Маги Стийвотър
Копнеж (21)

Двайсета глава
Коул

Започвах да губя връзката с човешкото си тяло и това ми допадаше.

Сам ме караше да се чувствам неуютно. Имах няколко различни маски, зад които криех истинското си лице, и те вършеха работа за всеки, когото бях срещал досега, но нито една от тях не ми се струваше подходяща за пред него. Той беше болезнено, отвратително искрен и аз не знаех как точно се очаква да отвърна на нещо подобно.

Затова почувствах облекчение, когато излязохме от колибата и той обяви, че ще излиза с колата.

— Бих ти предложил да дойдеш с мен — добави, — но скоро ще се трансформираш.

Пропусна да сподели как точно е стигнал до това заключение, но леко сбърчи нос, сякаш можеше да ме подуши. Малко по-късно дизеловият двигател на неговия фолксваген забоботи шумно, докато се отдалечаваше по алеята и ме остави сам с неочаквано променилата излъчването си къща. Следобедът се беше заоблачил и стана по-студено, а къщата вече не ми напомняше за уютна бърлога, а за зловещ лабиринт от посивели стаи; нещо, изпълзяло от трескав кошмар. Също като нея звярът в мен се беше разбудил, но тялото ми отказваше да промени формата си. Бях заседнал в някакво странно междинно положение — човешко тяло с вълчи мозък. Човешки спомени, видени през вълчи очи. Първоначално обикалях из стаите, обзет от усещането, че стените ме притискат отвсякъде, и изобщо не вярвах в диагнозата, поставена ми от Сам. Когато най-сетне усетих първия намек за трансформацията да се прокрадва по нервите ми, застанах пред задната врата в очакване студът да ме обладае. Трансформацията обаче не идваше. Затръшнах вратата и отидох да се излегна в леглото си, усещайки надигащото се в стомаха ми гадене и изпъването на кожата.

Поне обзелият ме дискомфорт ми донесе частично облекчение.

Бях започнал да си мисля, че така и няма да се превърна във вълк.

Все така приклещен в това ужасно междинно състояние, се надигнах, отидох отново до вратата и се изправих срещу ледения вятър. След около десет минути се отказах и приседнах на дивана, превит на две заради бушуващата в стомаха ми буря. Умът ми се стрелкаше из сивкавия лабиринт на стаите, докато тялото ми стоеше неподвижно. В мислите си вървях надолу по коридора сред непознатите стаи в свят, обагрен само в черно и бяло. Чувствах нежната шия на Изабел под пръстите си, виждах как кожата ми губи цвета си, докато се превръщам във вълк, усещах тежестта на микрофона в ръката си, чувах гласа на баща ми, виждах го, застанал срещу мен от другата страна на масата в трапезарията.

Не! Където и да е другаде, само не и у дома. Бих оставил спомените си да ме отведат, където пожелаят, само не и там.

Сега бях във фотостудиото заедно с останалите членове на НАРКОТИКА. Това беше нашата първа поява в списание. Е, хубаво де, моята първа поява. Темата на броя беше „Хора, преуспели, преди да са навършили осемнайсет“, а аз щях да бъда хлапето на плаката. Останалите от НАРКОТИКА имаха просто поддържащи роли.

Не ни снимаха в самото студио. Вместо това фотографът и асистентката му ни завлякоха на стълбището, където се опитваха да уловят духа на бандата, докато висяхме по перилата и стояхме на различни стъпала. Стълбището смърдеше на манджа. Някой из съседните апартаменти очевидно си приготвяше обяда и можех да подуша пържен бекон, сос, какъвто никой нормален човек не би си поръчал, и някаква мистериозна подправка, която може и да беше миризмата на мръсни крака.

Бях се надрусал и замайването вече бе започнало да отминава. Не беше първото ми друсане, но определено бе едно от първите. Тези все още непознати висини на еуфоричния полет ме оставяха обзет от неясно чувство на вина, когато ме напуснеха. Наскоро бях написал една от най-добрите си песни изобщо — Разбий лицето ми (и после продай парчетата), която трябваше да се превърне в моя най-добре продаван сингъл — и всъщност бях в страхотно настроение. Щях да бъда в още по-добро, ако бях някъде навън сред смога, миризмите от ресторантските кухни и всички останали възбуждащи аромати на големия град, които ми казваха, че съм някой.

— Коул. Коул. Хей, пич. Можеш ли да останеш неподвижен за момент? Застани до Джеръми и гледай към мен. Джеръми, ти гледай към него — разпореди се фотографът. Беше шкембелия на средна възраст с подрязана накриво козя брадичка и очевидно планираше да ме занимава с глупости цял ден. Асистентката му беше червенокосо момиче на двайсет и нещо, което вече бе споделило, че направо е влюбено в мен, и така напълно беше загубило интереса ми. На седемнайсет все още не бях открил, че една язвителна усмивка може да накара момичетата да си свалят блузките.

— Не съм спрял да го гледам — отбеляза Джеръми. Звучеше полузаспало. Той винаги звучеше полузаспало. Виктор, който беше застанал от другата страна на Джеръми, бе забил поглед в земята и се хилеше точно както му беше казал фотографът.

В тази снимка нямаше грам емоция. Как точно идеята да ни фотографират опулени над парапета, все едно правехме корица за албум на проклетите „Бийтълс“, можеше да улови духа на НАРКОТИКА и музиката ни. Тръснах глава и се изплюх през парапета към фотографа точно когато проблясваше светкавицата. Той и асистентката погледнаха резултата от снимката върху дисплея на фотоапарата с раздразнение. Нова светкавица. Нови раздразнени погледи. Фотографът дойде на площадката, застана шест стъпала под нас и произнесе умоляващо:

— Виж, Коул, какво ще кажеш да вкараш малко живец в това позиране. Нали разбираш, усмихни се. Представи си нещо хубаво. Покажи усмивка, с каквато би дарил майка си.

Повдигнах вежда, чудейки се дали ми се подиграва.

Фотографът явно се усети, че е казал голяма глупост, защото леко повиши глас:

— Представи си, че си на сцената…

— Искаш живец? — попитах. — Щото в това, което се опитваш да направиш, определено няма такъв. Животът е неочакван. Животът е риск. Ето това е НАРКОТИКА, а не някакъв проклет портрет на семейство бойскаути. Ето това е…

Без да довърша репликата си, скочих към него. Прелетях над стъпалата с разперени настрани ръце и видях паниката, която се изписа върху лицето на фотографа, докато асистентката му трескаво вдигаше апарата. Светкавицата ме заслепи.

Стоварих се върху единия си крак и се претърколих встрани, удряйки се в тухлената стена. Смеех се неудържимо. Никой не ме попита дали съм добре. Джеръми се прозяваше, Виктор ми показваше среден пръст, а фотографът и асистентката му охкаха и ахкаха, загледани щастливо в дисплея.

— Ето ви малко вдъхновение — казах им, докато се изправях. — Няма нужда да ми благодарите. — Не усещах никаква болка.

След това изпълнение ме оставиха да правя каквото си искам до края на снимките. Тананиках си или направо пеех с цяло гърло новата си песен, разкарвах ги нагоре — надолу по стълбите, притисках ръце към някоя стена, сякаш се канех да я съборя, застанах в една саксия долу във фоайето, а накрая излязохме на улицата зад студиото, където подскачах върху покрива на колата, с която ни бяха докарали от хотела, оставяйки върху ламарината дълбоки вдлъбнатини, за да може проклетото возило хубаво да ме запомни.

Когато фотографът обяви, че сме приключили, асистентката му дойде при мен и ме помоли да й подам ръка. Наместо да се здрависа обаче, тя я обърна с дланта нагоре и записа върху нея името и телефонният си номер, докато Виктор ни наблюдаваше невярващо.

Веднага щом момичето се прибра обратно в сградата, той ме хвана за рамото.

— Ами Анджи? — попита ме с крива усмивка, сякаш знаеше, че ще го даря с отговор, който ще му хареса.

— Какво за нея?

Усмивката изчезна и той ме сграбчи за ръката с номера върху нея.

— Не мисля, че ще бъде особено щастлива от това.

— Вик. Пич. Аз пък мисля, че изобщо не ти влиза в работата.

— Тя ми е сестра. Така че ми влиза в работата.

Този разговор определено разваляше доброто ми настроение.

— В такъв случай ще ти угодя. Връзката ми с Анджи приключи. Двамата сме заедно от толкова дълго време, че сигурно учат за нас в часовете по история. Освен това, както вече отбелязах, не ти влиза в работата.

— Копеле такова — изръмжа Вик. — Ще я зарежеш просто така? Ще й съсипеш живота и ще си тръгнеш?

Доброто ми настроение направо отиваше по дяволите. Започвах да чувствам спешна необходимост от игла, бира или бръснарско ножче.

— Хей, попитах я какво мисли по въпроса. Каза, че би предпочела да си остане сама.

— И ти й повярва? Знаеш ли, ти си мислиш, че си наистина специален. Ти, с твоята проклета гениалност. Мислиш, че ще живееш вечно по този начин, така ли? Никой няма дори да си спомня лицето ти, когато навършиш двайсет. Никой няма да те помни!

Въпреки обидите виждах, че гневът му вече отминава. Беше си излял душата. Ако кажех „съжалявам“ или дори ако не кажех нищо, той най-вероятно щеше да сведе глава и да се върне в хотела.

Идеята за подобно отстъпление мина и отмина през главата ми в рамките на не повече от секунда, след което казах:

— Поне момичетата знаят името ми, пич — наблюдавах изражението му със самодоволна усмивка. — За хората аз не съм просто барабанистът на НАРКОТИКА.

Виктор ме удари. Беше добър удар, въпреки че не вложи цялата си сила в него. Останах на крака, но мисля, че устната ми беше сцепена. Все още чувствах лицето си и помнех за какво сме говорили, така че мозъкът ми явно си беше наред. Погледнах към Виктор.

Видях, че Джеръми е застанал до него. Най-вероятно звукът от удара му бе подсказал, че това не е просто една от обичайните ни разправии.

— Не стой така! — изкрещя Виктор и ме удари отново, директно в брадичката. Този път се олюлях и трябваше да положа известни усилия, за да остана изправен. — Удари ме, лайно такова! Удари ме!

— Момчета… — промърмори Джеръми, без да помръдва от мястото си.

Виктор заби рамо в гърдите ми и директният удар на деветдесет килограма дълго потискан гняв най-сетне успя да ме събори на земята. Някакво парче асфалт се вряза неприятно в гърба ми.

— Ти си просто загуба на пространство. Животът за теб не е нищо повече от възможност да напомпаш и без това гигантското си его, привилегирован копелдак такъв! — крещеше Виктор, докато ме риташе.

— Стига толкова — обади се отново Джеръми, който ни наблюдаваше, кръстосал ръце пред гърдите си.

— Искам… да… ти… избия… тази… усмивка… от… лицето! — ръмжеше Виктор между ритниците. Вече беше останал без дъх и най-накрая, когато се засили за поредния си шут в ребрата ми, загуби равновесие и се стовари по гръб на земята до мен.

Наблюдавах сиво — белия правоъгълник на небето над нас, ограден от тъмните силуети на сградите, и усещах как от носа ми тече кръв. Спомних си за Анджи, която бе останала у дома, и за начина, по който ме гледаше, когато каза, че би предпочела да си остане сама. Прииска ми се да беше тук, за да гледа как Виктор ме спуква от бой.

Над мен Джеръми бе извадил телефона си и ни снимаше как лежим върху асфалта на някакъв град, чието име дори не можех да си спомня.

Три седмици по-късно снимката, на която скачах през парапета, а Джеръми и Виктор ме наблюдаваха изумено, вече бе по всички вестникарски сергии, превърнала се в корица на онова списание. Лицето ми беше навсякъде. Никой нямаше да ме забрави скоро. Аз бях навсякъде.

По-късно същия следобед лежах на пода в къщата на Бек, а трансформацията се надигаше все по-настоятелно в мен, карайки ме да осъзная, че гаденето по-рано не беше нищо в сравнение с това, което ми се случваше в момента. Усещах как вътрешностите ми буквално се разкъсват. Добрах се отново до задната врата, отворих я и застанах на прага, загледан в зелената трева. Навън беше изненадващо топло, а облаците се бяха разсеяли, но хладният полъх бързо ми напомни, че все още е март. Този път вятърът прониза човешкото ми тяло, докосвайки вълка вътре в мен. Усетих как кожата ми настръхва. Прекрачих прага, чудейки се дали нямаше да е по-добре, ако отидех бързо до колибата, за да съблека дрехите си там. Така щеше да ми е по-лесно да си ги прибера по-късно. Следващият полъх ме накара да се превия на две, а спазмите се усилиха. Нямаше да се добера до колибата.

Стомахът ми стенеше и се извиваше, приклекнах и зачаках.

Също както преди обаче, трансформацията не дойде веднага. След като вече бях прекарал като човек повече от ден, тялото ми явно не беше сигурно коя е правилната му форма и изглежда не желаеше да се предаде толкова лесно.

Хайде бе, трансформирай се, помислих, когато вятърът ме накара да затреперя неудържимо. Чувствах стомаха си като малък вулкан, който се кани да изригне. Опитах да си напомня, че това бе просто нормална реакция към процеса на трансформация и всъщност не се налагаше да повръщам. Просто трябваше да устоя на този порив и всичко щеше да бъде наред.

Притиснах ръце към хладния бетон, молейки се на вятъра най-сетне да ме превърне във вълк. Сякаш от нищото в мислите ми изплува телефонният номер на Анджи и бях обзет от безразсъдното желание да й се обадя, за да чуя гласа й, който казва „Ало“, преди да затворя. Чудех се какво ли си мислеше Виктор за мен след всичко, което се бе случило.

Гърдите ме боляха.

Извади ме от това тяло. Разкарай ме по-далеч от Коул, помислих си.

Но това беше просто поредното нещо, над което нямах контрол.