Кирил Бенедиктов
Черепът, короната и чашата (11)

Черепът, короната, чашата (продължение)

Москва, Арбат, 1990-те

— Та значи така за пръв път видях Черепа на смъртта — каза Лопухин старши с нещо като насмешка. — И съответно се запознах с Хромия. Мисля, че беше решил да ме убие, а после да ме разпита с помощта на Черепа. Затова ме беше вкарал в бърлогата си. За мой късмет точно тогава хората на Серов бяха арестували заместника на Берия Кобулов. Беше юни петдесет и трета и в МДС се провеждаше грандиозна чистка. Полковник Резанов пък, както научих впоследствие, беше доверен човек на Кобулов. Та с две думи, докато той ме подготвяше за разпит пета степен, дойдоха да го приберат. Имаше стрелба, изгубих съзнание и се свестих в старата си килия в Лефортово.

— Тоест не са ви освободили, така ли? — попитах наивно.

— Защо да ме освобождават? Мороз изобщо не беше засегнат от чистката — беше прекалено дребна риба — и без проблеми ме изправи пред съда. Лепнаха ми пет години по някакво абсурдно обвинение и през петдесет и шеста ме амнистираха. Дотогава Резанов отдавна беше изчезнал — по едно време чух, че били виждали някакъв затворник, който приличал на него, в лагерите във Воркута, обаче можеше да е просто съвпадение, нали?

— Момент — прекъснах го пак. — Значи през трийсет и девета той заповядва разстрела на монасите в Тува. През петдесет и трета вече е полковник… На колко години е сега според вас?

— Приблизително на две хиляди и петстотин — отговори ми Роман Сергеевич, без изобщо да се замисля. — Не мога да определя по-точно, понеже част от текстовете на итеру не се четат достатъчно ясно.

Подсвирнах. Биваше си го стареца, не му беше до някакви си стотина години.

— Много невъзпитано, младежо — скастри ме той. — Подобни звуци предполагат, че изобщо не вярвате на човека, с когото говорите.

— Извинявам се — казах. — Без да искам. Но тогава излиза, че в битката при Талас той е участвал лично. В плът и кръв имам предвид.

— Естествено — все така сърдито отговори Роман Сергеевич. — Итеру са на практика безсмъртни, а за нещастие Хромия е един от тях и…

— Между впрочем — прекъснах го пак, — кои са тия итеру?

— Итеру — обясни ми старецът като на първокласник — е шумерска дума. Означава приблизително „пазители“, „наблюдатели“. Глинените плочки, или таблици, на итеру са на повече от четири хиляди години, може би дори на шест. Първоначално са написани на шумерски. В началото на първото хилядолетие преди нашата ера са допълнени и преведени на староегипетски. След това папирусите с превода попадат в Азия и майсторите, които са построили храма на Кръстосаните стрели, изсичат текстовете на итеру на стените на малахитовия олтар. В последния текст, който е добавен много по-късно, се говори за гибелта на Пазителя Ли Цюан и как Нирах Прокълнатия се сдобива с Желязната корона — първото от съкровищата на Великата триада.

— Дайте оттук нататък малко по-подробно — помолих го. — Какво ще рече Триадата? Черепът, Короната и Чашата ли?

— Правилно. — Старецът кимна благосклонно. — Черепът на смъртта, Короната на властта и Чашата на могъществото образуват Великата триада.

— А Хромия откъде знае, че Чашата е у вас?

Роман Сергеевич трепна и повтори с нещо като съмнение:

— Чашата… Чашата… — И внезапно ме попита със съвсем различен, изпълнен с подозрение глас: — Защо мислите, че знае?

— Вях в коридора и ви чух — обясних. — Не ви подслушвах нарочно, но все пак трябваше да се подготвя и…

— Ха, „да се подготвя“! — захихика неприятно Лопухин. — То пък голямата подготовка! С бокс срещу сянката на Хромия! Сигурно се е пукнал от смях…

Опитах се да си представя как плешивият бияч се пука от смях и не сполучих.

— Не знаех, че е сянка — казах. — Мислех, че си имам работа с нормални живи хора. И като си дойдохме на думата, наистина не е много честно от ваша страна да ме въвличате в тази история, без предварително да ми обясните как стоят нещата…

Той спря да се смее, избърса насълзените си очи с голяма жълта кърпа и каза вече с по-човешки тон:

— Да, да… Mea culpa, mea maxima culpa… Прекалено много недоглеждания, да, прекалено много… Подцених противника. Започнах действията си срещу него съвсем дилетантски, съвсем непохватно… Вашата експедиция в Малаховка само потвърждава това, за жалост.

— Можехте поне да ме предупредите за кучето — казах недоволно. — А и изобщо няма да е зле да ми обясните откъде се е пръкнал този идиотски череп след толкова години…

— Не е идиотски. — Лопухин старши пак недоволно задъвка устна. — Това е Черепът на смъртта. Артефакт, използван от древните май, за да убиват от разстояние. Виждате ли, в дълбините на селвата има огромни пирамиди от бял камък. Зад дебелите им степи в мрачни подземия има мънички помещения с каменни маси. И на тези маси, пред сложените на тях Черепи на смъртта, индианските жреци са извършвали ужасните си обреди и са пращали проклятие и смърт върху нарочената си жертва. Като при това жертвата е можело да се намира много далече — Стрелата на мрака я е намирала навсякъде.

Трепнах.

— Стрелата на мрака? Но Хромия…

— Каза, че ще ме настигне, да. Да, това е по силите му, но мисля, че жив съм му все пак по-полезен… Та за какво говорехме? А, да, за Черепите на смъртта… Навремето били няколко десетки, но повечето са унищожени от испанските мисионери след Конкистата. И все пак истинските черепи, съдържащите Силата черепи, черепите, които не само пращали смърт, били малко.

Замърда пръсти, все едно броеше.

— Един е изгубен някъде в блатистите джунгли на Конго много отдавна, още по времето, когато съществува архипелагът, който свързва Америка и Африка… Вторият попада у почти неизвестния конквистадор от гръцко потекло Педро Кандия и потъва заедно с него край бреговете на Кипър. Третият е отнесен от един итеру в Андите и го пазят в светилищата на инките, докато през 1533 година не попада в лапите на Хромия.

Той бавно взе от писалището една лула, извади кесия тютюн от джоба на сакото си и все така бавно започна да тъпче лулата. Подразних се — още повече че на метри от нас Лопухин младши правеше един дявол знае какво с любимата ми, — но не можех да го насилвам да бърза.

— С Желязната корона, ако не сте забравили, той вече е разполагал — каза Лопухин старши. — Така че му е оставала само последната крачка — да намери Чашата. И съответно да постигне целта си.

— Не разбирам — признах.

— Въпросът е там, че тези три предмета — Чашата, Короната и Черепът — обладават известни магически свойства сами по себе си. Тоест може да се каже, че всеки от тях поотделно е белязан с печата на Силата. Така например владетелят на Черепа може да изпраща Стрелата на мрака и да говори с мъртвите. Короната пък дава власт над живите и мощта й е толкова голяма, че вече е погубила мнозина. Чашата… — старецът помълча. — Не, Чашата всъщност не може да даде нищо на непосветения, освен несравнимото с нищо усещане за съпричастност с великата тайна на Вселената… Събрани заедно обаче, и трите, тези предмети ще дарят онзи, който ги владее, с истинска мощ.

— Долнопробна мистика — казах безжалостно. — Бихте ли описали нещата с малко по-конкретни термини?

Лопухин старши се разсмя и пуфна с лулата.

— По-конкретни, така ли? Веднага. Значи действащата Триада може да се сравни с вълшебна пръчица.

— С какво?!

— Ами например с вълшебната лампа на Аладин. Защото изпълнява всички желания.

Леле, помислих си. Значи тоя безсмъртен, куц и плешив шумер — или египтянин? — от две хиляди и петстотин години обикаля целия свят, за да търси вълшебната си пръчица. Браво бе, Ким, не си ли чел достатъчно приказки като малък?

Лошите от приказките обаче не ръгат с пръст в далака, докато си в собственото си жилище, не ти пращат песове колкото бюра, докато влизаш в чужди вили, и не ти се стопяват под носа, докато си скочил да ги фраснеш с бокс.

— Добре — казах миролюбиво. — Значи тия трите неща, като се съберат, изпълняват желания. И Плешивия ги иска. Не разполага с Чашата и идва при вас. Защо си мисли, че тя е у вас?

— Наистина си те бива, Ким — похвали ме старецът. — Не съм сбъркал с избора си.

Не че ми беше неприятно, но пък не ме интересуваха комплиментите, а друго. Така че зачаках.

— Тогава, през петдесет и трета, той изобщо не подозираше, че Чашата може да е у мен — обясни Лопухин старши. — Нямаше как да знае кой е баща ми, понеже тогава още не си бях върнал името Лопухин, и понеже за него бях нищо, беше възложил следствието на Мороз. И значи той се намесва едва когато става ясно, че лейтенантът не може да изкопчи нищо от мен. Точно затова при първата ни среща го интересуваше само олтарът и по-точно текстовете на итеру. За Чашата попита според мен просто ей така, между другото. Мисля, че точно това ми спаси живота — ако беше подозирал, че Чашата е у мен, щеше да се заеме лично с мен още от самото начало… Но както и да е. През лятото на петдесет и седма пак отидох в Тува, при руините на храма. Те си бяха там, естествено, но олтарът беше изчезнал. Безследно. Не забравяйте, че става дума за къс малахит, тежък поне тон.

— Хромия го е счупил на парчета — предположих. — На милиони мънички парченца. И ги е продал в Ташкент например да правят от тях гривни и обици.

— Сериозно ли мислите така? — Роман Сергеевич се намръщи. — Не, това са глупости. Олтарът му трябва цял, за да събере на него Триадата…

Пак се почна с мистиката. Налагаше се да въведа ред.

— И така, през петдесет и трета му се изплъзвате. Минават години. И един ден…

— Именно, Ким! — неизвестно защо се развълнува Лопухин старши. — И един ден открих в архивите на катедрата ни… просто не можете да си представите… опитайте де!…

— Още един череп — предположих. — С надпис: „За спомен от Хромчо“.

Старецът обидено задъвка долната си устна и реших, че май сме на финалната права на разговора.

— Оценявам чувството ви за хумор, Ким. Но не. Открих неразпечатаната пратка с копията на текстовете на итеру! Нали ви казах, че взех снимките с мен, а копията ги пратих по пощата.

— Да. Казахте ми. И защо не са я отворили?

— Не знам. Може да е пристигнала, след като ме арестуваха, и да са решили да нямат нищо общо с мен. Както и да е, не я бяха изхвърлили и я намерих… Целият се разтреперих, докато разгъвах пожълтялата от времето хартия! Представяте ли си! Да изпратиш нещо на самия себе си — от миналото в бъдещето! Това си е направо фантастика, Ким!

„Не по-голяма от плешиви гиганти на по две хиляди и петстотин години обаче“ — помислих си, но си затраях, за да не го обидя.

— За нещастие нямах никакви доказателства за автентичността на текстовете — продължаваше междувременно Лопухин старши. — Олтарът беше изчезнал, снимките и негативите също ги нямаше, Хромия най-вероятно ги беше унищожил. Разполагах само с копия на текстове, писани неизвестно от кого и неизвестно кога. Разбирах, че трябва да действам много внимателно. Така че този път направих няколко копия и ги скрих на сигурни места. Не можех да ги дам да ги разчетат, ясно ви е защо — това щеше да доведе до някои неприятни въпроси. Така че се заех да науча санскритски.

— Охо — казах с искрено уважение. — Наистина сте подходили сериозно.

— Да разчета текстовете на итеру ми трябваха седем години. Разбрах в какво е силата на Великата триада. Разбрах как е бил създаден орденът на Пазителите. Прочетох за престъплението на Нирах Прокълнатия и за войната, която е обявил на другите итеру. И покрай всичко това разбрах какво съкровище ми е дал да пазя старият настоятел на дацана. Накратко, сдобих се с почти пълната информация за една от най-мрачните тайни на човешката история… Да, почти. Защото на южната страна на олтара имаше един малък фрагмент, написан с китайски йероглифи. Доколкото можеше да се съди, това беше последният текст на итеру, написан няколко века след гибелта на Ли Цюан. Естествено, че изгарях от желание да разбера какво се казва в този фрагмент, но за съжаление не знаех китайски. А да науча йероглифите, както бях научил санскрит… възрастта вече не ми позволяваше…

„Не сте чак толкова възрастен“ — понечих да кажа, но се отказах. Той наистина изглеждаше стар за годините си — затворът и лагерите си бяха казали своето.

— И след като прецених положението — продължи той, — дадох китайския фрагмент на един мой добър познат, научен сътрудник в музея „Пушкин“…

— Той жив ли е? — попитах бързо.

Роман Сергеевич ме погледна стреснато.

— Разбира се. Защо питате?

— Просто така. Параноик съм. — И добавих: — Та вашият познат разчете ли надписа?

— Не веднага, но го разчете. В китайския фрагмент се разказва за оръжие, с което можело да се убие Хромия. Ли Цюан праща лекаря тибетец в Ктезифон, за да отнесе арбалета Нефритовия змей на итеруто Шеми, нали помниш?

— Помня, разбира се. — Въздъхнах. — Ще ме прощавате, Роман Сергеевич, обаче все повече се отклоняваме от темата… Всичко разбрах за текстовете. Не разбрах само едно — откъде се взе Черепът все пак.

— Три месеца след като старши научен… след като моят познат разшифрова китайския фрагмент, намерих в пощенската си кутия плик. Ето този. — Роман Сергеевич запъшка, стана, отиде до шкафа, чието стъкло бях счупил, и внимателно, за да не се пореже, измъкна измежду книгите дълъг, бял плик.

— Вижте. — И ми го подаде.

На плика с красив, дори калиграфски почерк пишеше: „За господин Р. С. Лопухин“. И само това. Нито печат, нито адрес на подателя. Просто плик, пуснат в пощенската кутия.

— Вътре имаше полароидна снимка и листче с адрес. Втора Садовая, номер двайсет и седем. Много добре знаете къде е.

— Нищо не разбирам — казах искрено.

— Ще се опитам да ви помогна. В нашата страна има само един Череп — и той е у Хромия. Как е успял да го опази в кървавата каша на петдесет и трета… не знам и не искам да знам. Но когато получих тази снимка, веднага разбрах кой ми я праща. Чели ли сте „Черната стрела“ на Стивънсън?

— Чел съм я.

— Същото е. Получаваш знак. Съобщение, че си обречен.

— А адресът?

— Реших, че иска да ме подмами. Може би трябваше да се спотая, да се крия както през всичките тези години, но вече ми беше писнало, както се изразявате вие, днешната младеж. И реших да приема предизвикателството.

— Много благородно решение — казах. — Необмислено обаче. Сега вече той е сигурен, че Чашата е у вас.

— Не! — почти викна старецът. — Не може да знае. Може само да предполага. Настоятелят не е казал на кого я е дал…

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно. Иначе Хромия щеше да ме хване още през трийсет и девета. Мисля, че се е сетил много по-късно. Може би чак след като си върнах истинското фамилно име… макар че едва ли, това беше доста отдавна. Сигурно е заради китайския фрагмент.

— Заради каквото и да е — намерил ви е — казах грубо. — И вече не можете да му се измъкнете. А Чашата… тя наистина ли е у вас?

Той ме изгледа с подозрение.

— Да не би да си мислите, че ще ви отговоря?

Вдигнах рамене.

— Прав сте. Нямам право да питам. Но пък ако Чашата не е у вас, защо тогава ще ви трябва Черепът?

Е с това вече го разбих. Той ме гледа стреснато почти половин минута, но накрая се овладя и попита ехидно:

— И защо според вас ще ми трябва Черепът?

— Откъде да знам? Нали казахте, че Триадата изпълнявала всякакви желания. Затова сигурно.

— Да, изпълнява ги. — Той се намръщи. — Но цялата Триада, Ким. Хайде за момент да оставим настрана въпроса за Чашата… но Короната никога не е била у мен. И изобщо нямам представа къде да я търся. Така че трябва да отхвърлим предположението ви като абсурдно. Повярвайте ми, Ким. Черепът изобщо не ми трябва, за да ми се изпълняват желанията. Искам да го унищожа!

Беше мой ред да се стресна. Помълчах и казах:

— Нещо не вдявам, Роман Сергеевич.

Той отчаяно запуфка с лулата. Разтревожено отчетох, че откъм стаята на ДД вече не долита никакъв китарен звън.

— Вижте сега, Ким — въздъхна той. — От трите артефакта единствено Черепът подлежи на физическо унищожение. Защото все пак е измислен от човешки разум и е направен от човешки ръце. Твърди се, че Короната може да бъде стопена, но силата й не е в самата нея, а в камъка Чандамани. В текстовете на итеру се казва, че това е относително малък жълтеникав кристал с неправилна форма. И че не може да се счупи с чук и дори елмаз не може да го одраска.

— А Чашата? Нея опитахте ли да я унищожите?

Той ме погледна с укор.

— Вие бихте ли се осмелили да опитате? Дори само едно докосване до нея впрочем е достатъчно, за да разбере човек, че тя не е от нашия свят. Не знам откъде се е взела, но човек няма власт над нея. Достатъчно е да ви кажа, че в западната традиция тази чаша е известна като Светия Граал, чашата, в която е била събрана кръвта Христова.

— Айде стига бе! — не можах да се сдържа. — И до Граала ли опряхме?

— Чашата всъщност е много по-стара — продължи Роман Сергеевич, без да обръща внимание на нетактичната ми забележка. — По времето на Страстите Христови тя вече е била много древна. Но в момента е важно друго. Както Чашата, така и Камъкът, не могат да бъдат унищожени. Е, може да се предположи, че в нажежената плазма на слънчевото ядро все ще им стане нещо, обаче това е чисто теоретично. Така че за да се разруши Триадата, трябва да се счупи Черепът на смъртта.

— Добре де, защо ще я разрушавате? Какво толкова, като изпълнява желания? Ами вземете си пожелайте вечна младост. Или ако не щете, пожелайте си златна тоалетна чиния. Или някаква лимузина. Плешивецът също да си пожелае нещо — коса например. Наистина не мога да ви разбера, Роман Сергеевич…

Той ме погледна така, както психиатър би погледнал някой кротък безобиден идиот.

— Ако Чашата попадне в ръцете на Хромия, той изобщо няма да си пожелае да му порасне коса.

— Ами какво? — попитах уморено. Всичките тия глупости вече започваха да ме дразнят.

— Не знам. Не съм в състояние да си представя мащабите и характера на желанията в нечовешкия му мозък. Но във всички случаи ще е нещо ужасно.

Дръпна от изгасналата вече лула, внимателно я нагласи между крилата на впилия ноктите си в писалището бронзов дракон и добави:

— В текстовете на итеру се казва, че през цялото съществуване на земната цивилизация Триадата се е събирала само два пъти. И двата пъти последиците са били съдбоносни.

— Хм, интересно — казах. — Историята да е запазила някакви спомени за това?

— Втория път е било преди около дванайсет хиляди години — сухо каза старецът. — Тогава загива Атлантида.

Многозначително премълчах. Граалът, Атлантида, какво още сме взели за пикника? Летящи чинии и драсканиците по платото Наска?

— След катастрофата, която изтрива от лицето на земята цветущата цивилизация на онези времена, запратеното знание за силата на Триадата се предава от поколение на поколение само в изолираните кланове на оцелелите жреци — продължи Роман Сергеевич. — Според мен итеру са наследниците на тези кланове. Всеки клан е владеел една от трите брънки на веригата. Веднъж на сто години пазителите са се събирали и са споделяли информация. Но Чашата, Черепът и Короната — те са били скрити на тайни места по широкия свят. И е било забранено да се събират — всеки, който се опитал да го направи, щял да изгуби душата си. — Той замълча за момент. — И значи Хромия бил един от Пазителите на Чашата. Така и не успях да разбера защо е решил да наруши законите на итеру. Но както и да е, той решава да стане господар на цялата Триада и започва лова си.

— Тоест Чашата е била у него, така ли? — реших да уточня. — Как тогава се е озовала в дацана?

— Другите итеру от клана на Чашата успели да я скрият. — Старецът нервно избърса потта от челото си. — И са я скрили толкова добре, че на Хромия са му трябвали две хиляди години, за да надуши следата й… Ту на север, в кимерийските степи, го е отвеждала легендата за Граала, ту на южните острови, ту на запад, в крепостите на албигойците. В сказанията на Граала се приписва чудодейната способност да се премества в пространството, но всъщност всички итеру във всички страни са разпространявали какви ли не измислици за Чашата, за да объркат Хромия. Но той е упорит. Един след друг е намирал Пазителите и понеже не са му казвали тайната, ги е убивал.

— Грешка — казах високо. — Нали са безсмъртни.

— Всяко безсмъртие е относително, младежо — сърдито каза Лопухин. — Итеру са безсмъртни в същата степен, в каквато е и Ахил например. Учили сте Илиадата в училище, нали?

— Само един срок — казах. — Как мама го държи за петичката, а после гадният Парис го прострелва точно там. Не че се обяснява подробно.

— Именно — каза старецът. — Всеки итеру също не е съвсем безсмъртен, тоест има си определена слабост. Това е, така да се каже, пъпната връв, която свързва итеру с човечеството, защото ако станат наистина безсмъртни, биха могли да се променят неузнаваемо.

— Стоп — казах. — Стоп, стоп, стоп. Искате да ми кажете, че Хромия също не е съвсем безсмъртен?

— Естествено. Той също може да бъде убит, стига да е известно как. Всички пазители са знаели уязвимите места на събратята си. Но итеру не можели да убиват, губели тази… хм, способност, по време на дългото си обучение… Хромия в известна степен бил нещо като бракуван екземпляр, тоест учителите не успели да изкоренят от него жестокия му инстинкт на убиец. И това му дало огромно предимство: той бил ловецът, а те — дивечът. Хромия преследвал итеру един след друг и ги убивал. Някои лично, някои чрез други лица, тоест хора, които нямали представа за истинските му цели, но чиято съдба винаги била ужасна. Така той убива Ли Цюан, Пазителя на Короната, Шеми, Пазителя на Черепа, и много други, които се опитват да се изпречат на пътя му. И когато загива и последният Пазител, съдбата на Чашата вече зависи от обикновените хора. Такива, като лама Джамбиев… и като мен.

Не че вярвах на тази история, но той каза последните думи с такава тъга, че наистина ми стана мъчно за него. Товарът, който бяха сложили на раменете му и който беше носил през всичките тези години, го беше сломил.

— Мисля, че ви разбирам, но… — почнах, но той ме прекъсна:

— И затова реших да унищожа Черепа. Винаги ме е било страх, че ще умра и Хромия ще получи Чашата. Понеже неговата задача е проста: той е безсмъртен, разполага с вечността и рано или късно ще преброди всички кътчета на Земята и ще намери последното съкровище от Триадата. След гибелта на настоятеля на дацана аз дълги години бях единственият човек, който знаеше тайната на Граала, и това знание ме измъчи повече от затвора и лагерите, повече от всичко, което ми се наложи да изтърпя. Наскоро споделих всичко с внук си, понеже не се съмнявам в нравствените му качества и в способността му да вземе правилното решение. Но въпреки че съм убеден в моралната му готовност, се боя, че…

Той млъкна, но аз довърших мисълта му:

— Че ако се стигне до пряк сблъсък, Хромия ще го убие, без да му мигне окото.

Беше ред на стареца да наведе глава като провинил се ученик пред строг учител.

— Да, Ким — каза той едва чуто. — Хромия е роден убиец, убил е стотици, хиляди… Всъщност вие го знаете.

— Така ли? Вие пък откъде знаете, че знам?

Той се усмихна тъжно.

— Нали видях с каква ярост скочихте срещу сянката.

Автоматично погледнах стъклата по пода. Лопухин поклати глава и каза със съчувствие:

— Да, видях. А това значи, че знаете с кого… с какво си имате работа. Той наистина ще убие Дима, без да му мигне окото. И тъкмо затова реших да си намеря силен и способен сътрудник… в случай че Хромия наистина реши да се отърве от мен.

— А кражбата в Малаховка беше просто проверка, така ли?

— Не… тоест не само проверка. Беше нещо като изпитание, разбира се, ако се погледне от тази страна… при това достатъчно опасно… О, забравих: още не сме си уредили сметките, извинявам се.

Изгледах го неразбиращо, после си спомних как ДД ме наемаше за тази работа и ме досмеша.

— Няма нищо за уреждане. Прекарах си много приятно. Освен това не намерих Черепа, така че…

— Не, не, младежо. — Лопухин старши тържествено вдигна пръст. — Имаме уговорка, вие сте влезли във вилата и не сте виновен, че Черепът не е бил там. Длъжен съм да ви се отплатя…

И тръгна към рафтовете. О, каква библиотека! Мечта. Царство на строги полици и старинни шкафове, на скъпо дърво, дебели стъкла и потъмнял бронз. И в това царство, сред томовете, описващи историята на всички страни и народи на света, имаше и три рафта, на които кротуваха книги за предколумбовите цивилизации в Америка.

— Това е ваше, младежо — каза старецът и посочи един старинен фолиант с потъмняло злато на подвързията. Поме де Аял, „Кралски хроники на инките“. Изключително рядка книга, макар и с малко наивни илюстрации от автора — монах йезуит, индианец по произход. И много, много скъпа.

Чак сега разбрах, че всичко това е наистина сериозно. Защото един стар библиофил и колекционер за нищо на света не би дал такова съкровище на друг, почти непознат човек. За нищо на света — освен за онова, което за него може би е още по-ценно.

— Не — казах. — Няма да взема тази книга.

И понеже видях, че ще почне да ме убеждава да я взема, попитах:

— Наистина ли чак толкова много ви е страх, че Чашата може да попадне в ръцете на Хромия?

И старецът каза:

— Да. Наистина.

В какво се забърка, Ким, помислих уморено. И какво сега?

Зад мен нещо тропна и изскърца и моментално се обърнах, като автоматично заех боксьорска стойка. На прага стоеше ДД и се прозяваше.

— Още ли си приказвате, дядо? — И се прозина така, че щеше да му се откачи ченето. — Четири и половина е вече. Чаках ви в кухнята да свършите, направих си чай, обаче…

— Къде е Наташа? — попитах.

ДД вдигна кльощавите си рамене.

— Спи. В моята стая. Дарий я пази от всичко и всички.

Стиснах зъби. Значи докато тоя старец тука ми дрънка глупости, ДД слага любимата ми да му спи в леглото? В неговото легло!

— Дмитрий — каза Роман Сергеевич. — Защо не идеш и ти да поспиш?

— Естествено, че отивам — отвърна ДД. — За разлика от някои, аз знам, че човешкото тяло не може без сън. И ви предупреждавам, че ако не последвате примера ми, утре, тоест вече днес де, ще съжалявате дълбоко.

Представих си как ДД отива да си легне при Наташа, стиснах зъби и казах:

— Дима е прав, Роман Сергеевич. По-добре да легнем да се наспим. Утре на свежа глава може и да измислим нещо.

Той изглеждаше разочарован, но каза:

— Добре. Макар да се боя, че не ни остава много време — днешната случка го потвърждава. За едно сте прав обаче — важните решения трябва да се вземат на свежа глава.

Тупнах отчаяно сражаващия се с прозевките ДД по рамото и казах:

— Хайде да лягаме, трубадуре.

ДД послушно тръгна към вратата, но на прага спря, обърна се и попита:

— Нали му разказа всичко, дядо?

— Почти всичко — отговорих му вместо Лопухин старши. И изведнъж се сетих какво бях пропуснал да попитам стареца покрай всичките му приказки. — Всъщност, Роман Сергеевич, така и не ми казахте къде му е слабото място на Хромия.

— Утре, утре, младежо — ехидно ми отвърна Лопухин. — Утре — на свежа глава.