Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lathe of Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
vensр 2014 г.
Форматиране и допълнителна корекция
NomaD (2017 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Урсула Ле Гуин

Заглавие: Грънчарското колело на рая

Преводач: Цветан Петков

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Аргус“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ДФ „Балкан прес“

Редактор: Петър Колев

Художник: Момчил Митев

Коректор: Надежда Белчева

ISBN: 954-570-023-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3290

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Когато бъде изгубен Великия път, придобиваме човеколюбие и праведност.

Лао Дзъ[1]: XVIII

Усмихнат, Уилям Хейбър се изкачи енергично по стъпалата на Орегонския институт по онирология, мина през високите врати с поляризирани стъкла и се озова в сухата хладина, създадена от климатичната инсталация. Беше едва 24 март, а навън вече приличаше на сауна, но навсякъде вътре беше хладно, чисто и спокойно. Мраморен под, дискретна мебелировка, бюро от полиран хром за служителката, която приемаше посетителите, а самата тя — лъсната до блясък:

— Добро утро, д-р Хейбър.

Във фоайето покрай него мина Атуд, който идваше от изследователските отделения; очите му бяха зачервени, а косата — рошава от нощта, прекарана в следене на ЕЕГ-тата на спящите; сега повечето от тази работа вършеха компютри, но имаше и моменти, когато беше нужен непрограмиран мозък. Атуд изломоти:

— Добро утро, шефе.

И г-ца Крауч, седнала пред кабинета му, го поздрави с „Добро утро, докторе!“ Радваше се, че когато зае директорския кабинет миналата година, взе със себе си Пени Крауч. Беше предана и умна, а ако стоиш начело на голям и сложен изследователски институт ти трябва лоялна и умна жена в секретарската стая.

Влезе енергично.

Хвърли куфарчето и папките на канапето, протегна се, а сетне отиде до прозореца, както правеше винаги, щом влезеше за първи път през деня в кабинета си. Ъглов и голям, прозорецът гледаше на изток и на север, откривайки панорамата на голям дял от света; наблизо, под възвишенията, се виждаше завоят на отрупаната с мостове Уиламит; от двете страни на реката безбройните небостъргачи стърчаха високи и белезникави в пролетната мъгла; храстите се простираха на километри, а от най-далечните им очертания се издигаха полите на планината; и върховете — Худ, огромен, но уединен, отглеждаше облаци около челото си; по на север, далечният подобен на кътник Адаме; а сетне чистият конус на Сейнт Хелън, иззад чийто дълъг склон, още по на север, се подаваше малко плешиво кубе, досущ детенце, надничащо иззад полите на майка си — връх Рейниър.

Гледката беше вдъхновяваща. Тя неизменно въодушевяваше д-р Хейбър. Освен това, след като цяла седмица валя упорито, атмосферното налягане се повиши и слънцето отново грееше над речната мъгла. Познавайки добре хиляди записи на ЕЕГ, които говореха за връзката между атмосферното налягане и потиснатото настроение, той почти физически усещаше как ведрият, изсушаващ вятър повдига психосоматичното равнище. Бързо, едва ли не потайно, през ума му се стрелна мисълта: „Трябва да продължавам с това, да продължавам да подобрявам климата!“ В съзнанието му едновременно се бяха образували или бяха в процес на образуване няколко мисли, но бележката, която си взе, не беше сред тях. Бързо възникна и също така бързо бе препратена в паметта му, докато натискаше копчето на диктофона си, за да започне да диктува едно от многото писма, които са част от задълженията на ръководител на държавен изследователски институт. Досадна работа, разбира се, но някой трябваше да я върши и този някой бе той. Това не го дразнеше, макар драстично да отнемаше от времето му за изследователска работа. Сега прекарваше в лабораториите обикновено само пет или шест часа на седмица и имаше само един пациент, макар, разбира се, да следеше лечението на още неколцина.

Но един пациент запази. В края на краищата, нали беше психиатър. Залови се с изследване на съня и с онирология преди всичко, за да намери терапевтични приложения. Не се интересуваше от чистото познание, наука за самата наука; за какво да се учи каквото и да е, ако не носи полза. Приложимост бе принципът, от който се ръководеше. Винаги щеше да има свой пациент, да му напомня това основно задължение, да поддържа в изследователската му работа връзката с човешката действителност, от гледна точка на разстроената личностна структура на отделните хора. Защото само хората имат значение. Личността се дефинира единствено доколкото упражнява влияние върху други хора, в кръга на взаимоотношенията с тях. Моралът е съвсем безсмислена дума, ако не се определя от онова, което човек прави за останалите и от това как осъществява функциите си в обществено-политическото цяло.

Сегашният му пациент, Ор, щеше да дойде в четири този следобед, защото се бяха отказали от нощните сеанси; а както на обяд му напомни г-ца Крауч, днешният сеанс щеше да се наблюдава от инспектор на МЗОСГ, за да се увери, че няма нищо незаконно, неморално, опасно, жестоко и т.н. в работата на Усилвателя. По дяволите, държавата, дето си пъха навсякъде носа.

Това му бе лошото на успеха и придружаващата го известност — пораждаше обществено любопитство, професионална завист, съперничество сред равните. Ако бе останал независим изследовател, който работи в лабораторията по съня в Портландския щатски университет и второкласния кабинет в Уиламит Ист Тауър, най-вероятно никой нямаше да обърне внимание на неговия Усилвател, докато сам реши, че е готов за продажба. Щяха да го оставят да доизкусурява и усъвършенства своя уред и неговите приложения. Сега, когато вършеше най-интимната и деликатна част от своята работа — терапия на пациент с разстроена психика — властите взеха, та му натресоха някакъв адвокат, който няма да проумее половината от онова, което става, а другата ще разбере погрешно.

 

 

Адвокатът пристигна в 3:45 и Хейбър излезе енергично в приемната да го посрещне — всъщност да я посрещне — и да направи от самото начало впечатление на дружелюбен и сърдечен човек. Всичко минава по-добре, ако стане ясно, че не те е страх, готов си да сътрудничиш и си сърдечен човек. Когато при тях се появеше инспектор на МЗОСГ, мнозина лекари допускаха раздразнението им да проличи, а такива не получаваха много държавни субсидии.

Не се оказа лесно да си сърдечен и топъл с тази адвокатка. Тя дрънчеше и щракаше. Голяма месингова закопчалка на чантата, тежки медни и месингови украшения, които дрънчаха, обувки с метални капачета на токовете и огромен сребърен пръстен с ужасяващо грозно африканско изображение, смръщени вежди, суров глас, нищо освен потракване, подрънкване, прещракване… Десет секунди по-късно Хейбър започна да подозира, че, както подсказваше пръстенът, всичко това е маска — много шум и хъс, които говореха за кротост. Но това не му влизаше в работата. Никога нямаше да разбере жената зад маската и тя нямаше значение, стига да направи подходящо впечатление на адвокатката, г-ца Лилейч.

Може да не стана сърдечно, но поне не мина лошо; беше компетентна, беше вършила подобно нещо преди и си бе научила домашното за конкретната работа. Знаеше какво да пита и как да слуша.

— Този пациент, Джордж Ор — попита тя, — не е наркоман, нали? След триседмично лечение диагнозата е психично разстроен, така ли?

— Разстроен по смисъла на определението, дадено от Министерството на здравеопазването. Дълбоко разстроен с изкуствена ориентация в действителността, но се подобрява при сегашното лечение.

Тя носеше касетофон и записваше всичко; в съответствие със закона, апаратчето писукаше на всеки пет секунди.

— Ще бъдете ли така добър да опишете лечението, което прилагате в този случай пийп и да обясните ролята, която уредът ви играе в него? Не ми казвайте как пийп работи, това се съдържа в доклада ви, а какво прави. Пийп например по какво се различава приложението му от Електросън или от електродния шлем?

— Е, както знаете, тези уреди генерират различни нискочестотни импулси, които стимулират нервните клетки в мозъчната кора. Сигналите са обобщени, ако мога да се изразя така — въздействието им върху мозъка се получава по начин, подобен в основата си на стробоскопични светлини в критичен ритъм или пък аурален стимул от рода на барабанен бой. Усилвателят подава специфичен сигнал, който може да бъде уловен от специфична област. Така например, субектът може да бъде обучен да продуцира по желание алфа-ритъм, но Усилвателя може да го индуцира у него дори и когато той е в състояние, което нормално не води до алфа-ритъм. През подходящо поставени електроди той подава 9-цикличен алфа-ритъм и мозъкът може за секунди да го приеме и да започне на свой ред да подава алфа-вълни с постоянството на дзенбудист в транс. По същия начин и с по-голяма полза може да се индуцира всяка фаза на съня, с типичните си цикли и локална активност.

— Ще стимулира ли центъра на насладата или центъра на говора?

О, този моралистки блясък в окото на човека от Американското дружество за граждански свободи, който просветва винаги, когато се стигне до въпроса за центъра на насладата! Хейбър прикри иронията и раздразнението си и отвърна дружелюбно и откровено:

— Не. Виждате ли, той не е като ЕСМ. Не прилича на електро- или химиостимулиране на който и да е център; не е свързан с каквато и да е намеса в специалните области на мозъка. Само предизвиква промяна в цялостната мозъчна дейност, преминаване в друго негово естествено състояние. Прилича донякъде на заразителен ритъм, който кара краката ви да потропват. Така мозъкът влиза в желателното за лечение или изследователска работа състояние и го поддържа. Нарекох го Усилвателя, за да подчертае нетворческата му функция. Нищо не се налага отвън. Сънят, индуциран от Усилвателя, е точно и буквално онзи тип и качество, който е присъщ на конкретния мозък. Разликата между него и апаратите за електросън е същата, каквато и между личния шивач и конфекцията. Дявол да го вземе, разликата между него и имплантирането на електроди е каквато съществува между скалпела и бойния чук!

— Но как изработвате стимулите, които използвате? Например пийп дали записвате алфа-ритъм на един субект, за да го използвате при друг?

Избегна този момент, но не с намерение да лъже, разбира се. Просто нямаше смисъл да говори за изследването докато не е извършено и поверено; би могъл да остави погрешно впечатление у неспециалиста. Поде отговора си с лекота, доволен да чува собствения си, вместо нейния сопнат глас, подрънкването на украшенията й и писукането на касетофона; странно, че чуваше дразнещите леки шумове само докато тя говореше.

— Отначало използвах обобщена комбинация от стимули, извлечени от записите на много субекти. Пациентката с депресия, за която споменавам в доклада, бе успешно излекувана по този начин. Но ефектът беше прекалено случаен и непредсказуем и това не ми харесваше. Започнах да експериментирам. Върху животни, разбира се. Котки. Ние, изследователите на съня, обичаме котките; те спят много! Е, установих, че при животните най-обещаващата насока е да се използват ритми, записани преди това от собствения мозък на субекта. Един вид автостимулиране посредством записи. Онова, което търся, е специфичното, нали разбирате. Мозъкът ще реагира веднага и спонтанно на собствения си алфа-ритъм. Но естествено — пред другата насока на изследване също се разкриват терапевтични перспективи. Може би ще е възможно върху шаблона на пациента постепенно да се насложи друг — по-здрав или завършен. Записан преди това от същия субект или дори от друг. Това би могло да се окаже невероятно полезно в случаи на мозъчни увреждания, кръвоизливи, травми; да помогне на повредения мозък да възстанови старите си функции по нови канали — нещо, което той се бори дълго и трудно да постигне сам. Би могло да се използва да „научи“ ненормално функциониращ мозък на нови дейности и т.н. Засега обаче всичко това са догадки и, разбира се, ако се върна към изследвания в тази посока — ще се пререгистрирам в МЗОСГ. — Говореше чистата истина. Не се налагаше да споменава, че прави изследвания в тази насока, тъй като до момента далеч не бяха завършени и само щяха да бъдат погрешно разбрани. — Може да се каже, че формата на автостимулиране посредством записи, която използвам при тази терапия, не въздейства върху пациента извън времето, докато уредът е работил: пет-десет минути. — Той знаеше повече тънкости за професията на всеки адвокат от МЗОСГ, отколкото тя за неговата; забеляза как кимна леко при последното изречение; то беше точно в нейната област.

Но след това тя попита:

— А какво прави тогава?

— Да, тъкмо бях стигнал дотам — рече Хейбър и бързо промени тона си, тъй като раздразнението му бе почнало да прозира. — В случая имаме субект, който се бои да сънува — онирофоб. Лечението ми е в основата си просто, в класическата традиция на съвременната психология. У пациента се предизвиква изкуствен сън в условия на контрол; съдържанието и емоционалния афект се манипулират с хипнотично внушение. Субектът се учи, че може да спи спокойно, приятно и т.н., положително привикване, което ще го освободи от фобията му. Усилвателят е идеалният уред за тази цел. Той гарантира, че пациентът ще сънува като предизвиква, а сетне усилва собствената типична активност в делта-фазата. На даден субект може да са му нужни до час и половина да премине през различните фази на нормалния сън и да достигне самостоятелно делта-фазата. Още е непрактично от гледна точка на дневните терапевтични сеанси. Тъй като по време на дълбокия сън силата на хипнотичните внушения за съдържанието на съня може частично да се изгуби. Но не е желателно; от съществено значение е, докато се лекува, да няма лоши сънища, да няма кошмари. Така че Усилвателят едновременно спестява време и ми гарантира фактора сигурност. Терапията би могла да се осъществи и без него, но вероятно би отнела месеци; с негова помощ очаквам, че ще са ми нужни няколко седмици. В подходящи случаи може да се окаже, че ми спестява толкова време, колкото хипнозата при психоанализата и привикването.

Пийп обади се касетофонът на адвокатката, а собственият му настолен интерком рече Бонг с мек, богат, авторитетен звук. Слава на Бога:

— Ето го и нашият пациент. Сега, г-це Лилейч, предлагам да се запознаете с него и ако желаете — да побъбрим, сетне вие може би ще се оттеглите в ей онова кожено кресло в ъгъла, нали? Присъствието ви не би трябвало да има някакво значение за пациента, но ако непрестанно му се напомня за него, би могло да забави много нещата. Това е личност в доста тежко състояние на тревога, с тенденция да тълкува събитията като застрашаващи го и с изградена система от защитни заблуди — както ще забележите. А, да, изключете касетофона, така, един терапевтичен сеанс не бива да се записва. Добре. Да, здравей, Джордж, влез! Това е г-ца Лилейч, наблюдател от МЗОСГ. Дошла е да види Усилвателя в действие.

Двамата се ръкуваха по възможно най-комично официален начин. Трак-дрън, прошумяха гривните на адвокатката. Контрастът развесели Хейбър — рязката, свирепа жена и кроткият, безхарактерен мъж. Нямаха нищо общо помежду си.

— А сега — започна той, изпитвайки удоволствие, че командва парада, — предлагам да се заемем с работа, освен ако не си наумил нещо специално, за което искаш да разговаряш преди това, Джордж. — С привидно лишени от настойчивост движения ги разпределяше — Лилейч на креслото в далечния ъгъл, Ор — на кушетката. — Добре, хайде тогава. Да изкараме един сън. Който, между другото, ще представлява доказателство за МЗОСГ, че Усилвателя не кара ноктите на краката да падат, не вкоравява артериите, не размества чивиите и наистина няма някакви странични явления, освен може би известно компенсаторно намаляване на сънищата през тази нощ. — Когато свърши изречението, посегна и сложи почти небрежно дясната си ръка на гърлото му. При докосването Ор се отдръпна, сякаш никога преди не е бил хипнотизиран. Сетне се извини.

— Съжалявам. Посегнахте към мен така внезапно.

Наложи се да го хипнотизира отново напълно, като приложи метода на вагусно-каротидната индукция, който, разбира се, беше напълно законен, но доста по-драматичен, отколкото Хейбър би искал да използва пред наблюдател от МЗОСГ; страшно го доядя на Ор, у когото през последните пет-шест сеанса долавяше нарастваща съпротива. След като го хипнотизира, пусна записаната от самия него лента, с всички досадни повторения на задълбочаващия се транс и постхипнотичното внушение: „Сега си спокоен и отпуснат. Потъваш все по-дълбоко в транс“ и т.н., и т.н. Докато записът течеше, се върна на бюрото си и започна да прехвърля бумаги със спокоен, сериозен вид, без да обръща внимание на Лилейч. Тя стоеше мирно, защото знаеше, че хипнотичният шаблон не бива да се нарушава; гледаше през прозореца към панорамата, небостъргачите на града.

Най-сетне Хейбър спря лентата и намести електродите на главата на Ор.

— Сега, докато те прикачвам, да поговорим за това, какъв сън ще сънуваш, Джордж. Съгласен си да го обсъдим, нали?

Пациентът бавно кимна.

— Когато беше тук последния път, стана дума за онова, което те тревожи. Ти каза, че харесваш работата си, но не ти е приятно да пътуваш с метрото до службата. Все се чувстваш притиснат — приклещен, натъпкан с останалите. Чувстваш се сякаш няма накъде да се обърнеш, сякаш не си свободен.

Направи пауза, а пациентът, който беше неизменно сдържан, най-сетне отвърна едносрично: „Пренаселеност.“

— Хм, това беше думата, която употреби. Това беше твоя дума, твоя метафора за чувството, че ти липсва свобода. Добре, нека сега я обсъдим. Знаеш, че още през осемнайсети век Малтус биел тревога за нарастването на населението; а преди около трийсет-четирийсет години имало друг пристъп на паника по този въпрос. И наистина населението нарасна, но предвижданите ужаси просто не се състояха. Нещата не са така зле както твърдяха, че ще са. Ние, тук в Америка, сме си добре, а ако в някои отношения се налага жизненият ни стандарт да е по-нисък, в други е по-висок от този преди едно поколение. А дали прекаленият страх от пренаселеността — претъпкаността отразява не външна действителност, а вътрешно състояние на съзнанието. Какво означава това да се чувстваш притиснат, когато не си? Може би, че те е страх от човешки контакт — да си близо до хора или да те докосват. Затова си намерил един вид извинение да държиш действителността на разстояние. — ЕЕГ-то работеше, а докато говореше, включи връзките с Усилвателя. — Е, Джордж, ще поговорим още малко, а когато произнеса ключовата дума „Антверпен“ ще заспиш; когато се събудиш, ще се чувстваш освежен и бодър. Няма да си спомняш какво казвам сега, но ще си спомняш съня. Ще бъде ярък и приятен, резултатен сън. Ще сънуваш за това, което те тревожи, пренаселеността — ще сънуваш, че всъщност не това те тревожи. В края на краищата човек не може да живее сам; най-лошият вид затвор е единочката! Ние имаме нужда от хора около себе си. Да ни помагат, да им помагаме, да се съревноваваме с тях, да правят ума ни по-остър. — И т.н., и т.н.

Присъствието на адвокатката много му пречеше да се прояви; трябваше да формулира всичко с помощта на абстрактни понятия; вместо просто да каже на Ор какво да сънува. Разбира се, не фалшифицираше метода си, за да заблуди наблюдателя; просто той все още не беше установен. Променяше го от сеанс на сеанс, търсейки сигурен начин да внуши точния сън, който искаше, и неизменно се натъкваше на съпротива. Понякога му се струваше, че тя се дължи на прекомерно буквалното протичане на първичния мисловен процес, а друг път — на определена липса на участие от страна на съзнанието на Ор. Каквото и да пречеше, сънят никога не излизаше такъв, какъвто го искаше Хейбър, и този неопределен, абстрактен начин да се прави внушението можеше да свърши същата работа, както и всеки друг. Може би нямаше да предизвика толкова несъзнателна съпротива у Ор. Даде с ръка знак на адвокатката да дойде и да наблюдава екрана на ЕЕГ-то, към който тя се бе загледала от своя ъгъл, и продължи:

— Ще сънуваш сън, в който няма да се чувстваш притеснен, притиснат. Ще сънуваш цялата свобода на движение, която съществува по света, всичката свобода да се придвижваш.

Най-накрая рече: „Антверпен!“ и посочи към записите на ЕЕГ, та Лилейч да види почти незабавната промяна.

— Ето един високоволтен връх, ето друг… Сънни вретена. Вече навлиза във втората фаза на обикновения сън, нормалния сън, какъвто ще е там терминът, на който сте се натъквали, спането без ярки сънища, което настъпва между делта-фазите през цялата нощ. Но аз няма да го оставя да навлезе в дълбока четвърта фаза, тъй като той е тук да сънува. Включвам Усилвателя. Не изпускайте тези криви от очи. Виждате ли?

— Като че ли се събужда отново — промърмори със съмнение тя.

— Точно така! Но не се събужда. Погледнете го.

Ор лежеше по гръб, главата му беше паднала малко назад, така че късата му, руса брада стърчеше; беше дълбоко заспал, но около устните му се забелязваше напрежение; той дълбоко въздъхна.

— Виждате ли как трептят очите му под клепачите? Ето как за първи път през трийсетте години улавят феномена на сънуването; дълго време го наричали сън с бързо движение на очите, РЕМ. Но работата е далеч по-сложна. Това е третото състояние на съществуването. Цялата му автономна система е напълно мобилизирана, както би била във вълнуващ момент от живота му в будно състояние; но мускулният тонус е нулев, големите мускули са отпуснати повече, отколкото при обикновения сън. Всичките области в кората, подкорието, хипокампа и средния мозък са така активни, както и в будно състояние, докато при обикновения сън не са. Дишането и кръвното налягане са повишени до равнищата в будно състояние, а дори и по-високи. Ето, напипайте пулса. — Той постави пръстите й върху отпуснатата китка на Ор. — Осемдесет или осемдесет и пет удара в минута. Каквото и да сънува, е същинска бомба…

— Искате да кажете, че сънува? — попита Лилейч, изпълнена с благоговение.

— Точно така.

— Всички тези реакции нормални ли са?

— Напълно. Ние всички го правим по четири-пет пъти всяка нощ, поне за по десет минути. На екрана виждате нормалното за делта-фазата ЕЕГ. Единствената аномалия или особеност, както може би ще успеете да доловите, е този висок връх през графиката, един вид ефект на мозъчна буря, каквато не съм виждал на ЕЕГ от делта-фаза. Тя напомня ефекта, който се наблюдава на енцефалограми на хора, заети с определен вид тежък труд: творчество или изпълнителско изкуство, рисуване, писане на поезия, дори при четене на Шекспир. Все още не зная какво прави този мозък в подобни моменти. Но Усилвателя ми дава възможност да ги наблюдавам систематично и да ги анализирам.

— Няма вероятност този ефект да се причинява от уреда, така ли?

— Не. — Всъщност се бе опитал да стимулира мозъка на Ор със запис на един от тези върхове, но полученият в резултат на опита сън се оказа несвързан, миш-маш от съня, по време на който Усилвателя записа върха. Нямаше нужда да говори за експерименти с неубедителен край. — Сега е навлязъл дълбоко в съня си, дори ще изключа Усилвателя. Проследете дали ще забележите кога съм прекратил подаването. — Тя не успя. — Може би все пак ще ни осигури мозъчна буря, не изпускайте от око линиите. Може би ще го доловите първо в тета-ритъма, ей там, от хипокампа. Без съмнение се наблюдава и в други мозъци. Нищо ново. Ако успея да установя кои други мозъци, в какво състояние, може би ще съм в състояние да определя много по-точно каква е бедата на този субект; може би се дължи на психичния или неврофизиологичен тип, към който принадлежи. Виждате ли възможностите, които предлага Усилвателя за научни изследвания? Никакво въздействие върху пациента, извън това, че временно поставя мозъка в онова нормално състояние, което лекарят иска да наблюдава. Вижте го! — Разбира се, тя пропусна върха; изисква се практика да следиш записите на ЕЕГ на променящ се екран. — Изгоря му бушона. Все още сънува… Е, сега ще ни го разкаже. — Не успя да продължи. Устата му пресъхна. Почувства го: изместването, идването, промяната.

И жената я почувства. Изглеждаше изплашена. Хванала тежката месингова огърлица близо до врата като талисман, тя гледаше поразена, шокирана, ужасена навън през прозореца.

Не го бе очаквал. Смяташе, че само той ще долови промяната.

Но тя го бе чула да казва на Ор какво да сънува, беше седяла до сънуващия, намираше се, също като него, в центъра. И също като него се бе обърнала да погледне през прозореца към изчезващите небостъргачи, които избледняваха като в сън, без да оставят нищо след себе си, невеществените километри жилищни квартали да се разсейват като пушек от вятъра, град Портланд, който преди годините на Епидемията имаше население от един милион души, но само сто хиляди сега, по време на Възстановяването; като всички американски градове — една безразборна бърканица, но обединен от възвишенията си и от замъглената река със седемте й моста, старата четирийсет и два етажна сграда на Фърст нешънъл банк, която доминираше очертанията на центъра, и далеч отвъд, над всичко, безоблачните и бледи планини…

Тя видя всичко това да се случва. А той осъзна, че никога, нито за миг, не си е представял, че наблюдателят от МЗОСГ би могъл да го види. Не съществуваше като възможност, не бе и помислил за нея. А това подсказваше, че той самият не бе вярвал в промяната, в онова, което вършеха сънищата на Ор. Макар че го бе почувствал, видял с объркване, страх и възторг дузина пъти дотогава; че бе видял как конят се превърна в планина (ако човек може да вижда как една действителност припокрива друга), да бе експериментирал с резултатната мощ, която имаха сънищата на Ор, макар да ги използваше от близо месец вече, все пак не бе повярвал на онова, което ставаше.

През целия днешен ден, от идването си на работа, не помисли за това, че преди седмица не беше директор на Орегонския институт по онирология, защото такъв институт не съществуваше. От миналия петък такъв институт имаше вече от година и половина. А той бе неговият създател и директор. Това беше факт за всеки от персонала, за колегите му от Медицинския факултет и за държавата, която осигуряваше средствата, и той, също като останалите, го бе приел напълно за единствената действителност. Беше потиснал спомена, че до миналия петък нещата не стояха така.

Този беше далеч най-успешният сън на Ор. Започна в стария му кабинет отвъд реката, под проклетия фототапет с връх Худ, и завърши в този кабинет… а той беше там, видя как стените около него се променят, знаеше, че светът се е преобразил и го бе забравил. Забравил го бе напълно, до степен, че дори не се запита дали ще е възможно някой друг, трети човек, да преживее същото.

Как ще се отрази това на жената? Дали ще разбере, дали ще полудее, какво ще направи? Ще запази ли също като него и двата спомена, действителния и новия, стария и истинския?

Не биваше. Щеше да се набърка, да доведе други наблюдатели, да съсипе напълно експеримента, да срине плановете му. Ще я спре на всяка цена. Обърна се към нея, стиснал юмруци, готов за насилие.

Тя стоеше прикована на мястото си, сиво-синкава, с отворена уста. Беше зашеметена. Не можеше да повярва на онова, което бе видяла през прозореца. Не можеше и не го вярваше.

Изключителното физическо напрежение напусна донякъде Хейбър. Беше до голяма степен сигурен, че така, както изглежда, е объркана и травматизирана и едва ли би могла да навреди. Но въпреки това трябваше бързо да действа.

— Ще поспи малко — рече той; гласът му звучеше почти нормално, макар и прегракнало, защото гърлото му беше стегнато. Нямаше представа какво ще каже, но се понесе напред; каквото и да е, само да развали магията. — Сега ще му оставя кратък период обикновен сън, не и много дълъг, инак няма добре да си спомня какво е сънувал. Хубав изглед, нали? Източните ветрове са от Бога пратени. През есента и зимата не виждам планините с месеци. Но се показват, когато облаците се разнесат. Орегон е чудно място. Най-незамърсеният щат от Съюза. Не е бил много разработен преди Кризата. Портланд тъкмо е започнал да се разраства в края на седемдесетте. Вие коренячка орегонка ли сте?

След минута тя кимна зашеметена. Ако не друго, то прозаичният му тон достигаше до нея.

— Аз съм родом от Ню Джърси. Когато бях дете, положението там стана ужасно, поради влошаване на околната среда. Просто невероятна по обем е работата, която трябваше да се извърши след Кризата, а и все още се върши: да се сриват строежи, да се почиства източния бряг. Насам пренаселеността и недостатъчните грижи за околната среда все още не са нанесли съществена вреда, освен може би в Калифорния. Екосистемата на Орегон остава все още непокътната. — Опасно беше да говори тъкмо по критичната тема, но не можеше нищо друго да измисли, сякаш някой го принуждаваше. Главата му беше препълнена и не успяваше да задържа два набора от спомени, две пълни информационни системи — едната, за истинския (вече не) свят с човешко население от близо седем милиарда и нарастващо в геометрична прогресия, и друга — за истинския (сега) свят с население под един милиард и все още нестабилен.

„О, Боже — помисли той, — какво направи Ор?“

Шест милиарда души.

Къде са те?

Но адвокатката не бива да разбере. Не бива.

— Ходили ли сте някога на изток, г-це Лилейч?

Тя го изгледа неопределено и отвърна:

— Не.

— То няма и смисъл. Ню Йорк е осъден във всички случаи, Бостън също; а във всеки случай бъдещето на страната ни е тук. Тук е леторасълът. Тук става каквото става, както казваха, когато бях момче! Впрочем питам се дали, между другото, познавате Дюи Фърт от тукашното управление на МЗОСГ?

— Да — отвърна тя, все още зашеметена, но започваше да реагира, да се държи сякаш нищо не се бе случило. През тялото на Хейбър премина тръпка на облекчение. Внезапно му се дощя да седне, да диша дълбоко. Опасността беше отминала. Тя отхвърляше невероятното преживяване. Сега се питаше: какво ми стана? Защо ли погледнах навън от прозореца, очаквайки да видя град с три милиона жители? Да не би да имам пристъп на побъркване?

Разбира се, помисли си Хейбър, човек, видял чудо, ще отхвърли свидетелството на очите си, ако другите край него не са го видели.

— Тук е задушно — рече той с някаква грижа в гласа си и отиде да погледне термостата на стената. — Държа топло; стар навик на изследовател на съня; по време на сън температурата на тялото пада, а не бива куп субекти или пациенти да хремясат. Но тукашното електрическо отопление е прекалено добро, става прекалено топло, прави ме да се чувствам гроги… Скоро трябва да се събуди. — Но той не желаеше Ор да си спомня съня ясно, да го разкаже, да потвърди чудото. — Мисля да го оставя още малко, не държа толкова да помни този сън, а освен това вече е в третата фаза на съня. Нека остане в нея докато довършим разговора си. Има ли нещо друго, за което бихте желали да попитате?

— Не. Не, струва ми се. — Дрънкулките подрънкваха несигурно. Тя премигна, опитвайки се да се овладее. — Изпратете пълно описание на уреда си и как работи, както и за какво го използвате понастоящем, както и за получените резултати, нали знаете — на г-н Фърт, това ще е всичко… Патентован ли е уредът?

— Подал съм документи.

Тя кимна с думите:

— Може би си струва. — Беше се приближила неусетно, леко подрънквайки и потраквайки, до спящия мъж и сега стоеше и го гледаше със странно изражение на слабото си, кафяво лице.

— Необикновена професия имате — рече внезапно тя. — Сънищата; да следите как работят мозъците на хората; да им казвате какво да сънуват… Сигурно вършите голяма част от изследователската си работа нощем?

— Преди. Усилвателя би могъл да ни го спести донякъде; с него ще сме в състояние да предизвикаме сън, когато пожелаем и какъвто искаме да изучаваме. Но преди няколко години имаше период от тринайсет месеца, тогава така и не си лягах преди шест сутринта. — Засмя се. — Сега се хваля с това. Моят рекорд. Напоследък оставям хората ми да носят по-голямата част от товара на нощната смяна. Привилегия на средната възраст!

— Спящите са някак много далеч — обади се тя, все още загледана в Ор. — Къде се намират?

— Ето тук — отвърна Хейбър и почука екрана на ЕЕГ-то. — Ето тук, но без никаква комуникация. Това кара хората да гледат на съня като на нещо свръхестествено. Абсолютното уединение. Спящият обръща гръб на всички. „Мистерията на индивида е най-голяма в съня“, пише един от авторите в моята област. Но, разбира се, „мистерията“ е просто проблем, който все още не сме решили!… Трябва да се събужда вече… Джордж… Джордж… Събуди се, Джордж.

И той се събуди както обикновено, бързо, преминавайки от едно състояние в другото без пъшкане, празни погледи и унасяне. Седна и погледна първо г-ца Лилейч, сетне Хейбър, който беше махнал електродите от главата му. Изправи се, протегна се леко и отиде до прозореца. Застана там, загледан навън.

В позата, която беше заел, едва ли не за миг, се почувства някаква необикновена увереност — беше съвършено неподвижен, сякаш бе център на нещо. Приковани, Хейбър и жената мълчаха.

Ор се обърна, изгледа Хейбър и попита:

— Къде са те? Къде отидоха всички те?

Хейбър видя как очите на жената се разтвориха широко, видя в нея да се надига напрежението и разбра опасността. Да приказва, трябва да приказва!

— Доколкото съдя по ЕЕГ-то — рече той и чу собствения си глас да звучи плътно и топло, такъв, какъвто го искаше, — току-що сънува много наситен сън, Джордж. Не бе приятен; всъщност беше едва ли не кошмар. Първият „лош“ сън, който си имал тук. Така ли е?

— Сънувах Епидемията — рече Ор и потрепери от глава до пети, сякаш се готвеше да повърне.

Хейбър кимна. Седна на бюрото си. Със странното си послушание, със своята склонност да върши привичните и приемливи неща, Ор дойде и седна срещу него в голямото кожено кресло за посетители и пациенти.

— Трябваше да преодолееш наистина труден момент и превъзмогването не стана лесно. Така ли е? За първи път, Джордж, те накарах да се справиш с действителна тревога в съня си. Този път по мое указание, внушено под хипноза, ти се зае с един от по-дълбоко залегналите елементи от психическото ти заболяване. Оказа се не лесно, нито приятно. Всъщност този сън беше страшен, нали?

— Помните ли годините на Епидемията? — попита Ор, не агресивно, но с оттенък на нещо неприсъщо в гласа му. Дали беше сарказъм? Сетне обърна поглед към Лилейч, която се бе оттеглила на креслото си в ъгъла.

— Да, помня ги. Вече бях зрял мъж, когато се разрази първата епидемия. Бях на двайсет и две години, когато в Русия направиха първите съобщения, че химичните замърсители в атмосферата се комбинират и образуват вирулентни канцерогени. Следващата вечер оповестиха болничната статистика от Мексико сити. После установиха инкубационния период и всички започнахме да броим. Да чакаме. Възникнаха безредици, имаше сексуални оргии, развихриха се Оркестрите на Страшния съд и Комитетите за бдителност. И родителите ми умряха същата година. Съпругата ми на следващата. Двете ми сестри и децата им след това. Всички, които познавах. — Хейбър разпери ръце. — Да, помня онези години — рече мъчително той. — Спомням си ги, когато трябва.

— Те решиха проблема с пренаселеността, нали? — попита Ор и този път остротата в тона му ясно се усещаше. — Успяхме.

— Да. Те успяха. Сега няма пренаселеност. А имаше ли друго решение, извън ядрената война? Сега няма непрестанен глад в Южна Америка, Африка и Азия. Когато транспортните канали бъдат напълно възстановени, няма да има дори и отделни гладуващи райони, каквито все още са останали. Казват, че една трета от човечеството все още си ляга гладно вечер, но през 1980 са били 92%. Сега по Ганг няма наводнения, предизвикани от задръствания с трупове на умрели от глад. Няма белтъчна недостатъчност и рахит сред децата на работниците в Портланд, Орегон. А имаше — преди Кризата.

— Епидемията — поправи го Ор.

Хейбър се приведе над голямото бюро и попита:

— Джордж. Кажи ми. Пренаселен ли е светът?

— Не е — отвърна мъжът. Хейбър помисли, че се смее и малко стреснат се отдръпна назад; после осъзна, че очите на Ор са така странно лъскави от сълзите в тях. Беше близо до нервен срив. Още по-добре. Ако се срине, адвокатката ще бъде по-малко склонна да повярва на онова, което говори и съвпада с някакъв неин спомен.

— Но преди половин час беше дълбоко обезпокоен, разтревожен, Джордж, защото смяташе, че пренаселеността е заплаха, надвиснала над цивилизацията, над цялата земна екосистема. Не очаквам тази тревога да си е отишла, далеч не. Но според мен се е променило качеството й, тъй като си я преживял на сън. Сега разбираш, че тя не се основава на действителността. Тревогата продължава да съществува, но с една разлика — вече знаеш, че е ирационална, че се причинява по-скоро от вътрешно желание, отколкото от външната действителност. Но сме едва в началото. Добро начало. Дяволски много постигнахме за един сеанс, с един сън! Съзнаваш ли го? Сега вече имаш за какво да се заловиш и да се справиш с всичко. Излезе отгоре на нещо, което тежеше върху теб, смазваше те, караше те да се чувстваш притиснат и приклещен. Оттук нататък борбата ще е по-равностойна, защото си по-свободен. Не го ли чувстваш? Не се ли чувстваш още сега, вече, поне мъничко по-малко притеснен?

Ор погледна него, сетне отново адвокатката. Не каза нищо.

Настъпи продължително мълчание.

— Изглеждаш изтощен — обади се Хейбър, символично потупвайки го по рамото. Искаше да успокои Ор, да го върне към обикновеното му безлично състояние, в което не би набрал смелост да каже пред трети човек нещо за способностите, които има насън или да го накара да се срине, да се държи като очевидно ненормален. Но той не изпадаше в нито едно от тези състояния. — Ако тук, в ъгъла, не се таеше представител на МЗОСГ, щях да ти предложа чаша уиски. И все пак да не превръщаме един лечебен сеанс в запой, а?

— Не искате ли да чуете за съня?

— Ако ти искаш.

— Погребах ги. В един от големите ровове… когато бях на шестнайсет години, след като си отидоха нашите, работих в Корпуса за погребение… Само дето в съня хората бяха все голи и изглеждаха като умрели от глад. Планини от трупове. Трябваше всички да ги погреба. Все ви търсех, но ви нямаше.

— Не — заговори успокоително Хейбър, — аз все още не съм се появявал в сънищата ти, Джордж.

— О, да. С Кенеди. И като кон.

— Така е, в самото начало на терапията — отвърна Хейбър, отклонявайки темата. — Та значи в този сън си използвал действителен спомен от преживяното…

— Не. Никога не съм погребвал никого. Никой не е умрял от Епидемията. Не е имало никаква епидемия. Всичко е в моето въображение. Сънувах го.

Да го вземат дяволите ситното, глупаво копеле! Изплъзнало се е от контрол. Хейбър наклони глава и не се намеси, запази толерантно мълчание. Нямаше какво друго да направи, защото с една по-енергична реакция би могъл да събуди подозрението на адвокатката.

— Казахте, че помните Епидемията; но не помните ли също така, че никаква епидемия не е имало, че никой не е ставал жертва на предизвикан от замърсяването на въздуха рак, че населението просто продължаваше да расте ли расте? Не? Не си го спомняте? А вие, г-це Лилейч, не помните ли и двете неща?

В този момент Хейбър се изправи:

— Съжалявам, Джордж, но не мога да допусна г-ца Лилейч да бъде въвлечена в това. Няма необходимата квалификация. Няма да е редно да ти отговори. Това е психиатричен сеанс. Тя е тук да наблюдава Усилвателя и нищо повече. Принуден съм да настоя.

Ор побеля; лицевите му кости изпъкнаха. Остана да седи втренчен в Хейбър. Нищо не каза.

— Възникна проблем и се боя, че има само един начин да го решим. Да разсечем гордиевия възел. Не се обиждате, г-це Лилейч, но както виждате, проблемът сте вие. Навлязохме във фаза на диалога, на която не може да присъства трети човек, дори и да не взема участие. Най-добре ще е да прекратим. Веднага. Започваме отново утре в четири. О’кей, Джордж?

Ор се изправи, но не тръгна към вратата.

— Идвало ви е някога на ум, д-р Хейбър — спокойно, но леко запъвайки се продължи да говори той, — че може, може да има и други хора, които сънуват като мен? Че действителността бива непрекъснато променяна изпод нас, подменяна, подновявана — само дето не знаем за това? Знае го само сънуващият и запознатите със съня му. Ако е така, според мен имаме късмет, че не знаем. И без това нещата са толкова неясни.

Мило, неангажирано, говорейки му успокоително, Хейбър го подбутна към вратата и го изведе през нея.

— Натъкнахте се на кризисен сеанс — рече той на Лилейч, след като затвори вратата зад Ор. Изтри потта от челото си, позволи на умората и тревогата да се проявят в израза и гласа му. — Брей! Как можа точно в такъв ден да присъства наблюдател!

— Беше изключително интересно — каза тя и гривните й леко потракаха.

— Не е безнадежден — рече Хейбър. — Сеанс като този оставя и мен доста потиснат. Но той има шанс, действителен шанс, да се измъкне от системата от заблуди, в която се е оплел, от този ужасен страх да сънува. Бедата е, че системата е сложна и в нея се е хванало едно неглупаво съзнание; то заплита прекалено бързо нови мрежи, в които да се оплете… Да бяха го изпратили за лечение преди десет години, когато е бил още тийнейджър; но, разбира се, възстановяването преди десет години едва бе започнало. Дори и преди година, преди да е започнал да влошава цялостната си ориентация в действителността с наркотици. Но той се опитва и продължава да се старае; и може би все пак ще победи и ще постигне здравословна адаптация към реалността.

— Но нали казахте, че не е психопат — забеляза Лилейч с известно съмнение.

— Правилно. Казах, разстроен. Разбира се, ако се срине, ще се срине напълно; вероятно по линията на кататоничната шизофрения. Разстроената личност не е в по-малка степен податлива на психоза от нормалната. — Повече не можеше да говори, думите засядаха в гърлото му и се превръщаха в сухи късчета глупости. Изпитваше чувството, че в продължение на часове е бълвал порой от безсмислици и сега повече не може да ги овладее. За щастие очевидно и на г-ца Лилейч й беше дошло много; тя потрака, пощрака, ръкува се и си отиде.

Хейбър отиде първо при касетофона, който записваше всички терапевтични сеанси, скрит зад панел на стената, близо до кушетката — записващи устройства, които не сигнализират, бяха специална привилегия на психотерапевтите и на Разузнавателното управление. Изтри записа от последния час.

Седна на стола зад голямото дъбово бюро, отвори най-долното чекмедже, извади чаша и бутилка и наля яка порция бърбън. Боже мой, допреди половин час нямаше никакъв бърбън — вече от двайсет години! Трябваше да се изхранват седем милиарда гърла и зърното стана прекалено ценно, за да се превръща в алкохол. Нямаше друго освен заместител на бира или (за един лекар) абсолютен спирт — точно това стоеше допреди половин час в бутилката в бюрото му.

Отпи половината от налятото на една глътка, сетне направи пауза. Погледна навън. След известно време се изправи и застана пред прозореца, от който се откриваше гледка към покривите и дърветата. Сто хиляди души. Вечерта започваше да скрива спокойната река, но планините стърчаха огромни и ясни, далечни, очертани на водоравните лъчи светлина високо горе.

— За един по-добър свят! — рече д-р Хейбър, вдигайки чаша към своето творение и довърши уискито си с продължителна, ароматна глътка.

Бележки

[1] Лао Дзъ — един от основателите на таоизма, съвременник на Конфуций (551–479 г. пр.н.е.), но по-стар от него, предполагаем автор на книгата „Пътят и силата му“. — Б.пр.