Марко Ганчев
За пионката на падишаха

Дали беше от хиляда и една нощ

или сънувах някоя нощ,

помня само, че ме покани на шах

самият падишах.

Нали съм си филолог,

разчлених думата слог по слог

и сметнах, че падишах

явно значи падни на шах.

 

Гледам, няма му една пешка.

Рекох: евет, падишах, евет,

сигурно имате грешка,

липсва ви една пионка отпред.

Бръкна си в джоба

падишаховата особа.

Рекох си, ще извади някоя лира,

в джоба на падишаха това се намира,

но и в моя джоб има копче от дрешка —

все ще заместим въпросната пешка.

 

А той взе, че извади един скорпион

(може да беше и скорпионка)

и подхвърли с небрежен тон:

— Ей това ще ми бъде пионка.

Ехе, какво става с твоя тен,

ти прежълтя хептен,

не бой се де,

скорпионът ми е опитомен.

 

Най-напред като всяка пионка

и въпросният скорпион

(или скорпионка)

скачаше през едно квадратче.

Но постепенно, братче,

какво ти квадратче —

като размаха опашка,

фигурите ми вънка излашка,

останах си само с пръст

и то във уста,

за да ближа ухапаните места.

— Падишах, рекох, тръгвам си,

аз съм мат.

Да, но падишахът почервеня като домат.

Че какво, вика, като си мат?

Даже не само мат,

ами си мат и маскара.

Но това значи ли да няма игра?

И таз добра!

Тъй било то, край!

Ами на мене като ми се играй?

Хайде, мести, че е твой ред!

 

— Евет, рекох, падишах, евет.

И нека да ми прости алах,

ама седя и се правя,

че играя на шах…

1970