Марко Ганчев
Умира дядо

От изток идваше денят, но беше

за дядо ни последен тоя ден.

На смъртен одър старият лежеше,

като от оран тежка изморен.

 

Приведени, във стаичката ниска

дойдоха едрите му синове

и внесоха, тъй както той поиска,

отгледани от него плодове.

 

Устата му безсилна се затвори,

но той изгледа внуците поред

и мъчейки се пак да проговори,

повдигна едра пита слънчоглед.

 

Във тоя миг на ризата ръкава

се свлече върху смъртното легло

и трепнахме — ръката бе кафява

и суха като есенно стъбло.

 

И сякаш в слънчогледовата пита

преляна беше по незнаен път

и силата на таз ръка изпита,

и нейната човешка кръв и плът.

 

И ний, поклонниците на герои,

стоим пред дядо, сключили уста,

в поклон пред този, който дните свои

изминал е без подвизи в света.

 

А той мълчи. Очите му догарят.

Сърцето глъхне, глъхне, глъхне. Край.

Смъртта е туй. Прозорците отварят

по древния народен обичай.

 

Навън люлее вятър слънчогледа

и сякаш в ранната синевина

навежда някой питите и гледа

дали са зрели всички семена.

1954