Серия
Малкият Никола (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Petit Nicolas et les Copains, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Говорим по радиото

radioto.png

Тази сутрин учителката ни каза в клас:

— Деца, имам една голяма новина за вас. Провежда се широка анкета сред деца от различни училища и от радиото ще дойдат репортери да ви интервюират.

Ние нищо не казахме, понеже нищо не разбрахме, с изключение на Анян; ама неговата е лесна — той е любимец на учителката и първенец на класа. Тогава учителката ни обясни, че ще дойдат едни господа от радиото да ни задават въпроси, правели същото във всички училища в града, а днес било наш ред.

— Разчитам на вас да бъдете послушни и да отговаряте умно — каза учителката.

Ние адски се възбудихме, като разбрахме, че ще говорим по радиото, и се наложи учителката да удря доста по катедрата с линийката си, за да продължим урока по граматика.

После вратата на класната стая се отвори и влезе директорът с двама господа, а пък единият носеше куфар.

— Станете! — каза учителката.

— Седнете! — каза директорът. — Деца, голяма чест за нашето училище е, че ни посещават представители на радиото, което посредством магията на своя вълнов обхват и благодарение на гения на Маркони ще разпръсне изреченото от вас сред хиляди домакинства. Уверен съм, че ще оцените тази чест и ще се отнесете към събитието с необходимото чувство за отговорност. С други думи, имайте предвид, че непослушните ще бъдат наказани! Ето, господинът ще ви обясни какво иска от вас.

Тогава един от господата ни каза, че ще ни пита какво обичаме да правим, какво четем и какво учим в училище. После взе един уред и рече:

— Това е микрофон. Ще говорите ясно в него, без да се притеснявате. Тази вечер точно в осем ще можете да се чуете, защото казаното ще бъде записано.

После господинът се обърна към другия господин, който беше отворил куфара си върху катедрата на учителката, а вътре имаше разни апарати, и той си сложи на ушите едни работи, с които се слуша. Също като пилотите в един филм, който гледах. Там обаче радиото не работеше, имаше мъгла, те не успяха да намерят града, където отиваха, и паднаха във водата — адски щур филм. Първият господин каза на оня с работите на ушите:

— Готов ли си, Пиеро?

— Да — отвърна господин Пиеро, — дай една проба.

— Едно, две, три, четири, пет; можем ли? — попита другият господин.

— Брато, можем — отговори господин Пиеро.

— Тъй — рече господин Брато, — кой иска да говори пръв?

— Аз! Аз! Аз! — развикахме се ние.

Господин Брато се разсмя и каза:

— Виждам, че има много желаещи; ще помоля госпожицата да ми посочи един от вас.

Разбира се, учителката каза да питат Анян, понеже е първенец на класа. Така де, ама ха, все тъй става с тоя любимец и натегач!

Анян отиде при господин Брато и господин Брато му тикна микрофона в лицето, а лицето на Анян беше цялото бяло.

— Така, ще ми кажеш ли името си, момченце? — попита господин Брато.

Анян си отвори устата, ама не каза нищо. Тогава господин Брато каза:

— Наричаш се Анян, нали?

Анян кимна.

— Разбирам — продължи господин Брато, — че ти си първенецът на класа. Искаме да научим какви са твоите развлечения, любимите ти игри… Хайде, отговори! Няма защо да се страхуваш!

Тогава Анян се разплака, стана му лошо и учителката го изведе тичешком.

Господин Брато си избърса челото, погледна господин Пиеро, а после ни попита:

— Има ли между вас някой, дето да не го е страх да говори пред микрофон?

— Аз! Аз! Аз! — развикахме се всички.

— Добре — рече господин Брато, — я, ти, дебеланкото, ела тука. Така… Започваме… Как се казваш, моето момче?

— Алсест — отвърна Алсест.

— Алфефт ли? — попита адски учуден господин Брато.

— Ще бъдете ли така любезен да не отговаряте с пълна уста? — намеси се директорът.

— Ами аз тъкмо ядях кроасан, когато той ме викна — обясни Алсест.

— Кроас… Ама вие вече се храните в клас? — извика директорът. — Е, отлично! Отивайте в ъгъла. После ще се разправяме; и оставете този кроасан на масата!

Алсест въздъхна тежко, остави си кроасана върху катедрата на учителката и отиде в ъгъла, където извади от джоба на панталона си баничка и започна да я яде, докато господин Брато бършеше микрофона с ръкав.

— Прощавайте — каза директорът. — Още са малки и доста недисциплинирани.

— А, ние сме свикнали! — изкикоти се господин Брато. — Последния път правихме записи с докерите, като стачкуваха. Нали, Пиеро?

— Хубави времена бяха — каза господин Пиеро.

После господин Брато извика Йод.

— Как се казваш, моето момче? — попита той.

— Йод! — изкрещя Йод и господин Пиеро си свали онези работи от ушите.

— Не толкова силно — каза господин Брато. — Нали затова е измислено радиото: да се чуваме надалеч, без да крещим. Хайде пак… Как се казваш, моето момче?

— Ами Йод, нали вече ви казах — каза Йод.

— Не, не — каза господин Брато. — Не бива да казваш, че вече си ми казал. Питам те как се казваш, ти ми казваш и толкоз. Готов ли си, Пиеро?… Хайде пак… Как се казваш, моето момче?

— Йод — каза Йод.

— Има си хас някой да не е разбрал — каза Жофроа.

— Жофроа, марш вън! — каза директорът.

— Тишина! — изкрещя господин Брато.

— Ей! Предупреждавай, като ще крещиш! — каза господин Пиеро, който вече си беше свалил онези работи от ушите.

Господин Брато си закри очите с ръка, изчака малко, махна си ръката и попита Йод какви развлечения обича.

— На футбол съм жесток — каза Йод. — Бия ги всички.

— Не е вярно — обадих се аз, — вчера нали беше вратар и направо те побъркахме!

— Точно така! — каза Клотер.

— Ама Рюфюс беше свирил, че играта е прекъсната! — каза Йод.

— Е как — рече Мексан, — нали играеше в твоя отбор. Аз откога казвам, че не може един играч да бъде едновременно и съдия, нищо че има свирка.

— А да ти бия ли един по носа? — попита Йод и директорът го наказа да дойде на училище в четвъртък, нищо че е почивен ден.

Тогава господин Брато каза, че го имат, господин Пиеро си събра куфара и двамата си тръгнаха.

Тази вечер вкъщи в осем часа освен татко и мама бяха господин и госпожа Бледюр, нашите съседи господин и госпожа Куртплак, господин Барлие от службата на татко, беше дошъл и чичо Йожен и всички се скупчихме край радиото да чуем как ще говоря. Баба я предупредиха много късно и тя не можа да дойде, обаче слушаше радиото в нейната си къща с приятели. Татко беше много горд, галеше ме по косата и викаше: „Хе-хе!“. Всички бяхме много доволни!

Само че не знам какво стана в радиото; в осем часа пуснаха само музика.

Най-мъчно ми беше за господин Брато и за господин Пиеро. Как ли са се разочаровали!