Урсула Ле Гуин
Грънчарското колело на рая (6)

Шеста глава

Може би ни остава да научим… че задачата ни започва едва сега и няма да получим дори най-малък намек за помощ, освен помощта на неизразимото и необозримо време. Може би ще трябва да научим, че неспирната вихрушка на умиране и раждане, от която не можем да избягаме, е наше собствено дело; че сами сме я търсили; че вечната тъга е само вечният глад на неутолимото желание; и че изгасналите слънца пламват отново само благодарение на неугасимите страсти на изчезналия живот.

Лафкадио Хърн: „От изтока“

Апартаментът на Джордж Ор се намираше на най-горния етаж в стара паянтова къща, няколко пресечки нагоре по Корбет Авеню — западнала част от града, където възрастта на повечето сгради беше век, а някои я бяха отдавна надминали. Имаше три големи стаи, баня с дълбока вана на крака и изглед между покривите към реката, нагоре и надолу, по която минаваха кораби, увеселителни съдове, дървен материал, чайки и големи реещи се ята от гълъби.

Разбира се, той помнеше безпогрешно другото си жилище, боксониера с размери три и четирийсет на два и шейсет метра, с изтегляща се от стената печка и надуваемо легло, с обща баня в края на покрития с линолеум коридор, на осемнайсетия етаж от многоетажната съсобственост Корбет, която сега въобще не беше строена.

Слезе от тролея на Уайтейкър Стрийт и тръгна нагоре, изкачи широкото, мрачно стълбище; отключи и влезе, пусна куфарчето си на пода, хвърли се върху леглото и се отпусна. Беше ужасен, изтерзан, изтощен, объркан. Обхванат от паника, си повтаряше: „Трябва да направя нещо, трябва да направя нещо,“ но не знаеше какво. Никога не бе знаел какво да направи. Винаги бе правил онова, което му се струваше, че трябва да се направи: следващото, което трябва да се направи, без да задава въпроси, без да се напъва, без да се тревожи. Но след като започна да взема наркотици, тази му увереност го изостави и сега съвсем се бе объркал. Трябваше да действа, трябваше да действа. Не биваше повече да позволява на Хейбър да го използува като маша. Трябваше да решава съдбата си.

Разпери ръце и ги изгледа, сетне зарови в тях мокрото си от сълзи лице. О, по дяволите, по дяволите, мислеше с горчивина той, що за мъж съм? Сълзи по брадата? Нищо чудно, че Хейбър ме използува. Та какво друго да направи? Нямам сили, нямам воля, аз съм родена маша. Нямам съдба. Само сънища имам. И сега други ги ръководят.

Трябва да се измъкна от Хейбър, опитваше се да бъде твърд и решителен, но още докато го мислеше, знаеше, че няма да го направи. Хейбър го държеше по много начини.

Той каза, че необикновената, всъщност уникална конфигурация на съня му била безценна за науката — приносът на Ор към човешкото познание щял да се окаже огромен. Ор беше убеден, че Хейбър вярва в това и знае какво говори. Всъщност според него само този аспект на работата криеше някаква надежда; струваше му се, че науката ще изцеди нещо добро от неговата необикновена и страховита дарба и ще я използува, за да компенсира поне отчасти огромната вреда, която е нанесла.

Убийството на шест милиарда несъществуващи хора.

Главата му се цепеше от болка. Наля студена вода в дълбокия напукан умивалник и за половин минута натопи лице в нея; извади го зачервено, заслепено и мокро като на новородено.

Следователно Хейбър го държеше на етична въдица, но най-вече на юридическа. Ако се откажеше от доброволното лечение, го заплашваше съд за това, че се е снабдявал незаконно с дрога и щяха да го изпратят в дранголника или психиатрията. В това отношение нямаше измъкване. А ако не се откажеше, а само прекратеше сеансите и не пожелаеше повече да сътрудничи, Хейбър разполагаше с резултатно средство за принуда — лекарствата за потискане на сънищата, които Ор можеше да придобива само с негова рецепта. Сега повече от всякога изпитваше тревога при мисълта да сънува спонтанно, без контрол. При това състояние, като свикна да сънува резултатно всеки път в лабораторията, не му се и мислеше какво би се случило без наложени с хипноза рационални ограничения. Щеше да е кошмар, дори по-страшен кошмар от онзи, който току-що бе имал в кабинета на Хейбър; беше сигурен в това и не смееше да го допусне. Трябваше да взема лекарствата за потискане на сънищата. Разбираше, че поне това трябва да прави. Но можеше да го прави дотогава, докато му позволи Хейбър и, следователно, трябваше да му сътрудничи. Беше хванат натясно. Плъх в капан. Нямаше начин, нямаше начин.

Може и да не е откачен учен, мислеше си унило Ор, а съвсем нормален или поне такъв е бил. Властта, която му дават сънищата ми, е тази, която го кара да превърта. Обича да разиграва театър, а това му дава възможност да изиграе много голяма роля. И използува вече дори науката си като средство, а не като цел… Но целите му са добри, нали? Иска да подобри живота на човечеството. Това лошо ли е?

Главата пак го болеше. Когато телефонът иззвъня, отново я киснеше във вода. Опита се набързо да изсуши лицето и косата си, после се върна опипом в тъмната спалня.

— Ало, Ор на телефона.

— Обажда се Хедър Лилейч — гласът от другата страна беше тих, изпълнен с подозрение.

В него се надигна някакво необосновано и мъчително приятно чувство, приличаше на дърво, което за миг израства и разцъфтява; то водеше корените си от слабините, а цветовете — от съзнанието му. „Ало“, повтори той.

— Искате ли сте да се срещнем по някое време и да поговорим?

— Да. Разбира се.

— Добре. Не искам да се надявате, че можем да заведем иск във връзка с използуването на онази там машина. Усилвателя. Тя като че ли е напълно в ред. Издържала е подробно лабораторно изпитание, а той е направил всички необходими проверки, минал е по всички необходими канали и сега тя е регистрирана в МЗОСГ. Разбира се, той е истински професионалист. Когато за първи път говорихме, не се сетих за кого става дума. Човек не се издига до такова положение, ако не е страшно добър.

— Какво положение?

— Ами, директор на финансиран от държавата изследователски институт!

Харесваше му как тя често започваше ожесточените си, изпълнени с презрение изречения с неубедителното, примирително „ами“. Така подкопаваше почвата под краката им още преди да са тръгнали, оставаше ги да висят без опора в нищото. Беше смела, много смела.

— О, да, разбирам — рече неопределено той. Д-р Хейбър получи директорския си пост в деня, след като Ор се сдоби с вилата си. Сънят с вилата беше по време на единствения сеанс, протекъл през цялата нощ; повече не опитаха. Хипнотичното внушение за съдържанието на съня се оказа недостатъчно за нощен сън и в 3 часа Хейбър се предаде и свърза Ор с Усилвателя, който му подаваше модели на мозъчна активност при дълбок сън, така че и двамата можаха да се отпуснат. Но следващия следобед имаха нов сеанс и онова, което сънува Ор тогава, бе толкова продължително, объркано и сложно, че така и не му стана ясно какво е променил. Заспа в стария кабинет и се събуди в ОИО — Хейбър си бе уредил повишение. Но имаше и още. Сякаш след този сън не валеше толкова; може да се бяха променили и други неща. Нямаше как да е сигурен. Тогава протестира, че Хейбър го заставя да сънува толкова много резултатни сънища за такова кратко време. Той веднага склони да не го насилва и го остави пет дни без сеанс. В последна сметка беше великодушен. Освен това не искаше да заколи кокошката, която му снасяше златни яйца.

Кокошката. Точно така. Ето точната му характеристика, помисли Ор. Скапана, сива, глупава кокошка. Пропусна част от онова, което говореше г-ца Лилейч, затова се обади:

— Извинете, пропуснах нещо. В момента изглежда съм замаян.

— Лошо ли ви е?

— О, не, не ми е лошо. Само съм малко уморен.

— Сънувахте тревожен сън за Епидемията, нали. Изглеждахте ужасно след това. Все така ли се чувствате след сеансите?

— Не, не винаги. Този беше тежък. Предполагам сте забелязали. Нали ставаше дума да си уредим среща?

— Да. Предложих понеделник за обяд. Работите в центъра, нали, в Брадфорд Индъстриз?

Донякъде учуден осъзна, че е така. Нямаше ги големите проекти Бонвил-Уматила за водоснабдяване на огромните градове Джон Дей и Френч Глен, защото те не съществуваха. Извън Портланд в Орегон нямаше други големи градове. Не беше чертожник в Областното управление, а в частна фирма за инструментално оборудване в центъра на града; работеше в офиса им на Старк стрийт. Разбира се.

— Да — отвърна той, — свободен съм от един до два. Можем да се срещнем в „При Дейв“, на Анкени.

— Между един и два е много добре. И така в „При Дейв“. До понеделник.

— Почакайте — рече той. — Чуйте. Ще ми… Бихте ли ми казали какво каза д-р Хейбър, когато бях хипнотизиран? Чухте всичко, нали?

— Да, но не мога да го направя, ще се намеся в неговото лечение. Ако е искал да знаете — щеше да ви каже. Няма да е етично. Не мога.

— Сигурно сте права.

— Да. Съжалявам. Значи в понеделник?

— Довиждане — рече той и внезапно завладян от униние и лоши очаквания, сложи слушалката на мястото й, без да дочака нейното „Довиждане“. Не би могла да му помогне. Беше храбра и силна, но не дотам. Може да бе видяла или почувствала промяната, но я бе отстранила от себе си, отказала се бе да я възприеме. Защо не? Двойната памет беше наистина тежък товар и нямаше причина тя да го понесе, нямаше основание, дори за момент, да повярва на брътвежите на психар, който твърди, че сънищата му се сбъдват.

Утре беше събота. Дълъг сеанс с Хейбър от четири до шест или още повече. Нямаше измъкване.

Стана време за ядене, но Ор не изпитваше глад. Не беше запалил лампите във високата си сумрачна спалня, нито в дневната, която така и не свари да обзаведе за трите години откак живееше тук. Сега влезе безцелно в нея. Прозорците гледаха навън към светлините и реката, въздухът миришеше на прах и ранна пролет. Имаше камина с дървена рамка, старо пиано с липсващи осем пластинки от слонова кост, купчина фабрични изрезки от мокети край камината и разнебитена японска бамбукова маса, висока двайсетина сантиметра. Мракът покриваше кротко неизлъсканото и непометено, голо чамово дюшеме.

Джордж Ор легна в меката тъмнина, просна се целият по лице, в ноздрите му нахлу миризмата на прашния дървен под, коравината му поддържаше неговото тяло. Лежеше неподвижен, не спеше; намираше се някъде другаде, не там където е сънят, отвъд него, далеч отвъд, на място, където нямаше сънища. Не за първи път се озоваваше там.

 

 

Стана да вземе таблетка хлорпромазин и легна да спи. Тази седмица Хейбър опита с фенотиазини и те като че ли действаха добре, позволяваха му да влиза при необходимост в делта-фаза, но отслабваха интензитета на сънищата и те не успяваха да достигнат резултатно равнище. Чувстваше се чудесно, но Хейбър каза, че също както с другите лекарства, ефектът им ще отслабва, докато престане изобщо да действа. Нищо освен смъртта не може да попречи на човек да сънува, каза той.

Тази нощ поне спа дълбоко и дори да бе сънувал, сънищата са оставали бегли, без тежест. Събуди се чак малко преди пладне в събота. Отиде до хладилника и надникна в него; известно време го гледа. Там имаше повече храна, отколкото някога през живота си бе виждал в домашен хладилник. В другия си живот. Онзи, който живееше сред още седем милиарда, където храната, или каквото минаваше за храна, никога не стигаше. Където едно яйце за месец беше лукс: „Днес овулираме!“ казваше полусъпругата му, кога той купуваше дажбата им яйца. Странно, в този живот двамата с Дона не бяха сключвали пробен брак. От гледна точка на закона в последваните Епидемията години нямаше такова нещо, имаше само пълен брак. В Юта, където раждаемостта продължаваше да е по-ниска от смъртността, по религиозни и патриотични съображения дори правеха опити да възстановят полигамните бракове.^[1] Но този път с Дона не бяха сключвали някакъв брак, просто живееха заедно. Но и така връзката им не просъществува. Вниманието му се върна към храната в хладилника.

Не беше слабият мъж с изпъкнали кости от света на седемте милиарда; всъщност си беше съвсем солиден. Но яде като невидял, страшно много яде — твърдо сварени яйца, препечени филийки с масло, аншоа, пастърма, стръкове целина, сирене, орехи, парче студена камбала, намазана с майонеза, маруля, мариновано салатено цвекло, шоколадови бисквити — каквото намери по рафтовете. Докато пиеше истинско, а не ерзац-кафе му хрумна нещо, което го накара широко да се усмихне. Помисли си: в онзи живот, вчера, сънувах резултатен сън, който затри шест милиарда души и промени цялата история на човечеството за изминалия четвърт век. Но в този живот, който създадох, не съм сънувал резултатен сън. Наистина бях в кабинета на Хейбър и сънувах, но това нищо не промени. Било си е все така и само съм сънувал лош сън за годините на Епидемията. Съвсем съм си наред; нямам нужда от лечение.

До сега не бе гледал по този начин на въпроса и това го развесели достатъчно, за да се усмихне, но не особено щастливо.

Знаеше, че отново ще сънува.

Вече минаваше два. Изми се, намери шлифера си (истински памук, лукс в другия живот) и тръгна пеша към Института, до който трябваше да извърви няколко километра нагоре, покрай Медицинския факултет, а сетне и още по-нагоре, към парка Вашингтон. Разбира се, би могъл да стигне дотам с тролейбусите, но те минаваха рядко и заобикаляха, а във всеки случай нямаше нужда да бърза. Изпитваше удоволствие да върви по свободните от движение улици под топлия мартенски дъжд; дърветата се разлистваха, кестените се готвеха да запалят свещите си.

Катастрофата, карциномната епидемия, която за пет години намали човешкото население с пет милиарда души и с още един през следващите десет, разтърси из основи световните цивилизации и все пак, в края на краищата, ги остави непокътнати. Качествена промяна не настъпи, само количествена.

Въздухът продължаваше да е дълбоко и непоправимо замърсен — замърсяването предхождаше с десетилетия катастрофата, нещо повече, бе прекият й причинител. Сега не вредеше особено на никого, освен на новородените. Епидемията, в своята левкимоидна разновидност, продължаваше да избира, селективно, сякаш обмислено, по едно на всеки четири новородени и го убиваше за шест месеца. Оцелелите оставаха практически резистентни на рака. Но имаше други беди.

Нямаше заводи, които да бълват дим долу край реката. Не се движеха коли и не замърсяваха въздуха с отработените си газове; доколкото ги имаше, бяха малко и се движеха с пара или електрически батерии.

И пойни птички вече нямаше.

Последиците от Епидемията личаха във всичко, самата тя си оставаше ендемична и все пак не попречи да избухне война. Нещо повече, в Близкия изток се сражаваха дори по-ожесточено отколкото в по-населения свят. САЩ се ангажираха дълбоко на израело-египетска страна с оръжия, боеприпаси, самолети и с полкове „военни съветници“. Китай се ангажира не по-малко дълбоко на страната на Ирак-Иран, макар да не изпрати китайски войници, а само тибетци, севернокорейци, виетнамци и монголци. Русия и Индия стояха притеснени настрана, но сега, след като Афганистан и Бразилия подкрепиха иранците, Пакистан би могъл да се втурне на страната израгиптяните. Тогава, изпаднала в паника, Индия щеше да застане до Китай, което би подплашило достатъчно Русия, за да я тласне към САЩ. Това би означавало участие на общо дванайсет ядрени сили — по шест от всяка страна. Така гласяха предположенията. Междувременно Йерусалим беше сринат до земята, а гражданското население в Саудитска Арабия и Ирак живееше в землянки, докато танкове и самолети разпръскваха огън във въздуха и холера във водата, а бебета изпълзяваха от дупките, ослепени от напалм.

В Йоханесбург продължаваха да колят белите, както Ор зърна едно заглавие на ъглов павилион за вестници. Години бяха минали от Въстанието, а все още имаше бели за колене в Южна Африка! Кораво нещо са хората…

Докато изкачваше сивите портландски възвишения, върху голата му глава валеше кротко топъл, замърсен дъжд.

В кабинета с големия ъглов прозорец, който откриваше гледка към дъжда, той каза:

— Моля ви, спрете да използувате сънищата ми, за да подобрявате нещата, д-р Хейбър. Няма да стане. Погрешно е. Искам да бъда излекуван.

— Това е единствената съществена предпоставка за лечението ти, Джордж! Да го желаеш.

— Вие не ми отговаряте.

Но едрият мъж приличаше на глава лук, можеш да смъкваш пласт след пласт: личност, вяра, реакция — безкрайно много пластове, които не свършваха, при него липсваше център. Не се виждаше спирка, а той трябваше да спре, трябваше да каже: „Тук оставам!“ Нямаше сърцевина, само пластове.

— Вие използувате резултатните ми сънища, за да промените света. Но не признавате пред мен, че го правите. Защо?

— Джордж, трябва да разбереш, че задаваш въпроси, които от твоя гледна точка могат да изглеждат смислени, но от моя буквално нямат отговор. Не виждаме действителността по един и същи начин.

— Не толкова различно, че да не можем да разговаряме.

— Да. За щастие. Но не винаги, за да можеш да питаш и да получаваш отговор. Все още не.

— Аз мога да отговарям на въпросите ви и го правя… Във всеки случай, вижте какво. Не можете все така да променяте нещата, да се опитвате да ги управлявате.

— Изричаш това сякаш е някакъв всеобщ морален императив. — Хейбър обърна към Ор своята мила, замислена усмивка и поглади брадата си. — Но всъщност, не е ли точно този смисълът на човешкото съществуване — да върши нещо, да променя нещо, да управлява нещо, да създава един по-добър свят?

— Не е!

— Какъв е тогава?

— Не зная. Нещата нямат смисъл, а вселената не е машина, всяка част от която изпълнява полезна функция. Каква е функцията на една галактика? Не съм убеден, че нашият живот има цел и не виждам дали това има значение. Значение има, че сме част от нещо. Като нишката в тъканта или тревичката в полето. Тя е и ние сме. Онова, което правим, прилича на вятър, който духа в полето.

Настъпи малка пауза, а когато Хейбър заговори, вече не звучеше мило, успокоително или насърчително. Стана съвършено безстрастен и в него, едва доловимо, се усещаха нотки на презрение.

— Имаш необикновено пасивен възглед за човек, възпитан в юдео-християнската рационална западна традиция. Нещо като роден будист. Изучавал ли си някога източния мистицизъм, Джордж? — Въпросът, при неговия очевиден отговор, звучеше като открита подигравка.

— Не. Не го познавам. Но зная, че е погрешно да се насилва естествения ред. Така не бива. Това е била нашата грешка в течение на стотици години. Вие… вие не видяхте ли какво стана вчера?

Непроницаемите, тъмни очи срещнаха неговите.

— Какво стана вчера, Джордж?

Нямаше начин. Нямаше изход.

Сега Хейбър му правеше натриев пентотал, за да намали съпротивата му срещу хипнотичните процедури. Ор остави да му направят инжекцията, гледайки как иглата се забива с моментна болка във вената на ръката му. Трябваше да следва този път; нямаше друг избор. Никога не бе имал какъвто и да е избор. Беше само човек, който сънува.

Хейбър отиде да свърши нещо докато препаратът започне да действа; но се върна точно след четвърт час, поривист, весел и безразличен.

— Добре! Хайде да започваме, Джордж!

Ор съзнаваше с безнадеждна яснота с какво ще се захване днес — войната. На идване видя, че вестниците пишат само за нея: разрастването й в Близкия изток. Хейбър щеше да я прекрати. Както и, без съмнение, клането в Африка. Защото имаше благородни намерения. Хейбър искаше да направи света по-добър за човечеството.

Целта оправдава средствата. Ами ако въобще не съществува цел, а имаме само средства. Ор легна на кушетката и затвори очи. Ръката докосна гърлото му.

— Сега ще навлезеш в хипнотично състояние, Джордж — прозвуча дълбокият глас на Хейбър. — Ти си…

Тъмно.

На тъмно.

Все още не е нощ; късен сумрак на полето. Групите от дървета изглеждаха черни и влажни. Пътят, по който вървеше, улавяше слабата, последна светлина от небето, простираше се дълъг и прав — старо провинциално шосе, напукан асфалт. Отпред, на около пет метра пред него, вървеше гъска и се виждаше само като бяло, полюляващо се петно. От време на време тя тихо съскаше.

Бели като парички, звездите излизаха на небето. Голяма, трептящо бяла звезда разцъфна точно отдясно на пътя, ниско над тъмната местност. Когато вдигна отново поглед към нея, беше станала по-голяма и по-ярка. Огромна е, помисли си той. Сякаш колкото по̀ изсветлява, по-червена става. Аленееше и огромнееше. Очите му плувнаха в сълзи. Малки синьо-зелени нишки се стрелкаха зигзагообразно в брауново движение. Около голямата звезда и мъничките чертички пулсираше огромен кремав ореол, по-слабо, по-ясно, пулсираше. О, не, не, не! — възкликна той докато голямата звезда стана огромна, ослепително ярка. ПРЪСНА СЕ! Когато небето се пръсна на ивици ярка смърт, той падна на земята и покри глава с ръце, не можеше да се обърне по лице, но трябваше да види и да бъде свидетел. Земята се разлюля, по кожата й преминаха големи трептящи гънки. „Стига, стига!“ — изкрещя той с поглед, обърнат към небето, и се събуди на кожената кушетка.

Седна и зарови лице в потните си, треперещи ръце.

След малко усети върху рамото си тежката ръка на Хейбър, който каза:

— Отново тежък сън. По дяволите, бях решил да те пусна да минеш лесно този път. Казах ти да сънуваш мир.

— Така беше.

— Но те разтревожи?

— Наблюдавах война в Космоса.

— Наблюдаваше я? Откъде?

— От Земята. — Разказа съня си накратко, пропускайки гъската. — Не разбрах дали те унищожиха един от нашите или ние някой от техните.

Хейбър се засмя.

— Ще ми се да можехме да видим какво става там, горе. Но, разбира се, тези сблъсъци стават при скорости и разстояния, които човешкият взор просто не е способен да следи. Твоята версия е без съмнение далеч по-ярка от действителността. Звучи като хубав научнофантастичен филм от седемдесетте години. Гледах ги като момче… Но защо според теб си сънувал битка, след като внушението беше мир?

— Само мир ли? Сънувай за мир — само това ли казахте?

Хейбър не отговори веднага, а се залови с копчетата на Усилвателя. Накрая се обади:

— Добре. Нека само този път, експериментално, да сравним внушението със съня. Може би ще открием защо се е получило обратното. Казах… не, да чуем записа — отсече той и отиде до панела на стената.

— Вие записвате целия сеанс, така ли?

— Разбира се. Стандартна психиатрична практика. Не знаеше ли?

Как да знам, след като е скрит, не издава звукови сигнали и не сте ми казали — помисли Ор, но премълча. Може да беше стандартна практика, а може би личната арогантност на Хейбър, но и в двата случая нямаше какво да направи.

— Тук ще е, би трябвало да е тук. Сега хипнотичното състояние, Джордж. Ти си… Ето! Не изпадай в хипноза, Джордж — Лентата съскаше. Ор поклати глава и премига. Последният фрагмент от изречение беше, разбира се, гласът на Хейбър от записа, а той все още беше натъпкан с предизвикващ хипноза препарат.

— Ще трябва да прескоча малко. Така. — И отново се чу гласът му, който казваше: — … мир. Стига масово избиване на хора от хора. Да няма боеве в Иран, Арабия и Израел. Стига геноцид в Африка. Стига трупане на ядрено и бактериологично оръжие, предназначено за използуване срещу други държави. Да няма повече научно търсене на начини и средства за избиване на хора. Един спокоен свят. Мирът като естествен начин на живот на Земята. Ще сънуваш, че светът живее в мир. Сега ще заспиш. Когато кажа… — Хейбър изключи внезапно касетофона, за да не би да приспи Ор с ключовата дума.

Ор потри чело с думите:

— Е, изпълнил съм указанията.

— Едва ли. Да сънуваш битка в подлунното пространство… — Хейбър прекъсна думите си също така внезапно, както стана със записа.

— Подлунното пространство — проговори Ор, изпитвайки леко съжаление към Хейбър. — А как стоят нещата в Израгипет?

Съчинената дума от предишната действителност, изречена в настоящата, произведе странен ефект на стъписване — подобно на сюрреализма тя сякаш значеше нещо, но всъщност не значеше, или сякаш нищо не значеше, а всъщност значеше.

Хейбър закрачи напред-назад из дългата, красиво обзаведена стая. Веднъж прокара ръка по червеникавокафявата си, къдрава брада. Жестът беше пресметнат и познат на Ор, но щом заговори, остана с чувството, че търси и подбира внимателно думите си, като за първи път не се доверява на неизчерпаемия си запас от импровизации.

— Странно е, че си използувал отбраната на Земята като символ или метафора на мира. И все пак не е неподходяща. Само много сложна. Сънищата са безкрайно сложни. Безкрайно. Защото тази заплаха, тази непосредствена опасност от нахлуването на некомуникиращи, безсмислено враждебни извънземни ни принуди да спрем да се сражаваме помежду си, да обърнем нашата агресивно-защитна енергия навън, да разширим териториалните представи на хората, така че да обхващат цялото човечество, да обединим оръжията си срещу общия враг. Ако извънземните не бяха нанесли удар, кой знае? Бихме могли наистина все така да се сражаваме в Близкия изток.

— От трън, та на глог — каза Ор. — Не разбирате ли, д-р Хейбър, че повече няма да измъкнете от мен? Вижте какво, не че искам да ви преча, да осуетя плановете ви. Да се сложи край на войната беше добра идея. Приемам я изцяло. Аз дори гласувах за изолационистите^[2] на последните избори, защото Харис обеща да ни измъкне от Близкия изток. Но предполагам, че не мога, или подсъзнанието ми не може, да си представя свят без войни. Най-доброто, което може да се направи, е да се замени една война с друга. Вие сте казали хората да не се избиват помежду си. Затова в съня си съм съчинил извънземните. Идеите ви са смислени и рационални, но се опитвате да си послужите не с моето съзнание, а с подсъзнанието ми. Може рационално да съм в състояние да си представя, че човешкият род не се опитва взаимно да се избие с помощта на правителства; по-лесно е човек да си представи това, отколкото мотивите за война. Но имате работа с нещо, което е извън съзнанието. Опитвате се да постигнете прогресивни, хуманни цели с неподходящ за целта инструмент. Кой сънува хуманни сънища?

Хейбър нищо не каза, изобщо не реагира, затова Ор продължи:

— Или пък не е само моето несъзнателно, ирационално мислене, може би цялото ми същество не е подходящо за тази работа. А може би съм прекален пораженец; не желая нищо достатъчно силно. Може да е свързано с факта, че притежавам способността да сънувам резултатно, ако не е, то може би има други, които могат да го правят, със съзнание по-близко до вашето и с тях ще успеете по-добре да работите. Направете проучване; едва ли съм единствен; не е изключено просто да се е случило така, че съм го осъзнал. Но не искам да го правя. Искам да се отърва. Не мога да го понеса. Вижте, искам да кажа следното: добре, войната в Близкия изток е прекратена преди шест години, това е чудесно, но сега пък на Луната има извънземни. Ами ако се приземят? Що ли за чудовища сте изкопали от подсъзнанието ми в името на мира? Дори не зная.

— Никой не знае как изглеждат извънземните, Джордж — рече Хейбър смислено и с успокоителен тон. — Господ е свидетел, че всички сме имали лоши сънища за тях. Но както самият каза, изминаха повече от шест години след първото им кацане на Луната, а все още не са стигнали до Земята. Нашата отбранителна ракетна система е вече съвършено ефикасна. След като досега не са я пробили, няма причини да успеят в бъдеще. Опасни бяха първите няколко месеца, преди да мобилизираме отбрана, изградена на основата на международното сътрудничество.

Ор поседя известно време с увиснали рамене. Искаше му се да изкрещи на Хейбър: „Лъжец! Защо ме лъжеш?“ Но поривът не беше силен. Не водеше до никъде. Откъде да знае дали Хейбър звучи така неискрено, защото лъже себе си. Дали съзнанието му не е разделено на две херметически затворени части: в едната сънищата на Ор променяха действителността и той ги използуваше за тази цел, а другата знаеше, че използува хипнотерапия и отреагиране на сън, за да лекува шизоиден пациент, вярващ, че сънищата му променят действителността.

Трудно му бе да приеме възможността, че Хейбър е загубил връзка със себе си; дотолкова собственото му съзнание не се подаваше на подобно разделяне, че трудно го разпознаваше у другите. Но знаеше, че има такова нещо. Беше израснал в страна, управлявана от политици, които изпращаха пилоти на бомбардировачи да избиват бебета, та светът да стане безопасен за подрастващите деца.

Но сега това бе старият, а не прекрасният нов свят^[3].

— Полудявам — рече той. — Положително го виждате. Психиатър сте. Не виждате ли, че се сривам? Извънземни нападат Земята от Космоса! Помислете: какво ще се получи, ако поискате от мен да сънувам отново? Може би един изцяло побъркан свят, продукт на едно побъркано съзнание. Чудовища, призраци, вещици, дракони, трансформации — онова, което носим в себе си, всички ужаси на детството, нощните страхове, кошмарите. Как ще им попречите да се развихрят? Аз не мога да го спра. Не мога да се контролирам!

— Ти за контролирането не се тревожи! Онова, за което работиш, е свободата — заговори Хейбър с увлечение. — Свободата! Подсъзнанието ти не е клоака пълна с ужаси и извратеност. Това е викторианско схващане и то е страхотно разрушително. Осакатило е повечето от най-добрите умове на деветнайсетия век и е скопило психологията за цялата първа половина на двайсетия. Не се страхувай от подсъзнанието си. То не е черна дупка с кошмари. Нищо подобно! То е извор на здраве, въображение, творчество. Онова, което наричаме „зло“, е продукт на цивилизацията, на нейните ограничения и задръжки, които деформират спонтанната, свободна самоизява на личността. Целта на психотерапията е точно тази, да отстрани безпочвените страхове и кошмари, да извади на светлината на рационалното съзнание онова, което е в подсъзнанието, то да го разгледа обективно и да установи, че няма от какво да се страхува.

— Да, но има — промълви много тихо Ор.

Най-сетне Хейбър го пусна да си върви. Потопи се в гаснещия пролетен ден и постоя за минута на стъпалата на института с ръце в джобовете, загледан в уличните светлини на града под него, дотолкова размазани от мъглата и сумрака, че сякаш намигваха и мърдаха досущ мънички сребристи очертания на тропически риби в тъмен аквариум. Вагон от въжената линия подрънкваше нагоре по стръмното възвишение към крайната си спирка, тук, на върха на Вашингтон Парк, пред Института. Излезе на улицата и се качи на вагона докато той се обръщаше. Вървеше неуверено, без цел. Движеше се като сомнамбул, като обладан.