Марко Ганчев
Свой човек

Държавни са у нас заводите

и банките, и мините.

Където и да ходите,

отдето и да минете,

ще видите, че даже клинците

принадлежат на всинца ни и те.

Изглежда само със човека

назад сме с два-три века

или пък тая работа

не е тъй лека.

Не зная как и що е,

но чувам там и тук,

че тоя бил човек на тоя,

а оня пък напуснал своя

и станал бил човек на друг.

Ала какво ще ви говоря —

и вий си имате

я свой човек, я свои хора.

То само аз на тоя свят

не сторих мукаят

и — мене истина,

а вам лъжа —

на никой не принадлежа.

Да не речете, че се хваля?

Ами, не гоня аз Михаля —

разбрах, че със съдба такава

не само че напред

не се върви,

уви,

на място даже трудно се остава.

Тогава

изправих се пред огледалото,

изтрих го хубавичко цялото,

поклон направих лек

и казах аз на оня,

отвътре който ме погледна:

— Ей, мой човек,

да знаеш, че съм твой човек,

ще те поддържам, дето стана,

дето седна,

изобщо твой ще съм

до капка кръв последна.

И както трябваше да се очаква

от огледалното ми отражение

(това разбира се само),

то преповтори мот а мо

направеното предложение:

„Ей, мой човек,

да знаеш, че съм твой човек“

и тъй и тъй нататък.

Но за да бъда кратък,

ще ви река,

че полза имаше голяма:

и аз към свой човек

почувствах задължение

и оттогаз

при всяко положение

съм издръжлив за двама.

1964