Станислав Лем
Астронавти (12)

Полет в облаците

Трийсети ден от пътуването. Вчера отминахме астероида Адонис близо до мястото, дето неговата орбита се пресича с орбитата на Венера. От този момент двигателите почнаха да работят. Ние се носим по следите на бягащата пред нас Венера, която навлиза вече в последната си фаза и се очертава на небето като тънък бял сърп. За разлика от учените аз нямам никаква друга работа освен дежурството. В пристъп на отчаяние тая заран разглобих мотора на хеликоптера и с някакво особено вълнение се заех да чистя и без това съвършено чистите му части. После го сглобих, като гледах да употребя при тая работа колкото може повече време. Прочетох вече всички книги по астрономия, които имам в куфара си, проучих и твърде оскъдните за жалост материали относно атмосферата на Венера, в която ще трябва да карам самолета. От всичко прочетено ново беше за мене само това, че с най-големите телескопи могат от време на време да се видят „прозорци“ между облаците: значи и от повърхността на планетата се вижда понякога безоблачното небе. Това ме позарадва, защото сега вече, през петата седмица от пътуването, бях почнал да тъгувам за небесния лазур над Земята. Следобед седях в централата с Осватич. Добър мъж е той, но страшно мълчалив. Никога няма да каже „да“ или „не“, задоволява се със съответното кимване с глава. Той ми даде една снимка на Венера с така нареченото „голямо тъмно петно“ на самия край на диска, което забелязахме завчера. При пълната липса на събития у нас това беше истинска сензация, но и тя ни задоволи само за няколко часа.

Разгледах още веднъж загадъчното петно, което на снимката не е по-голямо от печатарска точка, и излязох в коридора. Там срещнах Солтик, исках да го попитам какво ще стане с нашето земно време и делението на денонощието на ден и нощ, което бяхме запазили чак досега — та нали след качването ще трябва да се съобразяваме с времето на Венера. Обаче забравих да му го кажа, когато той ми съобщи, че утре заран значително ускоряваме полета на космократора. Остават ни още половин милион километра до целта и ще се направи опит за развиване на максимална скорост на ракетата, с което ще спестим почти цели четири дена от пътуването. Много се зарадвах. После, след вечеря, и двамата навигатори ни обясниха редица важни технически причини, които са ги подбудили да вземат това решение, но на мене все ми се струваше, че както всички други, така и те желаеха да съкратят непоносимо удължаващото се чакане.

Трийсет и първи ден от пътуването. От сутринта продължаваха трескавите приготовления. Трябваше да се провери още веднъж прикрепянето на всички предмети в кабините и на припасите в складовите помещения, да се провери състоянието на уредите, да се прегледат и постегнат гъсениците на шасито, скрити в големите отвори под корпуса. Работата вървеше по отдавна приготвения план. Аз се зарових в носовата камера, потънал в работа около самолета, и то до такава степен, че забравих да ида за радиокомюникето в единайсет часа. Когато най-после отидох в централата, всички вече лежаха в креслата. Легнах и закопчах ремъците. Солтик почака още десетина секунди и точно в дванайсет часа включи уреда, който отделяше модераторите от атомния реактор. Шумът на двигателите, досега едва доловим, започна да се усилва с всяка секунда. Както лежах, пред мене беше големият екран на телевизора с белия диск на планетата, а над него редица осветени циферблати. Стрелката на скоростта се измести от заеманото положение. Двигателите свиреха все по-звучно. В техния все по-силен напев нямаше никакво вибриране; частите на конструкцията, корпусът на ракетата и креслата запазваха пълна инертност. Само стрелките на манометрите пълзяха лениво по зелените цифри, всички в една посока, а високият тон на двигателите ставаше все по-мощен, докато гласът им изпълни цялото пространство на централата и самите нас и сякаш се излъчваше от всяка метална частица. В дванайсет часа и осемнайсет минути ние правехме вече около сто километра в секунда, т.е. триста и шестдесет хиляди километра в час. Звездите бяха все така неподвижни, но дискът на Венера, който се намираше право срещу носа, растеше. Отначало той беше светло сребрист и сияеше с големина колкото Луната, после по едно време забелязах неговата изпъкналост. Като надуван бял мехур, той заемаше все по-голямо пространство. Вече само тънка ивица отделяше матовото сияние на краищата му от рамката на екрана. Още минута и той изпълни целия екран. Стрелките на радарните далекомери се придвижваха равномерно в осветените сектори на циферблатите. Все още не долавяхме нищо друго, освен високия напев на двигателите. Докато другите планети, като Луната и Земята, променяха изгледа си при доближаване до тях и разкриваха все нови подробности от повърхността си, Венера светеше все еднакво, като призрачно, загадъчно млечно кълбо.

Полетът при най-голяма скорост траеше по-малко от час. На екрана вече отдавна нямаше небе, само всеобхватна безкрайна белота, която се преливаше тук-таме в сребристи и кремави ленти. По едно време ми се стори, че ракетата лети някъде с премятане. Трябваше да затворя очи, а когато ги отворих, Солтик манипулираше нещо при предиктора. Замайването на главата ми премина. Космократорът престана да се върти около оста си. Същевременно шумът на двигателите отслабна. Ушите ми се изпълниха със звън на празна тишина, в която дочух бавните удари на собственото си сърце.

Сега Солтик дръпна една ръчка и премести креслото си така, че се намери до самия главен телевизионен екран.

— Моля, съобщавайте ми всеки десет секунди височината — обърна се той към мене. Кимнах с глава. Сложил двете си ръце върху ръчките, Солтик се наведе, сякаш искаше да влезе вътре в екрана.

— Деветнайсет хиляди километра — казах аз.

Толкова ни отделяха още от планетата. Под нас се простираха облаци като безкраен светъл океан. Тук-таме те горяха с ослепително отразения слънчев блясък, другаде пък в тях се създаваха временни пролуки и дълбоки отвори. Космократорът възвиваше като вързан за дълго въже камък. Все по-голяма сила ни натискаше към кожените седалища на креслата; в абсолютната тишина ясно чувах отмереното им поскърцване.

— Седемнайсет хиляди.

Хвърлих наклонен поглед към стрелката на скоростта. Сега правехме шестдесет километра в секунда. Ако ракетата навлезе с такава бързина в атмосферата на планетата, би настъпила експлозия. Погледнах Солтик. Наведен, тъмен върху фона на светлия екран, той стоеше неподвижен с ръце на лостовете за управление.

— Шестнайсет хиляди и триста.

Целият хоризонт под нас се залюля, сниши се и като че ли се изправи с краката нагоре. По ракетата пробягна кратко дръпване, което ни хвърли напред. В екрана пламна виолетова мълния и угасна.

— Петнайсет хиляди и осемстотин километра.

Пак удар, по-слаб от предишния, но по-продължителен. Виолетови светкавици изхвърчаха от носа на ракетата и се разклоняваха в пламтяща паяжина, през която прелитаха през частица от секундата. Това бяха кислородно-водородните спирачни ракети.

— Четиринайсет хиляди.

Сега от носа избухваше гръм след гръм и пронизваше целия корпус на космократора. Между глухите тътнежи, взривовете и затихващите експлозии имаше кратки мигове на тишина. Бялата равнина от облаци се простираше под нас наклонено, а космократорът летеше над нея леко наведен. Разбрах, че съгласно класическия закон на астронавтиката започваме да описваме спирала около планетата.

— Дванайсет хиляди и сто километра.

Виждаше се вече вълнообразното движение на облаците.

Те летяха все по-бързо. Горе над нас черно звездно небе, долу — безкрайна млечна равнина, изпъстрена със сенки и блясъци.

— Осем хиляди.

Осем хиляди километра ни отделяха от планетата, с други думи, три четвърти от нейния диаметър. Солтик сви глава между раменете и се наведе още повече. Космократорът изрева и затрепери като обтегната струна. Същевременно хоризонтът направи половин оборот нагоре, легна настрана и се смъкна обратно надолу. Сега влязоха в действие главните двигатели, като намаляваха нашето падане с изхвърляния през носовите душници атомен поток. Техният глас с нищо не напомняше обикновения при пътуването ни напев. Засилени в дългата централна тръба и внезапно спъвани при движението си, газовете образуваха около носа горещ облак, през който космократорът прелиташе като куршум с трепет и шум. Трябваше да викам с всичка сила:

— Хиляда и деветстотин километра.

Облаците ту се съединяваха, ту се раздираха и бягаха назад като пенести вълни на водопад. Върху тяхната равнина, сияеща с матов блясък като бисерна маса, забелязах сянката на ракетата ни, подобна на тънка черта. Тя падаше в отворите, изчезваше в глъбините, за да изскочи след малко над някой осветен от слънцето облак, който приличаше на силно разбит златист крем.

— Шестстотин километра.

Към ударите на спирачните експлозии се присъедини някакъв нов тон. Отначало не можах да го доловя, но след малко той се засили дотолкова, че се отдели от шума на двигателите. Това беше много висок, дори пронизителен звук. Същевременно неподвижните досега стрелки на аеродинамичните удари затрепереха, като че ли през тях премина невидим ток. Пронизителният звук се засилваше и преминаваше в остро съскане. Виеше въздухът около планетата, които нашата ракета пореше.

— Четиристотин и осемдесет.

Облаците се разкъсваха под нас като обтегнати трептящи струни. Тътнежът на спирачните душници намаля. Пак погледнах манометъра: губехме вече космичната скорост и правехме осем километра в секунда. Сгъстената атмосфера оказваше все по-голямо съпротивление на ракетата. Въздухът трептеше сгъстен по краищата на плоскостите и причиняваше вибриране на целия образ в телевизора. Скоростта на космократора намаляваше. Пак загърмяха серии от експлозии. Аеродинамичните манометри, които посочваха гъстотата, налягането и температурата на въздуха, живо раздвижваха стрелките си. Като изстрелян снаряд пред края на летенето си до балистичната крива корабът пореше със съскане пластовете от рядка пара. До самите нас прехвърчаваха разлюлени снежни пера от кондензирани кристалчета и святкаха сребристо под слънчевите лъчи. По-долу облаците се простираха като кълбеста плътна стена. Летяхме срещу нея с ужасна бързина. За миг и екранът изчезна като потънал в гъст пушек.

Цели ята облаци летяха и се разпадаха като уплашени тежки птици. Съобщих на Солтик височината, трийсет километра, а вече бяхме сред облаци. Необикновено високо се издигаха те над Венера. Въздухът беше така гъст, че дори нашата сравнително неголяма скорост предизвикваше страшно виене, което преминаваше от басови трепетливи тонове до най-високо съскане. Видимостта практически беше равна на нула. Ту потъвахме в тъмножълт мрак, ту навлизахме в млечен кипеж, изпълнен с разпръснати дъги. Солтик изключи телевизора и включи радара, но това не помогна много. Насочените надолу снопове от радарни лъчи се натъкваха безпомощно на тресавището от облаци, без да показват топографията на терена. Летяхме слепешката по жирокомпаса, като описвахме големи кръгове около планетата. В кафяво-зеленикавата светлинка, която изпълваше екрана, се показваха неясни очертания на облаците, които се намираха по-долу, а в пролуките между тях — още по-дълбоки пластове, чак до дъното, дето формите се сливаха в мътна сивота.

Пътуването ни се придружаваше непрекъснато от глух шум. От дългото вглеждане в екрана понякога ми се струваше, че под нас се вълнува морска бездна, а шумът на летенето е плясъкът на вълните, които се разбиват. Това впечатление стана след час толкова силно, че трябваше за известно време да откъсна погледа си от екрана. Солтик снишаваше все повече полета. Вече само осем километра ни деляха от повърхността, а видимостта все си оставаше равна на нула. В облаците, както показваха аерометричните уреди, се намираха дребни твърди частици, които поглъщаха радарните вълни. Бях твърде любопитен какво ще направи Солтик, но разбира се, нищо не питах. Първо, обхвана ме разочарование, след това нетърпение и най-после гняв: толкова дълго бях чакал момента, когато ще седна в самолетната кабина, и сега при наближаването му просто се страхувах, че ще се загубя из тия проклети облаци.

Картината в екрана се промени. Солтик преминаваше към все по-къси и все по-силно проникващи радарни вълни. Вълномерът на предавателя посочваше: сантиметър, половин сантиметър, три милиметра… Изведнъж плъзналите по екрана маси се разредиха и изчезнаха. Видях повърхността на Венера. За жалост там нищо не можеше да се различи. Неравностите и възвишенията на терена се преплитаха в лудо бягство назад в някакви разтреперани зеленикавокафяви ивици. Сега Солтик работеше непрекъснато с лостовете и ту включваше двигателите, ту засилваше спирачките, докато скоростта намаля до най-ниската допустима граница. Правехме около триста метра в секунда и летяхме над голяма равнина. Стори ми се, че е обраснала с гъста гора. Широки корони на дървета или на някакви фантастични растения, огромни гъсталаци, млади горички, храсти — всичко това се мяркаше толкова набързо, та нито една подробност не можеше да се долови с поглед. Но когато корабът се сниши до четири хиляди метра, обхвана ме съмнение дали онези фантастични форми са наистина растения. Преди обаче да успея добре да ги разгледам, те изчезнаха. Появиха се плоски, леко наклонени хълмове. Тук-таме облаците не достигаха до самата повърхност на планетата. В една такава пролука посред променливите и бавно понесени облаци се очерта тъмносин облак с черни краища, който рязко изпъкваше със своята неподвижност от океана на околната пара. Това беше планински връх. Теренът се повдигаше. Стрелката на високомера затрептя и достигна седем хиляди метра. Под нас плуваха големи гърбави хълмове, понякога лъсваше блясък, сякаш отразен в лед, и оцъкляха гладки склонове. След това гигантската панорама на скалистите чукари и дълбоките долини потъна в мъгла. Ракетата набираше височина. Девет, десет, единайсет километра. Все по-тънко пееше разреденият въздух, прорязан от носа на космократора. Най-после Солтик се обърна към мене. Той не каза нищо, но в очите му прочетох, че е ударил моят час.

Осватич пое кормилото от Солтик и докато ракетата летеше, потопена в млечната мъгла, ние направихме съвещание. Първата работа беше да се определи точно съставът на атмосферата. Съгласно с предвижданията тя се оказа много, почти два пъти по-дебела от земната. Налягането на височина единайсет километра беше шестстотин и деветдесет милиметра живачен стълб, т.е. почти толкова, колкото е при морското равнище на Земята. Според изследването на химика облаците имат много разнообразен състав. Изглежда, че те образуват няколко наредени един върху друг пластове. Най-горните са съставени от полимеризиран формалдехид и частици от някакво неизвестно вещество, точното проучване на което беше оставено за после. По-долните съдържаха освен формалин малко количество вода. Във въздуха има кислород пет процента, а въглероден двуокис — двайсет и девет. С мъка се простих с тайно подхранваната от мене надежда, че предположенията на учените ще се окажат погрешни и ще можем да се движим из планетата без кислородни скафандри. Тъй като полетът между облаците не даваше точни данни за релефа на терена и затрудняваше изследването на планетата, а при това маневрирането с ракетата при малка височина беше свързано с известен риск, ние решихме да кацнем. На пространство от седем хиляди километра, които прелетяхме, не можеха да се забележат ясни признаци за дейността на разумни същества, но понеже бяхме убедени, че такива положително съществуват на планетата, решихме след кацването да започнем проучвания отначало в малък обсег, като спазваме необходимата бдителност. Денят в тази област щеше да трае още шест земни дни, така че ние имахме достатъчно време. Осватич направи завой с ракетата към една ниска област, която бяхме забелязали преди. Оставаше само да се изследва подробно почвата и да се намери по възможност равно място за кацване. Качих се на горната палуба да се преоблека, а когато се върнах вече със скафандър, всички ме заобиколиха. Не исках да се сбогувам с никого. През тясната шахта отидох заедно със Солтик в носовата камера. Самолетът беше тук на катапулта. Той приличаше на дълга, тясна стоманена капка със силно извити назад криле. Понеже кабината му се затваря херметически, снех каската си, която ограничаваше зрителното поле.

— И така вие нали вече знаете всичко! — каза Солтик. Стиснах здраво ръката му, покачих се на крилото и с един скок се намерих в кабината. Каската сложих под седалката, за да ми бъде всеки миг под ръка, включих лампите и манометрите, още веднъж проверих вентилите на кислородните апарати и през отворите погледнах инженера. Той беше възбуден, но се мъчеше да не показва това…

— Ей сега ще ви изхвърлим — каза той, — но преди това ще проверим още веднъж свръзката.

Знаех, че той я беше проверявал може би сто пъти вече — а последния път същия ден сутринта, но само му се усмихнах. Той излезе. Останах сам. Затворих прозрачния похлупак над главата си, затегнах уплътнителните винтове и натиснах силно с крака педалите. Стрелката на светлия циферблат на секундарника подскачаше. Изведнъж в слушалките се чу леко шумолене и веднага след него гласът на Солтик.

— Е как, чувате ли ме?

— Отлично.

— Сега се намираме на девет хиляди метра; скорост деветстотин и двайсет километра в час. Всичко в ред ли е?

— В ред.

— Тогава можете да включите мотора. А контактът?

— Ето го контакта — отговорих аз, като натиснах копчето за запалването. Рубиновата светлина пламна в зеленикавия полумрак.

— Пилотът готов ли е?

— Готов.

— Внимание!

Чу се оглушителен гърмеж. Капаците на носа се разтвориха и сред пламъка на изхвърлените газове изхвръкнах като снаряд от цевта на оръдие.

В очите ми бухна потоп от светлина. Като плувец, който се бори с водата, съвсем инстинктивно натиснах педалите. Кабината беше оградена с изпъкнали стъкла. Отвсякъде нахлуваше светлина, а аз като муха в капка светъл кехлибар летях с главата напред срещу вълновидните мъгли и облаци. Виенето на раздирания въздух ми запушваше ушите като с памук. Струваше ми се, че похлупакът ще се пръсне, смазан от скоростта. Скоро обаче загубих бързината, която ми беше дала катапулта на космократора, и започнах да летя със собствени сили. Поглеждах сивите, понесени настрана мъгли, когато изведнъж въздухът над мене се изчисти, сякаш някой беше прерязал мъглите със стъклен нож. Същевременно синкава светлина очерта ярко краищата на облаците, чу се гръмко съскане и надолу полетяха струи вода. Разбрах, че много близо над мене лети космократорът, а това явление бяха предизвикали атомните газове от душника. Натиснах педала, за да изведа машината колкото се може по-скоро от опасното съседство; пълната газова струя на ракетата при близък удар можеше да ми откъсне крилата.

— Ало! Как сте, пилоте? Летите ли? — чу се глас в слушалките. Потвърдих и им съобщих курса според жирокомпаса.

— Ние ще обикаляме. Вие можете да слизате надолу.

Освен кълбести мъгли аз не виждах нищо от моята седалка. Но по малкия кръгъл екран на бордния радар постоянно преминаваха контурите на терена отдолу. С бавно, хиляди пъти досега извършвано движение изтеглих машината на крило и почнах да падам като камък. На Земята не би имало нужда да гледам алтиметъра, защото привидната големина на забелязваните долу предмети като пътища или реки при малко повече опит доста добре ориентира. Тук обаче се вглеждах в неговия циферблат и едновременно следях екрана на радароскопа. Когато бързината на падането стана прекалено голяма, отклоних бавно самолета от пикирането. Намирах се в самия таван на облаците и при летежа ту потъвах, ту изплавах от пухкавите им кълба. Долу обаче нямаше нито следа от оная обраснала с гора равнина.

Там се простираха дълги и широки голи планински гребени, които приличаха на замръзнали тъмни вълни. Съобщих това на Солтик.

— Вземете курс един и половина градуса на изток — каза той. — И какво става с вашия пеленг? Той не се чува добре.

Той говореше за радиосигналите, изпращани автоматически от моето радио, благодарение на които в космократора можеха да определят къде се намира самолетът. Думите на инженера ме обезпокоиха малко, защото и аз доста лошо го чувах. Лек пукот смущаваше от време на време приемането. Съгласно препоръката направих завой наляво със самолета и летях под самите облаци, като се мъчех да не губя височина, за да обхвана с поглед по-голямо пространство. Това не беше лесно: всеки десетина секунди попадах в облаци, от които излизах със спущане на машината по-долу. Тази „игра на криеница“ продължи доста дълго.

Предпочитах да не се доверявам на радара, тъй като в екрана се виждаше само сравнително малка част от пространството. Затова търсех грижливо всяко прозорче в облаците, а тъй като на някои места те се спускаха много ниско, все по-често прелитах само няколкостотин метра над възвишенията на терена. Това не беше равнина, но не бяха и планини: нещо като огромни прагове надолу, естествени стъпала на някаква скала, както можех да заключавам по гладката им повърхност. Тези стъпала или по-скоро тераси се простираха по цялото видимо пространство с вълнообразни линии. Помислих, че може би ще се намери някоя доста широка тераса, удобна да кацне на нея космократорът, и няколко минути летях успоредно с тях, но те почнаха да се издигат и пречупват, възправени малко напреки като тестета от огромни разсипани карти за игра. Ето защо възвих назад, Солтик се обади и ме разпита за условията на полета и за видимостта. Отговорих накратко, защото ме беше яд, че не мога да намеря гористата равнина. Все пак гората трябваше някъде да свършва и можеше да се разчита, че там ще има удобно място за кацане. Най-после се отказах да търся из еднообразния, макар и необикновен пейзаж и полетях в права посока. Наскоро между терасовидните стъпала се подаде закръглен нисък земен рът, който пълзеше на изток като грамадна, кротко виеща се гъсеница. „Възможно е там да има някое плоско възвишение“ — помислих си аз, натиснах педала и полетях в тая посока. По-нататък теренът стана малко неясен. По него се стелеше приземна мъгла, над която се издигаше само землистият рът, все по-висок и все по-неравен. Тук-таме от него се отклоняваха вериги от хълмове. Погледнах пред себе си и видях на хоризонта тъмен масив. Това бяха планини. Летях все направо, но по-скоро от любопитство да видя как изглеждат планините в чуждата планета, защото трудно беше да се очаква удобно място за кацване сред дивите скали. Планинските вериги преминаваха във все по-висока и по-стръмна бариера, чийто връх тук-таме плуваше вече в облаци. По-нататъшното летене в тази посока беше безцелно. Реших да се върна. От дясна страна, вече не долу, а почти на височина на самолета, се издигаха изпъкнали закръглени склонове, потънали в стръмни сипеи с чудно светъл, почти бял цвят. Изведнъж бариерата се отвори като каменна двойна врата. Видях черно езеро, в което се оглеждаха облаците, чукарите и проточените към бреговете езиковидни скални сипеи. Дали това наистина беше вода? Вкарах самолета в скалния пролом и започнах да се спускам. Това любопитство можеше да ми струва скъпо, защото — както впрочем можеше и да се предвижда — в пролома имаше вихрено въздушно течение, което ме грабна, хвърли ме нагоре, а после ме увлече надолу с такава сила, та без малко щях да се гмурна в езерото. Трябваше да насоча машината почти отвесно нагоре и да дам пълен газ, за да се измъкна в свободно пространство. За миг бях така близо, че ясно видях трептенето на леките вълни и прозиращите под водата скали на дъното. Все пак постигнах нещо. Открих удобно място за „приземяване“ или по-скоро за приводняване: космократорът можеше да кацне върху езерото. Трябваше само да се намери удобен проход, защото от три страни се надигаха страхотни стръмни скали. Издигнах самолета на три хиляди метра, за да обхвана цялата панорама на планинската местност. Вече от доста време усещах, че нещо се е променило, но отначало не можах да разбера какво. Изведнъж трепнах: в слушалките не се чуваше тихото бръмчене, което доказваше, че са в изправност. Докоснах контакта: той беше включен.

— Ало, инженер Солтик — казах аз. — Инженер Солтик!

Тишина. Завъртях бутона на регулатора. Нещо изтрещя един-два пъти. Внезапно се сипнаха цели серии от продължителен и кратък пукот. Но не, това не беше обикновен пукот, какъвто причиняват електрическите изпразвания, а някакви откъслечни стенания, в които дори се чуваха полумелодични фрази. Завъртях регулатора по-нататък. Гласовете изчезнаха. Пак започнах да викам ракетата. Нямаше отговор. Усилих тока в лампите с риск да ги изгоря. Нямаше резултат. Сега вече не гледах надолу, а се мъчех да запазя спокойствие и проверявах всички проводници. Започнах от ларингофона и едно след друго прегледах всички съединения — всичко беше в ред, в изправност, контролната лампа на антената показваше, че сигналите отиват в пространството, и все пак ракетата не се обаждаше. За миг погледнах надолу, да се ориентирам къде съм, и се затюхках. Намирах се над гористата равнина. Чудновати храсти се простираха като безкрайни възвишения в далечината и изчезваха под ниските облаци, от които се излъчваше силна бяла светлина. Долу прелитаха дивни форми като пера, фестони, гриви, смесваха се топли и студени багри, морскозелена, жълта, почти черна зеленина — наистина това беше необикновена гора. В тоя момент обаче нямах желание да се занимавам с нея по-подробно. Пак се залових с радиото, пак проверявах проводниците — когато изведнъж ми хрумна една мисъл, от която ме побиха ледени тръпки.

Ами ако ракетата е нападната или е загинала в трагична катастрофа и аз съм тук единственият жив човек?

Това силно ме потресе. За кратко време дишах дълбоко и чувствувах как постепенно изчезва отвратителното чувство на страх. После стиснах зъби, погледнах още веднъж разстланата под мене гора и се замислих какво да правя. Имах гориво още за по-малко от два часа полет. Кислородът можеше да ми стигне за много повече време, дори за два дни. С храната беше по-лошо — малко концентрати и два термоса с кафе. Да се въртя из въздуха, докато се изпразнят резервоарите, нямаше смисъл, защото шансът да съзра случайно ракетата в облаците при тая ниска непрогледна пелена беше минимален. Ако ли пък кацнех, бих могъл да поработя около радиото (така мислех, без да си правя илюзия, че това много ще ми помогне) и в случай че ракетата прелети над тая околност, ще дам на другарите знак или ще излетя към тях във въздуха. Това ми се стори най-добър изход от положението. Реших да кацна. Трябваше да намеря подходящо място. Самолетът беше снабден със специални спирачни клапи и му бяха достатъчни за „приземяване“ около петдесет метра сравнително равна повърхност. Спуснах се надолу, след това започнах все повече да се доближавам до терена, докато най-после летях с минимална скорост почти над самите върхове на дърветата. Колко голямо беше учудването ми, когато се убедих, че това съвсем не са били дървета, нито изобщо някакви растения, а високи чудновати формации, но не кристали, нито минерални образувания. Тук-таме дебели плътни жили от черно-зеленикава маса, сякаш облени с глазура, се преплитаха и издигаха нагоре пръстовидни снопчета от огромни игли, на друго място стърчаха наежени кълба, балдахини, коренища, някакви възли от многоцветни скали, леденостуден блясък. Не можеше и да се помисли за кацване тук. Затова продължавах да летя напред с надежда, че мъртвата гора най-после ще се свърши, и увеличих скоростта, като натиснах газовата ръчка до края. Моторът шумеше равномерно и ако не беше фаталното ми положение, щях да се наслаждавам на истински калейдоскоп от многоцветни чупки, които се мяркаха долу и се скриваха под крилете на самолета. Изведнъж слушалките затрещяха и сред потопа от ужасни трясъци дочух гласа на Солтик:

— Пилоте, обади се! Пилоте!

Веднага отговорих, но гласът изчезна. След няколко секунди напрегнато очакване пак дочух гласа на Солтик. Този път той очевидно говореше на някого:

— Не се обажда от двайсет минути.

— Ще продължим ли да обикаляме? — попита втори глас, като че ли на Арсениев.

— Инженере! — извиках аз. — Внимание, космократор!

— Ще обикаляме — отговори Солтик.

Аз пак започнах да говоря, после да викам, но той не ме чуваше. Аз чувах откъслечни думи: той се съветваше с другарите. Погледнах моя пеленгатор, за да видя в каква посока да търся ракетата, но вместо един светещ зъбец видях върху кръглия екран на уреда цял хаос от искри. Това напомняше картините, които се получават при смущение в радарното приемане с помощта на алуминиеви листове. Обхвана ме ярост. Гласът на Солтик почна да отслабва, най-после изчезна съвсем в нарасналото пращене. Докато въртях регулатора, чух за втори път тайнствени плачевни звукове и изведнъж ръката ми се вцепени на ръчката.

— Да не би това да е… радио на жителите на Венера?

Дявол да го вземе, това беше възможно. Откъслечните звукове можеха да бъдат нещо от рода на нашите морзови знаци. Не можах обаче да размишлявам повече върху това, защото далече, на самата граница на хоризонта, се появи скална преграда, проточена от скритото зад хоризонта планинско езеро, което беше останало десетина километра на изток от лявата ми страна.

Районът на мъртвата гора завършваше тук с равна линия, права като стрела. По-нататък се простираше равнина, нагъната тук-таме от невисоки, закръглени възвишения и също така неголеми, плоски вдлъбнатини. Не бих могъл и да мечтая за по-хубаво място за кацване. Доколкото можех да преценя, почвата беше гладка като полиран камък. Над последните редици от мъртвите дървета изключих мотора. Стори ми се, че мъртвата гора е отделена от равнината с тънка тъмна лента като с ров, но трябваше да внимавам в лостовете за управление. Отворих клапите и потеглих ръчката към себе си. Във внезапната тишина крилата на самолета издадоха отслабнал нисък тон. Настъпи мек удар, после втори. Полазих по колелетата. Машината повървя още малко и се спря. Незначително наведена, тя стоеше върху надипления наклон на почвата. Почвата на планетата Венера.