Серия
Малкият Никола (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Petit Nicolas et les Copains, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Докторите

doktorite.png

Когато влязох тази сутрин в училищния двор, към мен се приближи Жофроа, изглеждаше много умърлушен. Каза ми, че според приказките на големите щели да идват доктори и да ни флуорографират. След това надойдоха и другите приятели.

— Това са майтапи — рече Рюфюс. — Големите все така се майтапят.

— Какви майтапи? — попита Жоашен.

— Дето уж тая сутрин щели да идват доктори да ни ваксинират — отвърна Рюфюс.

— Според тебе не е ли вярно? — каза разтревожено Жоашен.

— Кое да е вярно? — попита Мексан.

— Дето щели да идват доктори да ни оперират — отвърна Жоашен.

— Че аз не ща! — извика Мексан.

— Какво не щеш? — попита Йод.

— Не ща да ми режат апендикса — отвърна Мексан.

— Какво е това апендикс? — попита Клотер.

— Това е едно нещо, дето на мен са ми го отрязали, когато съм бил малък — отвърна му Алсест. — Само ще им се изсмея на вашите доктори.

И той се изсмя.

После Бульона — нашият възпитател — би звънеца и се строихме. Всички здравата се бяхме притеснили, само Алсест си се смееше, а пък Анян не беше чул нищо, понеже си преговаряше уроците. Когато влязохме в клас, учителката каза:

— Деца, тази сутрин ще дойдат доктори, за да ви…

Само че не можа да продължи, защото Анян скочи.

— Как така доктори? — извика Анян. — Не искам да вървя при докторите! Няма да отида при докторите! Ще се оплача! Освен това не мога да отида при докторите, аз съм болен!

Докато Анян плачеше, учителката чукна с линийката си по катедрата и продължи:

— Няма никакви причини да се безпокоите и да се държите като бебета. Докторите само ще ви флуорографират, това никак не боли и…

— Ама на мен ми казаха, че идвали да ни режат апендиксите! — обади се Алсест. — Ако е за апендиксите, как да е, обаче за флуорографирането мен ме няма!

— Апендиксите ли? — изпищя Анян и се затъркаля по земята.

Учителката се ядоса, започна отново да чука с линийката по катедрата и каза на Анян да стои мирен, ако не иска да получи двойка по география (имахме час по география). После каза, че ако някой се обади отново, ще изхвърчи от училището. Тогава никой не каза нищо повече, освен учителката.

— Тъй — каза тя. — Флуорографирането означава, че просто ще ви направят една снимка, за да проверят дали белите ви дробове са в ред. Освен това вас сигурно са ви преглеждали на рентген и много добре знаете какво е. Значи няма нужда да шумите; и без това е безсмислено.

— Ама, госпожице — започна Клотер, — на мен белите ми дробове…

— Не ме занимавайте с белите си дробове, по-добре елате на дъската и ни кажете какво знаете за притоците на Лоара — каза учителката.

Клотер тъкмо беше изпитан и наказан да стои прав в ъгъла, когато влезе Бульона.

— Сега е ред на вашия клас, госпожице — каза Бульона.

— Чудесно — рече учителката. — Станете тихо и се подредете.

— И наказаните ли? — обади се Клотер.

Учителката не успя да му отговори, защото Анян отново ревна да плаче, закрещя, че никъде нямало да върви, че ако го били предупредили, щял да донесе извинителна бележка от родителите си, утре щял да я донесе, държеше се здраво с две ръце за чина и риташе на всички страни. Учителката въздъхна и отиде при него.

— Слушай, Анян — каза учителката. — Уверявам те, че няма от какво да се боиш. Докторите дори няма да те пипнат; пък и ще видиш колко е забавно — докторите са дошли с един голям камион, в камиона се влиза по една малка стълбичка. А вътре е толкова хубаво, че не можеш да си го представиш. Освен това знаеш ли какво: ако си послушен, обещавам ти да те изпитам по аритметика.

— Ама на дробите ли? — попита Анян.

Учителката каза „да“. Тогава Анян пусна чина и застана в редицата заедно с нас, като трепереше здравата и издаваше едно тихичко „ъх-ъх-ъх“ през цялото време.

Като слизахме в двора, срещнахме големите, които се връщаха в клас.

— Ей! Боли ли? — попита ги Жофроа.

— Ужас! — отвърна един от големите. — Пари, боцка, дращи, всички са с едни огромни сатъри и навсякъде има кръв!

Големите си заминаха, като се кикотеха. Анян се затъркаля по земята, стана му лошо и се наложи Бульона да го вземе на ръце и да го отнесе в амбулаторията. Пред училищната врата беше спрял един много голям бял камион, със стълбичка за качване отзад и друга стълбичка за слизане отстрана, отпред. Адски щуро. Директорът разговаряше с един доктор, облечен в бяла престилка.

— Ей тия са — каза директорът, — тъкмо за тях ви говорех.

— Не се безпокойте, господин директор — каза докторът, — ние сме свикнали; при нас нещата ще минат гладко. Всичко ще протече тихо и спокойно.

И изведнъж се чуха страхотни викове; пристигаше Бульона, дърпайки Анян за ръката.

— Струва ми се, че ще е добре да започнете с този тук — рече Бульона. — Малко е нервен.

Тогава един доктор взе Анян на ръце. Анян го зарита и викаше да го пуснат, защото му били обещали, че докторите няма да го пипат, всички тук лъжели и той щял да се оплаче в полицията. След това докторът влезе в камиона заедно с Анян, чуха се отново писъци и един дебел глас каза: „Престани да мърдаш! Ако продължаваш да се въртиш, ще те взема с мен в болницата!“. После се чу едно „ъх-ъх-ъх“ и видяхме Анян, който слезе широко ухилен от страничната врата и затича към училището.

— Тъй — каза един доктор и си изтри лицето. — Първите пет, крачка напред! Хайде, като войничета!

Никой не се помръдна и докторът посочи петима души с пръст.

— Ти, ти, ти, ти и ти — каза докторът.

— Че защо ние, а не той? — попита Жофроа, като посочи Алсест.

— Правилно! — обадихме се ние с Рюфюс, Клотер и Мексан.

— Докторът каза: ти, ти, ти, ти и ти — рече Алсест. — За мен не каза нищо. Значи ще вървите вие — ти, ти, ти, ти и ти! Аз не!

— Тъй ли? Щом пък ти няма да вървиш, няма да отиде нито той, нито той, нито той, нито той, нито аз! — заяви Жофроа.

— Абе вие докога ще продължавате? — викна докторът. — Хайде, вие петимата — качвайте се! Бързо!

Тогава ние се качихме. В камиона беше много щуро; един доктор ни записа имената, накараха ни да си съблечем ризите, сложиха ни един след друг да застанем зад едно стъкло, после казаха, че това било всичко и можем да си облечем ризите.

— Ама камионът е много щур! — каза Рюфюс.

— Видя ли каква масичка? — рече Клотер.

— Сигурно за пътешествия ще бъде страхотен! — казах аз.

— Ами това нещо как работи? — попита Мексан.

— Не пипайте нищо! — извика единият доктор. — Хайде, слизайте! Бързаме! Марш… Не! Не отзад! Оттук! Оттук!

Само че Жофроа, Клотер и Мексан вече бяха тръгнали да слизат отзад и стана безумна суматоха, защото имаше други, които се качваха. След това докторът, който стоеше на задната врата, спря Рюфюс, който бе заобиколил камиона и искаше да се качи отново, и го попита дали вече не е минал през флуорографа.

— Не — каза Алсест, — аз минах.

— Ти как се казваш? — попита докторът.

— Рюфюс — отвърна Алсест.

— Ох, ще ме заболи! — каза Рюфюс.

— Ей, вие! Я не се качвайте от предната врата! — викна един доктор.

Докторите продължиха да работят — сума приятели се качваха и слизаха, а Алсест обясняваше на един доктор, че за него нямало смисъл, понеже апендиксът му бил отрязан. После шофьорът на камиона се подаде от прозореца и попита може ли да тръгва, понеже вече доста били закъснели.

— Карай! — извика един доктор от вътрешността на камиона. — Всички минаха с изключение на един — Алсест. Той сигурно отсъства!

И камионът си тръгна, а докторът, който спореше с Алсест на тротоара, се обърна и завика:

— Ей! Чакайте ме! Чакайте ме!

Само че онези от камиона не го чуха, сигурно защото всички викахме.

Докторът беше побеснял. А пък ние всъщност бяхме наравно с докторите; те ни оставиха един от своите хора, но взеха със себе си едно наше приятелче — Жофроа. Той беше останал в камиона.