Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lewis et Alice, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)
Форматиране
Еми (2018)

На моята съпруга Шантал

И тогава се обръща към онези периоди от съществуването си, в които жизнелюбието се смесва с житейското отчаяние.

Албер Камю

Преподобният Чарлз Лътуидж Доджсън,

наричан също Луис Каръл,

до г-н Чарлз Дикенс

Оксфорд, (…) ноември 1865

 

Драги господин Дикенс,

Свечеряваше се, но фенерите вън все още не бяха запалени, така че е възможно да се заблуждавам. А и уличката на запад от Сейнт Олдейтс бе твърде тясна и съответно твърде тъмна. При това вървяхте, обърнат гърбом, с приведена глава и превити под връхната дреха рамене — дребен мъж, притеснен да не го изненада снегът; наистина имаше такава опасност, впрочем към осем часа заваля, но рехаво и неуверено, на сутринта по северните брегове на Темза и на Черуел само тук-там се белееше по някоя люспа.

С други думи, явихте ми се — ако изобщо сте бил вие — просто като неясен силует.

Би следвало да си внуша, че тъкмо вие, господин Дикенс, сте крачели през Оксфорд, и да ускоря ход, да ви настигна. За да се убедя, нали така. Математиците винаги и всякога проверяват всичко, а аз съм преподавател по математика, имам степен по тази дисциплина и от единадесет години вече съм Bachelor of Arts[1].

Аз обаче само се засуетих напълно безплодно, казах си: да, този прегърбен човек, който се отдалечава, би могъл да е господин Чарлз Дикенс; би могъл обаче да е и всеки друг, да речем, работник, завръщащ се от корабостроителниците Фоли Бридж, мъж, изтощен след като цял един безкраен ден с голи ръце е рендосвал, остъргвал и боядисвал лодки — а какво ще си помисли такъв човек, ако тръгна да надничам под качулката му? Ще замахне и ще ме просне на земята.

Инак не съм кой знае колко страхлив.

Опитът ми в образователната система ме е научил, че преподавателят винаги трябва да има властно поведение спрямо учениците си. Повярвайте, аз напълно владея моите, крача широко напред-назад, тракам с токове, бръмча около тях като някоя от онези грамадни оси — седем от тях (представете си, господине, някакви си седем оси!) могат да убият, да повалят човек, — а когато вдигнат носове от писалищата си, затварям шумно специално приготвената за тази цел книга и възкликвам: „Е, господин Харис, ще ни уведомите ли за какво сте се вторачили в тавана?“ И тонът ми, господине, става съвсем язвителен, когато добавям: „Вдъхновение ли търсите, Харис? Може би под формата на момиченце с крилца на водно конче?“ Това предизвиква смях — разбира се, смее се не щурчото Харис, кикотят се другите млади господа. А когато веселяците са на ваша страна, господин Дикенс, не е трудно да се държат изкъсо останалите.

И тъй, не съм особено боязлив.

Но аз съм пелтек, господине. Пелтеча непоправимо въпреки усилията на добрия доктор Хънт от околностите на Хейстингс, при когото ходих да се лекувам. Пелтеченето ме възпира да върша хиляди неща, които бих желал и които навярно биха ми се удали, стига да смеех да си ги позволя; поради него все се тревожа да не налетя на някои нервни хора, готови да ме ударят, преди да съм съумял да им обясня основанията за постъпките си.

Защо ли ми хрумна, че човекът с невидимото лице, загърнат в широката връхна дреха, който се отдалечаваше по една тъмна уличка, може да сте бил вие?

Дали по стените на Сейнт Олдейтс бяха разлепени афиши, оповестяващи идването ви в Оксфорд, както е обичайно за градовете, където пристигате да четете пред публика творбите си? Не, господин Дикенс, името ви не се бе мяркало натрапчиво нито по стените, нито във вестниците, нито в клюките.

В такъв случай нима дължа на копнеж или замечтаност странната халюцинация — да видя човек там, където той (може би) не е?

Накратко, господин Дикенс, нима толкова силно съм искал да ви срещна, че снощи въображението ми е изфабрикувало тази възможна и дори вероятна среща в една тиха, закътана уличка, свила се заради наближаващия снеговалеж?

Боя се, че в този миг ви обхваща раздразнение. Вие смачквате писмото ми. Дали до вас има камина, в която гори хубав огън? Е, тогава го хвърляте там. „Какъв е пък този натрапник? — мислите си. — Захванал съм се да търча насам-натам из Англия, Шотландия и Ирландия, та чак до Америка, за да чета книгите си, а тоя Доджсън твърди, че ме видял в Оксфорд, където, слава Богу, не ми се е налагало да мръзна! Доджсън, Доджсън, къде, по дяволите, съм чувал за преподобния Доджсън?“

Докато гледате как пламъкът поръбва писмото ми с черно, как то се сгърчва и се превръща в пепел, вие напрягате паметта си.

Напразно. Не ме познавате. И не твърдя, че би трябвало.

Вие, господине, сте най-известният писател в кралството, може би в света. Твърди се, че когато минават край вашето имение Гадс Хил в Кент, безброй пътници спират, за да гребнат шепа прах от пътя. Стаени зад плетовете, те чакат да се появите: уверени са, че ще ви познаят веднага по дългата брада, по вечната шапка, по простата дреха — на квадрати, доколкото знам, — която обичате да носите, за да си придавате по-селски вид.

Мен никой никога не ме е разпознавал по улиците на Оксфорд, освен някои от възпитаниците ми — при това, драги господин Дикенс, единствено по времето, когато преглеждам изпитните им работи, та младите дяволи се надяват да ме умилостивят с усмивки, сваляне на шапки и поклони доземи. И като казвам доземи — ако от джоба ми изпадне някой предмет, като си вадя носната кърпа например, никой няма да се спусне да го вдигне и да хукне, отнасяйки го като някаква реликва.

А аз също пиша.

Но истината е, че не ме четат много. Не бих посмял да си въобразявам, че някой от трудовете ми (по-скоро бихте ги нарекли писания, повечето са доста кратки) ви се е мяркал пред очите. Наистина, с изключение на Notes on the First Two Books of Euclid, на A Syllabus of Plain Algebrical Geometry и на The Formulae of Plane Trigonometry[2], повечето ми работи са публикувани в списания. Прелиствате ли понякога The Train или Comic Times?

Трябва да добавя, че понастоящем в книжарниците може да се намери една приказка, която съчиних за едно момиченце, с четиридесетина очарователни илюстрации от Джон Тениъл. Нарича се „Алиса в страната на чудесата“[3].

Книгата трябваше да излезе това лято, но Тениъл реши, че някои от рисунките му са отпечатани неясно. Затова пуснахме изцяло нов тираж — най-същественото качество на произведението са илюстрациите. Текстът е малко безумен. И като всяко безумие е крехък. Достатъчно ще е да кажа, че е пълна противоположност на вашите творби. С удоволствие бих ви изпратил един екземпляр, стига да смятах, че разказчето би могло да ви бъде забавно, но няма да го сторя, ако не пожелаете сам — мога да си представя, че в Гадс Хил сигурно е пълно догоре с подобни пратки.

Докато ви пиша, отново заваля сняг. Този път май ще понатрупа. Покрива дворовете на К. Ч. (прощавайте за съкращението: свикнали сме да наричаме тъй „Крайст Чърч Колидж“, голямото и впрочем прекрасно учебно заведение, в което имам честта да преподавам). Паркът е напълно побелял, с онази прозирна белота на пресния, все още не печално бледен сняг, която създава някак си впечатление за весело искряща повърхност, за кристал, за захарта, разсипвана понякога от момиченцата, които каня да си играем на гощавка — хората обикновено дават на момиченцата брашно, което да представлява захарта, но аз предпочитам да им давам истинска, а това несъмнено излиза малко по-скъпо, тъй като те я хабят, но пък са тъй забавни: пръскат я навсякъде и се мъчат да я съберат, като си плюнчат пръстите — е, разбира се, след подобни занимания захарта ми вече не става за нищо, но има ли значение?

Налага се обаче да спра тук, скъпи господине, перото ми се изплъзва. Макар апартаментът ми да е съвсем удобен, сутрин при мен е студено, ставите на ръцете ми се схващат, пък и другаде ме понаболява. Може да съм забравил да затворя някой прозорец. Или пък съм спал твърде леко през нощта и сънят ми е бил от онези, в които човек се унася, без да си почине. Забелязал съм, че след подобни напрегнати нощи ставам доста чувствителен към студа. Неприемливо би било на тридесет и три години вече да страдам от ревматизъм! А и досадно, тъй като мразовитите месеци ми допадат — през тях всички леко треперят, а треперещите хора не се изразяват гладко; изобщо, струва ми се, че зиме пелтеченето ми не привлича толкова вниманието и се слива с всеобщото нарушаване на правоговора.

Горкият господин Дикенс! Наистина, колко приказки, колко фрази и вметнати изречения, колко дребни самопризнания, само и само да ви запитам дали тъкмо вашата фигура съм имал честта да забележа как се отдалечава вчера привечер в дъното на уличката отляво на Сейнт Олдейтс, когато човек е тръгнал към Карфакс Тауър…

Бележки

[1] Бакалавър по хуманитарни науки. — Б.пр.

[2] „Бележки върху първите две книги на Евклид“, „Конспекти по равнинна алгебрична геометрия“, „Формули на равнинната тригонометрия“ (англ.). — Б.пр.

[3] Всъщност е правилно героинята да се нарича Алис, но книгата е толкова известна под това заглавие, че в настоящия превод нарекохме истинското момиченце Алис, а приказното си остава Алиса. — Б.пр.