Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lilac awakening, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 13 гласа)
Сканиране
Bridget (2011)
Корекция
asayva (2018)
Форматиране
in82qh (2018)

Първа глава

Спускането на нощта беше последното средство на природата в опита й да прикрие собственото си великолепие. През по-голяма част от следобеда страховити облаци се носеха над гористите хълмове на Върмонт, като се скупчваха, разнасяха и отново се групираха в причудливи гротескни картини. Но вместо да потулят красотата, те я подчертаваха с безплътна сива мекота, която се стелеше върху тъмнозелената покривка на склона. Силата на природата бе внушителна, въплътена в гордата осанка на боровете по хълма, свободния ход на лъкатушещата през долината река, заразителното веселие на оранжевите индиански метличини, които вятърът люлееше заедно с буйната трева на ливадата. Тъмнината бе само тънък воал върху тази първична красота. Виждайки през него, Ан Болтън се чувстваше щастлива и двойно благодарна, че бе напуснала града.

Лятото в Ню Йорк бе задушно. Горещината и влажността взаимно се бяха конкурирали, придържайки се упорито към високи стойности, като украсяваха челата и мебелите с капчици влага и правеха всичко противно лепкаво. Доброжелателни приятели и роднини я обсаждаха с натрапчива загриженост и внимание. Увещаваха я да обядва навън, когато й се искаше голяма кока-кола и салата вкъщи. Завличаха я на театър, когато жадуваше за спокойна самотна вечер. Отмъкваха я на уикенд с весела компания, когато предпочиташе хубава книга и лековито уединение. Най-накрая искаше Джеф, но Джеф го нямаше.

Сега, обгърната от тъмнината, тя се сви в огромното тапицирано кресло. Огънят от дървата в камината предлагаше единствената светлина. Оранжевите и златистите пламъци привличаха погледа с хипнотична власт. Беше първата й вечер тук. Ако изолацията и спокойствието бяха единственият критерий, то тя бе взела правилно решение, като нае къщата за една седмица. Времето беше ценно, а тук то се лееше в изобилие. Възнамеряваше да чете, да се разхожда, дори и да поработи, макар че планираше главно да обмисли нещата на спокойствие.

Краят на септември във Върмонт бе идеалното време за себе вглъбяване. С обещания за мъгливи утрини и златни следобеди, зреещи ябълки и царевица, плахата компания на сърните и уханието на планинския въздух това място бе идеална противоотрова за нейното страдание. Високо разположената къщичка беше всичко, което посредникът от агенцията й бе обещал. Независимо че малката й кола почти се разпадна, раздрусана от буците и коловозите на стръмния черен път, Ан бе очарована от вида на къщата. Тя стоеше спокойно в прегръдката на гигантски кленове и високо устремени ели, чиито покафенели от времето клонки и покрити със сребро върхове хармонираха със землистия цвят на алеята и сивото небе. Ниски храсти, избледнели в есенно зелено, опасваха къщата. Стройни люляци, които Ан си представяше отрупани с цвят, стояха на стража до абаносовата входна врата.

Вътре къщичката беше толкова компактна, колкото разточителна бе заобикалящата я природа. Отпред имаше дневна с камина, кухня, спалня и баня отзад. В отдалечената част една тясна стълба водеше към таванското помещение. Замислено да е удобно и функционално, това бе далеч по-различно от елегантния й апартамент в Ню Йорк, но въпреки всичко й харесваше. Беше неутрална територия, място, лишено от лукс и от спомени, място, където можеше да застане лице в лице с живота и да се наслади на деня.

А той беше изтощителен. Сутринта бе изпълнена със задачи до последната минута: първо в банката за пари, в библиотеката и книжарницата, за да си осигури четиво през седмицата, до университета — да предаде материалите и да вземе някои неща, до магазина за храна. Следобедът бе свързан с непрекъснато шофиране, после складиране на продуктите и разопаковане на чантите.

Камината я бе привлякла. Ан беше изтощена докрай. От седмици се чувстваше без сили. Когато удобната облегалка на креслото обгърна нежната й фигура, танцуващите пламъци я отнесоха към спомена за вечерята с нейните родители предния уикенд.

— Не разбирам — опитвала се бе да я убеждава майка й — защо искаш да заминеш сама. Толкова се старахме да ти бъде добре. Провалихме ли се?

В желанието си да намали нейната тревога Ан се насили да се усмихне.

— Не, не сте се провалили. Просто искам да напусна града за малко. Да подишам чист въздух и да придам цвят на бузите си, нали така?

— Да, разбира се, че можеш да отидеш — чу се дълбокият глас на баща й. Висок, със забележителна външност, Антъни Фолк не отговаряше на представата за шестдесетгодишен мъж. Ан бе взела от него тъмния цвят на косата и очите, въпреки че стройната, изящна фигура бе от майка й. — Но бихме искали да дойдеш с нас на крайбрежието за няколко седмици. Не би ли помислила и изчакала дотогава?

Ан поклати глава. Нито един косъм не помръдна: косата й бе прибрана в стегнат кок на тила.

— Сега му е времето. Вече съм организирала нещата и съм платила за къщата.

Майка й отново опита:

— Но ти никога не си пътувала сама. Не е ли по-добре да има някой до теб? Ако не беше благотворителният обяд в сряда, щях да дойда. Имаш нужда от компания, скъпа.

Ан мразеше да тревожи родителите си. Бяха страдали почти толкова, колкото и тя самата. Трябваше да стоят и безпомощно да наблюдават как се разпада животът на по-голямата им дъщеря. Когато я погледнеха, Ан знаеше какво виждат. Изучаваше го всяка сутрин в огледалото — бледо овално лице, обрамчено от катраненочерни коси, изгаснал поглед и сенки под очите.

И все пак каза:

— Наистина нямам никакъв избор, нали, мамо? Била съм по-голяма късметлийка от другите, защото винаги е имало някой до мен. Ако не ти и татко, то Пеги, после моите съквартирантки в колежа и след това Джеф. — Гласът й пресекна, когато изговори неговото име. Отдавна беше изплакала сълзите си, но това задавяне си остана.

Марджъри Фолк се хвана за сламката.

— Обади се на Пеги. Тя няма да започва уроци още няколко седмици. Ще дойде с теб.

Но Ан поклати глава:

— Не, мамо. Пеги е страхотна. Не бих могла да мечтая за по-добра сестра. Но тя има свой живот, свои приятели. Не е нейна работа да ми става бавачка. И наистина предпочитам да бъда сама. — Тонът й внезапно стана рязък. — По-добре е да свиквам, не мислиш ли? — О, да, имаше гняв. Можеше да бъде уталожен единствено в съда, но щяха да минат месеци, преди нещата да намерят решение там.

Тишина настъпи над овалната маса. Изящните прибори и чудесната храна бяха забравени. Вече им бе станало навик. Това семейно събиране наруши спокойствието, но се налагаше стереотипът да бъде разчупен. Ан трябваше да започне отново да живее. Пътуването до Върмонт бе първата стъпка.

Когато буйният огън в камината се укроти до тихо пращене, тропотът на дъждовните капки прекъсна мислите й. Протягайки крака, тя се изправи, приглади джинсите си и отиде боса до предния прозорец. Тъмнината беше дълбока. Гледаше през изпръсканите от дъжда стъкла, доволна, че затвори прозорците на колата и заключи вратата. Идеята да излиза навън сега никак не й допадаше. Стоеше с отпуснати ръце и немигащ поглед. Не виждаше нищо друго, освен чернотата на нощта и собственото си мрачно отражение.

Нямаше нужда приятелите да й казват, че е заприличала на привидение. Бузите й бяха бледи, хлътнали от свалените килограми, които бяха подчертали нежните извивки навсякъде по тялото й. Сега устните бяха по-често прибрани и стиснати, отколкото извити в усмивка. Тъмните очи, които някога преливаха от щастие, сега издаваха тъга, а косата й не се вееше, както преди, следвайки вихрените й движения. Беше я завързала отзад с тънка лента от черно кадифе, чиито краища се губеха в гънките на черния й пуловер с висока яка.

Този призрачен вид трябваше да се промени, ако възнамеряваше да започне нов живот.

След стреса миналия януари седмици бе като парализирана. Мисълта за бъдеще без Джеф все още й беше чужда. Бяха женени от седем години, макар че й изглеждаше цяла вечност. Ан бе студентка втори курс в колежа, специалност езикознание, когато го срещна по време на летния курс във Франция. Той бе един от малкото американци, които срещна по време на тримесечното си гостуване у едно семейство в малко селце западно от Лимож. Неговото средство за придвижване бе велосипедът, а средството му за общуване — брилянтната усмивка, докато не откри, че тя говори английски. Оттогава станаха неразделни. Той промени плановете си за пътуване, за да ги съгласува с нея, и когато в края на август се върнаха в Щатите, приятелството им премина във флирт. Той също беше от Ню Йорк. Домът му бе на един час път с кола от нейния. До януари вече се бе прехвърлила в неговия университет в Средния запад. Следващото лято се ожениха. Само с две години разлика във възрастта, те пораснаха заедно, минавайки през студентските години на постоянно движение и идеализъм, на безгрижно приятелство и първа любов. И двамата произлизаха от работещи, бързо прогресиращи семейства, които им помагаха финансово, докато си стъпиха на краката. Но парите бяха без значение — дори и когато Джеф стана търсен консултант по инвестиции. Това, което винаги бе имало значение, бе неразделното семейно цяло — Джеф и Ан, Ан и Джеф. А след това Ан внезапно бе останала сама.

Когато най-сетне вцепенението започна да я напуска, тя си събра мислите. Имаше си дом — просторен, добре обзаведен и стилно декориран. Разполагаше с достатъчно пари, за да живее комфортно и да останат за инвестиране. Имаше приятели. Имаше семейство. Притежаваше собствена кола, не спортна — като аудито на Джеф, а икономична и сигурна. Имаше и своята работа.

Ан говореше свободно френски и испански и през по-голямата част от брака им работеше като професионален преводач. Първоначално имаха нужда от парите, по-късно не толкова, но тя харесваше своята работа и запълваше времето си, докато Джеф бе в офиса. Ако планираха пътуване, поемаше по-малко работа. А когато Джеф бе в командировка, се натоварваше повече и бе плътно ангажирана до неговото завръщане.

През онези дълги болезнени месеци неведнъж се бе питала какво щеше да стане, ако бе с него на последното, фатално пътуване. Може би все още щяха да бъдат заедно.

Но не бяха. Тя беше сама.

Постепенно Ан започна да работи повече, като се зае с превода на учебници за местните университети. За разлика от устния превод, при който трябваше да присъства на място в определен ден и определен час, тук имаше възможност за по-голяма свобода. След като получеше материала, можеше да си направи свой собствен график за работа, уединена в комфортния апартамент.

Имаше изобилие от предложения. Можеше да избира и да проявява предпочитания. С нейните умения, компетентност и акуратност тя бе много търсена.

Понякога срещаше темпераментни преподаватели, някои от които бяха млади и привлекателни и бяха наясно с нейното положение. Тя продължавате да бъде любезна и добре се справяше с работата си, но отказваше да излиза с тях. Това я смущаваше, дори се ядосваше, задето тези мъже си мислеха, че толкова скоро би започнала да ходи на срещи. Споменът за Джеф бе твърде близък, прекалено жив и прекалено скъп. Знаеше, че накрая щеше да избледнее и тогава може би щеше да започне да излиза с някого, макар да й се струваше, че е изпитала достатъчно любов и болка за цял живот.

В този смисъл пътуването също беше добре дошло. То й даде извинение, с което да отклони срещите. Подготовката за заминаването с милион поръчки за свършване, физическото отсъствие от града за една седмица и накрая завръщането към огромен куп недовършена работа я караше да се чувства в безопасност. Нямаше нужда да се притеснява за мъжете в горските пущинаци на Върмонт. Надяваше се, че няма да срещне никого през седмицата, докато е тук.

Тя размисляше хладно, без капчица сантименталност.

Внезапното изпращяване на ясеновия дънер в камината я стресна. Ан се извърна от прозореца с разширени от уплаха очи. Когато разбра откъде идваше звукът, въздъхна и разтвори свитите си в пестник пръсти. След като месеци тя гриза ноктите си до дъно, сега те бяха пораснали в добре оформен маникюр. Годежният й пръстен — широк и златен, проблясваше с измамна светлина върху средния пръст на лявата й ръка.

Когато огънят отново изпращя, подсещайки я да го подхрани, тя коленичи пред топлия камък. Взе суха брезова съчка от големия кош с дърва и я сложи върху гаснещата жарава. Дървото се разгоря, после избухна в пламъци. „Това е поличба“, помисли си Ан, като вдигна книгата от пода до креслото. Повдигайки огромните очила с рогови рамки на носа си, тя отново се настани между широките облегалки на креслото. Бяха удобство. Помагаха й да държи погледа си насочен към огъня пред нея, вместо към тъмнината зад гърба й.

Нейният билет за свобода лежеше в скута й. Винаги жадна да чете, през последните месеци, когато нищо друго не я успокояваше, Ан бе намерила спасение в книгите. Като приятел книгата имаше някои неоценими предимства. Винаги бе налице, щом имаше нужда от нея. Изчезваше неусетно и никога не задаваше въпроси, не очакваше остроумни отговори, не правеше неудобни предложения или с други думи — предлагаше добри компенсации за собствената й неспособност да поправи грешките на света. Беше си приготвила по един приятел на ден по време на почивката. Това бе цялата компания, от която се нуждаеше.

Книгата с твърди корици в ръката й бе биография. Отваряше я сега и изведнъж бе завладяна от същия свят, от който се опитваше да избяга. Върху вътрешната корица на томчето имаше посвещение, което преди не бе забелязала. То отново предизвика буря от спомени.

„На моята любима снаха. Желая ти чудесна ваканция и се надявам да прекараш една седмица с нас, когато се върнеш. Мари-Елен“

Семейството на Джеф я обожаваше от самото начало. Винаги бяха настоявали, че ще държат Джеф лично отговорен, ако бракът им се провали. В този смисъл те бяха стояли толкова плътно до нея, че най-накрая трябваше да ги помоли да я оставят на спокойствие. Оттеглиха се с нежелание.

Родителите на Ан упорстваха, настоявайки да напусне апартамента и да се премести обратно при тях, но тя отказа. Знаеше, че пълният със спомени за Джеф апартамент бе по-добър вариант за момента от дома, в който бе израснала. Завръщането там щеше да бъде признание за нейния провал — провал в опита да изгради щастлив живот като живота на своите родители.

Сянка на усмивка повдигна ъгълчетата на устните й. Нейното детство наистина бе щастливо — дори и онези неприятни юношески години, когато, скромно казано, бе грозното патенце. О, родителите й го отричаха, но огледалото не лъжеше. Във всеки случай грозното патенце се превърна в лебед много преди университетската промоция. Тогава тя бе скромна и елегантна, преуспяваща в академично, социално и емоционално отношение. Нищо в тези розови двадесет и седем години, дори и в съвсем незначителна степен, не можа да я подготви за краха, който последва в началото на двадесет и осмата.

Върната към настоящето от остро чувство на глад, затвори недокоснатата книга и отиде в кухнята. Щракна ключа на единствената лампа, смеси рибата тон със салатата, остави кафеника да заври и препече ръжен хляб. С чиния със сандвич в едната ръка и чаша кафе в другата тя тръгна обратно, като загаси лампата с лакът.

Гладът й я изненада. Изяде целия сандвич, което беше нещо необичайно за нея. Съживена, тя се облегна в креслото. Чашата сгряваше нейните ръце, огънят стопляше краката й и изведнъж осъзна, че отново започва да чувства. От месеци не бе забелязвала аромата на горещо кафе, нито босите й крака бяха усещали мекотата на килима. А кафето наистина миришеше приятно. Същото се отнасяше и за горящите дърва в камината, и за боровете отвън. Краката й наистина усещаха излъсканите дъбови дъски, а после уютната мекота на дебелия килим.

Като отново побутна очилата, Ан се вторачи в биографията, но тя не беше подходяща за вечерно четиво. Скочи и се върна в стаята си, за да вземе нещо друго. Детективски или любовен роман — изборът бе лесен. Любовният роман щеше да й свърши работа по-късно през седмицата, когато вече щеше да се чувства по-силна. Взе криминалето и се върна.

Добави няколко цепеници да подсили огъня. Придърпа по-близо креслото, за да използва светлината, и се зачете. След първата глава вече се бе превъплътила в героинята. Ан едва забелязваше, че дъждът се усилва, трополейки още по-шумно по покрива, стъклата на прозорците и дъските, с които бе облицована къщата. Беше подходящ фон за историята на една млада жена, заседнала сред тъмни гори в къщичка, подобна на нейната. Ан усети леко безпокойство при сравнението, като се поколеба дали след всичко това да не премине към любовен роман, но бе неустоимо привлечена обратно към ситно изписания лист. Потъвайки по-дълбоко в креслото, тя се отдаде на интригата.

Чете в продължение на два часа, като спря само за още малко кафе. Златният часовник на китката й показваше единадесет, но изобщо не й се спеше, ободрена от кофеина, новата обстановка и интригуващия сюжет на книгата. След четвърта глава дойде пета, а после и шеста, като мистерията се задълбочаваше. Нещастните случаи не бяха нито злополука, нито съвпадение. Някой преследваше героинята. Не, нещо я преследваше или поне така изглеждаше от странните следи, оставени от ходилата, лапите или каквото и да беше в дебелия сняг. Ужасът постепенно ескалираше. Жената беше хваната в капан, преследвана, обречена да умре. Когато свърши седма глава и започна осма, Ан вече обмисляше план за спасение въпреки изглеждащите непреодолими препятствия. След това, за да усложни бездруго безнадеждната ситуация, се появи виелица. Ураганни вихри, заслепяващи снегове и мразовити температури се сговориха, за да я оставят на милостта на дивия звяр, който я дебнеше.

С глухо тупване Ан захлупи книгата в скута си. Беше се вживяла в образа на героинята и сърцето й се разтуптя от страх. „Криминале, как не! — размишляваше със съжаление. — Тази книга е истински ужас!“ Нямаше да е толкова лошо, ако я бе избрала снощи или миналата седмица в Ню Йорк. Тук беше сама, откъсната от близките си, на цели пет километра от островчето цивилизация.

Все още в плен на привиденията, на Ан й трябваше цяла минута, за да осъзнае, че това, което прие за удар на собствения си пулс, бе гръмотевица отвън. Светкавицата бързо я последва, озарявайки в един ужасяващ миг тъмната част на стаята. Синьо-белият й проблясък изглеждаше леден в сравнение с топлия оранжев пламък на огъня.

Ан бързо добави още няколко цепеници, раздвоена между отчаяната нужда да остави книгата и не по-малко отчаяната нужда да продължи да чете, защото знаеше, че няма да може да заспи, докато последната страница не бъде обърната и загадката разрешена. Тя вдигна книгата и отново чу оглушителен гръм, който разтресе къщата, последван от святкащите езици на мълниите.

После Ан настръхна цялата, защото след гръмотевичния трясък долови друг звук. Той беше човешки и това я изплаши още повече. Приближаваше кола. Шумът бе достатъчно силен, за да го чуе сред воя на бурята, и идваше все по-близо. Стигна до входната врата и спря.

Свита на кълбо в креслото, затаи дъх. Беше дванадесет и тридесет и пет — много след нормалното време за гости, дори и в града. Може би някой местен искаше да я предупреди за бурята. Може би се бе изгубил. Може би… може би…

Яростен удар дойде от вратата. Дори и да беше тихо почукване, пак нямаше да се осмели да отвори. Но това блъскане очевидно не беше израз на съседска загриженост. Вратата беше заключена наистина, но въпреки това тя горещо съжали за стабилното резе, което имаше в Ню Йорк.

— Отворете! Навън вали! — Гласът беше дълбок, дрезгав и сърдит. — Отворете проклетата врата!

Ан не помръдна. Къщата беше нейна за една седмица и имаше документи, с които да го докаже. Не беше длъжна да отваря.

Но блъскането по дървото продължи с кокалчетата на ръката.

— Хайде, който и да си, отвори вратата! Целият съм мокър и не мога да стигна до ключа си.

Неговият ключ? Това място за публични посещения ли беше? Дали посредникът не бе забравил да й каже нещо?

Почувствала се малко виновна, че е на топло и сухо, докато някой бе навън, на дъжда и студа, тя се приближи до вратата.

— Кой е? — извика Ан, като облегна чело върху гладката дъбова повърхност.

— Мич, по дяволите! Отвори! — Една нетърпелива ръка разклати дръжката на вратата от външната страна.

— Не познавам никакъв Мич — надвика бурята. — Какво искаш?

В отговор дойде застрашително ръмжене.

— Искам да се изсуша. За бога, отвори! Наистина имам ключ, но трябва да оставя тези чанти на земята, за да го стигна. Ще бъда по-бесен от дявол, когато вляза!

Прие, че може да му повярва. Ако наистина притежаваше ключ, накрая щеше да отвори вратата, независимо дали това й харесва или не. Можеше да му спести усилието и да се предпази от неговия гняв. Предпазливо посегна към бравата. Отвори вратата няколко сантиметра, като отпусна тежестта на тялото си върху дървото, в случай че това, което видеше, не й допадне.

Без никакво предупреждение нещо много по-тежко се стовари върху вратата и я отвори напълно, като отхвърли Ан обратно в стаята. Изплашена от неочакваната сила и проклинайки се за своята наивност, тя загуби равновесие, препъна се и с глухо тупване падна върху дупето си. От тази удобна позиция загледа с широко отворени очи едрия мъж, който яростно хвърли вътре няколко огромни чанти, преди да затръшне вратата и да се облегне на нея. От дрехите му шуртеше вода.

Огънят бе започнал да гасне и само случайни искри едва осветиха лицето му, но те бяха достатъчни, за да се видят стисната челюст, подсмихващи се язвително устни и очи, които я пронизваха.

— Ти, кучко! Какво те забави толкова? Защо не отваряше вратата? Не виждаш ли какво е времето? И кой те изпрати! Джо? — Присвитите очи нагло я огледаха. — Не, трябва да е Лени. Той си пада по грозновати и кльощави.

Ан бе онемяла от внезапното развитие на събитията.

— Какво? — продължи мъжът. — Никакви опровержения? Никакви срамежливи протести? — Той разкопча тежкото си вълнено палто, съблече го и го метна върху празния стол. Дори и без неговия обем, само по прилепнали дънки и тъмен пуловер с висока яка изглеждаше внушителен.

За неин ужас, мъжът започна да се приближава, докато се извиси точно над нея.

— Е? Няма ли какво да кажеш? Или възнамеряваш да лежиш там, да се преструваш на безпомощна и да ме прелъстяваш?

Ан възвърна гласа си.

— Не можеш да останеш тук! Махай се!

Дрезгав смях се процеди през звуците на бурята.

— А, промени си мнението, нали? Много бързо оттегляш скромната покана!

Ан се плъзна назад по пода.

— Мисля, че е станало недоразумение.

— Точно така! Не знам коя си, но не искам нито теб, нито някоя друга жена тук. Затова — той сниши гласа си, но не успя да отпусне долната челюст — ти предлагам да вдигнеш дребното си задниче и да се изнесеш оттук.

Ан не можеше да повярва.

— Не. — Очите й не се откъсваха от него и за секунда, макар че се отдръпна на няколко сантиметра.

Изведнъж той се приведе над нея. Стегнатите му мускулести крака хванаха нейните в плен и всяко движение бе невъзможно.

— Какво каза?

Мечтаейки за сила, която не притежаваше, тя втренчи поглед в него.

— Казах, че няма да си тръгна. Тук съм за една седмица. Ако някой трябва да си иде, това си ти. Сега! — Ан фактически изкрещя последните думи. От безсилие и страх губеше самообладание.

Но нейната заповед предизвика обратен ефект. Мъжът се придвижи напред, отпускайки тежестта си върху дясната ръка, която бе положил на твърдия под на сантиметри от бедрото й.

— Значи това е нова игра — присмя се той.

— Не разбирам за какво говориш — отвърна тя, но нейният глас се понижи в шепот, когато лицето му се доближи. — Това не е игра.

Осветени от бледите оранжеви отблясъци на огъня, плътните му устни се кривяха в пародия на усмивка. Очите отново се присвиха, насочвайки се сега към устата й, която конвулсивно потрепваше. Ан не можеше да помръдне. Ужас се надигна у нея.

— Не е игра значи? — повтори мъжът, докато тя се бореше да се освободи от хватката на краката му. С грациозността и силата на хищник той се просна целият върху нея, принуждавайки я да легне върху студения под.

Тогава настъпи паниката.

— Махай се! Пусни ме! — Ан напразно се опитваше да го избута. Тежестта върху тялото й бе огромна и я оставяше без сили. Задъхвайки се, тя продължи да го отблъсква, докато устата му се спускаше надолу. — Не! — извика Ан и извъртя глава настрани.

Той я върна обратно с корава длан.

— Не е игра ли казваш? Ще видим това. — Устните му сграбчиха нейните с такава непоколебимост, че задържаха главата й да не се отметне към дъбовите дъски. Поразяваща със сила и безжалостна продължителност, в целувката му имаше нещо животинско, което бе примитивно и диво.

Тя отчаяно се бореше, извивайки се под него, докато една огромна лапа сграбчи двете й ръце и ги прикова към пода над главата й. Само тогава устните му се отдръпнаха от нейните.

Борейки се със сълзите, Ан жадуваше за глътка въздух, а през това време той я разглеждаше. Когато най-накрая заговори, беше спокоен и циничен:

— Сълзи? Те не са част от играта. — При опита му да се надигне ръцете му стиснаха нейните, като ги накараха да понесат силата на неговата тежест. Тя извика от болка, когато годежният пръстен се вряза в нежната плът.

Мъжът бързо я освободи и седна на пода. Ан се отдръпна и запълзя назад, докато не се блъсна в стената. После скочи на крака и изтича до камината. Грабна единственото оръжие, което попадна пред погледа й — тежък железен ръжен.

— Не ме приближавай — предупреди го тя с пронизително стенание.

Заплахата й постигна целта си. Мъжът не помръдна.

Тишината увисна тежко във въздуха. Дори дъждът бе стихнал и леко ромонеше по покрива. Бурята отминаваше. Но какво трябваше да направи сега? Когато осъзна сериозността на положението, тя се разтрепери с цялото си тяло толкова силно, че ръженът несигурно се залюля.

Явно усетил страха й, мъжът бавно се изправи. Демонстративно вдигна ръце с обърнати длани.

— Спокойно. Няма да те нараня.

— Вече го направи. — Ан вдигна ръжена по-високо.

— Остави това нещо — нареди той, но със спокоен тон. Гневът му сякаш се бе изпарил. — Може да се удариш.

Тя поклати глава и стисна ръжена в готовност.

— Виж. — Мъжът въздъхна и прокара пръсти през влажните кичури, паднали на челото му. — Нека да запаля лампата. Тогава поне ще мога да видя каква жена е вдигнала ръка срещу мен.

Ан се отпусна. Светлината щеше да помогне и на нея.

Той отиде до най-близката лампа и я запали. Тя окъпа стаята в топло жълто.

— Така е по-добре — отбеляза мъжът и се обърна с лице към нея.

Ан го разгледа добре: щеше да й е от полза при отбраната. Той бе висок и як, по-слаб, отколкото й се стори в началото, макар че широките гърди и добре оформените рамене говореха за сила. Беше облечен с черен пуловер и избелели джинси, потъмнели по краищата от дъжда и залепнали върху подгизналите кожени ботуши.

Бе очаквала мургава и нагла физиономия, а видя лице с чисти и строги черти, които таяха странна мекота. Кожата бе светла, със съвсем лек загар, косата — гъста и руса, започваща да посребрява, се стелеше на влажни вълни.

Долавяше скрита нежност. Но устните му бяха сурови, бузите — хлътнали, челюстите — стиснати. А очите с цвят на лешник я гледаха, без да мигнат.

— Ако си приключила — каза той подигравателно, — би ли оставила този ръжен? Виждаш, че не съм главорез.

Ан вдигна оръжието по-високо.

— А какво ще кажеш за изнасилвач? — Не можеха да я измамят сладките му приказки и приятната външност.

Едно мускулче трепна на бузата му.

— Не съм изнасилвач. Не бих те насилил в нищо. Особено след като видях този годежен пръстен. Не се занасям с омъжени жени.

Сълзите отново заплашваха да се появят. Колко сладко и горчиво беше, че символът на един брак, който бе приключил, трябваше да я спаси от непредвидимото й премеждие. Значи все още трябваше да благодари на Джеф.

— Кой си ти? — попита тя с разтреперан глас.

— Наистина ли не знаеш? Хайде, държиш всички карти. Можеш да си признаеш.

Гласът й стана по-строг.

— Кой си ти?

Мъжът продължи да настоява на своето:

— Лени беше, нали? От седмици се опитва да ме запознае с жена! — Раздразнението му прозвуча искрено.

— Кой си ти?

С въздишка на поражение той мушна ръка в джоба.

— Мич.

Но тя вече знаеше това.

— Откъде си?

— Ню Йорк.

— И сега идваш оттам?

— Да.

— Защо?

Той й хвърли изненадан поглед.

— Какво защо? Защо съм тук или защо сега?

— И двете. — Пулсът на Ан се нормализира и тя свали ръжена.

— Пристигам чак сега, защото имах среща късно следобед и не можех да напусна града, преди да я приключа. Тук съм, защото имам нужда от едноседмична почивка без никакъв човешки контакт. Абсолютно никакъв.

— Защо си тук?

— Току-що ти казах.

— Но защо тук, в тази къща? — Започваше да мисли в правил на посока. Не приличаше на убиец. А и преди малко, когато беше върху нея, можеше да се възползва от ситуацията, но не го направи.

Той разтри задната част на врата си, както бе направила и тя, когато пристигна.

— Често идвам тук. Сигурен съм, че резервирах уикенда при Майлс.

Значи познаваше посредника. Заслужаваше да му се вярва за това.

Ан отпусна хватката върху ръжена.

— Изглежда, добрият стар Майлс е направил грешка. — Тя се намръщи и сведе очи. Разсеяно прокара все още треперещия си пръст по устната, която мъжът бе наранил.

С едно-единствено ловко движение той й отне ръжена, преди тя да успее да реагира. В този миг страхът се възвърна. Беше измамена.

— Добре, госпожо. Сега ти отговори на моите въпроси — нареди мъжът.

Когато Ан се опита да отстъпи назад, той я сграбчи за раменете и я задържа. Разликата във височината я ужаси. Като се отчетеше фактът, че беше без обувки, Мич се извисяваше почти тридесет сантиметра над нея.

— Коя си ти? — попита той властно и леко заплашително.

Жената отново се разтрепери.

— Ан.

— От…

— Ню Йорк.

— Значи — бегла усмивка докосна устните му — сме от една порода.

— Едва ли.

Острият й поглед и резкият отговор заличиха следите от неговата усмивка.

— Кога пристигна?

Ан се чувстваше обидена от въпросите му. Тя имаше договор, бе наела къщата. Това място беше нейно.

— Не разбирам…

Силни пръсти се впиха в рамото й, преди да я разтърсят здраво.

— Кога дойде тук?

— Рано тази вечер.

— Защо си тук? И двата варианта.

Той поразхлаби хватката си, но Ан искаше да се освободи напълно.

— Може ли да седна? Краката ми треперят.

За момент Мич задържа ръцете си върху раменете й, после ги отдръпна. Дясната постави на кръста си, а лявата — в джоба.

— Бъди моя гостенка. Седни.

Ан се оттегли в дълбокото кресло и го наблюдаваше, докато слага дърва в огъня. Действаше с дясната си ръка. Лявата продължаваше да стои в джоба му. Осъзна, че той избягва да я използва.

Мич отново се приближи към нея, висок, и внушителен.

— Защо дойде?

Тя вирна брадичка въпреки заплашителната му поза.

— Тук съм на почивка. Организирах я с господин Купър и предплатих за седмицата.

— Имаш ли документ?

— Разбира се.

— Нека го видя.

Ан се намръщи.

— Защо трябва да ти показвам каквото и да било? Ти си този, който се натрапва неканен.

Мъжът се наведе напред, като постави ръката си върху страничната облегалка на креслото и приближи устни застрашително близо до ухото й.

— Дай го — каза шепнешком, после бавно се изправи, за да я пусне да мине.

Минути по-късно тя се появи и го откри до камината, вперил поглед в пламъците. Мич взе документа, който му подаде, и бегло го огледа.

— Изглежда достатъчно автентичен — обяви той, измърмори: — Този глупак! — и се върна при огъня.

— А твоето доказателство къде е? — предизвика го Ан.

Мъжът стисна зъби.

— Ще трябва да повярваш на думите ми.

— Не, благодаря. Искам доказателство. Или можеш да си вземеш нещата и да си отидеш. Не съм изминала целия път дотук, за да деля къщата с мъж, когото не познавам.

Устата му се сви в гримаса.

— Изглежда, не можеш да се отървеш от мен, лейди.

Ан изведнъж се разгневи.

— В никакъв случай! Дойдох тук, за да бъда сама и така и ще бъде. Ако имаше телефон, щях да повикам местната полиция, за да те изхвърли, но няма, а идеята да шофирам в това време никак не ми допада. Затова те моля да си тръгнеш като джентълмен.

Мич се загледа в камината.

— Кой е казал, че съм джентълмен?

— Ще те оправдая поради липса на доказателства. А сега, тръгваш ли си или да… — Гласът й постепенно заглъхна. Нямаше алтернатива.

И, по дяволите, той го знаеше. Мич бавно се обърна към нея:

— Или какво?

Раздразнена от ситуацията, разгневена от неговото спокойствие, тя се поддаде на нуждата си да вика. Високо.

— Виж… Мич… не знам кой е виновен за това недоразумение, но бих искала да си отидеш. Денят беше тежък и съм уморена. Явно е станала грешка, но аз имам твърдото намерение да прекарам седмицата тук и си плащам за това. Ще бъдеш ли така добър да си заминеш?

Изражението му не се промени.

— Тази нощ? Не.

— Какво искаш да кажеш с това „не“? Нямаш право да бъдеш тук.

Изведнъж гласът му стана висок почти колкото нейния.

— Имам пълното право да съм тук и Майлс ще се поизпоти, докато ми отговори на някои въпроси. Нека да се разберем за едно. — Очите му потъмняха до тъмнозелено. — Искам да изчезнеш оттук толкова, колкото и ти искаш мен да ме няма. Но тази вечер със сигурност не можем да се отървем един от друг. Ще измислим нещо сутринта.

— Не можеш да останеш тук през нощта.

— Защо не?

— Защото аз съм тук!

— И? — Очите му отново станаха лешникови, по-спокойни и властни.

Бузите й пламнаха.

— Мисля, че вече ти обясних, аз не съм част от заговора. Е, нека направя следващата стъпка. — Гласът й се разтрепери, но тя даде воля на това, което от седмици се бе опитвала да каже на целия свят. — Не се интересувам нито от теб, нито от който и да е друг мъж. Разбра ли?

— Чувам те. Но не съм сигурен, че ти вярвам. — Дръзките очи се спуснаха от лицето към шията, оттам към гърдите й. Иронията изчезна, когато погледна към годежния пръстен. Намръщи се и се изправи. — Мисля, че разбрах. Лека нощ. — Когато мина забързано покрай нея, разтревожена, тя го сграбчи за ръката.

— Къде отиваш?

— Да си легна. — Думите му бяха прями, тонът — хладен.

— О, не, няма.

Мич повдигна едната си вежда.

— Ще ме спреш ли? — Сведе бавно поглед към ръката с побелели кокалчета, която здраво го притискаше.

Ан го пусна.

— Не можеш да останеш тук! — Мъжът продължи към чантите си. Неспособна да измисли нещо по-добро, тя го последва. — Казах, че не можеш да останеш! Трябва да има някакво място в селото.

Като струпа целия багаж в дясната си ръка, той се насочи безмълвно към стълбите. Спря рязко и обърна глава само колкото да извика през рамо:

— Предполагам, че ще спиш тук долу?

Ан бе останала без сили, съвсем без сили.

— Да, но ти трябва да си вървиш.

Мич се обърна с лице към нея. Усмивката му беше любезна, очите — студени, гласът — хладен.

— Ще го направя точно навреме. — Като взимаше по две стъпала наведнъж — поразителен подвиг при обемистия му товар, той изчезна в таванския етаж, оставяйки я напълно безмълвна.