Включено в книгата
Оригинално заглавие
Завещание ночи, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)
Сканиране
Йонико (2014)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Всичките легенди Омир знаел.

Черпел с пълни шепи

и си траел.

Но крадял красиво —

също като мен.

Ръдиард Киплинг

Чашата на могъществото

Тува, 1939 година

Конниците се появиха на зазоряване.

Излязоха беззвучно от загърналото склоновете кече на мъглата. Бяха десетима — седмина войници с винтовки, двама офицери и един възрастен цивилен. Когато конете спряха пред резбованите порти на дацана, цивилният нервно свали кръглите си очила без рамки и почна да ги бърше в ръкава си.

— Тук ли е, професоре? — попита със силен акцент единият офицер, набит бурят.

Цивилният го изгледа стреснато, кимна и каза с пресекнат глас:

— Дацанът на Планинското езеро. Почитано място. Свято.

— Гнездо на реакционното духовенство — прекъсна го бурятът. — Леговище на дъртия кръвопиец Джамбиев. Дълго се кри от народа този гад! Е, сега бързо-бързо ще се оправим с него.

— Обещахте да не повреждате свитъците и утварта! — примоли се цивилният. Късогледите му очи се бяха насълзили от хладния утринен въздух.

Бурятът не успя да му отвърне троснато, понеже се намеси вторият офицер, висок, с бръсната глава, с нашивки на капитан от НКВД:

— Успокойте се, Аристарх Петрович, всички обещания, които са ви дадени, ще бъдат изпълнени. Никой няма да повреди библиотеката на дацана. Напротив, ако ни помогнете да се ориентираме в нея и да сортираме свитъците и култовите предмети, съветската власт ще го оцени.

Аристарх Петрович не отговори, избягваше да погледне офицера. Чувстваше се предател.

Преди три дни двама мълчаливи чекисти го бяха взели от института и го бяха откарали право в Лубянка. Аристарх Петрович вече се беше приготвил за най-лошото, но се оказа, че го викат само за консултация.

— Някъде в този район — показалката на капитана от НКВД спря на едно зелено петно на картата — има стар ламаистки манастир, дацана на Планинското езеро. Имаме сведения, че сте ходили нееднократно по тези места и добре познавате настоятеля на дацана лама Чимит Джамбиев. Така ли е, Аристарх Петрович?

Капитан Резанов се изправи в целия си огромен ръст и погледна професора изпитателно. Куполообразният му гол череп с изпъкнали надвеждни кости напомни на Аристарх Петрович реконструкцията на череп на първобитен човек, която беше видял в един немски музей.

— Да, ходил съм няколко пъти в този манастир — отвърна колебливо археологът. — Но това беше отдавна. Виждате ли, съпругата ми е болна и от десет години не ходя на терен. Аз съм кабинетен учен…

Изведнъж му хрумна щастлива мисъл.

— Знам кой ще ви помогне! Някъде по онези места провежда разкопки един мой приятел, археологът Сергей Лопухин. Той е прекрасен специалист и изключително предан на делото на партията…

— С експедицията на Лопухин няма връзка — прекъсна го капитанът. — Ще дойдете с мен в Кизил и ще ни покажете пътя към манастира.

— Моля ви се… — опита се да откаже професорът. — С удоволствие бих дошъл, но Лилечка, съпругата ми… състоянието й може да се влоши съвсем внезапно и…

Но да се спори с Резанов беше безполезно.

— Не се тревожете за жена си. — Той се усмихна с тънките си безкръвни устни. — Издействах й опитна болногледачка от нашата болница.

Аристарх Петрович така и не се прибра вкъщи. Донесоха му дрехите и четката за зъби направо на летището и малкият Як-40 веднага излетя и взе курс на изток. Едва в Тува професорът разбра, че му предстои да участва във военна операция за разгрома на последния бастион на ламаистката контрареволюция, както го наричаха спътниците му — дацана на Планинското езеро.

— Напред — спокойно заповяда капитанът.

И седмината войници препуснаха към портите на дацана. Конете зацвилиха, чуха се удари на копита по сухото дърво, портите се отвориха — и отрядът нахлу в манастира.

— Хайде, професоре — ухили се бурятът.

За миг Аристарх Петрович имаше необичайно силно дежа вю — все едно някога вече беше гледал в очите този жесток скулест човек, само че вместо шапката с червената звезда на главата на комисаря имаше омацан с кръв и жълта прах тюрбан, а на кръста му вместо маузер висеше тежък крив меч. И не дървената стена на дацана се извисяваше зад гърба му, а кирпичената стена на древна крепост, увенчана с отсечените глави на враговете. Аристарх Петрович мигна и човекът с тюрбана изчезна.

— Какво чакаш? — подкани го комисарят. — Да не те е страх? Не бой се де, твоят Джамбиев вече все едно е труп!

 

 

Дядо Чимит беше нисичък, мършав, почти безплътен. Жълтата му дреха се полюшваше в такт с крачките му като облак. Ромка обичаше да гледа как дядо Чимит ходи по настлания с шарени камъчета двор и си напява под нос на някакъв странен провлечен език. Другите монаси се приближаваха до него, кланяха се, питаха нещо и дядо Чимит им отговаряше с усмивка, понякога ги докосваше по рамото или слагаше ръка на нечия глава. Веднъж сложи ръката си и на темето на Ромка и момчето усети топлина и едва доловимо боцване, като от спиралата на Тесла, която татко му му беше показвал в Москва. „Какво е това, дядо Чимит?“ — попита той и си почеса темето. Старецът се усмихна и каза само една дума — „ци“. Той иначе знаеше руски много добре, обаче понякога не беше лесно да го разбереш.

— Днеска заминаваме, дядо Чимит — викна Ромка, щом нахълта тичешком в полутъмната стая. Старият настоятел седеше на една рогозка в поза лотос.

Момчето се беше задъхало — току-що беше пробягало двата километра от лагера на експедицията до манастира през загърнатата в мъгла гора. Знаеше, че не бива да безпокои заетия с медитация монах, но не искаше да си замине, без да се е сбогувал. Разкопките за този сезон вече бяха свършили, в момента вдигаха лагера. След час, щом мъглата се вдигнеше, татко му щеше да каже да яхат конете и експедицията щеше да потегли на север, към Кизил, където ги чакаше самолет. В никакъв случай не биваше да закъсняват и затова Ромка специално стана още по тъмно, за да може да дойде в дацана.

— Връщаме се в Москва!

— В Москва? — повтори старият лама и се усмихна. Изглежда, изобщо не се сърдеше, че момчето е нарушило медитацията му. — В Москва е великият Сталин… Чудесно!

— Да — радостно потвърди Ромка. — Татко е виждал другаря Сталин ей така, както виждам вас сега. Другарят Сталин го награди с орден…

Ламата пъргаво се изправи и пристъпи към момчето.

— Твоят ата намери ли онова, което търсеше? Намери ли олтара на Кръстосаните стрели?

Ромка като че ли се натъжи.

— Още не е, дядо Чимит. Татко казва, че не сме копали на правилното място. Но догодина ще се върнем и непременно ще го намерим, ще видите!

— Никой не знае какво ще стане с нас дори до довечера, момче. — Ламата сложи тънката си лека ръка на рамото на Ромка. — Храмът на Кръстосаните стрели е построен много векове преди в далечна Индия да се роди княз Гаутам. Когато моите прадеди са приели учението на Голямата колесница, той вече е бил много древен. Може би олтарът му е скрит толкова дълбоко под земята, че не е по силите на човек да го намери.

— Ох, дядо Чимит — засмя се Ромка. — Вие не знаете какъв е баща ми! Бях още съвсем мъничък, когато намери съкровищата на хорезмшаха! Ще намери и вашия олтар.

— Сърцето на света е по-драгоценно от всички съкровища на света — тихо се засмя старият настоятел. — В прадревни времена владетелите на Калапа са го сложили в самия център на Вселената, през който минава небесната ос. И са изсекли на него две кръстосани стрели. Едната стрела е Светлината, а другата — Мракът. Двете велики сили крепят света в равновесие и нито една от тях не бива да победи другата…

Тази история Ромка можеше да я слуша до безкрай.

Още през зимата, в Москва, докато се подготвяха за експедицията, баща му не спираше да говори за древния храм, построен някъде в Централна Азия от майсторите на изчезнала цивилизация. Пръв го открил още в миналия век един немски изследовател, пътешествал по безкрайните простори на Руската империя, и описал находката си в дебела и много скучна книга, която баща му обаче беше научил почти наизуст. Ромка не знаеше немски, но баща му много пъти му беше разказвал книгата. От храма, пишеше немецът, не било останало много: няколко каменни кръга, почти потънали в земята, и повалена гранитна порта, като онези на бреговете на далечното езеро Титикака в Южна Америка. Местните жители разказвали за изсечения от дял къс малахит олтар на Кръстосаните стрели, който бил дал името на древния храм. Според тях този олтар бил легендарното Сърце на света, което се били опитвали да завладеят всички минавали през тези земи завоеватели. По страните на олтара, ако се вярва на преданието, били изсечени свещени текстове на безследно изчезнала култура, процъфтявала по тези краища още преди нашествието на хуните. Никой не знаел какво съдържали тези текстове, защото тайната на древната писменост била отдавна изгубена.

— Какво ли може да пише там? — често питаше Ромка.

Но баща му само се усмихваше и гъстите му пшеничени на цвят мустаци потрепваха.

— Като го намерим, ще разберем, юнга. Засега няма смисъл да се чудим.

Но Ромка знаеше колко е запален баща му по тия надписи. Когато след две седмици обикаляне из гористите хълмове експедицията най-после намери посоченото от немеца място, баща му веднага прати хора да търсят наоколо скали с древни рисунки и знаци. А самият той отиде в близкия дацан да пита монасите за олтара на Кръстосаните стрели и древните текстове. Ромка, естествено, отиде с него. Така се запозна с настоятеля на манастира, стария лама Чимит Джамбиев.

Отначало дядо Чимит отговаряше на въпросите на баща му неохотно, дори се преструваше, че не знае руски. Но после, след като се сприятели с Ромка, стана по-разговорлив. Когато идваха при него в дацана, ги гощаваше с вкусен чай и им разказваше стари истории за народа на белооките чжурчени, които живеели в тези земи преди хиляда години. Таткото на Ромка слушаше внимателно и записваше думите на настоятеля в една дебела тетрадка с кожена подвързия. Ромка не записваше нищо, но преди да заспи, по няколко пъти си преповтаряше всичко разказано от дядо Чимит. Баща му го беше научил на това упражнение. Казваше му, че ученият трябва да има тренирана памет, ако случайно остане без тетрадка и молив.

— Помня, дядо Чимит — каза Ромка. — И за трите изсечени в олтара каменни кръга помня…

— Добре помниш — похвали го настоятелят. — Трите кръга са за трите свещени предмета, да. В незапомнени времена е предначертано, че онзи, който ги събере и трите на олтара на Кръстосаните стрели, ще стане владетел на света. Но тези светини са изгубени отдавна и вече никой няма да може да ги събере заедно. Пък и олтарът е скрит дълбоко под земята.

Внезапно старецът прекъсна разказа си и вдигна тънкия си жълт пръст пред устните си. Ромка послушно затаи дъх и веднага чу звуците, които бяха накарали стария лама да застане нащрек: конски тропот, приглушени викове, пращене на чупещи се дъски.

— Какво става, дядо Чимит? — уплашено прошепна момчето.

Настоятелят разтревожено отиде до вратата, отмести малко завесата и надникна навън. И веднага отскочи назад и замърмори нещо на гърления си език. После се обърна към Ромка и каза на руски:

— Беда, момче! Трябва да се махнеш оттук, бързо!

— Бандити ли?! — Сърцето на Ромка подскочи. — Трябва да ида да предупредя татко. Ние имаме охрана, с винтовки! Татко ще ви помогне, дядо Чимит!

— Не, момче, не са бандити. — Настоятелят хвана Ромка за ръкава и с изненадваща сила го повлече навътре. — Войници са, вашата Червена армия…

Отметна една стара рогозка от пода в ъгъла и под нея се видя дървен капак с желязна халка по средата. „Мазе — помисли си Ромка. — Като на баба на село“.

— Тогава защо ви е страх? — попита той стария лама. — Червеноармейците няма да ви направят нищо лошо, те са наши, съветски…

В двора тресна изстрел.

— Слизай долу — нареди настоятелят, хвана желязната халка и без усилие вдигна капака. — Аз съм след теб. Бързо!

Ромка се колебаеше. Ламата безцеремонно го блъсна с рамо и момчето ахна уплашено и полетя в черната дупка.

Падна на някакви меки кожи, които миришеха на влага и мухъл. Отгоре се посипаха песъчинки и парченца дърво — дядо Чимит слизаше по стълбата. Капакът изскърца и в подземието се възцари абсолютна тъмнина.

— Тихо, момче! — властно каза старият лама. — Горе е смъртта. Трябва да се измъкнеш, без да те забележат. Този проход извежда извън дацана, в едно дере. Ще намериш ли пътеката към юртите на баща ти?

— Ще я намеря… сигурно…

Ромка чак сега се изплаши наистина. Все още не разбираше защо дядо Чимит толкова го е страх от добрите червеноармейци, но усещаше, че там, горе, става нещо лошо. Спомни си един случайно дочут разговор край лагерния огън — баща му спореше за нещо с помощника си Сьома Брикман. Чорлавият Брикман току наместваше очилата си и разпалено доказваше на баща му, че новата власт има право да прави с изживялата времето си религия всичко, което си поиска.

— Голяма работа, че разтурят манастирите! Да не би да искате ламите да продължават да държат народа неук и в духовно робство?

— В тази страна будизмът е синоним на културата — възразяваше баща му. — Да се борим с будизма значи да се борим с наследството на една древна цивилизация. Разтуряте манастирите? Добре, разтурете ги! Но не бива да се унищожават старинните храмове, не бива да се изгарят безценните свитъци! След десетина-петнайсет години ще съжаляваме, но ще е късно!

Ако войниците изгоряха дацана, какво щеше да стане с дядо Чимит?

— Дядо Чимит, елате с мен!

— Не — твърдо отговори старецът. — Моето място е тук, момче. Освен това, ако не ме намерят, ще тръгнат да ни преследват. Аз трябва да остана. Ти бягай. Бягай при баща си и му кажи… кажи му, че олтарът…

Ламата млъкна. Чу се щракане и в тъмнината затрепка слабо пламъче на свещ.

— Какво олтарът, дядо Чимит? — с разтреперан глас попита Ромка.

Настоятелят мълчеше. После внезапно заговори на загадъчния гърлен език. Разбираеми бяха само интонациите — старецът като че ли се обръщаше към някого с въпроси, на които много искаше да получи отговори.

— Защо? — попита изведнъж на руски. — Това момче?… Нито изпитания, нито посвещение…

Ромка разбра, че става дума за него, и се напрегна като навита пружина на часовник. Дядо Чимит пак заговори на странния език. Пламъчето в ръката му потрепваше и подскачаше.

— Добре! — викна той накрая. После добави няколко думи, които Ромка не разбра. — Ела, момче…

И рязко се обърна — пламъчето се плъзна настрани, почти изчезна — и тръгна нанякъде в тъмното. Ромка стана от кожите и забърза след него — най-много го беше страх да не остане сам в тъмното.

За щастие не се наложи да вървят дълго. На Ромка дори му се стори, че ламата го води в кръг — във всеки случай спряха на място, където подозрително познато миришеше на мухлясали кожи. И тук имаше дървена стълба и дядо Чимит се качи по нея и му нареди да го чака долу. Добре поне, че му даде свещта — с дружелюбното жълто пламъче не беше чак толкова страшно.

Настоятелят се върна след пет минути, най-дългите пет минути в живота на Ромка. Държеше нещо, увито в дебел плат.

— Вземи го — строго каза старият лама и подаде нещото на Ромка. — Това е велико съкровище, едното от трите, които трябва да се съберат на олтара на Кръстосаните стрели. Обещай, че ще го пазиш през целия си живот, момче.

— Обещавам — прошепна Ромка и предпазливо взе нещото; платът беше груб и боцкаше, но самото нещо не беше много тежко. — Какво е това, дядо Чимит?

— Това е Чашата, момче. Няма време да ти разказвам. Върви след мен.

— Нали казахте, че всички свещени реликви отдавна са изгубени? — заговори Ромка, докато се провираше след настоятеля по някакъв тъмен подземен коридор.

— Излъгах, момче — просто отговори ламата. — Съкровището на долния свят и съкровището на човешкия свят наистина са изгубени още преди учението на Буда да стигне до тези земи. Но Чашата на могъществото, съкровището на света на боговете, преди няколко века се върна при нас. Оттогава се пази в този манастир. Но сега… сега дойде времето да го напусне.

Спря и долепи гръб до стената, за да може Ромка да мине покрай него.

— Бягай, момче! Бягай с всички сили. Кажи на твоя ата, че Чашата ще му посочи пътя към олтара на Кръстосаните стрели. Но нека не казва за нея на никого, защото тези, които дойдоха за Чашата в този мирен дацан, може да дойдат и при него.

— Дядо Чимит! — Ромка искаше да прегърне стареца, но Чашата в ръцете му му пречеше. — Какво ще ви направят?

— Какво може да направи един сън на друг сън? — неразбираемо отговори настоятелят. — Не мисли за мен, момче. Мисли за ето това. — Той посочи вързопа. — Сега то е твоята съдба. И бягай бързо като елен.

Когато Ромка, притиснал боцкащия вързоп към гърдите си, се измъкна от подземния проход в някакъв гъст храсталак, мъглата почти се беше вдигнала. Заизкачва се по склона. Оттук добре се виждаше как войниците подкарват монасите към стената на една от постройките. Щиковете блестяха на първите слънчеви лъчи.

Щом в двора на дацана загърмяха изстрели, Ромка се обърна и като преглъщаше сълзите си, хукна през бодливите храсталаци към лагера на експедицията.

 

 

Аристарх Петрович беше на ръба на припадъка.

Пред очите му войниците по заповед на комисаря бурят разстреляха монасите. Без съд, без следствие, дори без решение на военен трибунал. Всичко свърши за някакви си две минути. Войниците действаха деловито и пъргаво, като мравки, и спокойствието, с което беше извършена екзекуцията, потресе Аристарх Петрович.

Но още повече го измъчваше мисълта, че се бе оказал неволен помагач на убийците. Ако не се беше съгласил да доведе отряда до дацана, монасите щяха да останат живи.

„Тогава щяха да убият теб — обаждаше се логичният му вътрешен глас. — Или да те осъдят най-малко на десет години. Помисли за Лилечка! Тя няма да го издържи!“

— Какво ви е, Аристарх Петрович? — попита го капитанът с бръснатата глава. През рамото му беше преметната брезентова чанта с широк ремък. — Да не ви призля?

— Защо? — изхърка професорът; мъчеше се да не гледа войниците, които вече влачеха труповете за краката към една каруца. — Защо го направихте? Нали обещахте…

— Обещахме да не повреждаме свитъците и култовите предмети — строго го прекъсна капитанът. — И както виждате, никой не ги поврежда. Моля започнете описването на наличните в дацана ценни реликви, професоре. Боец Попов ще ви охранява — за всеки случай.

— Няма страшно, щом сте с мен, другарю професор — весело се обади младият рижав Попов. — Командвайте накъде да вървим!

— Напред, професоре — каза Резанов. — Целият дацан е на ваше разположение. Обзалагам се, че дори не сте мечтали за такава работа на терен. Моля да обръщате особено внимание на редките неща и особено уникатите. Ако намерите нещо такова, незабавно ми докладвайте.

Обърна се и с тежко накуцване тръгна през двора, като придържаше с грубата си ръка удрящата го по бедрото брезентова чанта. За миг на професора му се стори, че в нея има нещо обло, може би човешка глава. Той си свали очилата, примига и каза на Попов:

— Да почнем от библиотеката.

Библиотеката на дацана, голямо светло помещение, пълно с грубо сковани маси, по които имаше купчини свитъци, някои в дървени кутии, беше до сърцето на манастира — храма на Калачакра, или Колелото на времето. Към храма водеше ниска тясна врата. Аристарх Петрович огледа планините свещени ръкописи и отри запотеното си чело с ръка. Дори според най-приблизителната преценка тук имаше работа за цели седмици. При други обстоятелства професорът щеше да е безкрайно щастлив от възможността да се запознае с такива съкровища. Но как да се рови в безценните свитъци, след като пазителите им бяха хладнокръвно убити от спътниците му? От ето този рижавия веселяк Попов, който преспокойно си свиваше цигара и вадеше трофейна испанска запалка.

— Тук не може да се пуши, младежо — каза Аристарх Петрович може би мъничко по-рязко, отколкото възнамеряваше.

Каза го — и веднага се изплаши, че ей сега това весело момче ще вдигне винтовката и ще го застреля също така спокойно, както беше стреляло по беззащитните монаси. Но Попов неочаквано се изчерви и прибра цигарата.

— Извинявам се, другарю професор, не помислих… А вие наистина ли можете да им четете заврънкулките?

— Мога — малко смутено отговори Аристарх Петрович. — Вижте сега, Попов, ако чак толкова ви се пуши, излезте на двора. А после, като се върнете, разчистете една от масите, обаче много внимателно. Ще ми трябва място, където да направя описа.

Боецът излезе, а професорът, все едно насън, обиколи библиотеката, като предпазливо пипаше свитъците и кутиите. После тихо отвори вратата към храма на Колелото на времето.

Високият конус на тавана беше прорязан от тесни прозорци — бойници, лъчите светлина се пресичаха на няколко метра над главата на Аристарх Петрович и оставяха по-голямата част на помещението в кадифен полумрак. Само по краищата на подредената на пода свещена мандала горяха дебели свещи. Професорът присви очи и се вгледа в сумрака. В самия център на кръглата зала беше коленичил старец с бели дрехи. Аристарх Петрович беззвучно ахна — позна го веднага, въпреки че от последната им среща бяха минали десет години. Това беше лама Чимит Джамбиев, настоятелят на дацана.

Пред стареца, разкрачил широко кривите си крака, стоеше комисарят бурят и стискаше тежък черен маузер. Дулото беше опряно в челото на лама Чимит.

— Гражданино Джамбиев — бавно, като провлачваше думите, каза комисарят, — вие сте заподозрян в организирането на антисъветска и ламско-религиозна дейност сред трудовото население на републиката. Влезли сте в престъпен сговор с представители на английското и японското разузнаване и сте създали на територията на поверения ви дацан база за подготовка на антисъветско въстание в Тува. Съгласно постановлението на Народния комисариат на вътрешните работи ви арестувам по обвинение в контрареволюционен заговор.

Предпазителят на маузера изщрака. Гласът на комисаря стана рязък и зъл:

— Изобщо не мисля да те влача до Кизил, гадино! По-добре да те гръмна тук, при опит за бягство. Освен ако не пожелаеш да спасиш продажната си кожа, като разкажеш къде са скрити съкровищата.

Аристарх Петрович не повярва на ушите си — ламата тихо се засмя.

— Какви съкровища, младежо? Съкровищата на мъдростта са в библиотеката. Съкровищата на вярата — около теб. Съкровището в цвета на лотоса, ом мани падме хум, е скрито в сърцето на всеки последовател на учението на Буда…

Комисарят замахна и го зашлеви. Главата на стареца се люшна.

— И ще ми се подиграваш, мръснико?! Много добре знаеш за кое съкровище говоря! Онова, което търси бръснатият руснак!

В следващия миг комисарят се олюля и направи колеблива крачка напред. Маузерът изпадна от ръката му, а след него на камъните рухна и самият комисар. Падна на една страна и Аристарх Петрович си запуши устата с ръка, за да не изкрещи — от гърдите на комисаря беше щръкнало тризъбото острие на щик.

— Това е то — чу се в полумрака добре познатият на професора глас на капитан Резанов. — Покойният беше изпълнителен, но прекалено инициативен. Е, старче, ти получи отсрочка. Би трябвало да си ми благодарен.

— Не съм ти благодарен, Хромий — тихо отговори настоятелят. — Знам защо си тук. Знам защо уби братята ми. Смъртта върви подире ти, Нирах прокълнати.

— Капитан от НКВД Александър Резанов — засмя се бръснатоглавият. — Сега ме наричат така. Но това не е важно. На въпроса, старче. Искам Чашата.

— Не е тук и никога не е била тук, Хромий — спокойно отговори Чимит. — Пак си тръгнал по лъжлива следа. Колко време вече търсиш съкровището?

Капитанът на отговори, но от мълчанието му професора го полазиха тръпки.

— И ще го търсиш още толкова — продължи Чимит. — Но не ти е съдено да го намериш, Нирах прокълнати.

Капитанът протегна ръка, хвана настоятеля за рамото и го вдигна да се изправи.

— Мислиш, че сте ме надиграли ли? — Извисяваше се над нисичкия Чимит като планина. — Вие, нищожни човечета, които сте си въобразили, че сте пазители! Няма да успеете. Вече владея ключа на долния свят, ключа, който отваря устата на мъртвите!

Пусна стареца и свали брезентовата чанта от рамото си. Разкопча каишките и бръкна вътре.

На Аристарх Петрович му се стори, че пламъчетата на свещите около мандалата затрепкаха тревожно. Светлината им се отрази в шлифованата повърхност на извадения от чантата предмет. Беше череп — много приличаше на истински, но беше направен от някакъв прозрачен материал. Професорът машинално отбеляза изпъкналите кости над веждите и огромните кръгли очни кухини, в които се кълбеше непроницаем мрак. Резанов приближи черепа към лицето на лама Чимит.

— Виждаш ли, старче? Черепът е у мен! Вече разбираш, че е безсмислено да се опъваш. Казвай къде е твоето съкровище!

Настоятелят трепна и сведе очи. Устните му помръдваха — шепнеше думите на Елмазната сутра. Капитанът отстъпи една крачка и внимателно сложи черепа на пода. После каза равнодушно:

— Е, сам си избра съдбата.

Наведе се, измъкна от тялото на мъртвия комисар окървавения щик и с плавно, точно движение прободе лама Чимит в сърцето.

— Ти всъщност дори не си истински пазител, старче. Последните итеру напуснаха този свят много отдавна… ти си просто жалък изтърсак, нищожество, дръзнало да заеме мястото на великите магове на древността. Сега ще умреш и ще разпитам трупа ти. Знаеш, че мъртвите не могат да лъжат.

Аристарх Петрович разбра, че трябва да бяга — да избяга възможно по-бързо, преди да е станало най-страшното. Обърна се, за да се измъкне нечуто от тъмния храм, и се блъсна в замръзналия на прага боец Попов.

— Какво става тука бе, професоре? — Боецът понечи да смъкне винтовката от рамото си. — Леле че ме уплашихте!

Капитанът вдигна глава и погледна през сенките право в очите на Аристарх Петрович. На професора му се стори, че го гледа от упор някакво огромно влечуго, анаконда или африкански питон. Краката му се подкосиха.

— Редник Попов, при мен — заповяда Резанов със спокоен, съвсем безизразен глас. — И вие също, професоре.

Попов се изпъна и тръгна със строева крачка към капитана. Аристарх Петрович понечи да му викне да спре, но думите заседнаха в гърлото му.

— Свободно, боец — каза бръснатоглавият.

Рижавият Попов спря, все едно се беше блъснал в невидима стена. После със стон се свлече на колене, стиснал корема си с ръце. Килна се на една страна и зарита.

— Хайде де, професоре — подкани го капитанът и избърса щика в крачола си. — Чакам.

— Не — изпъшка Аристарх Петрович ужасено; краката му сами го водеха към човека, когото лама Чимит беше нарекъл Нирах. — Не, другарю капитан, недейте, нищо не съм видял, нищо няма да кажа, на никого…

— Естествено — каза капитанът. В очите му професорът виждаше същия кълбящ се мрак като в очните кухини на черепа. — Естествено, че няма да кажете нищо на никого.

Аристарх Петрович изобщо не забеляза удара. Пред очите му избухнаха огнени кръгове и той рухна на каменния под.

— Което не означава, че ще ви оставя жив — все така спокойно каза някъде над него невидимият капитан. — Просто имам още няколко въпроса към вас. Но този тука — той подритна трупа на настоятеля — трябва да го разпитам пръв. Скоро мозъкът ще почне да некрозира и нямаме време за дълги разговори…

Аристарх Петрович чу как кристалният череп глухо изтрака. Повя пронизващ до костите вятър. Горящите около мандалата свещи започнаха да гаснат една след друга. Някъде горе в купола на храма се разнесе вледеняващо душата пеене — изпълнено с униние, страховито, напомнящо на рева на дългите тибетски тръби.

Като надмогна болката, Аристарх Петрович надигна глава и видя как очите на мъртвия лама Чимит се отварят — подбелени, изцъклени, но по някакъв свръхестествен начин виждащи.

— Говори — заповяда онзи, когото настоятелят беше нарекъл Хромия.

И мъртвите устни на стареца послушно се размърдаха.

Аристарх Петрович закрещя.