Агата Кристи
Безмълвният свидетел (12)

Дванайсета глава
Поаро обсъжда случая

— Слава Богу, Поаро — казах аз разпалено, — не ни отървахте от суровите моркови! Какви ужасни жени!

— Pour nous, un bon bifteck^[1], с пържени картофки и бутилка приятно вино. Чудя се те какво ли щяха да ни предложат за пиене?

— Ами вода, предполагам — отвърнах аз и потръпнах. — Или нещо безалкохолно. Подхожда на мястото! Обзалагам се, че нямат баня и единствената тоалетна е в градината!

— Странно е, че на някои жени им харесва да живеят без удобства — замислено отбеляза Поаро. — Причината невинаги е бедността, въпреки че много успешно се справят при липса на достатъчно средства.

— А сега какви са заповедите към шофьора? — попитах аз, когато стигнахме до края на криволичещите улички и излязохме на пътя към Маркет Бейзинг. — Кое следващо местно светило ще посетим? Или ще се върнем „При Джордж“ и още веднъж ще разпитаме астматичния келнер?

— Ще ви е приятно да чуете, Хейстингс, че ние с вас приключихме работата си в Маркет Бейзинг.

— Чудесно.

— Но само за момента. Аз ще се върна!

— Отново по следите на неуспелия убиец?

— Точно така.

— Научихте ли нещо от брътвежите, които току-що чухме?

— Има някои моменти, които заслужават внимание — отбеляза важно Поаро. — Персонажите в нашата драма започват да се открояват по-ясно. В някои отношения прилича на романче от старите времена, нали?

— Една невзрачна компаньонка, която преди е била пренебрегвана, е забогатяла и сега се прави на благодетелка.

— Предполагам, че подобно положение е доста оскърбително за хората, които се смятат за законни наследници!

— Така е, Хейстингс. Вярно е.

Пътувахме мълчаливо няколко минути. Прекосихме Маркет Бейзинг и отново се озовахме на главния път. Тананиках си тихичко мелодията на песента „Човече, имал си тежък ден“.

— Забавлявахте ли се, Поаро? — попитах най-сетне аз.

— Не разбирам добре какво искате да кажете със „забавлявахте ли се“, Хейстингс?

— Стори ми се, че се държахте като човек, който се труди през почивните дни!

— Смятате, че не съм достатъчно сериозен?

— О, вие сте напълно сериозен. Но цялата работа е някак си теоретична. Вие я подхванахте, за да доставите удоволствие на собствения си ум. Искам да кажа, че не е реална.

— Au contraire^[2], съвсем е реална.

— Лошо се изразих. Имам предвид, че ако въпросът стоеше да помогнем на старата дама или да я предпазим от по-нататъшни нещастия, е, тогава в случая щеше да има нещо вълнуващо. Но при тези обстоятелства, след като вече е мъртва, все си мисля, че не си струва да се тревожим.

— При това положение, mon ami, човек не би трябвало изобщо да разследва убийства!

— Не, не, не. Съвсем различно е. Искам да кажа, че в подобен случай имате тяло… О, всичко да върви по дяволите!

— Не се гневете. Напълно ви разбирам. Правите разлика между тяло и смърт. Да предположим например, че мис Аръндел е умряла внезапно и по обезпокоително жесток начин, вместо след дълго боледуване. Тогава не бихте останали безразличен към усилията ми да открия истината, нали?

— Не, разбира се.

— И все пак някой се е опитал да я убие.

— Да, но не е успял. Ето къде е разликата.

— И въобще ли не ви е интересно да разберете кой се е опитал да я убие?

— Е, да, в известен смисъл.

— Разполагаме с много ограничен кръг — каза замислено Поаро. — Въженце…

— Въженцето, за което вие само си правите догадки от пирона в перваза! — прекъснах го аз. — А е възможно този пирон да е там от години!

— Не е. Боята е съвсем прясна.

— Е, аз все пак мисля, че може да има различни обяснения.

— Дайте ми едно.

В момента не успях да измисля нищо достатъчно правдоподобно. Поаро се възползва от мълчанието ми и продължи разясненията си.

— Да. Един ограничен кръг. Въженцето е могло да бъде опънато в горния край на стълбите, едва след като всички са си легнали. Следователно трябва да разгледаме единствено обитателите на къщата. Тоест вината пада върху седем души. Доктор Таниос. Мисис Таниос. Тереза Аръндел. Чарлз Аръндел. Мис Лосън. Елън. Готвачката.

— Със сигурност не би трябвало да подозирате слугите.

— Но те получават пари от завещанието, mon cher. Освен това не е изключено да има и други причини — омраза, кавга, безчестие, човек не може да бъде сигурен.

— Струва ми се съвсем невероятно.

— Съгласен съм, че е невероятно. Но трябва да се вземат под внимание всички възможности.

— Тогава би следвало да се спрете на осем души, а не седем.

— Как така?

Почувствах, че ще спечеля точка.

— Трябва да включите и самата мис Аръндел. Откъде бихте могли да знаете, че тя не е опънала въженцето, за да се спъне някой друг от гостите?

Поаро повдигна рамене.

— Казахте една глупост, приятелю. Ако мис Аръндел е поставила капана, самата тя щеше да внимава да не влезе в него. Спомнете си, че тя е паднала по стълбите.

Останах съкрушен.

Поаро продължи замислено:

— Последователността на събитията е достатъчно ясна падането, писмото, адресирано до мен, посещението на адвоката. Но има един съмнителен момент. Дали мис Аръндел нарочно е задържала писмото и се е колебаела да го изпрати? Или след като го е написала, е решила, че е пуснато?

— Няма как да разберем — отвърнах аз.

— Не. Можем само да предполагаме. Според мен тя си е мислела, че е изпратено. И вероятно е била изненадана, че не е получила отговор…

Мислите ми бяха отлетели в друга посока.

— Смятате ли, че в тези спиритически глупости има някакъв смисъл? — попитах аз. — Искам да кажа, мислите ли, че е възможно въпреки убеждението на мис Пибоди в несъстоятелността на подобно предположение нареждането да се направи промяна в завещанието и всичките пари да бъдат оставени на тази Лосън да е било дадено по време на някой от сеансите?

Поаро недоверчиво поклати глава.

— Това не съвпада с общото впечатление, което си изградих за характера на мис Аръндел.

— Сестрите Трип заявиха, че мис Лосън е била шокирана, когато са прочели завещанието — припомних си замислено аз.

— Да, тя така им е казала — съгласи се Поаро.

— Но вие не вярвате на думите й?

— Mon ami, познавате недоверчивата ми природа! Не вярвам на нищо, което някой твърди, докато не бъде потвърдено или доказано.

— Правилно, стари приятелю — отвърнах прочувствено аз. — Човек не бива да бъде доверчив.

— „Той казва“, „тя казва“, „те казват“ — пфу! Какво означава това? Съвършено нищо. Може да е абсолютната истина. Или пък полезна лъжа. Но аз, аз боравя само с факти.

— И какви са фактите?

— Мис Аръндел е паднала. Никой не го оспорва. Но тя не е паднала случайно. Било е нагласено.

— И единственото доказателство е, че Еркюл Поаро го твърди.

— Съвсем не. Пиронът е доказателство. Писмото на мис Аръндел до мен е доказателство. Малката подробност, че кучето е било оставено навън през цялата нощ, е доказателство. Думите на мис Аръндел за каната, картината върху нея и топката на Боб е доказателство. Всички тези неща са факти.

— И кой е следващият факт, моля?

— Следващият факт е отговорът на обичайния ни въпрос. Кой е човекът, облагодетелстван от смъртта на мис Аръндел? Отговор — мис Лосън.

— Злата компаньонка! — възкликнах аз. — От друга страна, роднините са си мислили, че те ще получат наследството. А когато се е случила злополуката, те са щели да бъдат облагодетелстваните.

— Точно така, Хейстингс. Ето защо би трябвало всички те да бъдат заподозрени. Има и още един дребен факт. Мис Лосън се е постарала мис Аръндел да не научи, че Боб е прекарал нощта навън.

— И вие го смятате за подозрителен?

— Съвсем не. Само го отбелязвам. Може би желанието да го скрие, е било продиктувано единствено от загрижеността за спокойствието на старата дама. Като че ли това е най-вероятното обяснение.

Погледнах косо Поаро. Дяволски добре умееше да се измъква.

— Мис Пибоди намекна, че подозира някаква измама със завещанието — напомних му аз. — Какво според вас имаше предвид?

— Струва ми се, че по този начин изрази неясните си и недоизказани подозрения.

— Изглежда версията за чуждото въздействие може да бъде отхвърлена — замислено казах аз. — Мис Аръндел е имала достатъчно здрав разум, за да не повярва на глупости като спиритизма.

— Какво ви кара да мислите, че спиритизмът е глупост, Хейстингс?

Зяпнах го слисано.

— Скъпи Поаро… Тези ужасни жени…

— Напълно съм съгласен с оценката ви за госпожиците Трип — усмихна се той. — Но фактът, че сестрите се занимават с християнска наука, вегетарианство, окултизъм и спиритизъм, не означава, че тези вярвания са виновни за нещо. Ако някоя глупачка ви наговори куп небивалици за фалшив скарабей, който е купила от някакъв мошеник, това съвсем не дискредитира една от основните теми на египтологията!

— Да не би да искате да кажете, че вярвате в спиритизма, Поаро?

— Разумът ми не го отхвърля. Никога не съм го изучавал, но трябва да се признае, че много учени са убедени в съществуването на явления, които не могат да бъдат обяснени, дори и с лековерните приказки на някоя си мис Трип.

— В такъв случай вие вярвате в брътвежите, че около главата на мис Аръндел се е появил светещ ореол?

Поаро махна с ръка.

— Говорех по принцип, защото исках да ви покажа, че вашият скептицизъм не е основателен. Колкото до въпроса ви, създадох си определено мнение за сестрите Трип и трябва внимателно да обмисля всеки факт, който ми съобщиха. Глупавите жени, mon ami, са си глупави, независимо дали говорят за спиритизма, за политиката, за отношенията между половете или за принципите на будизма.

— И все пак вие много внимателно ги слушахте.

— Днес целта ми бе такава — да слушам. Да чуя всичко, което ще се каже за тези седем души, и най-вече, разбира се, за петимата, представляващи най-голям интерес. Вече знаем някои неща за тях. Да вземем мис Лосън. От сестрите Трип научихме, че тя е била всеотдайна, безкористна и изобщо добър човек. От мис Пибоди научихме, че е била глупава и лековерна, без достатъчно смелост и ум, за да извърши нещо незаконно. От доктор Грейнджър научихме, че са я тормозили и унижавали, и е била една бедна „страхлива, пърхаща кокошка“. Струва ми се, че се изрази така. От келнера научихме, че мис Лосън е „личност“, а от Елън, че Боб, кучето, я е презирало. Виждате ли, всеки я е възприемал от различен ъгъл. Същото се отнася и за останалите. Никой няма добро мнение за морала на Чарлз Аръндел, но въпреки това отношението им към него не е еднакво. Доктор Грейнджър го нарича снизходително „непочтителен млад дявол“. Мис Пибоди казва, че той би убил и баба си за пари, но определено предпочита нехранимайкото пред „сухара“. Тези сведения са много полезни и интересни и ни водят към следващата крачка.

— Каква е тя?

— Да си изградим собствено мнение, приятелю.