Серия
Криле (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wings, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)
Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
cattiva2511 (2018)

Издание:

Автор: Ейприлин Пайк

Заглавие: Криле

Преводач: Савена Златкиче

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: PRO BOOK

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Албена Раленкова

Художник: Михаела Найденова

Коректор: Димитър Кабаков

ISBN: 978-954-2928-07-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5099


На Кени — порядъкът зад моята лудост

Едно

Обувките на Лоръл потропваха в бодър ритъм, който изобщо не отговаряше на мрачното й настроение. Любопитни очи я следваха навсякъде, докато преминаваше през залите на колежа Дел Норт Хай.

Наложи й се два пъти да провери програмата си, преди да открие лабораторията по биология. Влезе и побърза да заеме място до прозореца. След като се налага да стои на затворено, й се искаше поне да може да гледа навън. Лабораторията постепенно започна да се пълни с ученици. Някакво момче й се усмихна, докато се настаняваше на един от чиновете в предната част на класната стая. Опита се да му отвърне. Дано не си е помислил, че това е гримаса.

В стаята влезе висок слаб мъж, представи се като господин Джеймс и започна да раздава учебници. В първите страници на учебника нямаше нищо ново — класификация на растения и животни, нещо, което тя знаеше, а после най-общо представяне на човешката анатомия. Към осемдесета страница обаче текстът сякаш заговори на чужд език. Лоръл сбърчи нос. Очертаваше се един дълъг семестър.

 

 

Господин Джеймс започна проверка по списъка. Няколко от имената прозвучаха познато на Лоръл, вероятно ги бе чула в предишните два часа, но щеше да й е нужно доста време преди да успее да свърже поне половината от тях с лицата на някой от хората наоколо. Почувства се загубена насред море от непознати.

Майка й твърдеше, че всяка второкурсничка в колеж се чувства по същия начин — нали и те са за първи ден в гимназията, но никоя друга не изглеждаше загубена или пък изплашена. Може би, ако години наред си бил в общински училища, привикваш да си изгубен и уплашен.

През последните десет години Лоръл се обучаваше у дома. Това й се струваше идеално и не виждаше причина да се променя. Но родителите й бяха решени да направят всичко, което е необходимо за бъдещето на единственото си дете. Когато беше на пет, това означаваше да бъде обучавана у дома. Изглежда, че сега, когато е на петнадесет, това означава общинско училище в голям град.

В стаята внезапно се възцари тишина. Лоръл се откъсна от мислите си и в този миг чу учителят да повтаря името й.

— Лоръл Сюъл?

— Тук — отвърна бързо тя.

Почувства се леко неудобно, когато господин Джеймс я погледна изпитателно над очилата си. Лоръл въздъхна с облекчение, когато той премина към следващото име и придърпа тетрадката си като се опитваше да не привлича вниманието върху себе си.

Докато учителят обясняваше с какво ще се занимават през семестъра, погледът й се зарея към момчето, което й се усмихна. Едва успя да скрие усмивката си, щом забеляза, че той също я поглежда крадешком.

Господин Джеймс ги освободи за обяд и Лоръл с облекчение мушна учебника в чантата си.

— Здравей!

Тя вдигна очи. Беше същото момче. Очите му привлякоха вниманието й. Бяха искрящо светлосини и контрастираха с мургавата му кожа. Цветът им бе някак не на място, но не в лошия смисъл, напротив, изглеждаха екзотично. Леко чупливата светлокестенява коса се спускаше над челото му в лека дъга.

— Ти си Лоръл, нали?

На лицето му грейна топла усмивка и разкри два реда много нрави зъби. Шини навярно, помисли Лоръл докато езикът й неволно премина по собствените й зъби, също доста правилни. За неин късмет, правилни по рождение.

— Да — гласът й едва излезе от гърлото, закашля се и се почувства малко глупаво.

— Аз съм Дейвид. Дейвид Лоусън. Аз… исках да ти кажа здравей. А може би и добре дошла в Кресънт сити.

Лоръл се насили да се усмихне.

— Благодаря отвърна тя.

— Искаш ли да седнеш при мен и моите приятели за обяд?

— Къде? — попита Лоръл.

Дейвид я погледна странно:

— В… столовата?

— О! — отвърна разочаровано тя. Той беше мил, но на нея вече й беше писнало да стои затворена вътре.

— Предпочитам да седна някъде навън. — Тя се спря. — Все пак, благодаря.

— И навън ми звучи добре. Искаш ли компания?

— Наистина ли?

— Разбира се. Обядът ми е в раницата, така че имам всичко. Освен това — каза той и понамести раницата на рамото си, — не е редно да останеш сама през първия си ден.

— Благодаря — каза тя след кратко колебание.

Тръгнаха заедно към моравата зад училището и си избраха едно място, което не бе много влажно. Лоръл простря якето си на земята и седна върху него, Дейвид остана облечен.

— Не ти ли е студено? — попита той като гледаше с недоверие към дънковите й бермуди и тясната й деколтирана блуза без ръкави. Тя събу обувките си и зарови пръсти в тревата.

— Не ми става студено толкова често, поне не и тук. Виж, ако отидем някъде, където има сняг, съм жалка история. Но това време е перфектно за мен. — Тя се усмихна притеснено. — Мама се шегува, че съм студенокръвна.

— Щастливка! Аз се преместих тук от Лос Анджелис преди около пет години и още не мога да свикна с температурите.

— Не е чак толкова студено.

— Да — каза Дейвид и се засмя, — но не е и чак толкова топло. През цялата първа година тук следях прогнозата за времето. Знаеш ли, че разликата между средните температури през юли и декември е само четиринадесет градуса? Но вече не съм така стриктен в това.

Потънаха в мълчание докато Дейвид ядеше сандвича си, а Лоръл бодеше салатата си с вилица.

— Майка ми е пакетирала допълнителна тарталета — наруши тишината Дейвид, — искаш ли? — Той й подаде красива тарталетка със синя глазура. — Домашна е.

— Не, благодаря!

Дейвид погледна колебливо салатата й, след това отново тарталетата. Лоръл разбра какво си мисли той и въздъхна. Защо това бе първото заключение, което всеки прави? Със сигурност не беше единственият човек на света, който просто истински обича зеленчуци. Лоръл почука с нокът по кутийката спрайт.

— Не е диета.

— Нямах предвид…

— Аз съм веган — прекъсна го Лоръл. — Това означава много стриктна вегетарианка.

— О, наистина ли?

Тя кимна, после се усмихна насила.

— Не се срещат толкова често веганци, нали?

— Мисля, че си права.

Дейвид се прокашля и попита:

— Та кога се премести тук?

— През май. Помагам много на баща ми, той държи книжарницата в центъра на града.

— Наистина ли? — зарадва се Дейвид. — Бях там миналата седмица. Доста е голяма, но със сигурност не те видях там.

— Заради майка ми е. Цяла седмица ме влачи по магазините да пазаруваме за училище. Това е първата година, в която няма да уча у дома и мама смята, че нямам достатъчно пособия.

— Учила си у дома?

— Аха, накараха ме да тръгна на училище едва тази година.

Той се усмихна.

— Е, радвам се, че са го направили. — Дейвид погледна тарталетата си и след това попита: — Липсва ли ти предишния ти град?

— Понякога — усмихна се меко тя. — Но тук също е хубаво. Преди живеехме в Орик. Това е съвсем малък град.

— Е — пошегува се той, — Лос Анджелис е малко по-голям от него.

Тя се засмя и отпи от спрайта си.

Дейвид тъкмо се канеше да попита още нещо, но звънецът би и вместо това той само се усмихна:

— Искаш ли утре отново да обядваме заедно? — Поколеба се за секунда след това добави: — Може би и с моите приятели?

Инстинктът на Лоръл я караше да каже не, но тя хареса компанията на Дейвид. Между другото общуването беше другата причина, поради която майка й настоя да ходи на училище.

— Разбира се — отвърна тя, преди да се е разколебала. — Може би ще е забавно.

— Супер! — Той се изправи и й подаде ръка. Помогна й и тя да се изправи, без да престава да се усмихва. — Е, добре… надявам се, че ще се срещнем наоколо.

Тя го проследи с поглед как се отдалечава. Якето и леко свлечените му джинси бяха като на всички останали, но в походката му имаше увереност, която го отличаваше от тълпата. Лоръл завидя на самоуверената му стойка.

Може би някой ден и тя…

 

 

Лоръл метна раницата си на плота в кухнята и се отпусна на стола. Майка й Сара вдигна поглед от тестото, което месеше:

— Как мина училището?

— Смотано…

Ръцете на майка й спряха:

— Езикът, Лоръл!

— Е, добре де, това е самата истина. И не намирам по-подходяща дума, с която да го опиша.

— Трябва да си дадеш малко време, мила.

— Всички ме зяпат все едно съм изкопаемо.

— Гледат те, защото си нова.

— Не приличам на останалите.

Майка й се усмихна:

— А това ли искаш?

Лоръл извъртя очи, но трябваше да признае, че майка й е права. Въпреки че бе учила у дома и бе отрасла в изолирана среда, тя знаеше много добре, че прилича на тийнейджърка от корица на списание и това й харесваше. Пубертетът я бе пощадил — почти прозрачната й бяла кожа не бе засегната от акне, а русата й коса никога не е била мазна. Лоръл бе нисичка, фина петнадесетгодишна девойка с перфектен овал на лицето и светлозелени очи. Откакто се помнеше винаги бе слабичка, но не кльощава, а през последните години тялото й бе получило и някои красиви извивки. Бедрата й бяха дълги и стройни, ходеше с грациозността на танцьорка, въпреки че никога не бе ходила на уроци по танци.

— Имам предвид, че се обличам различно.

— Ако искаш, и ти можеше да се обличаш като всички останали.

— Да, но те всички носят недодялани обувки, тесни джинси и сякаш по три фланелки една върху друга.

— Е, и?

— Не обичам тесни дрехи. Дразнят ме и ме карат да се чувствам неловко. А и всъщност, що за човек би пожелал да носи груби обувки? Пфу!

— Тогава носи каквото ти харесва. Ако пък дрехите ти са в състояние да отблъснат предполагаемите ти приятели, те не са точно приятелите, които искаш да имаш.

Типичен майчин съвет. Мил, откровен и напълно ненужен.

— Там е шумно.

Майка й спря да меси тестото, отметна кичур коса от челото си и остави брашнена ивичка върху веждата си.

— Скъпа, нали не очакваш цялото училище да е толкова тихо, колкото сме ние двете, когато сме сами. Моля те, бъди разумна.

— Аз съм разумна. Не говоря за обичайния шум, но те просто тичат наоколо като диви маймуни, пищят, хилят се и цвилят от дъното на белите си дробове! И се целуват пред шкафчетата си!

Майка й подпря ръка на кръста си.

— Какво още?

— Стаите са мрачни.

— Не са мрачни — отвърна майка й, а в тона й се четеше лек упрек. — Обиколих с теб цялото училище преди седмица и всички стени бяха светли и приятни.

— Но някои нямат прозорци, само онези ужасни флуоресцентни лампи. Толкова са фалшиви и не дават истинска светлина в стаите. Просто са… тъмни. Липсва ми Орик!

Майка й започна да оформя тестото на самуни.

— Кажи ми нещо хубаво за днешния ден… Не се шегувам.

Лоръл се запъти към хладилника.

— Не — каза майка й и изпречи ръка пред нея, за да я спре. — Първо нещо хубаво.

— Ъъъ… срещнах едно симпатично момче — каза тя, заобикаляйки ръката на майка си, за да вземе кутийка безалкохолно. — Дейвид… Дейвид някой си.

Беше ред на майка й да извърти очи.

— Ясно, местим се в нов град, отиваш в абсолютно ново училище и първия човек, на когото налиташ, е момче.

— Не е каквото си мислиш.

— Шегувам се.

Лоръл застана мълчаливо и се заслуша в ударите на тестото върху плота.

— Мамо?

— Да?

Лоръл тежко пое дъх.

— Наистина ли трябва да ходя там?

Майка й потри слепоочие.

— Лоръл, вече говорихме за това.

— Но…

— Не, няма да спорим отново — тя се наклони над плота с лице на нивото на това на Лоръл. — Не съм достатъчно квалифицирана, за да продължа да ти преподавам у дома. В интерес на истината даже май трябваше да те изпратя на училище още в средните класове. Но училището беше толкова далеч от Орик, а и баща ти вече пътуваше с влака за работа, и… както и да е. Но вече е време да ходиш на училище.

— Но можеш да поръчаш една от онези програми за обучение у дома. Видях ги онлайн — побърза да изрече Лоръл, защото майка й вече бе отворила уста. — Дори не трябва да ми преподаваш. Материалите покриват всичко.

— И колко струва всичко това? — Гласът на майка й бе тих, но едната й вежда сочеше нагоре.

Лоръл мълчеше.

— Чуй ме сега — каза майка й след кратка пауза, — след няколко месеца можем да измислим нещо, ако дотогава все още продължаваш да не харесваш училището. Но докато имотът ни в Орик все още се продава, нямаме пари за нищо допълнително. Знаеш това много добре.

Лоръл сведе поглед към плота, а раменете й се свлякоха надолу.

Основната причина, заради която се преместиха в Кресънт сити, бе, че баща й купи книжарницата на Вашингтон стрийт. В началото на годината минал от там и видял на витрината на фалиралата книжарница табелата „Продава се“. Лоръл си спомни как чуваше родителите й да си говорят в течение на седмици за това какво биха могли да направят, за да купят магазина. Да имат книжарница бе тяхна обща мечта още откакто се бяха оженили, но парите все не стигаха.

И тогава, в края на април, един човек на име Джеремая Барнс посетил бащата на Лоръл на работното му място в Юрека[1] и заявил, че се интересува от имота им в Орик. Баща й се върнал вкъщи буквално подскачайки от вълнение. Всичко останало се завихри като въртележка, толкова бързо, че Лоръл едва си спомняше кое след кое следваше. Родителите й прекараха няколко дни в банката в Брукингс и към началото на май книжарницата вече беше тяхна и те се преместиха от малката си къщичка в Орик в една дори още по-малка в Кресънт сити.

Но месеците пълзяха, а нещата със сделката с господин Барнс все още не бяха приключили. В момента парите не им достигаха, баща й работеше безкрайни часове в книжарницата, а Лоръл бе набутана в общинска гимназия.

Майка й я обгърна с ръка — топла и утешаваща.

— Но Лоръл нека оставим настрана финансовия въпрос, трябва да се научиш да се справяш с новите неща. Това ще ти е от полза. Догодина можеш да изкараш и изпита на програмата за напреднали[2], да се присъединиш към някой отбор или клуб. Всичко това ще се отрази много добре върху молбата за прием в колеж.

— Знам, но…

— Аз съм майката — каза тя с усмивка, която да смекчи твърдия й тон, — и аз казвам „на училище“!

Лоръл въздъхна и започна да прекарва пръсти по дължина на фугите между плочките на барплота. Чуваше се само тиктакането на часовника. Майка й плъзна тавите във фурната и нагласи таймера.

— Мамо, имаме ли от онези твои консервирани праскови? Гладна съм.

Майка й се втренчи изненадано в нея:

— Ти си гладна?

Лоръл рисуваше с пръст спирала върху изпотената кутийка безалкохолно и избягваше погледа на майка си.

— Огладнях този следобед, в последния час.

Майка й се опита да се направи, че не се е случило кой знае какво, но и двете знаеха, че е нещо необичайно. Лоръл рядко изпитваше глад. Родителите й от доста години я отегчаваха с грижите си по странните й хранителни навици. На всяко хранене ядеше, за да им угоди, но това не беше нещо, от което имаше нужда, още по-малко пък й харесваше. Именно заради това майка й се бе съгласила да поддържа запас от спрайт в хладилника. Все мърмореше против недоказаната вреда от газираното, но не можеше да не се съгласи със 140-те калории на кутийка. Това все пак правеше едни 140 калории в повече от водата. Така поне знаеше, че Лоръл приема повече калории, нищо че бяха „празни“.

Майка й се забърза към килера, за да вземе буркан с праскови, може би от страх Лоръл да не промени решението си. Непознатото свиване в стомаха на Лоръл бе започнало по време на часа по испански, двадесет минути преди последния звънец, беше леко отшумяло по пътя към дома, но не беше преминало.

— Заповядай — каза майка й като поставяше купичката с компот от праскови пред Лоръл.

След това обърна гръб, за да не я притеснява. Лоръл погледна към купичката. Майка й бе постъпила предпазливо половин праскова и около половин чаша сок. Лоръл започна да яде прасковата на малки хапчици, като се взираше в гърба на майка си. Така й се искаше тя се обърне, за да надзърне. Но майка й се бе заела с чиниите и не се обърна нито веднъж. Лоръл все още се чувстваше сякаш бе загубила някаква въображаема битка. Затова когато приключи, дръпна раницата си от плота и излезе тихо на пръсти от кухнята, без майка й да я усети.

Бележки

[1] Юрека — град в Калифорния, основан през 1850 г. — Б.пр.

[2] Образователната система на САЩ и Канада предлага обучение на ниво колеж още в гимназиите, които го предхождат. Програмата има по-сериозни образователни параметри, отколкото общият курс на обучение. Фактически тази подготовка осигурява прием в университет. — Б.пр.