Чарлз Дикенс
Щурец в огнището (2)

Втора песен

Кейлъб Плъмър и сляпата му дъщеря живееха сам-сами, както се казва в приказките, към които отправям искрената си благодарност — надявам се, ще ме подкрепите — задето ни разказват чудни неща в нашето всекидневие! Кейлъб Плъмър и сляпата му дъщеря живееха сам-сами в малка като черупка от счупен орех дървена къща, която, в интерес на истината, можеше да се сравнява само с пъпка на дългия червен нос на Гръф и Текълтън. Домът на Гръф и Текълтън беше най-големият и личен на улицата, докато къщурката на Кейлъб Плъмър можехте да разбиете с два-три удара на чук и да отнесете парчетата с една-единствена каруца.

И ако някой окажеше честта на Плъмъровата къща да забележи, че след подобно разрушение тя е изчезнала, той несъмнено щеше да одобри това. Къщичката бе залепена за сградата на Гръф и Текълтън като ракообразно за дъното на кораб, като охлюв за градинска порта, като група отровни гъби за дърво. Но тъкмо тази къщурка бе стръкът, от който порасна големият ствол на „Гръф и Текълтън“, а под килнатия й покрив предпоследният Гръф бе произвеждал играчки за цяло поколение момчета и момичета, които си бяха играли, бяха ги изтърбушвали, разваляли и заспивали с тях.

Споменах, че Кейлъб и дъщеря му живееха тук, но би трябвало всъщност да кажа, че тук живееше само Кейлъб, а сляпото му момиче обитаваше омагьосан дом, сътворен от него, без бедност и недоимък, без тревоги. Кейлъб не беше магьосник, но владееше до съвършенство единствената магия, която ни е останала — магията на предаността и на безсмъртната любов. Учителка му беше Природата, от нейната мъдрост идваше чудото.

Сляпото момиче нямаше представа за безцветния таван, за мръсните лющещи се стени, за цепнатините, които се разширяваха с всеки изминал ден, за изкривените и покрити с мухъл греди. Така и не узна, че металите ръждясват, че дървото гние, че тапетите се белят, че истинските размери и видът на жилището са съвсем други, нито че на полицата са наредени грозни съдове от фаянс и глина, че в къщата царят тъга и страх, а рядката коса на Кейлъб посивява все повече и повече пред невиждащите й очи. Не беше чувала за господаря — студен, взискателен и безразличен към мизерията им — за Текълтън, такъв какъвто беше в действителност. Тя живееше с вярата, че той е специален, обича шегите и е техен ангел хранител, без да чака и дума на благодарност.

Всичко това се дължеше на Кейлъб, на простодушния й баща! Той също имаше щурец при огнището и докато натъжен слушаше песента му с останалото си без майка сляпо момиченце, този дух на домашното му огнище му бе вдъхнал мисълта, че дори нейното голямо нещастие може да се превърне в благодат и дъщеря му да бъде щастлива с помощта на тези фантазии. Защото племето на щурците е племе от вълшебни феи, макар хората, които общуват с тях, да не го знаят (така е в повечето случаи); няма в света на невидимото по-нежни и по-предани гласове, на които може да се разчита с такава сигурност и които дават само най-добри съвети.

Кейлъб и дъщеря му работеха както всеки ден в работилницата, която беше и тяхна дневна, а това бе необичайно за обикновения човек място. Вътре можеха да се видят къщички — завършени и не съвсем, кукли с различно положение в обществото, квартири от покрайнините за кукли със средни финансови възможности, кухни и едностайни жилища за кукли от най-нисшата класа, прекрасни градски резиденции за кукли с високо обществено положение. Някои от кукленските къщи бяха вече добре мебелирани в съответствие с цената си, докато други притежаваха само най-необходимото за тези с по-малки доходи. Някои се подреждаха по поръчка скъпо и луксозно със съответните столове, маси, легла и дивани, които чакаха подредени по лавиците. Фигури на аристократи, дребни благородници и хора от народа, за които бяха предназначени тези жилища, лежаха тук и там в кошници с очи, вперени в тавана. Но като ги ограничаваха в съответния им социален кръг (което, ако се вярва на опита от реалния живот, е изключително трудно), майсторите на тези кукли доста подобряваха вродените им дадености, а известно е, че Природата понякога е доста своенравна. Те не разчитаха само на атлаза, шарения памучен плат и разни парцалчета на цветя, а добавяха такива различия в образите на отделните кукли, че да не стават грешки. Така например куклата — дама от доброто общество, имаше напълно симетрични восъчни крайници, запазени единствено за нея и себеподобните й; куклите от следващото по-ниско стъпало бяха от кожа, а онези от по-долното — от груба памучна материя, докато ръцете и краката на най-обикновените представляваха просто дървени клечки кибрит. Така те оставаха завинаги в отредената за тях социална среда.

Освен всичко, изброено дотук, в работната стая на Кейлъб Плъмър можеха да се видят и други образци на неговото изкуство. Ноеви ковчези, в които птици и животни бяха плътно натъпкани, а с леко разтръскване можеха да се натикат и в още по-малко пространство. По тези Ноеви ковчези с малко повече въображение можеха да се видят и чукчета на вратите — едва ли имаше много логика в това, защото такива чукчета навеждаха на мисълта за сутрешно посещение на гост или пощальон, но въпреки всичко бяха приятен детайл. Колелата на десетки малки каручки издаваха най-печална музика при въртенето си. Виждаха се множество цигулки, барабани и други инструменти за изтезание, топове, щитове, мечове, копия и пушки. Акробати с червени панталони неуморно прескачаха бариери (както ние все преодоляваме бюрократичните пречки) и се спускаха надолу; възрастни господа с достолепен вид се премятаха като обезумели на хоризонтални пръти, закрепени за целта над вратите на собствените им домове. Имаше и всевъзможни животни, особено коне от всякаква порода: пъстър цилиндър с четири дървени крака, късо като наметало парче плат в ролята на грива и накрая — породист кон люлка. Трудно беше човек да изброи десетките и десетки смешни фигури, изработени така, че да правят всевъзможни движения само със завъртането на една ръчка; изображенията на различни прояви на човешката лудост, пороци и слабости, всяка от които имаше свой образец в стаята на Палмър. Преувеличенията бяха малко — не е кой знае колко трудно да накараш мъжете и жените да вършат всички странни неща, които играчките показваха по един или друг начин.

Кейлъб и дъщеря му работеха, заобиколени от всичките тези играчки. Момичето бе заето с роклята на поредната кукла, а баща му боядисваше и лакираше фасадата на внушителен семеен дом.

Изписаната на лицето му загриженост и голямото му старание подхождаха повече на алхимик или на учен, зает с важно изследване, а не на майстор на играчки, чиито ръце боравят с подобни дребни елементи. Но става ли дума за прехрана, нищо не е дребно и незначително. Пък и никак не съм уверен, че ако Кейлъб беше лорд канцлер и член на Парламента, адвокат или дори мислител, играчките, които би поднесъл на обществото, биха били по-малко нелепи или пък тъй безвредни.

— Значи, татко, излезе снощи на дъжда с новото си красиво палто, така ли? — попита момичето.

— Точно така — отвърна Кейлъб и хвърли бърз поглед към опънатото през стаята въже, където прокъсаната му връхна дреха бе просната да съхне.

— Много Се радвам, че го купи.

— При това от страхотен шивач — продължи с фантазиите си Кейлъб. — Най-известният. Прекалено хубаво е за мен.

Момичето остави за миг ръкоделието и се засмя.

— Какво може да е прекалено хубаво за теб?

— Малко ме е срам да го нося — призна Кейлъб и вдигна очи, за да види реакцията на светналото й лице. — Направо не знам накъде да гледам, като чувам как хората и момичетата зад гърба ми шушнат: „Вижте какво конте!“. Един просяк се залепи за мен снощи и като му казах, че съм най-обикновен човек, знаеш ли какво ми отвърна? „Не, Ваше Благородие! Бог да ви благослови, не говорете така.“ Потънах в земята от срам. Имах чувството, че нямам право на такова облекло.

Щастливото сляпо момиче! Колко весело бе то във възторга си!

— Виждам те, татко, все едно имам очи. Те никога не са ми нужни, когато си с мен. Синьо палто…

— Яркосиньо — уточни Кейлъб.

— Да, точно така. Яркосиньо! — възкликна девойката и извърна нагоре грейналото си лице. — Единствено него си спомням от благословеното синьо небе! И преди го беше споменал. Яркосин цвят…

— И по-свободно — подхвърли баща й.

— Свободно около фигурата ти! — разсмя се момичето от сърце. — И ти, татко, със своя весел поглед, усмихнато лице, бодра крачка и тъмна коса… тъй млад и красив!

— Чакай, чакай — възрази Кейлъб. — Ще взема да се възгордея.

— Мисля, че вече си се възгордял — посочи го тя с пръстче. — Познавам те, татко! Ха-ха! Разбрала съм вече какъв си!

Колко различна беше картината в нейната глава от истината за Кейлъб! Тя говореше за бодрата му стъпка и поне в това беше права. Години наред баща й не си бе позволявал да ходи у дома с обичайната си бавна походка. Стъпваше бодро и енергично, за да чува тя точно това. Колкото и тежко да му беше на сърцето, никога не забравяше да крачи леко, нещо, което винаги караше сърцето й да трепти от радост.

Господ знае дали съм прав, но според мен объркването, така характерно за Кейлъб, се дължеше най-вече на това, че мамеше себе си за самия себе си, и то от любов към сляпата си дъщеря. И как няма да е объркан, след като години наред се стараеше да унищожи собствената си самоличност и всичко, свързано с нея.

— Ето, готова е — съобщи той и се отдръпна, за да огледа по-добре резултата на своя труд. — Съвсем като истинска е. Жалко само, че цялата фасада се отваря отведнъж! Друго щеше да е, ако вътре имаше врати за стаите и стълби! Това му е лошото на човек като мен — все се самозалъгвам.

— Много тихо говориш, татко. Да не си изморен?

— Изморен ли? Че от какво да съм изморен? — с прекалено оживление попита Кейлъб. — Никога не се изморявам. Дори не знам значението на тази дума.

И за да е по-убедителен, едва удържайки се да не заприлича на някоя от прозяващите се и вечно уморени фигурки на полицата над камината, той затананика с престорено безгрижен глас любимата си песен, от което лицето му придоби още по-измършавял и замислен вид.

— Пееш си, гледай ти! — подхвърли Текълтън, който точно в този момент надникна през вратата. — Продължавай, щото аз не мога.

Не че някой би го заподозрял в подобен грях. Очевидно нямаше лице на човек, способен да пее.

— Не мога и да си го позволя — продължаваше той. — Но добре, че ти можеш. Надявам се да не ти пречи на работата. Едва ли имаш време и за двете.

— Да можеше да го видиш, Бърта, как ми намига — прошепна Кейлъб. — Голям шегаджия е наистина! Ако не го познаваш, ще решиш, че говори сериозно, нали?

Дъщеря му се усмихна и кимна.

— Някои твърдят, че птица, която не може да пее, трябва да бъде накарана — промърмори Текълтън. — А какво да правим с бухала, дето не само не може, а и не бива да пее, пък го прави. Какво?

— Да знаеш какво намигане пада — прошепна Кейлъб на дъщеря си. — Боже мили!

— У нас винаги е весел и се шегува — възкликна Бърта с усмивка.

— А, и ти си тук, така ли? — обърна се към нея Текълтън. — Горкото идиотче! — Той беше сигурен, че тя не е съвсем с ума си, и съзнателно или не, част от убеждението му се дължеше на нейната привързаност към него. — Щом така и така си тук, как си? — попита я нацупено, какъвто си му бе обичаят.

— Добре, дори много добре. И толкова щастлива, колкото дори вие бихте желали да бъда. Щастлива, колкото бихте искали светът да бъде.

— Горкото идиотче! — промърмори Текълтън. — Никакъв проблясък на разум.

Сляпото момиче потърси ръката му и я целуна. Задържа я миг по-дълго между дланите си и опря буза на нея, преди да я пусне. В жеста имаше толкова чувство и благодарност, че дори Текълтън се трогна и омекоти малко тона.

— Какво пък сега?

— Сложих малкото храстче до възглавницата си снощи, преди да заспя, и дори го сънувах. А когато денят настъпи и яркото слънце изгря — червеното слънце, нали татко?

— Червено е и сутрин, и вечер, Бърта — с известна тъга промълви Кейлъб с лице към работодателя си.

— Щом слънцето изгря и светлината, която нахлу в стаята, стана толкова ярка, че се изплаших да не се ударя в нея, обърнах дръвчето натам. И благодарих на Небесата за това, че ми го изпратихте да ме развеселява.

— Съвсем откачи — промърмори Текълтън. — Скоро ще търсим усмирителна риза и въжета за връзване.

Отпуснал ръце в скута си, Кейлъб гледаше втренчено пред себе си и слушаше дъщеря си, сякаш не беше много уверен (а според мен беше) дали Текълтън е направил нещо, с което да заслужи благодарността й, или не. Ако в този момент имаше свобода да действа и ако от него се искаше да умре, но да срита търговеца или да падне на колене пред него в зависимост от това, което онзи заслужава, шансовете да направи което и да е от двете биха били равни. В същото време добре знаеше, че собственоръчно бе донесъл миниатюрното розово храстче за нея и сам бе изрекъл невинната лъжа, за да не разбере тя по никакъв начин колко много се лишава той всеки Божи ден в името на нейното щастие.

— Ела при мен, Бърта — повика я Текълтън, смекчил малко тона.

— Разбира се! — на драго сърце прие момичето. — Няма нужда дори да ми показвате пътя.

— Да ти разкрия ли една тайна?

— Щом имате желание — отвърна ентусиазирано тя. Помръкналото й лице светна, сякаш озарено от сноп лъчи.

— Днес е денят, в който онази, как й беше името, малката лигла Пиърибингъл, идва у вас на гости, нали? За онази измислена гощавка. — Текълтън така и не успя да скрие презрението си.

— Точно така. Днес ще дойде.

— Така си и помислих — рече Текълтън. — Ще се присъединя към вас.

— Чу ли, татко? — зарадва се Бърта.

— Да, чух, естествено — промърмори Кейлъб, а погледът му бе като на лунатик, — но някак не ми се вярва. Това май е една от лъжите ми.

— Бих искал… Ще ми се да направя така, че семейство Пиърибингъл да се сближи с Мей Филдинг — обясни Текълтън. — Ще се женя за Мей.

— Така ли? — възкликна сляпото момиче и се дръпна леко назад.

— Колкото и да е тъпа — промърмори Текълтън, — взе, че ме разбра. — Та, Бърта, сватба! Черква, свещеник, енорийски прислужник, каляска със стъклени прозорци, камбани, пиршество, сватбена торта, украшения и всички боклуци, свързани с нея. Сватба, значи. Нали знаеш какво е това?

— Знам — отвърна сляпото момиче. — Разбирам!

— Вярно ли? — недоумяваше Текълтън. — Дори не го очаквах. Е, добре! Точно затова искам да се присъединя към вашето събиране днес и да доведа Мей и майка й. Ще изпратя малко храна. Студено агнешко бутче и нещо друго. Ще ме очаквате, нали?

— Да — отговори Бърта. Беше скръстила ръце и стоеше настрани с клюмнала глава.

— Не ми се вярва — промърмори Текълтън. — Изглежда, че вече забрави. Кейлъб?

— Да, сър. — Сякаш се изненадва, че съм тук, помисли си бащата.

— Гледай да не забрави какво й казах.

— Тя никога не забравя. Това е едно от нещата, в които можете да сте сигурен.

— Всеки си мисли, че неговото гардже е най-хубаво — отбеляза търговецът и сви рамене. — Горкият.

С изражение на безкрайно презрение Гръф и Текълтън си тръгна.

Бърта стоеше там, където я бяха оставили, потънала в мислите си. Лицето й бе загубило оживлението си и сега беше много, много тъжно. Поклати няколко пъти глава, сякаш скърбеше за някакъв спомен или загуба, но предпочиташе да мълчи.

Едва когато Кейлъб вече впрягаше чифт коне във фургон по съкратената процедура, като закова хамутите за задниците им, тя пристъпи към столчето си.

— Татко, самотно ми е в тъмнината — промълви тя. — Къде са ми очите, моите търпеливи обични очи?

— Ето ги тук — с готовност се обади Кейлъб. — Винаги са тук за теб. Много повече твои, отколкото мои, и са на твое разположение двайсет и четири часа в денонощието. Какво искаш да ти кажат, скъпа?

— Да огледам стаята.

— Добре — съгласи се Кейлъб. — Веднага щом кажеш.

— Опиши ми я.

— Както обикновено — започна бащата, — просто обзаведена, но уютна. Стените са боядисани във весели цветове, ярки цветя украсяват чиниите и съдовете, дървото на гредите и рафтовете лъщи. Вътре е приветливо и спретнато.

Точно така беше на местата, до които стигаха пръстите на Бърта, ала навсякъде другаде в стария леко килнат хамбар не беше приветливо и светло, нищо че въображението на Кейлъб успяваше да разкраси всичко.

— Вече си с работната си дреха, а не с онова красиво палто, нали?

— Така е, не съм толкова елегантен, но пък ръцете ми са свободни и се движа леко.

Бърта пристъпи до баща си и обгръщайки врата му с ръка, помоли:

— Разкажи ми, моля те, за Мей. Много ли е хубава?

— Много — потвърди Кейлъб. И това беше самата истина. От онези ясни факти, които не му беше нужно да разкрасява с помощта на въображението си.

— Косата й е тъмна — рече замислено Бърта. — По-тъмна от моята. Гласът й е нежен и мелодичен. Винаги ми е било приятно да я слушам. А фигурата?

— Тук нямаме кукла, която да е с нейната фигура — отбеляза Кейлъб. — Но пък очите… — Той побърза да замълчи. Ръката на момичето лежеше на раменете му и по внезапното стягане на мускулите й той усети, че е по-добре да не продължава. Позакашля се, взе да чука с чукчето и подхвана предишната си песен — тя винаги го спасяваше при подобни затруднения.

— А нашият благодетел, татко? Знаеш, че никога не ми омръзва да слушам за него — увери го Бърта разпалено.

— Разбира се, имаш основания — отговори бащата.

— И то какви! — възкликна сляпото момиче с такъв ентусиазъм, че колкото и да бяха чисти намеренията на Кейлъб по отношение на измислиците му, нямаше сили да гледа лицето й и бързо сведе поглед, сякаш тя можеше да прочете в тях измамата.

— Разкажи ми тогава. Отново! Лицето му е благо, добро и нежно. Честно и искрено, нали? Сигурна съм. Сърце на достоен мъж, което се опитва да прикрива добрите дела с привидно грубо държане и безразличие, тупти в гърдите и погледа му.

— И издава благородството му — додаде Кейлъб с тихо отчаяние.

— Издава благородството му! — повтори Бърта. — Но той е по-стар от Мей, татко.

— Така си е — призна с известна неохота Кейлъб. — Малко по-възрастен е от нея. Това обаче няма голямо значение.

— Прав си. Да бъдеш негов търпелив другар в немощ и старост, негова нежна болногледачка при нужда и постоянен приятел в мъка и грижа, да си неуморно край него, да се грижиш за него и да седиш до леглото му, за да разговаряте и да се молиш за него, докато спи. Каква привилегия би било това наистина! Чудесна възможност да докаже своята преданост и вярност към него. Дали Мей ще прави всичко това, татко?

— Без съмнение.

— Обичам я, обичам я с цялото си сърце! — възкликна за кой ли път горкото сляпо момиче. След тези думи то опря лице в рамото на баща си и заплака. Плака толкова дълго, че по едно време той съжали, задето й е причинил подобно тъжно щастие.

По това време в дома на Джон Пиърибингъл цареше голямо оживление. Първо, защото на дребничката госпожа Пиърибингъл и през ум не можеше да й мине да тръгне за някъде без бебето, а за да се приготви едно бебе, е нужно време. Не че детето беше много голямо по размери и тегло, но имаше да се свършат десетки неща, а това невинаги ставаше по най-лесния начин. Например тъкмо когато бебето беше вече облечено в някаква степен и човек би си помислил, че е почти готово — бебе за чудо и приказ, което ще смае света, най-неочаквано му нахлузиха шапка и го върнаха в леглото, където то направо завря от топлина в продължение на близо час, завито с одеялата. След това го извадиха цялото зачервено и ревящо с пълно гърло, за да му бъде дадена, ако ми позволите така да се изразя, лека закуска. След което то отново заспа и така госпожа Пиърибингъл най-сетне получи възможност да се разкраси и облече и да стане най-елегантната дребна на ръст жена, която сте срещали. Госпожица Слоубой също се възползва от краткото затишие, за да нахлузи жакет, който не подхождаше нито на нея, нито на нищо друго по света — някакво свито при прането раздърпано парче плат с ръкави, което очевидно живееше свой собствен живот, без да се интересува от когото и да било. След малко на бебето, събудило се отново, с общи усилия госпожа Пиърибингъл и госпожица Слоубой сложиха кремава пелерина и някаква висока жълта шапка — същински сладкиш, и най-сетне, след известно забавяне, тримата стигнаха до вратата, където престарелият кон вече бе отработил повече от необходимия за един ден данък, платим на общината, като разравяше нетърпеливо пътя, оставяйки подписа си във вид на дълбоки следи. Боксър, вече метри напред, стоеше с извърната назад глава, сякаш се опитваше да прилъже коня да тръгне без заповед.

Колкото до стола или подобието на стол, което да помогне на госпожа Пиърибингъл да се настани в каруцата, боя се, че не познавате Джон, ако си мислите, че му бе необходимо подобно съоръжение. В миг той я вдигна и я качи на мястото й, с розови бузи и развеселена.

— Джон, как можа? — сгълча го тя. — Помисли за Тили!

Ако ми е позволено при каквито и да било обстоятелства да спомена нечии дамски крака, бих отбелязал, че нозете на госпожица Слоубой притежаваха фаталната склонност да се издраскват. Не можеше да се изкачи или да слезе и от най-малкото възвишение, без това да бъде отбелязано върху тях с някоя драскотина, подобна на отметките, които Робинзон Крузо правел на дървения си календар. Но тъй като подобна бележка може да се сметне за невъзпитана, по-добре да си премълча.

— Джон, взе ли пая с телешко и шунка и другите неща? А бутилките с бира? — попита Дребосъчка. — Ако си ги забравил, обръщай веднага каруцата.

— И теб си те бива, да знаеш — рече разносвачът. — За какво обръщане говориш, след като и без това вече съм закъснял с цял четвърт час.

— Съжалявам, Джон — извини се жена му развълнувано, — но наистина не мога да си представя и за нищо на света не бих допуснала да отидем при Бърта без пая, храната и бирата. Хайде!

Последното беше отправено към коня, който се направи, че не чува.

— Джон, накарай го да тръгне! — подкани нетърпеливата съпруга.

— Има време до момента, когато ще започна да забравям — отбеляза Джон. — Кошницата с храната е тук.

— Какво жестоко чудовище си ти! Защо не ми каза веднага, та да не се тревожа? Нали ти казах, че без тези неща няма да тръгна за нищо на света. Откакто сме женени, всяка втора седмица правим там нашата малка гощавка. Ако нещо се обърка, ще си помисля, че късметът ни е изменил.

— От самото начало идеята беше добра — рече каруцарят. — И искрено те уважавам за нея.

— Скъпият ми Джон — отговори Дребосъчка с пламнало лице. — Как може да говориш за уважение към мен. Божичко!

— Онзи стар господин, между другото… — подхвана Джон.

Дребосъчка видимо се смути.

— Странна птица, не мислиш ли? — продължи съпругът й, вперил поглед в пътя напред. — Трудно ми е да го разбера. Не ми се вижда лош човек.

— И на мен. Сигурна съм, че не е.

— Наистина? — Направи му впечатление руменината по лицето й и ентусиазмът, с който говореше. — Радвам се, че сме на едно мнение. Странно как му хрумна да поиска гостоприемството ни, нали? Случват се разни необикновени неща.

— Доста необикновени — съгласи се съпругата му едва чуто.

— Все едно, струва ми се добродушен — продължи Джон. — А и плаща като джентълмен и мисля, че може да му се има доверие. Поговорихме си тази сутрин и ме чуваше по-добре — твърди, че бил свикнал с гласа ми. Разказа ми за себе си, аз също му разказах за мен. Зададе ми едни особени въпроси. Споменах, че в работата ми на разносвач имам два маршрута — един ден тръгвам надясно от нашата къща и се връщам по същия път, а на другия — вляво и после обратно (все пак е чужденец тук и няма как да знае имената на околните местности). Стори ми се, че остана доволен от чутото. „Тогава довечера ще се върна по вашия път — рече ми. — А си мислех, че ще се върнете от обратната посока. Много добре! Сигурно ще ви помоля да ме вземете още веднъж със себе си и обещавам този път да не заспя.“ Ама здравата беше заспал, наистина. Ти какво мислиш? Чуваш ли ме?

— Какво да мисля, Джон? Слушах те.

— Е, добре. Съдейки по лицето ти, се страхувах, че си се отнесла далеч от брътвежите ми. За малко и това май щеше да стане.

Дребосъчка не отговори и известно време двамата мълчаха, подрусвани от каруцата. Трябва да знаете, че в колата на Джон Пиърибингъл не беше лесно да запазиш дълго мълчание, тъй като всеки, когото срещнеха, имаше какво да им каже. Може да беше само едно „Как сте?“ но все пак, когато отговаряш, е добре да си сърдечен, не само да кимнеш и да се усмихнеш, а да вложиш такава енергия, каквато е нужна само в Парламента за някоя важна реч. Случваше се пешеходци или ездачи да се влачат покрай каруцата само за да си побъбрят. А и двете страни имаха какво да си кажат.

Боксър също имаше принос за добросърдечните поздрави, отправени към разносвача — особено от страна на птиците и прасетата, които, щом зърнеха едрото му тяло да се носи по пътя с щръкнали от любопитство уши, а проскубаната опашка да се вее, се скриваха в дъното на дворовете си, без да дочакат честта от по-близка среща. Той проявяваше интерес към всичко — оглеждаше завоите, надничаше във всеки кладенец, стрелкаше се през всяка отворена врата и само миг след това изскачаше отново навън, втурваше се в девическите училища, гонеше гълъбите и котките, влизаше в кръчмите, сякаш беше редовен клиент. Където и да се появеше, все някой викваше:

— А, ето го и Боксър! — И веднага поне още двама-трима излизаха, за да поздравят Джон Пиърибингъл и хубавата му съпруга.

Вързопите и пакетите за разнасяне бяха много, много бяха и спирките, на които ги приемаха и предаваха, но това съвсем не беше най-лошата част от пътуването. Някои очакваха прекалено много от получените колети, други така се удивяваха на своите, трети даваха толкова пространни наставления за пратките си, а Джон проявяваше такъв жив интерес към всички, че цялата бъркотия заприличваше на театрална пиеса. Имаше товари, чието пренасяне изискваше обмисляне и обсъждане, та каруцарят и изпращачите дълго мъдруваха как да ги подредят в колата, а Боксър обикновено се хвърляше да помага в кратки пристъпи на зорко внимание и дълги пристъпи на главоломно тичане около насъбралите се многознайковци, като лаеше до изнемога. От своето столче в каруцата Дребосъчка наблюдаваше развеселена и с широко отворени очи. Главата й бе обрамчена от гюрука и гледката бе наистина привлекателна, та по-младите мъже не можеха да се въздържат да не се смушкат. Тяхното възхищение доставяше огромно удоволствие на Джон, комуто много допадаше, че другите мъже харесват жена му, още повече че за нея пълните им с обожание погледи бяха без значение.

От време на време над нашите пътници се спускаше мъгла, все пак бе януари, да не говорим, че беше и доста студено, но кой обръща внимание на подобни дреболии. Дребосъчка с положителност — не! Нито пък Тили Слоубой, защото да седи в каруца бе върховно удоволствие за нея — венец на земните й мечти, все едно при какви обстоятелства. Готов съм да се закълна, че същото важеше и за бебето — всяко бебе има неизменната склонност да спи, стига да му е топло, а склонността на младия Пиърибингъл в това отношение беше огромна.

Трудно бе да се види твърде далеч в мъглата, разбира се, но все пак имаше някаква видимост — може да се изненадате колко далеч може да стигне погледът и в по-гъста мъгла от тази, стига човек да се понапрегне повече. Достатъчно е да се взрете в по-тъмнозелената трева на поляните, известни като кръговете на феите, и ивиците скреж по сенчестите места край пътя и около дърветата. Да не говорим за неочакваните форми, които приемат дърветата, щом изплуват от мъглата, а после отново се скрият в нея. Храстите и плетищата, гъсти и оголени, развяваха на вятъра безброй попарени от сланата гирлянди. Но в тази гледка нямаше нищо печално, защото мисълта за домашното огнище я правеше привлекателна, а очакването на зеленото лято — пълна с надежда. Само реката изглеждаше мразовита, но пък течеше бързо и това беше важно. Признавам, каналът бе бавен, а водата му лениво застояла. Но тя скоро щеше да замръзне и по леда щяха да се пързалят с кънки и шейни. Тогава тежките стари шлепове щяха да спрат, уловени в леда до някой кей, да си пушат със своите лули комини и да мързелуват.

Някой бе запалил край пътя сухи треви и нашите пътници спряха да погледат огъня, който денем беше бял, само отделни пламъчета пробиваха мъглата. Потеглиха, когато госпожица Слоубой се оплака, че пушекът влиза в носа й, и се разкашля; често й се случваха такива неща и при най-леката провокация. Кашлицата й събуди бебето и то отказа да спи повече. Боксър беше поне на петстотин метра пред тях, вече в границите на града — на улицата, на която живееха Кейлъб и дъщеря му. Много преди пътниците да пристигнат, те двамата излязоха на тротоара и зачакаха да ги посрещнат.

Боксър се отнасяше към Бърта по особен начин, което ме кара да мисля, че съзнаваше нейния недъг. Никога не понечи да привлече вниманието й с поглед, както правеше с другите хора, а само я докосваше леко. Какъв опит може да бе имал със слепи хора или кучета? Никога не бе живял с незрящ господар, това се отнасяше и за госпожа Боксър, и за господин Боксър — никой от уважаваното му семейство и по двете линии не се бе срещал със слепотата, доколкото ми е известно. Вероятно сам я бе открил по някакъв начин. Ето и сега държеше полата на момичето със зъби, докато госпожа Пиърибингъл с бебето и госпожица Слоубой с кошницата не минаха живи и здрави през прага на малкия дом.

Мей Филдинг беше вече тук с майка си — дребна жена, раздразнителна и с намусено лице, която заради това, че бе запазила фигурата си стройна, а талията — тънка като стълб на легло с балдахин, и че някога бе имала по-добро материално положение (или по-скоро си мислеше, че би могла да го има, ако се било случило нещо, ама то не се случило и май въобще нямало изгледи да се случи, но както и да е), се държеше много изискано и покровителствено. Гръф и Текълтън също бе пристигнал, стоеше спокойно и очевидно се чувстваше у дома си, оживен като млада сьомга на върха на Голямата египетска пирамида.

— Мей! Скъпата ми стара приятелка! — възкликна Дребосъчка и се спусна към момичето. — Колко се радвам да те видя!

Мей видимо също се радваше на срещата и ако щете вярвайте, ако не щете — недейте, но беше приятно да ги видиш как се прегръщат. Без съмнение Текълтън беше мъж с вкус. Мей беше красива.

Сигурно сте забелязали как понякога, ако сте свикнали да гледате едно хубаво лице и се случи да го видите редом с друго красиво лице, първото ви се вижда малко обикновено и дори грозновато, та едва ли заслужава високото ви мнение. Случаят тук не беше такъв, защото до лицето на Мей лицето на Дребосъчка изпъкваше по-добре, и обратното, и както Джон Пиърибингъл едва не изтърси още с влизането си, те е трябвало да се родят сестри.

Текълтън беше донесъл обещаното агнешко бутче, наистина чудесно, и пита с плодове — добре е човек да е по-разточителен, когато се кани да се жени. Все пак не го правим всеки ден, нали? Към това ще прибавим и пая с телешко и шунка и „другите неща“, както ги наричаше госпожа Пиърибингъл — главно орехи, портокали, сладкиши и малко бира. Когато масата беше сложена и до донесеното от гостите бе сервиран и приносът на Кейлъб — голяма дървена купа с вдигащи пара картофи (бяха се уговорили, че той няма да прави нищо друго), Текълтън отведе бъдещата си тъща на почетното място. За да изглежда по-достойно пред гостите, старата дама си бе сложила шапка — това се налагаше, за да вдъхне на простите хора страхопочитание. Не е излишно да отбележим, че си бе сложила дори ръкавици — на всяка цена трябва да сме изискани.

Кейлъб се настани до Бърта, Дребосъчка седна до своята съученичка, а добрият разносвач — в края на масата. Госпожица Слоубой седеше засега встрани от каквито и да било мебели, в които би могла да удари главата на бебето. Тя гледаше като замаяна куклите и играчките, а и те отвръщаха на погледа й. Възрастните господа пред входните врати на къщичките по рафтовете, всеки застинал насред някакво движение, показваха особен интерес към компанията, спрели сякаш за малко, преди да продължат заниманията си, и изглеждаха във възторг от случващото се.

Ако тези господа пожелаеха да злорадстват от неудобното положение, в което бе изпаднал Текълтън, те имаха всичките основания за това. Той така и не успяваше да се впише в компанията и колкото по-весела ставаше бъдещата му съпруга в присъствието на Дребосъчка, толкова по-малко му се харесваше това, макар тъкмо той да бе поискал тази среща. Беше като куче в кошара и когато те се смееха, а той не знаеше как да се присъедини към веселбата, решаваше, че му се подиграват.

— Мей, мила — възкликна Дребосъчка, — как се променят нещата! Сега, като си говорим за веселите дни в училище, сякаш отново сме млади.

— Та вие изобщо не сте възрастни, каквото и да си говорим — обади се Текълтън.

— Погледни колко важен и сериозен е мъжът ми в онзи край на масата — рече Дребосъчка. — Той прибавя поне двайсет години към моята възраст. Нали, Джон?

— Четирийсет — отвърна Джон.

— А колко години ще прибавиш ти към годините на Мей? Сигурна съм, че не знаеш — засмя се малката съпруга. — На следващия си рожден ден ще е не по-малко от стогодишна.

— Ха-ха-ха! — изсмя се Текълтън. Смехът му прозвуча глухо като удар в пробит барабан. Изражението на лицето му показваше, че е готов да извие без колебание врата на Дребосъчка.

— Боже, боже — не спираше развеселена тя, — като си помисля как като ученички си говорехме какви мъже ще си изберем. Не ми се мисли дори колко млад, колко красив и колко весел и жизнен щеше да бъде моят! А съпругът на Мей… Божичко! Да се смея ли, да плача ли, като се сетя какви глупави момичета бяхме?

Мей, изглежда, нямаше проблем кое от двете да избере, защото лицето й почервеня, а очите й се наляха със сълзи.

— Случваше се дори да си избираме от младежите, които познавахме. Изобщо не подозирахме какво ще се случи. Лично аз никога не съм се сещала за Джон. През ум не ми минаваше! А ако ти бях казала, че някога ще се омъжиш за господин Текълтън, сигурно щеше да ме зашлевиш. Нали, Мей?

Мей не потвърди, но и не отрече.

Текълтън отново се засмя, но този път се получи нещо като вик. И Джон Пиърибингъл се смееше, добродушно и доволно, но в сравнение със смеха на търговеца неговият беше почти шепот.

— И все пак съдбата си каза думата. Не можахте да ни откажете и ето ни тук — рече Текълтън. — А къде са сега вашите весели избраници?

— Някои починаха — отговори Дребосъчка, — а за някои нищо не знаем. Ако можеха да са сега сред нас, не биха повярвали, че това, което виждат и чуват, е истина и че сме могли да ги забравим. Не, нямаше да повярват.

— Виж я ти! — възкликна Джон. — Моята малка женичка!

Съпругата му така се бе разпалила, че май беше време да бъде спряна. Намекът на кроткия й съпруг обаче бе твърде мек, нищо, че мъжката солидарност му диктуваше да вземе страната на Текълтън. Репликата му даде резултат и тя замлъкна за известно време. Компанията се оживи въпреки нейното мълчание, нещо, което не остана незабелязано от застаналия нащрек Текълтън, и той продължи да я държи под притвореното си око. Ясно беше, че при случай ще й напомни за дързостта й.

Мей запазваше мълчание, седеше притихнала със сведени очи, без да проявява никакъв интерес към случващото се в стаята. Затова пък майка й, тази мила жена, се намеси, като отбеляза, че момичетата са си такива, че онова време отдавна е отминало и че щом всички млади са неразумни, те и ще се държат като млади и неразумни, прибавяйки още няколко също толкова мъдри и неопровержими факти. Сетне, с полагащото се на нейната възраст благочестие, благодари на Бога за послушната си и почтителна дъщеря, което не смятала за своя заслуга, макар че имала всички основания за това. Господин Текълтън, от друга страна, бил безупречна личност от гледна точка на морала, според нея напълно приемлив за зет, и нямало разумен човек, който да се съмнява в това. (Тук беше съвсем категорична.) А що се отнася до семейството, в което той скоро щял да влезе, съдейки по молбата, която бе отправил, тя била уверена, че макар и обедняло, то може да претендира за изисканост. Ако известни обстоятелства, не непременно несвързани едно с друго — щяла да дръзне да сподели тази тайна — обстоятелства, имащи нещо общо с индигото, за което обаче вече нямало да споменава, та ако тези обстоятелства се били стекли по друг начин, днес семейството можело да притежава значително състояние. Продължи, заявявайки, че миналото си е минало и там трябва да си остане и краткият период, в който дъщеря й отхвърляла ухажването на господин Текълтън. Нямало да спомене и много други неща, които би могла да разкаже надълго и широко, но все пак се разпростря върху тях доста подробно. Сетне сподели с публиката си генералния резултат от своите наблюдения — браковете, в които имало най-малко от онова, което се нарича любов, обикновено били най-щастливи. Предвиждала за бъдещия брак възможно най-голямо блаженство — не възторжено, но солидно и трайно. В заключение обяви, че е живяла само за утрешния ден и че след него спокойно могат да я затворят в ковчега и да я отнесат в което и да е гробище, от изисканите, разбира се.

Тъй като нямаше как да се отговори на тези коментари — щастлива особеност на всички неуместни изказвания — присъстващите промениха посоката на разговора към пая с телешко и шунка, студеното агнешко бутче, картофите и плодовата пита. За да се отдаде нужното внимание и на бирата, Джон вдигна наздравица за утрешния ден — деня на сватбата, и ги призова да се присъединят към тоста му, преди да е продължил обиколката си.

Защото това тук беше само кратка почивка за него и за престарелия му кон. Трябваше да изминат още седем-осем километра, а на връщане да приберат Дребосъчка, като направят още една почивка на път за дома. Такъв беше планът за деня и за всички техни гощавки от началото на семейния им живот.

Двама от присъстващите освен бъдещите младоженци останаха безучастни към наздравицата. Едната беше Дребосъчка, твърде развълнувана и тревожна, за да се присъедини, а другата — Бърта, която се изправи и бързо напусна масата.

— Довиждане! — сбогува се Джон, докато навличаше тежкото си палто. — Ще се върна тук както обикновено. Довиждане на всички.

— Довиждане, Джон — отвърна Кейлъб малко разсеяно, все още загрижен от ставането на Бърта, чието лице беше все така застинало.

— Довиждане, момченце — рече ведрият каруцар и се наведе да целуне сина си, оставен от Тили Слоубой, която за всеобща изненада го бе положила, без да пострада, на един от ниските столове на Бърта, за да може да се пребори с ножа и вилицата. — Довиждане! Надявам се да дойде време, когато ти ще седиш на капрата в студа, докато старият ти баща си пуши лулата и пази ревматизма си в ъгъла до печката. Къде отиде Дребосъчка?

— Тук съм, Джон! — отговори тя сепнато.

— Хайде, хайде! — плесна той с ръце. — Къде е лулата?

— Съвсем забравих за нея, Джон.

Забравила била? Това беше направо нечувано. Да забрави лулата.

— Ще я напълня веднага. Скоро ще е готова.

Само че не успя да я приготви толкова бързо. Лулата се оказа в джоба на дебелото палто заедно с малката торбичка за тютюн, ушита от нея самата. Ръката й обаче така трепереше, че направо се заплете вътре (макар дланта й да беше съвсем мъничка и лесно можеше да се измъкне при друг случай). Ето защо резултатът не беше блестящ. Пълненето на лулата и запалването й, тези отработени процедури, за които казах толкова хубави неща преди време, сега бяха някак несръчно изпълнени — от първата до последната. Текълтън не отделяше от нея изпълненото си със злоба притворено око и срещнеше ли погледа й, или по-скоро хванеше ли погледа й (защото очите му бяха като капан за погледите на другите хора), още повече я объркваше.

— Днес си ми доста несръчна, Дребосъчке — отбеляза Джон. — Аз май щях да го направя по-добре.

След тази добродушна забележка той напусна компанията, а скоро след това отвън долетяха приятните познати шумове на каруцата и Боксър. Междувременно Кейлъб все така гледаше с унесен поглед скъпото си момиче.

— Бърта? — попита я той най-сетне. — Какво има? Защо се промени така изведнъж — само за няколко часа от сутринта досега? Мълчиш и си намусена цял ден. Какво има?

— О, татко! — избухна момичето в сълзи. — Тази моя нещастна съдба!

Мъжът прокара длан през лицето си.

— Спомни си само колко щастлива и весела беше доскоро. Помисли колко си добра и колко хора те обичат.

— Точно от това толкова ме боли. Ти винаги си много внимателен с мен. И толкова мил.

Кейлъб съвсем се обърка.

— Да си сляп… Бърта, момичето ми — леко заекна той, — е голямо нещастие, но…

— Никога не съм го чувствала така! — възкликна тя. — Никога до такава степен! Никога! Искало ми се е да мога да те видя или да видя него… Поне веднъж, татко. Само за минутка, за да знам какво богатство съм скътала и пазя тук. — И тя притисна длани към гърдите си. — Да съм сигурна, че съм права. Понякога… като дете плачех понякога по време на молитва, като си мислех, че образите, които някога ще отлетят към Небето, може да не са верни. Но това никога не траеше дълго. Отминаваше и продължавах да съм спокойна и щастлива.

— И пак ще бъдеш — отвърна Кейлъб.

— О, татко! Добри ми скъпи татко, прости ми, ако съм неблагодарна! — рече сляпото момиче. — Не тази е мъката, която ме притиска!

Бащата така и не успя да спре сълзите, които се стекоха по страните му. Момичето беше не само разстроено, то видимо страдаше, а той не разбираше каква е причината.

— Доведи я при мен — помоли Бърта. — Не мога да го тая дълго в гърдите си. Помоли я да дойде, татко! — Тя се поколеба миг-два. — Мей, доведи Мей, моля те!

Дочула да се споменава името й, Мей се приближи до тях и сложи длан върху ръкава на сляпото момиче. То се извърна и улови и двете й ръце.

— Погледни лицето ми, скъпа приятелко — промълви Бърта. — Прочети с красивите си очи какво е написано там и ми кажи вярно ли е.

— Скъпа ми Бърта, да!

Сляпата вдигна обляното си в сълзи лице.

— В душата ми няма нито желание, нито мисъл, които да не са за твое добро. Няма спомен, който да е будил толкова голяма благодарност, както спомените за многото, безбройните пъти, когато ти, преизпълнена с благодарност за зрението си и красотата си, си била нежна и към мен. Дори когато бяхме още деца или когато аз бях дете, доколкото изобщо слепият може да е дете. Дано бъдеш осенена от всичката благодат на света! Светлина да те води по щастливия ти път. Нищо по-малко от това, скъпа ми Мей. — Тя прегърна сърдечно младата жена. — Нищо по-малко, птиченце, защото днес вестта, че ще станеш негова съпруга, едва не разби сърцето ми. Татко, Мей, Мери! Простете ми това заради всичко, което той е направил, за да облекчи бремето на потъналия ми в мрак живот, и заради вярата, която имате в мен, когато се кълна в Небесата, че не бих желала нищо повече от това той да се ожени за жена, толкова достойна за добротата му!

Докато говореше, Бърта пусна ръцете на Мей Филдинг и улови дрехата й с жест, съчетание от молба и обич. Мълвейки странното си признание, тя се снишаваше все повече и повече и най-накрая падна на колене в краката на приятелката си, заравяйки незрящото си лице в гънките на дрехата й.

— Божичко! — възкликна бащата, смазан от удара на истината. — Нима я отгледах от люлката, за да стана свидетел на разбитото й сърце.

Дребосъчка, тази засмяна, вечно заета с нещо и полезна за всички малка жена (защото тя наистина беше такава, независимо от недостатъците си и дори и да ви се стори по-нататък в разказа ми, че заслужава да бъде ненавиждана), бързо възвърна самообладанието си и се намеси още преди Мей да се сети какво да отговори или пък Кейлъб да каже нещо.

— Хайде, ела, скъпа ми Бърта! Ела с мен! Хвани другата й ръка, Мей. Ето така! Вижте, тя вече се успокои, добре, че е така мила, та ни послуша. — Усмихната, Дребосъчка целуна челото на сляпата си приятелка. — Да вървим навън! Ела. Ето и баща ти ще дойде с нас, нали, Кейлъб?

Добро сърце имаше тази Дребосъчка и само безсърдечен тип би устоял на ентусиазма й. Щом успя да изведе навън разстроения Кейлъб и Бърта, за да се успокоят и утешат взаимно, нещо, в което беше сигурна, че ще успеят, тя бързо се върна в къщата свежа като току-що разцъфнало цвете, а аз бих казал — и по-свежа от това, за да се погрижи за онова важно създание с шапката и ръкавиците и да направи така, че скъпоценната старица да не заподозре нещо, което не трябва.

— Донеси ми сладкото ми бебе, Тили — поръча тя и притегли един стол към огнището. — Докато сме тук, госпожа Филдинг ще ми разкаже всичко, което знае за гледането на бебета, така че да поправя грешките си, които със сигурност са поне двайсетина. Нали, госпожо Филдинг?

Дори Великанът от Уелс^[1], който според легендата бил с тъй муден ум, че подражавайки на най-големия си враг, по време на закуска сам си направил „операция“, не е влязъл в заложения за него капан така успешно, както старата дама захапа ловко поднесената й стръв. Текълтън си беше отишъл, а двама-трима от компанията разговаряха малко настрани и това й позволи да забрави за малко накърненото си достойнство и да даде воля на жалбите си за онази тайнствена двайсет и четири часова бъркотия в търговията с индиго. Ала интересът, който младата майка демонстрира, бе неустоимо изкушение и след кратко предисловие, че не обича да дава съвети, тя я засипа с наставления, седнала изправена като пръчка пред дяволитата Дребосъчка. Само малка част от тях да бяха приложени, биха погубили бебето Пиърибингъл, та дори да беше Самсон.

Решила най-после да смени темата, Дребосъчка извади ръкоделието си. В джоба си винаги носеше цяла кутия с материали за тази цел. Умът ми не побира как успяваше да свърши всичко — да накърми бебето, после да си побъбри с Мей, докато възрастната госпожа подремва. Така, в различни дейности, както бе свикнала, измина краткият следобед. Едва привечер, защото такъв обичай бе въведен по време на тези гостувания, тя свърши домакинската работа на Бърта — подкладе огъня, премете пред огнището и сложи чайник с вода, след което дръпна завесите и запали свещ. После изсвири една-две мелодии, и то много добре, на грубата арфа, изработена от Кейлъб за Бърта. Истината е, че Природата бе надарила малките й уши за музика, а и за скъпи обеци, стига да можеше да си ги позволи. Беше настъпил часът за чая и Текълтън се появи отново, за да участва в хапването и да прекара с тях вечерта.

Малко преди това Кейлъб и Бърта се бяха прибрали и майсторът на играчки се бе заловил за работа. Не му спореше твърде, защото тревогата за дъщеря му и някои угризения го разсейваха. Можеше да ти се скъса сърцето да го гледаш как седи пред работната си масичка, насочил към момичето тъжен поглед, който сякаш казваше: „Затова ли я отгледах от бебе, за да разбия сега сърцето й“.

Свечери се и пиенето на чай бе приключило. Дребосъчка беше измила чашите и чинийките — така и така трябва да го спомена, а нямам намерение да отлагам — и всеки момент очакваха да чуят тропота на каруцата, когато държанието й се промени отново: цветът на лицето й се смени няколко пъти — почервеня, сетне пребледня — накратко, беше много неспокойна. Добрите съпруги не се държат така, когато се ослушват за стъпките на мъжете си. Не, това определено беше друг вид тревожност.

Най-сетне се чуха тупуркане на колелета, тропот на конски копита, лай на куче. Само след миг Боксър дращеше с лапа по вратата!

— Чии са тези стъпки? — скочи Бърта.

— За кои стъпки говориш? — отвърна разносвачът, който беше вече на прага със зачервено от студа лице. — За моите ли?

— Не, за тези на човека зад теб — отговори сляпото момиче.

— Не можеш да я излъжеш — засмя се каруцарят. — Влезте, господине. Добре сте дошли и в този дом, не се бойте! — Джон бе повишил тон заради слабия слух на своя спътник, който се показа зад него.

— Виждал си го вече, Кейлъб — продължаваше Джон. — Може да поседи в дома ти, докато си тръгнем, нали?

— Разбира се, Джон. Ще бъде чест за мен.

— Няма по-добра компания от него, когато човек има да си каже нещо тайно. Дробовете ми си ги бива, но той непрестанно ги подлага на изпитание. Седнете, сър. Всички тук сме приятели и ще ни е драго да сте сред нас. — Джон почти извика всичко това, за да бъде чут и за да докаже възможностите на дробовете си, след което продължи с обичайния си глас: — Нужно е само да му дадем стол до огнището и да го оставим спокойно да си гледа. Не е претенциозен.

Бърта слушаше напрегнато. Повика баща си и когато той премести стола си до нея, го попита тихичко как изглежда непознатият. След като чу описанието (този път Кейлъб се придържаше към истината), тя се раздвижи за първи път от влизането му, въздъхна и сякаш загуби интерес към него.

Разносвачът беше в обичайното си чудесно настроение и повече от всякога разкри голямата си слабост към своята жена.

— Днес следобед моето Дребосъче беше малко несръчно — рече той и обгърна кръста й, докато тя стоеше на крачка встрани от останалите. — Виж него, Дребосъчке — и той посочи стареца на стола до огнището, но тя не вдигна очи от пода. — Не сваля възхитения си поглед от теб. По целия път само за теб ми говори. Симпатяга е той. Точно затова го харесвам.

— Защо не избереш по-подходяща тема, Джон? — попита тя и хвърли смутен поглед към останалите в стаята и най-вече към Текълтън.

— По-добра тема ли? — провикна се весело мъжът й. — Няма такава тема. Хайде! Свалям палтото, дебелия шал и всички тежки дрехи, за да прекараме един спокоен половин час до огъня! Моите почитания, госпожо! Какво ще кажете за един крибидж? Чудесно. Дай картите и дъската за точките, Дребосъчке. И чаша бира, ако е останала.

Поканата му бе отправена към възрастната дама, която я прие с изискан жест и много скоро те потънаха в играта. В началото разносвачът викаше Дребосъчка да види картите му и да го посъветва как да се справи в трудна ситуация, но тъй като възрастната дама държеше на реда и дисциплината, а и от време на време надписваше точки в своя полза, се принуди да е по-бдителен и да спре да обръща внимание на случващото се около тях. До момента, в който усети, че някой слага ръка на рамото му. Вдигна очи и видя Текълтън до себе си.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, но трябва да ти кажа нещо насаме.

— Мой ред е — отвърна разносвачът. — Моментът е важен.

— Така е — рече Текълтън. — Все пак да вървим!

Лицето на търговеца беше пребледняло и това накара Джон да го последва незабавно. Опита се да разбере за какво го вика, но онзи сложи пръст пред устата си.

— Шшт! Джон Пиърибингъл, наистина съжалявам за това. Боях се, че ще се случи. Подозирам го от самото начало.

— Все още не разбирам? — вече изплашен попита Джон.

— Ще разбереш, ако дойдеш с мен.

Разносвачът тръгна без нито дума повече.

Прекосиха двора под светлината на звездите и влязоха през ниска врата в кабинета на Текълтън, където спряха пред стъклен прозорец с изглед към склада, затворен за през нощта. В кабинета нямаше светлина, но лампите в склада бяха запалени, така че се виждаше всичко вътре.

— Ще имаш ли смелост да погледнеш в склада? — попита Текълтън.

— Защо не? — изненада се Джон.

— Един момент. И без насилие. Няма смисъл от такива неща. А е и опасно. Силен мъж си и може да пречукаш някого, преди да си се усетил.

Разносвачът го изгледа, след което обърна очи към въпросния прозорец и миг след това отстъпи назад, все едно някой го бе зашлевил. С един скок приближи до стъклото и видя…

Сянка се спусна над семейното огнище! О, верен мой Щурец! О, невярна съпруго!

Вътре старецът, който вече не беше стар, а строен и галантен мъж, държеше в ръка фалшивата бяла коса, благодарение на която го бяха приели в дома си. Джон видя как той шепне в ухото на съпругата му. После сложи ръка на кръста й и тя не възрази. Сетне поеха по тъмния коридор към вратата, през която бяха влезли. Спряха за малко и неговата Дребосъчка вдигна лице, същото онова лице, което Джон боготвореше, и впи поглед в лицето на мъжа. После тя се извърна и със собствените си ръце покри главата на непознатия с изкуствената коса, като се смееше, без да подозира, че съпругът й я гледа.

Джон стисна юмрука на дясната си ръка, сякаш се готвеше да удари с него лъв. Разпъна гневно пръсти пред Текълтън (защото дори и сега не можеше да й стори нищо) и се строполи на стола до едно от бюрата, безпомощен като дете.

 

 

Беше се загърнал с палтото и шала почти до носа и се занимаваше с коня и пакетите, когато тя излезе навън, готова да се прибират у дома.

— Е, Джон, скъпи! — рече тя. — Лека нощ, Мей! Лека нощ, Бърта!

Как можеше да ги целува точно сега? Как можеше да се прощава с тях така весело? Как дръзваше да ги гледа в очите, без да се изчерви! Текълтън я наблюдаваше изпод вежди и тя стори всичко това.

В това време Тили се опитваше да успокои бебето и поне десетина пъти мина напред-назад пред търговеца, като повтаряше сънливо:

— Дали като разбраха, че ще станат негови съпруги, сърцата им почти се сломиха и дали бащите им ги отгледаха от бебета, за да сломят после сърцата им?

— Хайде, Тили, дай ми бебето! Лека нощ, господин Текълтън. Къде е Джон, за бога?

— Той ще върви до коня — обади се Текълтън, докато й помагаше да се качи на мястото си.

— Божичко, Джон. Защо ще вървиш пеш? В такава нощ?

Загърнатият й в палтото си съпруг махна с ръка в знак на потвърждение.

Фалшивият старец и малката бавачка вече бяха на местата си, така че престарелият кон потегли. Боксър, нищо неподозиращият Боксър, тичаше напред-назад с победоносен лай и по-весел от всякога.

Щом и Текълтън си тръгна, за да придружи Мей и майка й до дома им, горкият Кейлъб седна край огъня до Бърта, обзет от мъка и разкаяние, повтаряйки тъжно:

— Отгледах я от бебе, за да сломя сърцето й.

Играчките, които бяха навили, за да забавляват детето, отдавна бяха спрели да се движат. В приглушената светлина на притихналата къща спокойните кукли, буйните люлеещи се коне с изпъкнали очи и настръхнали ноздри, застанали превити надве на нестабилните си колене, човекоподобните орехотрошачки с криви лица, животните, отправили се по двойки към Ноевия ковчег, подобно на ученици на разходка, сякаш се бяха спрели, стъписани от невъзможната мисъл, че Дребосъчка е вероломна, а Текълтън може да бъде обичан при каквото и да било стечение на обстоятелствата.