Агата Кристи
Безмълвният свидетел (20)

Двайсета глава
Повторно посещение в Литългрийн Хаус

Докато изминавахме десетте мили разстояние между Харчестър и Маркет Бейзинг, непрекъснато обсъждахме положението.

— Имате ли някакво основание, Поаро, за предположението, което изказахте?

— Имате предвид дали мис Аръндел е вярвала, че е унищожила последното си завещание? Не, mon ami, честно казано, не. Но трябва да разберете, че ми се стори необходимо да изразя някакво предположение! Мистър Първис е проницателен човек. Ако не бях подхвърлил нещо, той би се запитал защо изобщо се намесвам в този случай.

— Знаете ли на кого ми напомняте, Поаро?

— Не, mon ami.

— На жонгльор, който подхвърля много и различни по цвят топки. В един момент всичките се оказват във въздуха.

— Различните по цвят топки са различните лъжи, които говоря, така ли?

— Нещо такова.

— И мислите, че някой ден всички те ще се стоварят на главата ми?

— Не можете непрекъснато да ги държите във въздуха — отбелязах аз.

— Вярно е. Но ще дойде великият момент, когато ще започна да ги хващам една след друга, ще се поклоня и ще напусна сцената.

— Под звуците на гръмките ръкопляскания на публиката.

Поаро ме стрелна подозрително.

— Да, може и така да стане.

— Не научихме много от мистър Първис — отбелязах аз, за да се измъкна от опасната зона.

— Не, но мисля, че основните ни идеи се потвърдиха.

— И това потвърди думите на мис Лосън, че нищо не е знаела за завещанието до смъртта на старата дама.

— Според мен не получихме подобно потвърждение.

— Първис е посъветвал мис Аръндел да не й казва, а мис Аръндел е отговорила, че няма подобно намерение.

— Да, очевидно е така. Но има ключалки, приятелю, и ключове, които отключват заключените чекмеджета.

— Наистина ли допускате, че мис Лосън би подслушвала и би тършувала в нещата на мис Аръндел? — попитах го доста шокиран.

— Мис Лосън — усмихна се Поаро — не е обигран мошеник, mon cher. Знаем обаче, че е дочула един разговор, който не е трябвало да чуе. Имам предвид този, в който Чарлз и леля му са обсъждали въпроса за „светяване на маслото“ на стиснати роднини.

Съгласих се с него.

— Така че, виждате ли, Хейстингс, тя лесно би могла да дочуе разговора между мистър Първис и мис Аръндел. Той има хубав, звучен глас. Колкото до подслушването и тършуването — продължи Поаро, — правят го много повече хора, отколкото допускате. Затворените и страхливите като мис Лосън придобиват множество не особено почтени навици, които обаче им носят голяма утеха и им служат за развлечение.

— О, Поаро! — възнегодувах аз.

Той закима енергично с глава.

— Но, да, това е така, наистина е така.

Пристигнахме в хотела „При Джордж“ и наехме две стаи. После се отправихме към Литългрийн Хаус.

Когато позвънихме, Боб веднага отговори на предизвикателството. Спусна се през вестибюла, като лаеше яростно, и се хвърли към входната врата.

„Ще ви разкъсам! — сякаш казваше той. — Парче по парче! Ще ви науча как се влиза в тази къща! Само почакайте да ви докопам!“

Сред тази врява се чу успокоително мърморене:

— Ей сега, момче. Хайде, ти си добро кученце. Ела тук.

Хванат за каишката, Боб беше завлечен в дневната против волята му.

„Винаги провалят радостта на човека — като че ли мърмореше той. — От толкова дълго време за първи път имам възможността истински да уплаша някого. Копнея да забия зъбите си в нечий крак. Когато ме няма, за да те пазя, ще трябва да внимаваш.“

Вратата на дневната се затвори под носа му и Елън се затътри към входа.

— О, това сте вие, сър! — възкликна тя и широко отвори вратата.

По лицето й се разля видимо задоволство и вълнение.

— Моля, заповядайте, сър.

Влязохме във вестибюла. Зад вратата вляво се чуваше силно душене, прекъсвано от ръмжене. Боб се опитваше да ни „постави“ на място.

— Можете да го пуснете — предложих аз.

— Да, сър. Той наистина е добричък, ама вдига страшен шум и така се нахвърля върху хората, че ги плаши. Но все пак е надежден пазач.

Тя отвори вратата на стаята и Боб се изстреля от нея като оръдейно гюле.

„Кой е? Къде са? О, ето ви! Боже мили, не мога да си спомня… Подуш… подуш… подуш… Дълго изсумтяване. Ама, разбира се! Ние се познаваме!“

— Здравей, старче! — поздравих го аз. — Как е?

Боб бясно замаха с опашка.

„Добре, благодаря. Нека само да проверя… — и той продължи да души. — Май наскоро сте си говорили с някой шпаньол. Подушвам го. Мисля, че са глупави кучета. А това какво е? Котка? Интересно. Ех, да беше тук! Щяхме да си устроим такова състезание! Хм… не е лош този бултериер.“

След като установи точно посещенията, които бях правил при приятели с кучета, той прехвърли вниманието си към Поаро. Усети миризмата на бензин и сърдито се отдалечи.

— Боб — повиках го аз.

Той ме погледна през рамо.

„Всичко е наред. Зная какво правя. След минутка се връщам.“

— Къщата не е подготвена за гости. Надявам се, че ще ме извините… — и Елън се забърза към дневната и започна да отваря капаците на прозорците.

— Чудесно, чудесно — каза Поаро, като я последва и седна.

Тъкмо се канех и аз да вляза, когато отнякъде се появи Боб с топка в уста. Изтича по стълбите и се настани най-горе, като държеше топката си между лапите. Опашката му бавно се помръдваше.

„Хайде — подкани ме той. — Хайде. Нека поиграем.“

Интересът ми към разследването за миг изчезна и ние поиграхме малко. После се почувствах виновен и побързах към дневната.

Поаро и Елън бяха погълнати от темата за болести и лекарства.

— Малки бели хапчета, сър, това е всичко, което вземаше. Пиеше по две-три след всяко ядене според указанията на доктор Грейнджър. О, да, чувстваше се много добре от тях. Бяха едни такива дребни. А после мис Лосън донесе някакво друго лекарство, на което много вярваше. Май бяха капсулите за черен дроб на доктор Лъфбъро. Навсякъде можете да видите реклами за тях.

— И от тези капсули ли вземаше?

— Да. Мис Лосън й ги донесе и я увери, че ще й подействат добре.

— Доктор Грейнджър знаеше ли?

— О, сър, той нямаше нищо против. „Вземайте ги, ако смятате, че ви помагат“ — казваше той, а тя му отвръщаше: „Е, може да се смеете, но те наистина ми действат добре. Много по-добре, от което и да било от вашите лекарства.“ А докторът се смееше и се шегуваше, че си струва човек да опита всички лекарства.

— Нищо друго ли не е вземала?

— Не. Съпругът на мис Бела, чуждестранният лекар, излезе и й донесе шишенце с нещо, но въпреки че му благодари много любезно, тя го изля. Знам го със сигурност! И мисля, че беше права. Човек не може да се довери на тези чуждоземци!

— Мисис Таниос видя, че тя го излива, нали?

— Да. И се боя, че горката жена доста се обиди. Аз също съжалявам, защото безспорно докторът го направи с добри намерения.

— Безспорно. Безспорно. Предполагам, че след смъртта на мис Аръндел всички лекарства са изхвърлени?

Елън малко се изненада от въпроса.

— О, да, сър. Медицинската сестра хвърли част от тях, а мис Лосън разчисти тези, които бяха останали в аптечката в банята.

— Там ли държахте… ъъъ… капсулите за черен дроб на доктор Лъфбъро?

— Не, те бяха в ъгловото шкафче в дневната, за да й бъдат подръка. Според предписанието трябваше да ги взема след хранене.

— Коя медицинска сестра се грижеше за мис Аръндел? Можете ли да ми дадете името и адреса й?

Елън веднага изпълни молбата му. Поаро продължи да й задава въпроси за болестта на мис Аръндел.

Елън с удоволствие му описа всичко. Разказа за заболяването, за болките, за кризите от жълтеницата и за последните й часове. Не зная дали Поаро беше доволен от подробния разказ, но я слушаше търпеливо, като от време на време вмъкваше някой въпрос, отнасящ се обикновено за мис Лосън или за времето, което тя е прекарала в стаята на болната. Особено се интересуваше да разбере каква диета е пазела мис Аръндел и я сравняваше с тази, на която е бил някакъв негов (несъществуващ) починал роднина.

Като видях, че двамата с Елън са се унесли в разговора си, излязох във вестибюла. Боб беше заспал на площадката в горния край на стълбите, а топката лежеше под муцуната му.

Подсвирнах му и той веднага скочи. Този път очевидно се чувстваше обиден, защото неколкократно бавничко побутна топката към мен, но я улавяше в последния момент.

— Разочарован си, нали? Е, добре тогава, ще те оставя да си играеш сам.

Когато се върнах в дневната, Поаро разпитваше за неочакваното посещение на доктор Таниос в неделята преди смъртта на старата дама.

— Да, сър, мистър Чарлз и мис Тереза бяха излезли на разходка. Сигурна съм, че не очакваха доктор Таниос. Господарката лежеше и много се изненада, когато й казах кой е дошъл. „Доктор Таниос? — възкликна тя. — Мисис Таниос с него ли е?“ Отговорих й, че господинът е пристигнал сам. Тогава тя ми нареди да му съобщя, че след минута ще слезе долу.

— Дълго ли стоя?

— Не повече от час, сър. Не изглеждаше много доволен, когато си тръгна.

— Имате ли някаква представа за… ъъъ… целта на посещението му?

— Не, сър. Никаква.

— А случайно да сте подочули нещо?

Изведнъж лицето на Елън поруменя.

— Не, не съм, сър! Никога не съм послушвала на вратите, въпреки че някои хора го правят! И то тези, които добре знаят, че не трябва!

— О, не ме разбрахте правилно! — извини се енергично Поаро. — Просто си помислих, че може би сте внесли чай, докато господинът е бил тук, и ако е било така, щеше да е съвсем естествено да чуете за какво са разговаряли докторът и господарката ви.

Елън беше умилостивена.

— Съжалявам, сър, че ви разбрах погрешно. Не, доктор Таниос не остана за чая.

Поаро я погледна и леко присви очи.

— Ако поискам да разбера защо е идвал… Възможно ли е мис Лосън да знае?

— Ами, ако тя не знае, сър, няма кой друг да знае… — отвърна Елън и изсумтя.

— Нека си помисля — намръщи се леко Поаро, сякаш се опитваше да си спомни. — Спалнята на мис Лосън не беше ли до спалнята на мис Аръндел?

— Не, сър. Стаята на мис Лосън е точно до горния край на стълбите. Мога да ви я покажа, сър.

Поаро прие предложението. Докато се изкачваше, той вървеше плътно до стената и когато стигна горе, изведнъж възкликна и се наведе към глезена си.

— А, току-що се закачих на нещо… Да, тук в перваза има пирон.

— Да, сър, има. Мисля, че е сложен да крепи перваза, но се е разхлабил. Един-два пъти закачих полата си на него.

— Отдавна ли е така?

— Ами, боя се, че от доста време, сър. За първи път го забелязах, когато господарката трябваше да остане на легло. Беше след злополуката, сър. Опитах се да го извадя, но не успях.

— Струва ми се, че е имало въженце, вързано за пирона.

— Така е, сър, имаше останало възелче, спомням си. Не зная за какво е било.

В гласа на Елън нямаше и сянка на подозрение. За нея това си беше просто едно от нещата, типични за стара къща, за които човек не си струва да търси обяснение!

Поаро влезе в стаята до стълбището. Не беше много голяма. На отсрещната стена имаше два прозореца. В единия ъгъл беше поставена тоалетка, а между прозорците — гардероб с високо огледало. Леглото беше вдясно до вратата срещу прозорците. На стената от лявата страна имаше голям махагонов шкаф с чекмеджета, покрит с мраморен плот с вграден умивалник.

Поаро замислено огледа стаята и излезе на площадката. Тръгна по нея, подмина други две стаи и влезе в широката спалня, принадлежала на мис Аръндел.

— Медицинската сестра ползваше малката съседна стаичка — поясни Елън.

Поаро кимна.

Слязохме долу и той попита дали може да разгледаме градината.

— О, да, сър, естествено. Сега изглежда чудесно.

— Градинарят все още ли работи тук?

— Ангъс? О, да, Ангъс продължава да се грижи за нея. Мис Лосън иска всичко да бъде поддържано добре, защото смята, че така по-изгодно ще продаде имението.

— Струва ми се, че е права. Не е разумно да се остави градината да запустее.

В градината беше много красиво и спокойно. Широките лехи бяха изпълнени с лупина, делфиниум и големи алени макове. Божурите още не бяха цъфнали. Повървяхме малко и стигнахме до навес, където работеше грубоват старец. Той ни поздрави почтително и Поаро го заговори.

Когато му спомена, че днес се е срещал с мистър Чарлз, старецът се отпусна и стана доста словоохотлив.

— Винаги си е бил чешит! Спомням си като дете как идваше тук с половината от пая с цариградско грозде, а готвачката търсеше сладкиша под дърво и камък! После се връщаше в къщата с невинна физиономия и, обзалагам се, всички мислеха, че трябва да е била котката, макар и никога да не съм виждал котка да яде пай с цариградско грозде! О, чешит си е той, мистър Чарлз!

— Бил е тук през април, нали?

— Да, беше два пъти. Точно преди господарката да умре.

— Виждахте ли го често?

— Да, доста често. Един млад джентълмен няма какво много да прави тук. Така си е. Разхождаше се до ресторанта „При Джордж“ и пиеше по едно. Навърташе се в градината и ме питаше за това-онова.

— За цветята?

— Да, за цветята, а и за плевелите — подсмихна се старецът.

— За плевелите?

В гласа на Поаро се появи нотка на колебание. Той извърна глава и съсредоточено зашари с очи по полиците. Погледът му се спря на една метална кутия.

— Вероятно е искал да разбере как ги премахвате?

— Да.

— Предполагам, че използвате този препарат — Поаро внимателно обърна металната кутия и прочете надписа.

— Слагам от него — потвърди Ангъс. — Много удобно нещо.

— Опасно ли е?

— Не, ако се използва правилно. Е, все пак е арсен. Двамата с мистър Чарлз се пошегувахме по този повод. Каза, че ако имал жена и не я харесвал, щял да дойде при мен и да си вземе малко от препарата, за да се отърве от нея! Може би, отвърнах му аз, тя ще е тази, дето ще иска да се отърве от вас! Това много го разсмя! Хубавичка шега си беше!

Ние също прилежно се засмяхме. Поаро открехна капака на кутията.

— Почти е празна — промърмори той.

Градинарят също погледна вътре.

— Да, по-празна е, отколкото предполагах. Нямах представа, че съм използвал толкова много. Ще трябва да поръчам още.

— Да — усмихна се Поаро. — Боя се, че едва ли имате достатъчно, за да ми услужите за моята жена!

Всички се засмяхме отново на остроумната забележка.

— Вие май не сте женен, господине?

— Не.

— А! Е, само тези, дето не са, си позволяват такива шеги. Тези, дето не знаят каква беля е да си женен!

— Май жена ви… — започна Поаро, но деликатно замълча.

— Тя си е жива. Добре си е.

Ангъс сякаш изглеждаше малко потиснат от този факт.

Похвалихме го за градината и се сбогувахме.