Мишел Джафи
Целуни и предскажи (12)

12

Миранда, облечена в синята униформа, избута тялото на мъжа, когото току-що беше цапардосала с часовника по главата, и хукна към Сиби. Тя още беше с белезници на китките, от които висяха вериги. Ръцете й се тресяха.

Тя внимателно вдигна безчувственото момиче.

— Хайде, Сиби, отвори очи.

Твърде много се забавиха. Планът беше прост: двете със Сиби да си сменят дрехите и по този начин да си разменят и самоличностите. И след като заместник-шерифът Рейнълдс ги изиграе, а Миранда знаеше, че ще се случи точно така, той щеше да предаде на своите хора именно нея, предрешена като Сиби. Тя щеше да ги подреди хубавичко, а после да се върне и да спаси сибилата.

Поне така беше по план.

— Хайде, Сиб, време е за ставане! — Миранда взе момичето на ръце, притисна я до гърдите си и я понесе, тичайки с всички сили. Чуваше как бие сърцето й, но пулсът й беше слаб и бавен. И отслабваше все повече. Тая няма да я бъде.

— Стани и изгрей, Сиби! — Гласът й трепереше. — Ставай и ги сбъркай!

Не беше очаквала и петимата главорези на Рейнълдс да я причакват — не трябваше ли някой да чака в колата, с която щяха да офейкат оттук? А най-вече не очакваше жената, която той бе взел от летището, да размаха украсен с лъскави кристали бокс. Ударът по главата й им беше дал време да я вържат с белезници за една тръба и да поотслабят силите й, затова се позабави, преди да ги нокаутира със серия от кръгови ритници и една странична ножица, а после да скъса веригата на белезниците и да се освободи. Беше отпуснала повече от първоначално планираното време на Рейнълдс да се занимава с гръкляна на Сиби.

— Много повече.

Биенето на сърцето й утихваше все повече, вече се напрягаше да го чуе.

— Много съжалявам, Сиби. Трябваше да дойда по-рано. Каквото можах, направих, но не успях да сваля белезниците, бях твърде слаба и се провалих, и… — всичко се размазваше пред очите й и тя осъзна, че плаче. Залитна, но не спря да тича. — Сиби, трябва да се оправиш! Не можеш да си отидеш! Ако не се върнеш в съзнание, никога повече няма да се забавлявам, заклевам се! Никога!!! — Пулсът й вече беше само шепот, а момичето в прегръдките й — бледен призрак. Миранда сподави надигналото се в гърлото й ридание. — Господи, Сиби, моля те…

Клепачите на сибилата трепнаха. Кръвта се втурна към бузите й, а сърцето й заби по-силно.

— Успяхме ли? — прошепна тя.

Миранда преглътна огромната буца в гърлото си и едва се удържа да не я цапардоса.

— Успяхме.

— А ти…

— Треснах го с часовника според указанията.

Сиби се усмихна, погали Миранда по бузата и пак затвори очи, и не ги отвори чак докато не се качиха в колата и сградата на Историческото общество остана далече зад тях. Надигна се и се огледа.

— На предната седалка съм!

— Случаят е специален — обясни Миранда. — Недей да му свикваш.

— Ясно. — Сиби разтърка врата си. — Планът си го биваше — да си сменим костюмите, за да те помислят за мен и да не се презорват с връзването.

— Пак действаха по пълна програма. — Миранда отметна назад пелерината си. — Скъсах веригата, но гривните не мога да ги сваля. — И кой знае защо се сети какво каза Кензи на бала: Готова ли си да се отървеш от оковите на младежката неувереност? Готова ли си да поемеш бъдещето си в ръце?

— А какво стана със Земеделеца?

— Обадих се анонимно и им казах къде да го намерят — него и труповете на застреляните от него гардове. Вече трябва да е поел към затвора.

— Но защо беше сигурна, че не грешиш, че той се опитва да ни изхитри?

— Познавам кога хората лъжат.

— Как?

— По различни неща. По дребни жестове. Но най-вече като се вслушвам в ударите на сърцето им.

— Тоест, като се ускорят, значи лъжат?

— При всеки е различно. Трябва да знаеш как реагират, когато казват истината, за да знаеш как реагират и като лъжат. При него сърцето започва да бие по-бавно и равномерно, когато лъже, сякаш внимава прекалено много.

Сиби се втренчи в нея.

— Ти чуваш как бият сърцата на хората?

— Много неща чувам.

На Сиби й трябваше малко време, докато го възприеме.

— Когато Земеделеца ме душеше, като си мислеше, че души теб… Той ме нарече „принцесо“. И каза, че някои хора си мислели, че притежаваш свръхестествени способности и си нещо като тийн Жената чудо.

Сякаш обръч стегна гърдите на Миранда.

— Така ли?

— Каза и че за главата ти е обявена награда. Жива или мъртва. И, съжалявам, обаче аз струвам десет пъти колкото теб.

— Да се фукаш, е кофти.

— Вярно ли е? Че си Жената чудо?

— Може би липсата на кислород се е отразила на мозъка ти, но Жената чудо е героиня на комикс. Измислена е. А аз съм истински нормален човек.

Сиби изсумтя.

— Нормална, как пък не! Ти си страшна невротичка. — Мълчание. — Но ти не ми отговори. Наистина ли си принцеса, която притежава свръхестествени способности?

— А ти наистина ли си свещен пророк, който знае всичко, което ще се случи на този свят?

Двете се погледнаха в очите, и никоя от тях не каза и дума.

Сиби се протегна и се надвеси над предната седалка. Миранда включи радиото и двете продължиха да се возят мълчаливо, усмихнати.

След няколко мили Сиби се обади:

— Умирам от глад. Да спрем за по един хамбургер?

— Да, обаче гоним график, така че никакви целувки с непознати.

— Знаех си, че ще го кажеш!