си отпред. Бяха станали като боксови ръкавици — тъмнолилави, огромни. Видях, че пунгашите ме гледат с пунгашко любопитство, с трепет и сякаш със страх.

По-късно разбрах каква била работата.

При разнасянето на събралата се в ръцете кръв, като правило следва емболия. Някакъв съсирек тръгва в широката вена… Тези белезници са ми сложени в изпълнение на смъртна присъда, издадена преди още да ме попитат как се казвам.

Така умираха, без следа от насилие!

Отново едно съветско-еврейско изобретение. Те остават с „чисти ръце“ (Дзержински) и най-важното, не полагат усилия.

Всичко казано от философи и поети ще се сбъдне…

Но сега аз стоях пред тях с ръце като боксови ръкавици…

— Върви в килията. Ще ти донесат храна.

Неял десет дни, внимавах. Храната беше фасул с месо. Достатъчно бе да се нахраня, за да отида на оня свят. Хапнах много малко хляб с фасул и изпих голямо канче вода. Това заместваше супата. След гладуване се почва със супа.

И пак не легнах да спя. За първи път след тия десет дни седнах. Краката ми бяха неописуемо отекли. Вдигнах панталоните си, за да видя в какво положение са. Уплаших се. Тогава полегнах малко, но без да вдигам краката си на пейката. Водеше ме някакъв инстинкт.

Часове наред бавно-бавно раздвижвах ръцете си и гледах как полека спадат отоците по тях и краката. За емболия не се и досещах, не знаех, не предполагах. Но съм постъпвал както е трябвало да постъпя.

Започнаха неистови болки в гърба, в мускулите и в костите. Търпях ги. За първи път почувствувах глад. Имаше малко хляб. Почнах да го дъвча бавно.

Заспах така, както бях полегнал на пейката. Насън съм паднал, но не съм се събудил. Беше краят на февруари и доста студено, достатъчно, за да ме хване пневмония — пневмониците не ги пращаха в болница, те умираха в арестите.

Но моят организъм бе понесъл непоносимото и бе победил. Докато бях в тебеширения кръг, мислех, че легна ли, ще спя непрекъснато двадесет и четири часа. Рано сутринта се събудих отспал и бодър.

Изведоха ме горе. Дадоха ми една торба от майка ми. Топла (все още) питка, сирене, кутия желирани бонбони. Бяха ми пратили своята храна, милите. Имаше и няколко книги на Пенчо Славейков и „Естетиката“ на Кроче на италиански.

За мое удивление не ми взеха италианската книга.

Пунгаш номер едно каза:

— Сега трябва да четеш други книги. „Педагогическа поема“ например.

— За нищо на света! — казах.

Не можех да търпя пропагандната литература.

Слязох долу и зачетох Кроче. Този труд бях чел неколкократно. Сега ми беше особено мило да го чета и прелиствам. Спомнях си обстановката в моя кабинет вкъщи, книгите на лавиците, дебелите томове на Хегел, Кант, Сантаяна, Джентиле, Х. Ст. Чембърлейн.

В този мой кабинет бях прекарал щастливи часове. Там духът ми бе бродил през пространствата и времената. Там бях чел история на културата, философия, драматургия и поезия. Сега книгата на Кроче ме връщаше под родния покрив.