Майк Лосън
Вторият периметър (35)

34

— Какво още не ви е ясно? — попита Глен Харис.

Даян Карлучи седеше зад едрия агент и внимателно изчиташе показанията на Кармоди. Демарко забеляза, че си води бележки в полето на разпечатката, вероятно подготвяйки се за следващия разпит. Тази жена несъмнено бе умна и педантично прецизна, но в момента Демарко се дразнеше, че изобщо не му обръща внимание. Разбира се, тя нямаше как да го подкрепи срещу шефа си и той отлично съзнаваше това.

— Искам да си изясня този въпрос докрай, след което веднага ще престана да ви досаждам — отвърна той.

— Ние ще изясним този въпрос! — отсече Харис. — И после ще ви уведомим.

— Няма да стане — поклати глава Демарко. — Искам да говоря с него още сега.

Харис опря огромните си длани на бюрото и бавно се изправи. Беше с трийсет сантиметра по-висок от Демарко.

— А какво ще направите, ако ви откажа този разговор?

Ще звънна на тате, помисли си Демарко, но на глас каза друго:

— Смятате ли, че вашият директор ще се зарадва, ако отново му се обади председателят? — Погледна часовника си и продължи: — Имам чувството, че Махоуни вече е понаправил главата. По това време винаги е така. Ако му звънна да се оплача, че ми създавате трудности… хм… Трябва да ви кажа, че този човек има много лошо пиянство.

Всъщност изобщо не беше така, но Харис нямаше как да го знае.

— Адски ги ненавиждам такива политически трапери! — изръмжа агентът, но раменете му се отпуснаха в знак на примирение. — Преди година получих предложение да стана шеф на полицията в Ларами, където съм се родил и израснал. Но лично директорът ме помоли да остана заради растящата терористична заплаха. Трябваше да го пратя по дяволите, ама…

Още преди Демарко да изрази съчувствието си, макар и почти напълно фалшиво, агентът рязко се завъртя към Даян.

— Карлучи! Ще присъстваш на разговора между този човек и Кармоди!

— Слушам, сър.

Демарко се обърна към вратата, но гласът на Харис го спря.

— Демарко — прогърмя той. — Това име ми е познато. Едно време служех в Ню Йорк и там се подвизаваше мафиот с името Демарко. Убиха го само месец след като постъпих… Имате ли някаква роднинска връзка с него?

— Не — отговори Демарко.

Даян Карлучи внимателно изучаваше обувките си.

— Наистина ли се връщаш във Вашингтон, след като разпиташ Кармоди? — попита Даян Карлучи, докато крачеха към килията.

— Да. Но това не пречи да вечеряме заедно.

— Не, Джо. Все още имам бъдеще в Бюрото, а точно в този момент Глен Харис ще изтълкува една вечеря с теб като побратимяване с врага.

— Прати го на майната му тоя Харис.

— Лесно ти е да го кажеш… Как те нарече Харис? „Политически трапер“?

— И тук греши, но както и да е. Какво ще кажеш за предложението? Измъкваш се от спалното след вечерна проверка и отиваме да ударим по едно…

Даян се засмя на вечерната проверка, но поклати глава.

— Няма да стане. В замяна на това имам добра новина за теб, жребецо. След месец ме връщат във Вашингтон за някакви опреснителни курсове. Ще бъда в Куонтико за около шест месеца.

Наистина е добра новина, помисли си Демарко. Много добра новина.

Кармоди лежеше на леглото и зяпаше в тавана. Изглеждаше вглъбен и замислен, без следа от самочувствието, демонстрирано по време на разпита. Всъщност не замислен, а тъжен. Имаше вид на човек, насочил поглед към миналото. Към по-добри и по-радостни дни. Че как другояче да изглежда? — леко въздъхна Демарко. Човекът е в затвора, по дяволите. Няма начин да не е тъжен.

Миг по-късно Кармоди усети присъствието им на вратата на килията и пъргаво се надигна.

— С какво мога да ви помогна?

В очите му отново се появи палавият блясък на човек, готов за игра.

— Имам само един въпрос — заяви Демарко. — Кой уби Дейв Уитфийлд?

— Лоша работа — промени се изражението на арестанта. — Това не биваше да се случва.

Каза го съвсем искрено.

— А защо се случи?

— Беше се вторачил в Нортън и Мълърин и не ги изпускаше от очи. В деня на убийството чул как Нортън съветва Мълърин да изпече някакъв диск.

— Кой го уби?

— Резидентът. Нортън ме предупреди, че Уитфийлд ги е разкрил, и аз му се обадих.

Демарко му повярва.

— А онзи свидетел, който видял Конран на улицата? Вярно ли е това, което твърди?

— Не. Аз му платих. Притиснете го и ще си признае. — Кармоди замълча за момент, после добави: — Освен ако вече не се е преселил в отвъдното…

В очите му отново се появи онова особено изражение. Очевидно се притеснява от вероятната смърт на лъжесвидетеля, помисли си Демарко.

— Добре — въздъхна той. — Това беше всичко, което исках да чуя. Всъщност имам още един въпрос: онзи Бери във Вашингтон, който ви е възложил реорганизацията на учебната програма… И него ли отстранихте?

— Не. Той беше пияница. Наистина е изпуснал волана и се е фраснал в онова дърво.

— Но го подкупихте, за да получите поръчката, нали?

— Да — неохотно отвърна Кармоди.

Демарко не знаеше какво повече да пита.

— Имаш ли някакви въпроси, Даян? — обърна се към придружителката си той.

Тя поклати глава.

Обърна се към вратата, после изведнъж спря.

— За какво са онези фойерверки?

— Какви фойерверки? — с недоумение го погледна Кармоди.

— При претърсването на къщата открихме цяла кутия с фойерверки и играчки в мазето. За кого са?

— О, тези ли? За племенника ми. Забравил съм да му ги изпратя.

Даян Карлучи стрелна с поглед Демарко, после извади малък бележник и си записа нещо.