Марко Ганчев
Пази боже сляпо да не прогледа

Веднъж отидох с делегация

не в чужда някоя държава

(къде за мене чест такава?),

а в нашенско градче тъдява

и ме посрещнаха с овация.

По улици добре измити

потеглихме с колите.

В хотелчето: постеля-пяна,

достойна чак да бъде в стих възпяна.

Навсякъде обноски меки.

Не виждам нищо аз,

а мен ме гледа всеки.

 

След седмица — в командировка

пак там, но друга обстановка.

От улиците неумити

със кал ме пръскаха колите.

И нямаше легло за мене.

Вместо чаршафи-пяна

хотелиерът се запени,

че бил съм личност неразбрана.

И в тая улица,

и в друга,

и в съседна

към мене никой не погледна.

Вървях като невзрачен чичко.

Но аз пък виждах всичко.

1968