Джеймс Патерсън
Четири слепи мишки (52)

52.

Опитвах се да забравя, че работя по случай. Че разнасям със себе си гадна сламена кукла и всевиждащото око на злото. По следите на убийци. Но аз винаги съм бил неуморим.

Влязох във фоайето на „Уиндъм Бътс“ в Темпе и там намерих Джамила. Бе долетяла от Сан Франциско дотук, за да се видим. Така го бяхме планирали.

Носеше оранжева копринена блузка и около раменете си бе наметнала по-тъмен пуловер в същия цвят. На китките й подрънкваше тънка гривна, а на ушите проблясваха миниатюрни обички. Изглеждаше точно като за Долината на слънцето, както наричаха района на Финикс, Скотсдейл, Меса, Чандлър и Темпе.

— Подозирам, че вече го знаеш — казах аз, приближавайки се и прегръщайки я силно, — но си страшно красива. Направо забравям да дишам.

— Така ли? — попита тя с престорена изненада. — Страхотен начин да започнем уикенда.

— И не съм единственият, който мисли така. Всички във фоайето те гледат.

Тя се засмя.

— Е, сега вече знам, че говориш истината.

Джамила ме хвана за ръка и двамата тръгнахме да излизаме от фоайето. Изведнъж се спрях, завъртях я така, че да попадне в прегръдките ми, взрях се в лицето й за момент и после я целунах. Бе дълга и прекрасна целувка, защото я бях пазил специално за този момент.

— Ти също изглеждаш много добре — каза тя след целувката. — Ти винаги изглеждаш добре. Ще ти кажа една тайна. Когато за първи път те видях на летището в Сан Франциско, тогава ти ме накара да забравя да дишам.

Аз се засмях и обърнах очи към тавана.

— Я по-добре да се качваме горе в стаята, преди да сме загазили тук.

Джамила се наведе и ме целуна бързо.

— И здравата може да загазим. — И отново бърза целувка. — Аз такива неща не правя, Алекс. Какво става с мен? Какво ме е прихванало?

Прегърнахме се още веднъж, след което се отправихме към асансьорите.

Стаята ни беше на най-горния етаж, с изглед към начупения от небостъргачите хоризонт над Финикс, а също и към водопад, чиято вода се разбиваше на ситен прах в един плувен басейн. Далеч по-нататък можеха да се видят алеи за джогинг, туристически пътеки, тенис кортове и голф игрище. Казах на Джамила, че онзи футболен стадион, дето се вижда там, сигурно е „Сън Девил“.

— Сигурно там играят „Аризона Стейт“ — заключих аз.

— Искам да ми разкажеш всичко за Темпе и футбола в Аризона — каза Джамила, — но по-късно.

— О, нямаш проблем.

Прекарах леко пръсти по копринената блуза.

— Чувството е страхотно.

— Затова е направено така.

Бавно плъзнах ръце по блузата, по раменете й, по връхчетата на гърдите й, по корема. Разтрих леко раменете й, тя се притисна към мен и изпусна едно дълго „ммммм, дааааааа, моля и благодаря“. Получи се нещо като импровизиран танц и никой от нас не знаеше какво ще стане в следващия момент. Бе толкова хубаво, че отново сме заедно.

— Няма защо да бързаме — промърмори тя в рамото ми, — нали?

— Няма. Разполагаме с всичкото време на света. Знаеш ли, това в полицейските кръгове се нарича клопка.

— Да, вярно е. Напълно си давам сметка. Освен това е и засада. Може би трябва просто да се предадеш.

— Добре тогава, предавам се, инспекторе.

Нямаше нищо друго, освен нас двамата. Нямах представа накъде сме тръгнали, но бях се научил просто да вървя по-нататък, да изпитам насладата от всеки миг, без да се притеснявам за направлението. В последно време не се бях срещал с жена до момента, в който Джамила дойде във Вашингтон.

— Докосването ти е най-нежното от всички — прошепна тя. — Невероятно е. Не спирай.

— И твоето.

— Изглеждаш изненадан.

— Малко — признах си аз. — Може би защото, докато работехме, ми показваше само едната страна на монетата. Печено и неумолимо ченге.

— За теб това проблем ли е? Печеното и неумолимо ченге?

— Не е — отвърнах аз. — И печеното и неумолимо ченге харесвам. Поне докато не започнеш да ми демонстрираш груба игра.

Джам моментално ме блъсна на леглото, после падна върху мен. Целувах й бузите, устните, очите, ушите. На вкус и на мирис беше прекрасна. Усещах пулса й под кожата й. Няма да бързаме.

— Когато бях малка, бях голяма мъжкарана — каза тя. — Играех бейзбол, футбол. Исках баща ми и братята ми да ме харесват.

— И те харесваха ли те?

— О, да. Ти какво си мислиш? Бях номер едно в женския бейзбол в щата.

— И още ли те харесват?

— Така си мисля. Да, харесват ме. Баща ми малко се разочарова, че не отидох да играя за „Гигантите“. — Тя се засмя. — Щях да му стъжня живота на Бари Бондс.

Джамила ми помогна да си сваля панталона, а аз през това време разкопчах полата й. Потреперих, едва се сдържах. Всичкото време на света.