Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (61)

61.

Над Хъдсън, близо до Уест Пойнт, бяха надвиснали остри и стръмни скали. Старки познаваше района добре. По-късно тази нощ той мина по главната улица на Хайланд Фолс, минавайки покрай не особено внушително изглеждащи мотели, пицарии и сергии. Мина през Тайър Гейт с наблюдателната й кула отгоре и войника с каменно лице на пост пред нея. Убийство в Уест Пойнт, мина му през ума. Боже господи!

Старки спря да мисли за работата, отлагайки я за малко по-късно, и се опита да се потопи в атмосферата на Уест Пойнт. Да долови впечатления и спомени. Старки бе кадет едно време тук, плебей, също като двете кадетчета, които в момента тичаха към казармата. Колко пъти бе ревал кадетския девиз: „Винаги по трудния път, сър!“.

Господи, обичаше това място — възгледите, дисциплината, цялата физическа подготовка.

Кадетската църква се издигаше високо на хълма, гледаш към долината. Кръстоска между средновековна катедрала и крепост, тя все още доминираше над целия околен пейзаж. Кадетското градче бе пълно с огромни сиви сгради, създаващи впечатление за крепост. Всепоглъщащо чувство за солидарност и постоянство. Което скоро щеше яко да пострада.

Харис и Грифин го чакаха наблизо. Цял час щяха да наблюдават поред къщата на Бенет на Бартлет Луп — района в Уест Пойнт, определен за офицерите и техните семейства. Къщата бе зидана, с бяла лента по средата и потънала в огромни ластуни бръшлян, плъзнал по всички стени. От комина лениво се издигаше струйка дим. Това бе жилище с четири спални и две бани. На картата бе отбелязано като Жилище 130.

Някъде около девет и половина тримата убийци разузнаха и около голф игрището. Не можаха да видят никого из хълмистото игрище, което всъщност бе една от границите на военната академия. От другата страна на запад минаваше Шосе 9W.

— Май ще се окаже по-лесно, отколкото мислехме — забеляза Уорън Грифин. — И двамата са си вкъщи. Отпуснати. Свалили гарда.

Старки му хвърли неодобрителен поглед.

— Аз пък не мисля така. Тук има една приказка. „Винаги по трудния път, сър!“ Не я забравяй. Не забравяй също така, че Робърт Бенет е бил в специалните войски. Това не ти е някакъв си градски свещеник, спрял малко да подремне на Апалачкия маршрут.

Грифин застана мирно.

— Виноват, сър. Няма да се повтори.

Малко преди десет часа тримата се промъкнаха през храсталака и малката горичка, завършваща до задния двор на жилище 130. Старки отмести един боров клон и пред погледа му се разкри къщата.

После в кухнята видя и самия полковник Робърт Бенет.

Герой от войната, баща на пет деца, съпруг от двайсет и шест години насам, бивш член на специалните войски във Виетнам.

Бенет държеше в ръка чаша червено вино и като че ли наглеждаше приготвянето на вечерята. Появи се и Барбара Бенет. Всъщност тя вършеше цялата работа. Тя протегна ръка, взе чашата му и отпи малко. Бенет се наведе и я целуна. Много влюбени са за мъж и жена, женени от двайсет и шест години. Много жалко, помисли си Старки, но не каза нищо.

— Хайде да действаме — каза той. — Последното парченце от пъзела.

И това наистина бе пъзел. Дори и за убийците.