Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Истинският екип (9)

Стивън Сайгъл

познат още като Джу Индианеца

Когато започна работа при мен, Стив беше от онези чистички съвсем американски момченца — от горе до долу мамино синче. (Погрижихме се за това.) Той беше роден атлет, отворен и винаги в добро разположение на духа. Нищо не можеше да го притесни и правеше откачените тюленски каскади с лекота. Когато погледнеш хора като него, си казваш: „Искам този да е наоколо по-често.“

Като прочетете написаното от Стив, ще видите, че и той е като много други — разцъфнал късно. Мотаел се е известно време, защото е имал нужда от малко физически предизвикателства, преди да реши кое е важно за него. Неговият опит, както и опитът на много от останалите момчета, потвърждават нещо, в което винаги съм вярвал. Според мен е прекрасно човек да изкара малко време в армията, преди да иде в колеж. Пътуването из страната и по света, срещите с различни ситуации и различни хора, работата в екип и дисциплината — всичко това помага за разширяване на мирогледа. Човек опознава себе си, научава кое му пасва и кога би изял цял метър лайно само за да е по-далеч от друго нещо. Това ме връща към дните, когато работех в ресторанта на Гъси до колежа „Рутгърс“. (Тъпият редактор иска от мен да изтъкна, че сега е Университет „Рутгърс“. Дребнаво копеле.) Виждах студентите „ветерани“ — концентрирани, мотивирани, с ясни планове и цел. Имаше и „жокеи“ — прекарваха си добре, но всъщност си пропиляваха живота. Надявам се, че са си стегнали задниците, точно както направи Стив.

Стиви пристигна с вяра в екипа — винаги се включваше и насилваше, за да постигне целите на екипа така, сякаш изпълнява личните си. Екипът винаги стоеше на първо място. А и Стиви беше човек за напечени ситуации — упорит, но можеше да се прави и на клоун. Ако темпото се забавеше, човек можеше да разчита на Стив да разбие настаналото спокойствие. Правеше най-тъпите каскади на летните лагери просто за да ни разсмива — слагаше къси чаршафи по леглата, „зареждаше“ оборудването на другите и ги будалкаше при всеки удобен случай. Но никога не премина чертата на гадността и затова останалите винаги се смееха заедно с него.

Трябва да кажа, че проявявах донякъде бащински интерес към кариерата на Стив. Знаех, че от него ще излезе добър офицер, и се забавлявах да купувам бира и да го убеждавам, че може да извърши промените, които иска, ако стане офицер. Премислял бях същите неща дълги години. Като срочнослужещ имах единствената върховна цел да стана старшина. Така по онова време виждах върха. След това установих, че системата работи срещу старшините. Нямаше значение колко опитни или обиграни са. Старшините трябваше да бъдат брутално твърди или гъвкави като змии, или и двете, за да могат да наложат идеите си. Истинската промяна трябваше да произлезе от офицерите. Това е реалността.

Друга реалност — всяка оперативна организация трябва да има един квалифициран специалист по планирането и функционирането. Виждал съм офицери с минимален полеви опит да изготвят или одобряват оперативни планове, които със същия успех би изготвил Мики Маус — толкова далеч бяха от реалността. (Твърде често се случва при големите съвместни учения, когато плановете се изготвят от временно наети хора — това е една от любимите мерки за намаляване на бюджета според настоящата администрация.) И най-долупоставеният, най-зелен и най-пиклив оператор би могъл да хвърли един поглед върху плана и да види, че няма никаква възможност да се премине от Точка А до Точка Б по определения терен в района на учението. Няма проблем — специалистът по планове просто налага своето и свързва Точка А с Точка Б с помощта на Събитие 3. Резултат? Ами бойците не получаваха реално обучение, освен ако чистата и безсмислена мизерия се брои за такова. Командно-контролната клика винаги подхождаше селективно към резултатите от тези учения. В края на краищата винаги побеждавахме!

Абсолютно силно бях решен, че такова нещо няма да стане в командваната от мен група. Знаех, че трябва да намеря офицери-оператори, които истински да обичат оперативната работа и са запознати с нея до мозъка на костите, като съчетават тази запознатост с умения за анализиране и изготвяне на планове, за да претворят познанията си в организиране на работата. Стив започна като работно куче на шейна и си проправи път нагоре по командната верига; знаеше какво се изисква за добро обучение, какви условия са необходими, за да могат бойците да работят максимално и как всичко това може да се направи по най-професионален начин. Много неща може да се кажат тук за израза „да ги отгледаш като свои деца“.

Знам, че Стив ще бъде основен фактор за завземането на нови пазари от работодателя си. „Фаунтин Пауърбоутс“ проектират скоростни лодки за състезания, а сега и за специални операции за армията и полицията. Знам, че докато е зает да разширява достъпа до пазари тук и зад граница, Стив ще прави необходимото неговата мрежа от стрелци да получава всичката подкрепа, на която е способен — още един пример за непрекъсната работа в екип.

 

ИМЕ: Стивън Брайън Сайгъл

РОДЕН: 6 септември 1951 г.

ГРАД: Тулса, Оклахома

ВОЕННА КАРИЕРА: „ТЮЛЕН-Група 2“; Офицерска школа; „Групи за подводни диверсии 22“; „ТЮЛЕН-Група 6“; Военноморска школа за следдипломно обучение; „ТЮЛЕН-Група 6“; „ТЮЛЕН-Група 4“; Звено на ВМС за специални бойни действия 8; Специално лодъчно звено 26; Командване за специални операции

НАЙ-ВИСОКО ЗВАНИЕ: Подполковник

СПЕЦИАЛНОСТ: Оръжейник, подводни операции

ПОНАСТОЯЩЕМ: Директор на отдел „Отбранителни операции“ на фирма „Фаунтин Пауърбоутс“

 

Операциите, обучението — всичко това ми се струваше като някакво хоби. Когато се уволних, жена ми ме попита:

— Какво ще ти бъде хобито сега?

Хората плащат големи суми, за да правят нещата, които за нас бяха рутина.

* * *

Баща ми беше юрист, откакто се помня. Благодарение на работата си беше развил доста логично мислене — за него нещата са тук или ги няма, или са бели или черни, макар че сега, когато е на седемдесет и три години, се е поразмекнал. Но когато растях, не печелех много от споровете си с него.

Неотдавна открих, че когато растях, баща ми се беше надявал, че ще стана юрист и ще започна работа заедно с него. Сигурен съм, че това е една от причините той да не се зарадва на заминаването ми във ВМС. Но знам, че се гордее с постиженията ми, а то за мен значи много.

* * *

Баща ми е от голямо семейство — единадесет братя и сестри. Неговият баща не бил застъпник за висшето образование. По време на Втората световна война баща ми служил във Военновъздушните сили и там могъл да обмисли идеята за колеж. Прослужил си времето и записал право в университета в Тулса.

Никога не съм бил отличен ученик. Изкарвах предимно четворки и петици, с по някоя тройка. Училището беше нещото, което човек трябваше да изтърпи, за да може да спортува.

Получих четиригодишна растяща стипендия като футболист към университета на щата Мисури. Според баща ми това беше прекрасна идея, подарък само за да ида да уча и да се махна от Оклахома. Аз имах противоположно мнение. Не бях достатъчно зрял, за да приема отговорността и след около година и половина щях да изхвръкна от колежа. Имаше сериозна вероятност да ме вземат в армията и знаех, че трябва да направя нещо преди този момент. Ходех на обучение, но някак си все не идвах навреме и винаги с неподходяща униформа и затова реших, че армията не е за мен. Тогава насочих поглед към Военноморските сили.

Винаги са ме привличали хората, приятелите на семейството и други, които са служили или все още са на активна служба във въоръжените сили. Разказите им, авантюрата, пътуването — всичко това винаги ме е привличало. Но всичко си дойде на място при един престой вкъщи, когато разговарях с най-добрия си приятел от гимназията. Той заминал във ВМС веднага след училище и ми разказваше всякакви неща за групите за подводни диверсии — хора, които, изглежда, обикалят света във водолазни костюми и работят по подводници. Това ми се стори много интересно. Предложи ми нещо, което не осъзнавах, че търся, пък и в подходящ момент. Помислих малко и отидох при вербовчика на ВМС, за да получа повече информация.

Баща ми не се зарадва. Според него аз захвърлях дадения ми подарък. Пропилявах една възможност. Отначало дори не искаше да иде с мен до бюрото за вербуване.

Затова отидох сам и казах какво искам.

— Искам да се запиша във Военноморските сили и да вляза в Група за подводни диверсии.

Човекът отговори:

— Дадено, млади човече. Няма проблем. Веднага ще те запишем.

Баща ми дойде с мен на следващото посещение и поговори с него. Но и двамата не знаехме доста неща, за да разберем, че всъщност онзи искаше да каже: „Разбира се, приятел — ти, както всеки друг във ВМС, ще имаш възможност да се запишеш доброволно за Групите за подводни диверсии. Можеш да участваш в подборната програма. Но ако се провалиш по някой от критериите за подбор, заминаваш във флотата.“

Никога не бях мислил за подобно нещо; то не влизаше в програмата ми и нямаше да се случи на мен. И не ми се случи. Разбира се, можеше да ми се случи. Можеше да има нещо във физиката ми или някаква медицинска причина, или нещо в изпитанията, което да блокира кандидатурата ми. Но както казах, не стана така.

* * *

Не помня някога да съм чувствал изкушение да се махна от базовото обучение по подводни диверсии. Обичах физическите натоварвания при тях. Те бяха едно от нещата, които ме привлякоха. Сигурен съм, че сте имали някакви изживявания в живота си, за които сте си казвали: „Това ме влече истински.“ Така беше и за мен. Обучението е много, много ориентирано към физически натоварвания и е едно от нещата, които много харесвах. Трудно беше — имаше толкова болка и всевъзможни причини тялото ти да говори: „Трябва да спреш тези неща. Неразумно е.“ Но пък имаше адреналин и работа в екип, присъствие на други хора, които вършеха същото — не помня някога да съм си казвал и да съм си помислял, че ми стига и ще се махна.

Екипите са съставени от различни хора. Ще се изненадате да разберете кои издържат базовото обучение. Няма нищо общо с това дали сте вдигач на тежести от световна класа или пък атлет в колежа. Тези неща помагат, но там човек е изцяло извън средата си. Не тича по пистата или по пресечен терен, а по плажа, в дълбокия пясък и по дюните. Най-дългите бягания са между осемнадесет до двадесет и три мили, като се бяга с бойни обувки и дълъг панталон. Обикновено вие и екипът от вашата лодка носите на главите си гумена лодка или телеграфен стълб на рамене. Пускат ви по различни терени, за да видят как действате в екип — как правите така, че да успеете; как импровизирате; как комуникирате с другите.

Идват момчета с телосложението на паяк, съвсем слаби и изглеждащи така, сякаш не могат да направят и десет лицеви опори, но може да минат през базовото обучение много по-лесно от някой, който сякаш може да прави лицеви опори цял ден или да тича чак до залеза на слънцето. Защото много от последните излизат от своята зона на комфорт — без маратонки или без вече да могат да спрат за почивка. Или пък плуват в студена вода без водолазен костюм, защото трябва да си го заслужиш. Става неприятно. Плуваш толкова много, че ако си с плавници, глезените ти блокират и не можеш да стоиш прав, като стигнеш плажа. Но те искат да тичаш и да направиш още петдесет лицеви опори, а след това да започнеш новия цикъл. Не им се слуша за глезена ти. Искат да видят имаш ли сърце. Искат да видят как се справяш.

Това е хубавото. Това е връзката, която сплотява всеки в екипа, всеки, преминал обучението от първия път през 1943 г. досега.

* * *

По време на базовото обучение няма самотници, единаци. Човек завършва в клас. Не познавам никой, който да каже: „Да, завърших през тази и тази година, но не знам какво стана с останалите петнадесет души.“ Групата е много близка, сплотена, защото се работи много усилено заедно. Ако има някаква слабост, човек ускорява заради другите. Вие и екипът имате гумена лодка, която става неразделна част от живота ви. Носите я навсякъде, носите я на глава. Е, не всички са еднакво високи. Има ниски и високи хора в групата и много скоро по-високите почват да носят тежестта. Затова пък по-ниските компенсират с друго. Човек търси силните и слабите страни на останалите и сформира група, която като цяло е силна.

Това е истината за тюленските групи. Много сплотени са, застъпват се силно за единството, всеки има своите страхове или слабости, но колкото повече се работи заедно, толкова повече групата се сплотява.

* * *

Бойните ситуации по принцип са много хаотични и ние изразходваме много усилия в подготовката за тях. Опитът ми от бойни ситуации е предимно от осемте години в „ТЮЛЕН-Група 6“. Повечето от мисиите не бяха рекламирани — или поне не успешните мисии. Неуспешните се разгласяваха — някой трябваше да поеме вината или пък се случваше мисиите да станат прекалено големи, несързамерни и да привлекат медиите.

Но каквато и да е мисията, се готвехме чрез обучение. Прекарвахме необичайно много време в обучение за високопрецизни умения, а някои от тях се забравят доста бързо. Добиването на тези умения започва още с базовото обучение по подводни диверсии за тюлени, където се полагат основите на уменията за планиране и изпълнение.

Вдигне ли се балонът, не остава друга опора освен това обучение. [Ако този оперативен термин е новост за вас, то когато балонът се вдигне, задачата е започнала и няма връщане назад.] Работили сте в голяма близост с хората си. Не само разбирате своята роля и задължения, но и техните и какво правят, дори и без да ги виждате или да говорите с тях. Това точно ви измъква в бойните ситуации. Може да репетирате колкото си искате, да правите многоситуационни планове, но винаги ще има хаос. Обучението и подготовката ви са онова, което ще ви измъкне. Трябва да можете да реагирате на дадена ситуация, без да отделяте много време за размисъл. Може би сте под обстрел и придвижвате хора. Или пък трябва да местите множество материали по вода или по въздуха, като те трябва да се срещнат в определено време и място. Гарантирано е, че ще се случи нещо неочаквано.

Това е и акцентът сред силите за специални операции, това е високият приоритет на обучение и това ви позволява да победите в повечето ситуации. Изисква се необичайно много работа за изграждане на умения, защото ви е нужно предимство. Ако го загубите, ще се случи нещо неочаквано и катастрофално и именно то ще определи развоя на ситуацията.

* * *

Като гледам назад, виждам, че сигурно пет-шест души са повлияли силно посоката на съдбата ми. Някъде по пътя са забелязали нещо в мен, което си е струвало усилието. Дик определено е един от тези хора.

За първи път срещнах Марчинко рано през 70-те, когато се връщаше от другата страна на океана, след престой в Камбоджа, струва ми се. Аз бях помощник-боцман трети клас, старшина, когато той се яви в „ТЮЛЕН-Група 2“ и пое командването като старши лейтенант.

О, имаше репутация и още как. Аз не знаех много за него по онова време. Бях нов, с една-две години служба в Групите. За първи път ми сменяха командира и ми беше интересно как става смяната на властта. Хората, познавали Дик през 60-те години, бяха много развълнувани от завръщането му при тюлените.

Аз всъщност не го опознах никак; знаех само, че ми е командир, докато не реших, че съм готов да се махам. Тогава той се намеси.

Всъщност стана така, че бях ходил на няколко задгранични задачи и ми омръзна непрекъснатото преобучение на офицери. Прекарвате сума ти време с тях при подготовката и при усвояването на основите на работата в тюленските взводове и накрая заминавате за изпълнение на задачата. Прекарвате около година заедно, работите с тях, ходите с тях на задачи, а после, когато се срещнете отново, те са ваши командващи офицери. Но в крайна сметка оперативното им време е много ограничено. Тези примадони се връщат с мисълта, че са били Мистър Оператор цял живот и на мен ми беше писнало от такова мислене. Омръзнало ми беше да почиствам след тях.

Именно това преля чашата. Помня го така ясно, сякаш се е случило миналата седмица.

Във всички военноморски поделения се провежда така нареченият полеви ден, който обикновено представлява доста сериозно почистване. През един такъв ден ме пратиха в офицерската съблекалня. Влязох и гледам — само боклуци. Имах чувството, че е гръмнала бомба и е разхвърляла дрехите. И каква разлика от нашата съблекалня — при нас всичко беше надписано, сгънато, подредено в чанта и готово за път. Имахме известна организация, известна гордост. А не като тези боклуци. Ето така ги чувствах.

Е, седя сред тази бъркотия и гледам през прозореца, където виждам трима младши офицери с ръце в джобовете, застанали, без да правят нищо. Чух ги да си говорят:

— Няма ли онези да се забързат малко, да изчистят, та да си вървим.

Помислих си, че съм дотук. Не мога повече да им чистя на тези.

Та по онова време мислех да се махам, за да се върна в училище. Просто ми се струваше, че така трябва да постъпя. Започнах да разправям какво ми се иска и именно тогава Марчинко ме дръпна настрани и каза:

— Ето ти няколко други варианта.

Той самият също е бивш мустанг. Това е бивш срочнослужещ, издигнал се през званията и станал свръхсрочнослужещ, а не просто колежанче, преминало през офицерската школа или академията.

И така, Марчинко ми каза:

— Ела и нека ти покажа какви други възможности има.

Предложи ми да изляза за шест месеца от оперативния взвод и да ходя на вечерно училище. Накрая на шестте месеца щях да преценя дали, първо, оценките ми позволяваха да се върна в училище и, второ, дали истински съм го искал. При положителен резултат можех да помисля за две програми. Или, в противен случай, можех да се върна в оперативен взвод и щях да знам, без да съм се махал и да съм се мятал натам-насам и след това да съм опитвал да се върна, което в онези години се случваше често.

За този разговор Дик не ме викна в канцеларията си. Когато човек седнеше с него, обикновено беше в някой бар. Той преценяваше — ето човек, в когото си струва да се вложат малко усилия и време, или пък май трябва да го изритаме и да продължаваме напред.

Имах срок за проби и грешки и възможност да докажа на себе си, че наистина ми се иска да се върна в училище, и желаех да се отнеса към тази възможност отговорно. Пък и тогава за първи път се замислих за офицерско звание. Дотогава идеята не беше ми минавала през ума, защото нямах много високо мнение за офицерите. Той каза:

— Ако наистина ти се иска такова нещо, има програми за офицери, има начини да се квалифицираш за тях и ето какво ще направим.

* * *

Записах се във ВМС, за да видя света, да изживея приключения и до последните няколко години беше точно така. Всъщност нещата ескалираха доста. Когато бяхме част от организацията, разработваща „ТЮЛЕН-Група 6“, бяхме най-натоварени. Отсъствах по триста дни в годината и ми беше приятно. Всичко беше ново, специално, ако се съди по начина на финансиране и на издаване на разрешения да вършим онова, което вършехме. Вероятно такова нещо няма да се случи скоро.

Нямаше правила. Ние ги разработвахме в движение, независимо дали ставаше дума за тактика, оперативна сигурност или нещо друго. Нямаше кой да ни казва дали грешим, а и ние нямахме време да седнем и да чакаме нечие мнение. Просто вървяхме напред. В много случаи това ни даваше голяма преднина.

Това са някои от нещата „за“. „Против“ — е, нямаше време да се връщаме и да гасим запалените от нас пожари. Оставяхме доста тлеещи огньове. Някои от тях доведоха до разследвания по-късно. Хората, които мразеха наистина силно нашите действия, се връщаха по-късно и използваха всичко онова като оръжие срещу Дик, когато опитваха да го погребат.

Навярно сме можели и сме щели да направим нещата по друг начин, но никой не ни оставяше време за това. Сформирахме групата; казаха ни да се оборудваме; и само след девет седмици изпълнихме първата си реална мисия.

Групата ни се изгради през тези първи три-четири години. Това бяха години на бързи ходове и с висока скорост. Имахме възможност да вършим нещата, заради които хората се записват в тюленските групи. Неща, които хората, записващи се сега в „ТЮЛЕН-Група 6“, виждат и казват: „Ето в такова нещо искам да участвам.“

* * *

Определено обичах скоковете. Вършехме многобройни уникални неща и аз натрупах доста голям брой скокове. Винаги ме е тласкал адреналинът. Тръгвахме в пет часа сутринта, слушахме инструкциите по безопасност, намятахме парашутите и кръжахме в самолет над Сейнт Питърсбърг на изгрев-слънце. Вдигахме се на тридесетина километра. Оттам се пада към земята с ревящи 150–300 километра в час. Страхотно събуждане. Супер. Човек скача с много други и може да лети с някого, да се хване за него, а после да се смее за това кой се е оплескал. Приземяваш се и си пълен с енергия. И тогава отиваш на работа. Винаги е забавно да го прави човек.

В началото на осемдесетте години, в „Шестицата“, можахме да въведем нов, плосък парашут. Сега всички го използват. По онова време беше уникален и се използваше само от хора, които участват в спортни екипи. Е, ние ги взехме и всички ги използваха. Трябваше да се научим да летим на тях. Те са направени за скорост в посока напред и са високо маневрени. Много нови неща направихме с тези парашути включително скокове от много големи височини и с много ранно отваряне с пресичане на големи територии. Летяхме заедно като екип и се учехме да жонглираме с теглото си така, че всички да са заедно — и големите, и малките. По онова време всичко това беше новост.

За мен една от най-любимите ми оперативни задачи е стрелбата. Там не може да допускаш грешки. Може да имаш лош ден и да застреляш някого, защото се работи непрекъснато в голяма близост. Работи се много, много отблизо е партньор в стрелбата и/или екип и всички имат строго определени позиции, но се стреляше на живо. Нямахме кой знае колко сухи тренировки. Едно подхлъзване, едно „Трябваше да се обърна наляво, трябваше да стоя вдясно“, и може да причиниш на някого много страдания. Не може да губиш човек от екипа си по време на обучение. През първата година имахме не повече от деветдесет души в цялата група, а сигурно стреляхме повече, отколкото Военноморската пехота за цяла година. От това се нуждаехме, за да вдигнем уменията си на необходимото ниво. Не става просто като изстреляш петдесет патрона и си тръгнеш за дома. Необходима е стрелба, стрелба, стрелба и пак стрелба.

* * *

Не знам как човек мотивира себе си в някои случаи. Не знам дали не е от глупост или инат. Понякога трябва да знаеш кога да се откажеш.

Най-мизерно се чувствах в една група, доставяна от лодка. Ако управляваш лодката, си зает. Концентриран си върху тази задача и толкова. Но ако просто седиш в нея с часове и часове, и часове, без да правиш нищо, може доста силно да измръзнеш в студената вода. А на това пътуване трябваше да ида там и да остана седем часа. Трябваше да имам водолазен костюм, заявили го бяха, но го нямаше все още. Затова ми дадоха тънък костюм и ми казаха:

— Ще се спускаш само на десет метра, така че няма проблем.

Прекарах цялото време в студена вода, стегнат в костюма и температурата на тялото ми спадна много. Неприятно. През цялото време си казвах: „Е, просто тази нощ ми е кофти. И преди съм мръзнал.“

После, след всичко, когато се възстановяваш два-три дни, се оказваш обезводнен и страдаш от всичко останало, свързано с преохлаждането. Тогава разбираш, че вероятно е трябвало да поискаш да те измъкнат от тази подводница по-рано. Какво пък, спускането е било за учение, нищо критично важно. Като си помисля сега, си казвам, че е можело и да изляза. Но не, трябваше да изпълня мисията.

Това е най-неприятното учение, за което си спомням. Останалото — може и да е било мизерно и изтощаващо, но човек е заедно с други, които също се чувстват мизерно и са уморени. Именно в този момент изключваме деветдесет процента от егото си.

* * *

Силно съм убеден, че водачите трябва да извоюват доверие и уважение. Много хора, които идват при Тюлените, смятат, че званието им трябва да свърши работа. То е там само за протокола според мен. Не ме интересува колко старши е човек — ако не е стоял до мен, потен, но полагащ усилия, доверието ми към него като стрелец или съставител на планове, или пък човек, на когото може да се разчита в окопите, е под въпрос.

Израстването в екипите и работата с равни на вас дава възможност всеки да разбере силните и слабите ви страни. Разбират как вземаш решения и знаят, че ще вземеш най-подходящото решение за мисията, да ги защитиш, да направиш всичко, за да нанесеш максимално много щети на противника. Ето къде човек събира всичко в едно.

През втория си престой в „ТЮЛЕН-Група 6“ бях оперативен офицер за три години. Отговарях за всичко ежедневно по целия свят. Работех с момчетата, отивах на задачи с тях, грижех се за тях, когато се върнех във Вирджиния, а те оставаха на другия край на света. Но най-важното е, че съберем ли се да решаваме проблем, аз отговарях за общата координация и планиране и за всички усилия, които проверяваше командващият офицер. Той казваше какво трябва да се прави през цялото време, но разчиташе, че оперативният му заместник ще знае всеки детайл.

Най-трудното в подобна ситуация, пък и във всяка ситуация, е да върнеш момчетата в собствения им коловоз, ако се чуят лоши новини за другите групи. Необходимо е отново да караш всички да се концентрират, да преодолеят временното прекъсване. Хората си мислят: „Какво ли му се е случило? Дали не сме го загубили или просто няма възможност да се обади?“ Трябва да можете да им върнете концентрацията — възможно е да загубите още хора, защото са разконцентрирани. Ето къде се проявяват водаческите умения. Аз вярвам истински, че разликата се състои в уважението, което си спечелва човек. Командирът не идва в групата, за да се бие по гърдите и да показва на всички, че сега той командва. Човек трябва да се доказва в известен смисъл.

Момчетата разбират това, уважават го и реагират съответно. Това е едно от нещата, с които се ползваше Дик — уважението на хората си. Той даваше права на своите ръководители на групи и на хората на отговорни позиции. А те не винаги бяха най-старши. Възможно беше най-подходящ за работата да е някой много свестен, опитен оператор от старшинския състав, а дори и някой младши срочнослужещ.

Това се опитвах да правя постоянно, да внушавам тази идея на новите офицери в групата. Вземах младшите офицери и ги поставях под подчинението на някой сержант за известно време. Казвах:

— Ще правите каквото ви каже този човек. Не ме интересува дали ще чистите оръжие или лодки, или ще подреждате въжетата. Не ме интересува. Ако имате проблем, обадете ми се.

И ако офицерът имаше проблем с това, си имаше проблем с мен и заедно разглеждахме много внимателно възгледите му за неговия принос за групата.

В повечето случаи се получаваше много добре. В повечето случаи офицерите идваха, за да ми кажат колко много са научили. А научаваха, защото можеха да се смирят и да се поучат от някой, бил там преди тях. Може би този някой няма тяхното образование или външен вид, не говори така лъскаво, но стигнеше ли се до оперативна тактика, той беше учителят, а офицерът — ученикът. И така трябваше да бъде. Така работехме в тюлените. Най-добрият за дадената работа имаше сила и всеки трябваше да се нареди където трябва, за да помага на тази сила. Никакви гласувания или други такива. Но стигнеше ли се до тактически решения, всеки имаше възможност да участва и да даде своя принос. Обаче от момента, в който да кажем: „Добре, така ще го направим“, всички заемаха позиции и го правехме.

* * *

Единственият начин да преодолееш страха… е да го направиш. При последния си скок с парашут коремът ми се свиваше както всеки път, но когато напуснах самолета, така се бях концентрирал върху онова, което щяхме да правим, че самото напускане беше изместено много назад.

Някои от тези неща са винаги с нас. Във водата си и знаеш, че може да ти се завие свят; да загубиш представа за горе и долу; за това, че си с дихателен апарат, който не пуска мехурчета; че си във води с ниска или нулева видимост; че има неща, за които може да се закачиш, и всякакви други. Мислиш за тези неща, но в един момент се връщаш на работата си, като се уповаваш на своето оборудване, обучение и квалификация. Необходимо е да знаеш, че си обучен възможно най-добре. Имаш най-доброто оборудване и работиш с най-подходящите хора и затова се уповаваш на тях и продължаваш напред. Разколебаеш ли се, може да причиниш щети на себе си и на всички други. Може да анализираш нещо толкова, че да стигнеш до момента, в който да се откажеш.

Виждал съм хора в деловите среди, които попадат в същата ситуация. Това може и да не е страшно за живота, но те просто не могат да се представят на когото трябва или да направят сделката, или да вземат решение. Те се заключват в кутия и не си позволяват да излязат. Допускал съм това да се случи и с мен. Казвам си: „Това е глупаво. Вършил съм далеч по-опасни неща. Най-много да ми откажат.“ Но човек пак се колебае. Трябва да отстъпи назад и да си каже: „Защо го правя?“, да преоцени нещата и да тръгне напред. След това всичко става втора природа. Никой няма да загине. Може никога вече да не срещнете този човек, той няма влияние над семейството ви или над духовния ви живот и въпреки това нещо ви кара да се колебаете преди разговора с него. Това е смешно.

Много от нещата, пред които съм поставян през кариерата си с тюлените, ми помагат да не губя концентрация в деловия свят. Те ми дават сила, агресивност, която не се среща често в света на цивилните. Намирам, че хората обичат да има някой, на когото да кажат: „Искам да установиш това, да изпълниш онова“, и после изобщо да не се занимават с него. Ето защо много хора трябва да бъдат водени през точка А, точка Б, точка В. Пък и не само през точка А, ами и през А1, А2 и така нататък, докато стигнат до точка Б.

Аз съм новобранец. Едва от четири месеца съм в деловите среди, но вече забелязвам определени слабости у хората, които са живели в този свят адски много повече. Те изминават определено разстояние напред, след което спират и чакат указания. За мен това е страхотна възможност. Аз ще ги надмина доста бързо. И те винаги ще се ограничават, защото сами си го налагат. Не знам защо. Непрекъснато ме изненадва.

* * *

Да работиш за „Фунтин Пауърбоутс“ е забавно. Забавно, защото е новост. Нещо като „ТЮЛЕНИ-Група 6“ отново. Дадоха ми възможност да направя онова, което наричаме отдел за отбранителни операции, и хоризонтите са безгранични. Границите са в самия мен. Аз имам много силен финансов гръб, много способен производствен отдел и работя с двама души, чието име е признато както в САЩ, така и зад граница. Това съчетание на нещата ми позволява да изляза и да тичам. И точно това правя сега.

Черпя сили от наученото във Военноморските сили, особено при последното си назначение. Поради дипломата за висше образование ВМС ми изпратиха информация с въпроса дали се интересувам от тази област, от работа в Командването за специални операции на САЩ. Разбирах, че това би било добро място да науча бизнеса на нивото, на което стават нещата. Стигне ли се до това, може да имате най-добрите оператори на света, най-добрите намерения и най-агресивните хора, но ако нямате ресурсите, няма да направите нищо.

Така се озовах на пост с пряко влияние върху договорите и парите за закупуване и разработване на оборудване за полева работа. Командването за специалните операции е получило през осемдесетте години задачата да отговаря за ресурсите и да притежава всички пари за специални операции на сухопътните сили/ ВМС/ВВС по целия свят. Назначен бях за работа в дирекцията за снабдяването, и ме изпратиха на школите, необходими, за да добия необходимите права да ръководя програми. Участвах много сериозно в разработването на две бойни лодки, които в момента са включени в инвентара. Доста работа хвърлих в построяването на лодките, в търсене на инженерни решения, в използване на уменията си, които трябваше да поизтупам след всичките години. Доста управленска работа, доста маркетинг, доста събиране на различни умения за общ проект. Това беше първият ни опит да направим нещо сами, в една огромна организация за доставки. Успяхме — от идеята през финансирането до полевите изпитания на първите две лодки след три години. Наистина ускорихме работата по снабдяването. Сега използват този опит като модел за другите служби, които желаят да се променят.

Ръководителят на Командването за специални операции има собствени пари и собствено снабдяване и е единственият четиризвезден главнокомандващ с такива възможности. Другите войски трябва да се обръщат към лаборатории или командири на други системи за разработване на собственото си оборудване. Веригата за докладване в Командването за специални операции на САЩ е много, много къса.

Разбира се, ние имахме своите нива на бюрокрация. И не без основание. Искрено вярвам, че ако човек остане дълго време в системата, се превръща в онова, което е назначен да преодолее. Но хората след мен издигат работата по снабдяване на нашата общност на следващото ниво. Един униформен старши офицер тюлен има голямо въздействие върху начина на изразходване на пари, за да се направи необходимото оборудване, което да се ползва във флотата при спешна необходимост.

Една от силните ни страни беше, че не работехме във вакуум. Викахме всички потребители. Всички навигатори, всички тюлени, всеки, който можеше да каже как иска тези неща да функционират, имаше своята възможност да го стори. Нещата ставаха толкова добри или лоши, колкото ги правехме самите ние. Нямаше контрагенти, които да виним.

А това отвори нов път, който вероятно не би се открил преди. Аз не го търсех, той сам ми се появи. Пак става дума за надуване на газта на скоростни лодки, гонитба на лоши и прилагане на закона от бреговата охрана, митниците и военните по целия свят. Аз създавам рамката и базата за разширяване на всичко това, обучавам хора на необходимите умения, обработвам хората в Конгреса и пускам в експлоатация успешните системи. В това е същината на всичко, което върших повече от четвърт век в армията.

* * *

А във връзка с деловия свят според мен има определена нужда от истински добри програми за изграждане на екипи. Аз самият съм обучаван в такава програма в град Вашингтон. Предизвикателствата не са големи, особено ако животът ти е преминал в групите на тюлените, но не и за хората, които никога не са имали възможност да се изкачат по нещо, да работят с група за решаване на дребен проблем, та дори той да е нещо незначително като преминаване през плетеница от въжета, без да ги докоснеш.

Нещата не са толкова прости, но пък се работи заедно, хората си помагат в търсенето на решение. Повечето от тези проблеми може да решите и сами, но идеята беше да се работи в група от четирима до шест души. Вземането на информацията, пресяването на добрите и лошите предложения и дипломатичността да кажеш: „Това ще стане, а това — не. Как да го променим?“ — като същевременно се прави необходимото всички да участват — ето кое е ценното. Хората оставаха с усещането за постижение. Все едно че преминаваха едно мини базово обучение за тюлени. Накрая си казваха: „Да, успяхме, успяхме заедно.“ Като се върна назад, виждам, че от всичко това хората извличаха гледната точка на ръководителя и работата в екип.

Не че задачите бяха кой знае колко трудни. Някои задачи са просто да се прехвърлиш увиснал на въже през реката. Ако не се оттласнеш където трябва, ако не направиш определени неща, няма да успееш. Или попадаш във водата, или те дръпват обратно. Мисля си, че това е адски просто. Но имаше хора, които никога не са били поставяни в такава ситуация.

Отчасти всичко опира до доверието. Те бяха поставени в положение, в което можеше да паднат по гръб, и трябваше да се доверят, че всички ще ги хванат. Първо, ставаше дума за страха да си малко по-високо от останалите и, второ, да не гледаш къде ходиш и просто да имаш вярата, че като паднеш назад, ще те хванат. Много хора се бояха да го направят. Ако накараш някой тюлен да направи нещо такова, той ще опита да извлече двойна полза — ще се метне на топка в ръцете им и ще изпръска цялата група. „Я да видим сега можете ли да ме уловите!“ Но ето какво извличат хората от това упражнение — сила и увереност.

* * *

Специалните операции могат да се използват много добре, защото за всеки изразходен долар се получава голямо въздействие. Стигнем ли на място, не е необходимо много, за да се издържаме и придвижваме. Така че от оперативна гледна точка специалните операции сами по себе си, като говоря за сухопътните войски/ВМС/ВВС, се използват днес не по-зле отпреди. В много случаи ги използват прекалено много, защото те не само имат отбранителна, но и полицейска и дипломатическа роля. В някои случаи командите се раздават от хора, които не са чак толкова старши, но са там, на терена с групата в района на посланика и помагат по някакъв малък начин за предоставянето на онази информация, която определя политиката.

Днешната администрация и бюрокрация стават все по-лоши. Господи, сегашната администрация е нещо, което не мога да подкрепям. Но що се отнася до бюрокрацията в самите Групи, за съжаление тя е естествена. Хората свикват; имат работа, не искат да я загубят, искат да доведат още хора. Съвсем скоро се озоваваш пред една бюрокрация, каквато е нямало преди.

Част от нещата опират до отчетността. В миналото научихме някои неприятни уроци. Колкото и да въздишаме за доброто старо време, някои от тези добри стари неща, които вършехме, са причината да имаме пропуски сега. Не може да седим така и да казваме:

— Да, нещата не са както по мое време.

Ако човек е бил малко по-зрял, сигурно тези неща е нямало да съществуват днес. Аз мисля, че като погледнем назад, трябва да се отнесем също толкова сурово и към себе си, да погледнем с малко перспектива.

Но в наши дни има и много пропуски в цивилния живот. Независимо дали става дума за Капитолийския хълм или за организациите, тези пропуски могат да се превърнат в нов бюрократичен слой, в позволение или основание за неща, които са били невъзможни преди. Човек трябва да пресява всичко и да прави необходимото всеки да го разбира, а не да казва пренебрежително:

— На тях не им е нужно да разбират. Те пречат и трябва да се махнат от пътя. Губя си времето с тях.

Но като оставим това, специалните сили трябва да поддържат гъвкавостта си, за да могат да оперират навсякъде. Според мен ще има още ситуации, в които трябва да участват, защото се опитват да се отделят от останалите войски. Всички опитват да заприличат на силите за специални операции, защото това им налагат икономиката и ресурсите, както и конкуренцията за тези ресурси. Ето защо специалните операции добиват все повече техническа ориентация, все повече специализират в области, с които се отделят от обикновените войски. Мога да ви кажа, че има 125 и повече места по света, в които са изпращани специални сили и за които не сте чували нищо. По целия свят има горещи точки; светът никога не е в мир.

Хубавата страна на всичко това е, че оборудването е по-добро от всякога. Нещата, които използват сега от началото на базовото обучение за тюлени до момента на уволнението стават все по-добри. Хората се оплакват, че още не са им направили чанта, каквато трябва, но мога да ви кажа, че сегашните чанти са много по-добри от предишните. Ами вижте лодките, самолетите, оръжията — не са били по-хубави отсега. Никога не е имало толкова пари, толкова добро проектиране и толкова много ресурси, за да направят необходимото на високо и непроменливо ниво. Обучението вероятно е на високо ниво както винаги.

Според мен сегашната структура е вредна за Групите. Струва ми се, че съществува упадък, който трябва да променим. Повечето от проблемите са с офицерите. Губим ги на тълпи, особено младшите. Те са основите за бъдещето. Ще се озовем с огромна празнина, когато се наложи да попълним длъжностите за старшите офицери.

Иска ми се да знам верния отговор. Чувал съм само откъслечни неща от отговора. Процесът е много динамичен. Една от особеностите е в това, че само един адмирал отговаря за тюлените по Източното и Западното крайбрежие и за специалните лодки. Той се бори за ресурси и са му позволени само някои неща: „Ето къде трябва да се намира вашата бойна структура, ето къде трябва да се модернизирате и ето с какви възможности разполагате.“ И в много случаи тези възможности са малки.

Следователно води се сериозна борба за средства и за тяхното управление и превръщане в обучение и умения на хората. Що се отнася до офицерите, те опитват да работят максимално дълго време, което е добре. Но получават по един срок за служба при тюлените и след това отиват в щаба. Аз бях в тюленска група двадесет и шест години и осем месеца и единствената ми щабна работа беше в Командването на специалните операции.

Ето защо знам, че тези неща са възможни. Знам, че всичко се мени, но момчетата трябва да намират начини да прекосяват океана и да идат там, където се развива действието, като в същото време се обучават в различни умения — независимо дали става дума за плаване със съдовете за доставяне на диверсанти или работа с бойни плавателни съдове — по време на задграничните задачи, които всъщност са работа на терена. Те не могат да останат във Вирджиния Бийч или в Калифорния. А им го налагат. Някои от хората са много добре образовани и имат силни познанства в армията и извън нея и смятат, че ВМС ги ограничава. Те с радост биха се захванали с онова, за което са дошли във Военноморските сили, но са им оставени единствено щабни постове. Смятат, че могат доста добре да се справят с местенето на листа и извън армията и да получават много повече за това.

Отчасти това е циклично явление. Виждал съм го няколко пъти — веднъж в Групите сме претъпкани, а след това се озовавахме с толкова малко персонал, че не знаем дали ще успеем да изпълним изискванията. Нещата се ръководят от световното положение — когато икономиката е добре, е време да се излезе и да се поработи за успехи и в други области; в други моменти, когато икономиката не е толкова добре и когато има доста работа, нивата на оперативния състав са доста добри. Сигурен съм, че и други динамични фактори имат роля.

* * *

Всичко опира до водачеството и то трябва да започва отгоре. То трябва да има форма и да е ревностно подражавано, а не да се определя от това, че „този е добър администратор“. Водачът трябва да бъде добър, да е на върха и да може да налага своето водачество, да може да се конкурира с другите, да определя кое е добро за тюлените. Това не винаги е популярен пост. Човек трябва да може да изяснява картината на командващия, на когото до този момент не се е налагало да се занимава с такива неща. Водачът трябва да може да води отпред. Това не означава, че трябва да е най-добрият стрелец на света, най-добрият шофьор на света или нещо подобно. Той трябва да може да действа, да възприема положителна позиция и да я поддържа докрай. И да прави необходимите промени. Хората трябва да имат доверие в него, да го уважават, а това не се постига автоматично със званието. Съвсем не. Мен не ме интересува дали си адмирал или обикновен моряк. Доверието се печели.