Кнут Фалдбакен
Нощен мраз (22)

21

— Закъсняваш — извика Анита от кухнята.

— Задачи. Трябваше да отида отново до Стангеланд. Изглежда, че ще намерим там още нещо, а не само купчина потъмнели кости — искаше му се поне веднъж да сподели добри новини.

— Размърдай се, че всичко ще се развали — започна да нервничи тя. — Опитвам се да приготвя кашкавалено суфле! Нали не си забравил салатата?

— По дяволите, забравих я!

— Имаше я в списъка!

— Знам. Изглежда е от старостта — опита се да се засмее, но веднага разбра, че не му бе времето за обезоръжаващ смях.

— Като че ли тези двамата от вилата са живели поотделно — каза тя по-късно, когато седяха на дивата с чашки с кафе и гледаха новините. — Всеки за себе си.

Каза го така, сякаш коментираше новините. И не се бе облегнала, както обикновено, за да постави краката си на коленете му. Това го учуди повече от думите й.

— На втория етаж сякаш е бил оборудван отделен апартамент със спалня, кухня и дори отделна баня. И всичко там прилича на кочина.

— Как така? — опитваше се да се сдържи той. Гласът му не трепна. Нейният глас пък звучеше отчуждено, като на брокер на недвижими имоти. Той не разбираше как тя можеше да е толкова равнодушна. Самият той се опитваше да изглежда безучастен, но всеки път, щом научеше нови подробности, преглъщаше с мъка от вълнение.

Бяха вечеряли, без да проронят и дума за работата си, което напълно съответстваше на мълчаливото им съгласие да не обсъждат полицейските си дела по време на вечеря. Днес обаче мълчанието им бе твърде решително и потискащо, сякаш отвътре ги изгаряше нещо, което не се решаваха да споделят. И онова, което тя бе казала, въобще не бе кой знае какво. След разговора си с касиерката от „Киви“ той бе започнал да си представя иначе образа на фру Лидия Хамерсенг — сега си я представяше с цигара и то именно с „Голоаз“ (неясно защо, но тази марка цигари му напомняше за френския декаданс). Действителност, скрита зад великолепна фасада. Идеалният портрет на идеалното семейство в разкошната вила в края на гората сега се бе покрил с пукнатини. Нови подробности — нови пукнатини.

— Практичност и това е. Не ти ли се струва така? — ако се постараеше и той можеше да е равнодушен и приземен. — Придвижвала се е трудно и за да се облекчи придвижването й, се е наложило да се разместят всичките мебели, а и къщата да се преустрои, например, банята. Във всеки случай при тяхната ситуация не би могло и дума да става за сексуална близост.

— А духовната близост? — възраженията й звучаха така, сякаш я бе наранил лично. — Представи си само — тя е била с хронично заболяване, боляло я е, трябвала й е помощ, а онзи, за когото е била омъжена повече от четиридесет години, не е бил наблизо. Сякаш са я „прибрали“ на тавана. И това е направил мъжът й.

— Все още не знаем кой кого е „прибрал“ и къде.

Бе му трудно да обсъжда тази тема. Тя твърде много засягаше личния му опит. Неговата безпомощност по времето на боледуването на Бет, премяната на отношенията помежду им — всичко това бе подкопавало неговата вярност, силите му и готовността му за саможертва, които трябваше по принцип да издържат на всичките изпитания. Изящната Лидия Хамерсенг в елегантна светла рокля, с пищно разпусната коса до раменете и запалена цигара в ръка — тази картина се смени с друга, в която тя, смеейки се, пускаше дим в лицето на всеки, който се приближаваше до нея, например, на Георг, спортсмена и апологета на здравословния начин на живот, или на него самия, застинал на столчето до пианото и хипнотизиран от усещането на роклята й в пръстите му и на мекия й крак под нея.

Какво бе било истинското съотношение на силите в семейство Хамерсенг?

— Мислех, че тези хора не са ти безразлични — каза тя.

— Така си е! — отговори той, без да помисли. Обвинителният й тон изискваше незабавен отговор. — Тоест не ми бяха безразлични… Вече казах, че са минали повече от двадесет години… — той замълча. Отново се повтаряше.

— Е, добре… Сега обаче, струва ми се, се опитваш да изкупиш вината си.

— Това е само отношение към онова, което се изяснява в хода на вашето разследване.

— И то твоето…

— Какво имаш предвид?

— Разбра ме!

— Разказах ти онова, което бях изяснил.

— Да, след като те притиснах?

— Е, добре, какво още искаш?

Бе премълчал за отиването си в „Киви на шосето“.

— Може би мъничко доверие? — сви колене тя, сякаш се стараеше да не го докосне случайно. — Откакто се случи тази трагедия, не мога да те позная.

Той забеляза разстроеността й. Много му се искаше да се разкрие пред нея, но не знаеше с какво да започне. Във всеки случай не и сега, защото, изправила гръб и притиснала се в ъгъла на дивана, тя го гледаше така, сякаш той бе основният заподозрян по този случай.

— Какво са направили тези хора с тебе, Юнфин?

Тя не го обвиняваше направо, но той усещаше, че в изказването й се таи обвинение.

— Аз не вярвам в нещастния случай — изстреля той.

— Нямаме основания да предполагаме друго.

— А аз се съмнявам все повече и повече.

— И на какво се основава това твое мнение?

— На определени моменти… — измъкна се той. Отново не бе могъл да премълчи. Пак го бе притиснала до стената.

— Значи така? Отново си провеждал собствено разследване или отново ще си играем на гатанки и загадки? — бе безпощадна тя.

— Опитай да провериш един момент — започна той, едновременно ядосан и учуден от нападките й. — И не съм го надушил „лично“, както се би се изразила ти. Каза го „най-главният копой“ на първото съвещание. Ти също бе там… — изгледа я проницателно той и получи същия поглед в отговор. — Спомняш ли си, че той каза, че съпрузите Хамерсенг са били женени четиридесет и една години? Много му подхожда на Снупи, нали? Четиридесет и една. Не „около четиридесет“ или „приблизително четиридесет“, а „четиридесет и една“. Пунктуален във всичко. А ние със сина им Клаус сме връстници, тоест той също е на четиридесет и три. Значи, когато са се оженили, Клаус е бил на около две години. В наши дни тази дреболия може и да не се спомене. Преди четиридесет години обаче това се е смятало за голям позор. Особено от милите жители на малките градчета. Това може да означава едно от следните три неща. Първи вариант — синът е бил плод на извънбрачна връзка. Защо обаче са чакали две години, преди да се оженят? Защо не са побързали, за да прикрият този позор? Или пък са решили да си осиновят дете и са взели двегодишно. В такъв случай този факт не е бил известен преди и аз не знам дали се потвърждава с някакви документи — в отговор на това тя поклати глава. — Има и трети вариант — гласът на Валман продължаваше да звучи войнствено, а така му се искаше да й разкаже това по друг начин. — В този случай Клаус не е син на Георг Хамерсенг. Възможно е, когато тези двамата са се запознали, фру Лидия да е имала вече син и Георг също да е скрил истината, решавайки да се грижи за него и да го възпитава като собствено дете. Тогава това е покрита с мрак семейна тайна, която е усложнила особено много отношенията между тях, когато Клаус е пораснал и не е могъл да оправдае надеждите на Георг.

— Не е оправдал надеждите му ли? Аз пък си мислех, че това момче е било звезда във всичко, освен в спорта. Не е ли така?… — по лицето й не можеше да се разбере как се бе отнесла към разказа му.

— Той е бил мамино синче. Избрал е музиката. Тоест отначало е избрал музиката. Баща му не е могъл да понесе това и са се скарали жестоко. Стигнало се е дори до бой на обществено място — в старата и уважавана университетска библиотека. Малко след това Клаус е зарязал музиката, преместил се е в Тронхейм и е започнал да изучава естествени науки. Можеш да си представиш какви са били отношенията в семейството им по това време.

— Откъде знаеш това?

— От наш бивш съученик. Говорих с него днес.

— Изравяш сведения за този случай, за моя случай, към който нямаш никакво отношение! Разпитваш бивши съученици!

— Анита, — произнесе той, — моля те! Нали ти казах за срещата на съучениците, която ще се състои само след месец?! Организаторът й ме помоли да намеря Клаус Хамерсенг, от когото от много години няма ни вест, ни кост. Когато се срещаме, си приказваме, нали така? Така и изплува тази история. Би могла и да ми повярваш, вместо да се съмняваш във всичко, което казвам и правя!

— Да се съмнявам ли? Аз не се съмнявам в тебе. Ти обаче не ми обясняваш нищо, а просто изведнъж ми съобщаваш едно-друго. Представяш ли си въобще какво ще каже Снупи, ако научи, че си надушил нещо на местопрестъплението по неговия случай? При самото началство ще те замъкне!

— Затова си и мълча.

— На мене обаче може да казваш, а?!…

— Не исках да те намесвам в… — всичко се бе оказало не толкова просто. Разговорът се превръщаше в кавга. В повишаване на тона. В тежко дишане. В пламнали очи.

— Просто не мога да разбера защо за тебе са толкова важни хора, с които, според думите ти, не си общувал повече от двадесет години. Достатъчно е да бъдат споменати и ти ставаш друг човек. Този Клаус — харесваше ли го? Обичаше ли го? И раздялата ви толкова ли тежка беше, че и досега не можеш да говориш за това? Какво се е случило, Юнфин? Според мене, сега трябва да ми разкажеш всичко!

Той се опита да отговори бързо и по същество, но не успя да измисли отговора. Вместо това докосна ръката й, но тя я дръпна.

— Разбирам, че ти е трудно…

— Кой е казал, че ми е трудно? — надигна се рязко от дивана той, сякаш готвейки се да излезе, но спря в средата на стаята. Нямаше къде да отиде, а освен това погледът й бе прикован в него и не му позволяваше да напусне. Заради тези въпроси без отговор той седеше като вкаменен. Отпусна се във фотьойла. На неутрална територия. Диванът бе окупиран. Чувстваше се като нищожество.

— Добре — успокои се тя, — но онова, което се е случило между бащата и сина преди двадесет години не би могло да повлияе особено на обстоятелствата около смъртта им. Клаус, според твоите думи, е изчезнал. И сестра му — също. Никой не знае нищо за тях. Не са ги виждали в този град от много години. А ако продължаваш да смяташ, че Георг Хамерсенг е таял омраза спрямо собствената си жена и би могъл да я убие заради това, то ми позволи да ти припомня, че той е умрял седмица преди нея. Най-малкото — седмица!

Първите звезди вече блещукаха върху все още светлото вечерно небе, цветът на което се сгъстяваше до ниската тъмна ивица на гората в Несланд. Очертанията на стълбовете до портата и на голите декоративни храсти пред прозорците на хола се сливаха в различните оттенъци на сивото. Винаги асоциираше неприятно това време от годината с работата в градината, която през последните години бе зарязал напълно. Сега всичко бе съвсем иначе. Светлината, все още жива в ясното небе; сумракът, спускащ се върху оградата на градината; гласовете на случайните минувачи; черните дроздове, прелитащи от време на време наоколо… Порастване. Младост. Пролетната свежест след дългата зима вкъщи. Разходки. Купони. Прегръдки. Възможността, залитайки от умора, да се завръщаш вкъщи по пустите улици през ясното ранно утро, преминаващо в сънлив ден, незадължаващ те с нищо, освен с дрямка. Дори и когато бе тийнейджър и младежите от Хамар нямаше кой знае къде да отидат, бяха успявали да намерят все някакво местенце. Нечии отсъстващи родители или свободно мазе. Купоните през почивните дни, за да се изразходва излишната енергия. Предохранителен клапан. Заместване на самостоятелния живот. Достъпност до всичко. Скок над пропастта, от едната страна на която лежи безопасното детство, а от другата — жестокият свят, в който за постъпките се налага да отговаряш.

Искаше му се да й разкаже за това, но не знаеше с какво и как да започне. Във всеки случай не и сега, в тази атмосфера на недоверие и недоизказаност. Обхвана го безсилие, граничещо с отчаяние — колкото по-често избягваше отговорите, толкова повече го подозираше тя. Колкото повече се отдалечаваха един от другиго, толкова по-трудно бе да си върнат доверието. И най-лошото, от което се боеше, бе, че изпуснатите случайно думи или неволните постъпки нямаше да могат да бъдат поправени. Те имаха още съвсем незначителен съвместен опит, но никога преди не се бяха карали истински. Тя се бе приближавала към него, както лодката се приближава към пристанище, без да бърза, полюлявайки се, и едва след това се бе приближила плътно. Отначало пристанът скърцаше, но след това въжето бе хвърлено и той я бе приел. Дълго и замислено се бяха „търкали“ един в другиго, без да си обещават кой знае какво и без да таят особени надежди. Бяха обсъждали всичките проблеми (сега изглеждащи несериозни) и бяха откровени помежду си. А сега тя се правеше, че е погълната напълно от скучното телевизионно предаване, сякаш просто не искаше да го поглежда.

Той не можеше повече да понася това. Стана, приближи се до дивана, седна на него и хвана ръката й. Тя не я отдръпна, но и не му отговори.

— Опитвам се! — прошепна той, заврял глава в тила й. И още веднъж, по-силно, за да заглуши звука на телевизора, по който показваха някаква корейска корабостроителница: — Опитвам се!

След това отново се завря в тила й, вдиша обичайния приятен аромат, прегърна я под гръдта, след това обхвана с длани гърдите й, сякаш те бяха свещени дарове, до които е достатъчно да се докоснеш и всичко лошо ще изчезне. Притисна я внимателно към себе си, сякаш тялото й бе свръхчувствително и само можеше да разпознае тъгата и отчаянието му, да приеме с любов и мъдрост мълчанието му, да прости неловкостта и слабостта му, са откликне на молбата за помощ на този любящ и искрен, но точно в момента много нещастен мъж. Да отстъпи, да се сближи, да се открие пред него, така че и той най-накрая да може да се открие пред нея…

Вместо това обаче тялото й застина, мускулите й се напрегнаха и тя, сякаш защитавайки се, вдигна ръце и го отблъсна, а след това се отдръпна и прошепна, не, изхлипа:

— Юнфин, недей… Така няма да стане… Не трябва така, моля те, Юнфин — и когато той не успя веднага да спре: — Юн-фин… моля те!