Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (51)

50

Анита подмина Стуре Рее и подкара през селището Станге Вестбюгд. Имаше усещането, че е на прав път. Бе минала по виещата се чакълеста пътечка в гората и бе подминала няколко поляни и малки ферми. А ето я и табелката „Сьорум“. Оттук трябваше да завива надясно, но не и обратно. Натисна рязко спирачката, виждайки голямата тъмна фигура, която изведнъж изскочи от гората и прегради пътя. Кон с малка каручка се движеше срещу нея. Сякаш не се бе случило нищо. Сякаш така трябваше. В каручката стоеше младо момче със синя овехтяла риза и работен комбинезон. Продълговато, сериозно лице със светла, разрошена коса. Държеше поводите в една ръка, сякаш цял живот се бе занимавало с това. Можеше да позира за семейна снимка от тридесетте години. Цялата тази сцена излъчваше минало.

Значи това бе Станге Вестбюгд?

Анита започна да се взира, за да забележи пътя, по който трябваше да завие надясно.

Ето го!

Веднага се виждаше, въпреки че се състоеше само от два коловоза до стария, почти разпаднал се плет. След няколко дни щеше съвсем да обрасне с трева. Стройните високи брезички от двете страни на пътя вече се бяха покрили с млади листа. Извисяващите се зад тях ели кимаха незабележимо, а храстите в крайпътната канавка прекарваха по страните на „Голфа“ й дългите си пръсти. Дори и в колата си, тя усещаше как природата си връща загубените рубежи и че човекът нямаше силите да спре това.

„Голфът“ се влачеше бавно по клонки и буци. Анита гледаше напред. Там, в края на полето — на онова, което някога бе било поле — трябваше да остави колата. Оттам трябваше да измине пеша само петдесетина метра. Анита изгаряше от нетърпение. Бе видяла следите от гуми върху мекия банкет на пътя. Кола обаче не се виждаше. Нима бе бил тук и си бе тръгнал, само защото бе закъсняла?

Тя спря колата, излезе и силните горски аромати я удариха в носа като силен парфюм. Вдъхна дълбоко и се отправи напред. В горския сумрак хижата приличаше на тъмно и черно петно. Усетът й подсказваше за кой ли път, че е луда, щом се е решила да дойде тук сама и без оръжие, за да се срещне с човек, чиято самоличност бе само предполагаемо известна. Прогони тези мисли. Твърде много бе поставено на карта. По-добре бе да си мисли, че отива на среща с Клаус Хамерсенг. След всичко онова, което знаеше за него; след всичките разговори и съобщения в чата; след онова, което й бе разказал Юнфин; а също и не на последно място от онова, което бе научила от документите, той не можеше да представлява опасност. Бе нащрек, но не се страхуваше. Все пак не си струваше да рискува.

Приближи се до хижата, опитвайки се да стъпва безшумно.

Около хижата бе съвсем тихо и не се усещаха никакви признаци на живот — нито звуци, нито светлина през пролуките между трупите. Нима все пак бе закъсняла? Нима той не й бе повярвал, бе се почувствал излъган и бе избягал?

Тя спря пред вратата на хижата. Юнфин й бе описвал това място и бе прав — изглеждаше идилично. Дори в пълния мрак тя можеше да види, че ниската дървена колиба, „стаббюрът“ (хамбарът върху колони) и полуразпадналият се сеновал, парчето обрасло поле и изгнилият плет — всички заедно създаваха впечатлението за изоставена, но оригинална, наистина „норвежка“ ферма. Идилия. Национална естетика, която не можеше да не вълнува.

Именно с тази идилия обаче бе свързано убийство. Най-малкото едно убийство. И не й ставаше по-леко от размислите за старите времена, за живелите преди тук хора, за упорития им всекидневен труд и старинните строителни традиции. В съзнанието й напираха по-скоро мисли за болести и нужда, за бедност, жестокост и страдания.

Вратата висеше на една панта. Тя я отмести и произнесе тихо: „Ало! Има ли някой?“ Отговориха й тишината и тъмнината. Вътре бе празно, но се усещаше нечие присъствие. Анита отхвърли настрана всичките неприятни усещания и си помисли, че може би той закъсняваше, че може би нещо го бе забавило или му бе попречило. Сигурно трябваше да влезе и да седне, да почака малко да светне и да почака поне половин час, преди да се върне вкъщи и да признае всичко на Юнфин. Да му каже, че не само той има лични тайни и тежко бреме, които е трудно да се изложат дори пред близък човек. И на двамата им предстоеше да научат още много за техния общ живот, свързан със съвместната им работа в полицията. И трябваше да се учат заедно на това.

Направила две крачки навътре, тя усети още по-силно нечие присъствие. Анита не бе суеверна, но й се струваше, че усеща дишането на живелите някога там хора. Или това бе миризмата на насмолени трупи и прах. Малките прозорци се очертаваха на тъмния фон, но пропускаха малко светлина. Още половин минута и очите й свикнаха с тъмнината, и започнаха да различават предметите. Първо масата, след това — пейката и съборения стол. А след това краката — мръсния бял чорап на единия крак, който се бе изхлузил от калната маратонка…

Анита затаи дъх, но само за миг. В нея веднага се събуди полицаят. Някой лежеше на пода и трябваше спешно да се действа… Кибрит! Запалка! По дяволите, бе спряла цигарите!

Когато се наведе, застана на колене, за да види по-добре, и протегна ръце, то усети с пръстите си неподвижно тяло, част от дрехите и някакъв малък тежък предмет. „Трябва да го вдигна“ — помисли си тя, но изведнъж се разнесе силен шум, сякаш през вратата се втурнаха наведнъж всичките звуци от гората, както се случваше това пред буря… И в същия миг гръмотевицата я удари в тила, и тя изпадна в дълбока тъма, в небитието.