Алберт Санчес Пиньол
Пандора в Конго (28)

27

Неочаквано животът ми се сблъска с две сериозни предизвикателства. От една страна, присъствието на Амгам. От друга, успехът на книгата. Пресата пишеше за нея, отзивите бяха добри. Сега, повече от половин век по-късно, е много лесно да се прозрат факторите, които дадоха тласък на историята на Маркъс. Войната се водеше вече четвърта година. Всички копнееха за някаква промяна. А Маркъс Гарви, действащото лице Маркъс Гарви беше идеален за утвърждаването на нов тип герой. Обществото беше преситено от една абсурдна и безкрайна война. Докато каузата на Маркъс беше чиста и невинна. Голямата война беше един вид световна гражданска война. Докато одисеята на Маркъс помиряваше човечеството със самото себе си.

Светът около мен се сгромолясваше. Гордеех се, че аз съм писателят, който беше пресъздал историята… В същото време не бях признат и никога нямаше да бъда признат за такъв. Можете ли да си представите по-трагично положение за един автор? При това книгата вече беше стигнала и до редакцията на „Таймс ъф Бритън“. Донесена именно от неизтощимия господин Хардлингтън.

Един ден той се появи в редакцията, кудкудякайки с неприятния си като на прегракнал папагал глас.

— Ако обичате, прочетете това, господин Томсън!

И остави един екземпляр от книгата на бюрото. Пусна я изневиделица отвисоко, като че беше тухла.

— Здрава като желязо конструкция и лек като перо стил. — И отсече победоносно: — Сбогом, романтизъм! Сбогом, социален реализъм! Ето това се нарича модерна проза, господин Томсън!

Жалко, че не ми направиха снимка в този момент. На мен и на Хардлингтън. Най-вече на Хардлингтън. Беше въодушевен.

— Едва ли можете да оцените величието на тази творба, защото вие сте бълха в литературата. Но се опитайте, господин Томсън, поне се опитайте — рече той с престорено бащински глас. — Ще ми бъдете вечно благодарен, че съм ви насочил към този литературен шедьовър.

Той млъкна, после поде с обичайния си подигравателен тон.

— Между другото западният фронт как е днес? Войските ни държат ли се? Или вече сме изгубили Париж?

Аз обаче му върнах екземпляра и казах с остър тон:

— Случайно съм прочел книгата и не е необходимо да ми я давате.

С това успях само да го настроя още повече срещу себе си.

— Наистина ли? — попита той учудено. — Кажете, господин Томсън, каква е вашата екзегеза?

Не знаех какво е екзегеза. Хардлингтън се изсмя.

— Коя концепция ви хареса най-много? — каза той със злобна усмивка. — Изкуплението на двамата братя? Извисяването на готвача Гарви? Или превъзходството на английската раса над семитската заплаха?

Това ме изкара извън кожата.

— За какво изкупление говорите? Братята Крейвър са били бездушни и извратени! Това е ясно показано в книгата.

— Виждате ли? Неспособен сте да разберете вътрешните кодове, които крие всяка велика творба. Много е вероятно двамата английски благородници да са извършили някаква осъдителна постъпка. Ала те изкупват вината си с борбата, която водят в Конго.

Аз се разгорещих.

— Но те са рушители на живота! Гарви спасява света! Двамата братя, особено Уилям, се опитват всячески да му попречат!

Хардлингтън беше предвидил отговора ми, защото още преди да довърша, каза:

— Ето това е извисяването, за което говорех. Дори един обикновен готвач, когато следва примера на двама английски аристократи, накрая придобива духовното благородство на английската раса.

— Но Гарви с наполовина циганин! — отвърнах аз. — Каква раса и какви ти там глупости!

Хардлингтън рече с престорено примирение:

— Ах, приятелю. Виждам, че не сте разбрали нищо. Очевидно е, че книгата съдържа скрита символика и така трябва да бъде тълкувана. Дори вие бихте могли да разберете, че тектонските дълбини са метафора на заплахата, която е надвиснала понастоящем над нас. — Хардлингтън скръсти тържествено ръце на гърдите си и попита: — Да видим, господин Томсън, коя раса се крие в канализацията и чака удобния момент, за да атакува общите интереси на човечеството?

— Тектоните не са никакъв символ на международния юдаизъм! — отвърнах аз. За миг се почувствах отново автор на книгата. Ръгнах с пръст корицата, сякаш исках да я продупча, и заявих: — Книгата казва това, което пише в нея, и нищо повече.

— Браво! — каза Хардлингтън и изръкопляска подигравателно.

Не му обърнах внимание и продължих:

— Тектоните са тектони. А двамата английски благородници са точно копие на тектоните. Или обратното. Ето това е проблемът! — Посочих към гърдите си с двата палеца: — Ние сме тектоните.

Хардлингтън изцъка с език по един особено неприятен начин. Приличаше на треньор на кенгура. И отхвърляше моите претенции за тълкуване, поклащайки пръста си като махало.

— Не, приятелю, не. Вашата наивност ме учудва. — Той млъкна, сетне попита: — Според стажанта за редактор Томас Томсън коя е сърцевината на тази велика творба?

Никога не се бях изправял толкова решително срещу Хардлингтън. Може би затова бях привлякъл вниманието на колегите, които прекратиха работата си, за да следят спора в качеството си на зрители. Когато десет пишещи машини спират да тракат едновременно, настъпва оглушителна тишина. Хардлингтън очакваше отговора ми. Колегите ми очакваха моя отговор. Аз очаквах своя отговор. След дълго размишление казах.

— Че Амгам и Маркъс се обичат. И че любовта им спасява света.

Очите на Хардлингтън заприличаха на билярдни топки. Толкова набъбнаха, че за миг помислих, че ще паднат на пода, както зрелият плод пада от дърветата.

— Опитвате се да ми кажете, че толкова сложна повествователна конструкция има за цел да разкаже за флирта между един куц полуциганин и една белезникава и грозна жена?

Поколебах се и накрая отвърнах:

— Ами да.

Той се разсмя. Толкова дълго се смя, че останалите служители се изненадаха, че господин Хардлингтън, обикновено толкова сериозен, хаби белите си дробове за една безсмислена дейност, каквато е смехът. После се приближи още повече към мен, потупа ме три пъти по рамото с привидно любезен жест, макар че всъщност се възползваше, за да си избърше ръцете в ризата ми, и каза:

— Свеждате един космически конфликт до необуздана плътска авантюра. Не, приятелю, не. Висшата литература не е залък за низшите духом.

Хардлингтън се забавляваше, като издевателстваше над мен, а това беше твърде недостойно. Аз бях твърде млад и системният натиск на Хардлингтън накрая ме накара да се усъмня. В какво? Във всичко.

Дори не бях сигурен какъв е бил действителният ми принос за книгата. Истинският главен герой в тази история беше Маркъс Гарви. И неговият ангел-хранител Едуард Нортън. Без тях нямаше да има история. Двамата бяха необходими, за да има книга. Аз обаче не. Имаше достатъчно писатели, способни да напишат историята на Маркъс Гарви. Имаше обаче само един Маркъс Гарви. В Лондон гъмжеше от адвокати. Само един обаче можеше да води „делото Гарви“ като Нортън. Всичко вече ми изглеждаше неясно и сиво.

Що се отнася до Хардлингтън, аз още не знаех, че посредствените хора обичат да се обграждат с още по-ограничени от тях хора. По този начин им е по-лесно да приписват неудачите си на някаква несправедливост от космическо естество. Сякаш ни казват: сравнете моя интелект с този на човека до мен, не е ли очевидно, че заслужавам по-достойно за духа ми място? Хората като Хардлингтън издигат личните си проблеми до нивото на социален симптом. (В случая с Хардлингтън виновните бяха евреите, ала това се дължеше на присъщата му методичност, защото можеха да съществуват безкрайно много варианти.) Най-любопитното беше, че аз страдах от обратното ограничение: никога нямаше да мога да разкрия истината на Хардлингтън, така че дори не си правех труда да я изрека. При мисълта за това се отчайвах, понякога с дни не исках да си спомня кой е истинският автор. Може би защото умът ми беше твърде зает с друг проблем. Какъв? Беше лесно да се отгатне: присъствието на Хардлингтън ме разстройваше толкова, колкото и отсъствието на Амгам.

Самото предположение, че в същия този момент тя се намира някъде в Лондон, ме подлудяваше. Не можех да излича от съзнанието си образа на онази толкова висока и слаба, облечена в черно и бягаща фигура. Пръстите ми за малко щяха да я докоснат и този път това не беше халюцинация, причинена от отровния газ. Защо беше избягала от мен? Всяка оскърбена жена при такива обстоятелства щеше да ме порицае, че съм приближил най-нахално пръстите си до лицето й. Тя обаче бе предпочела да избяга.

Тази война на два фронта беше твърде изтощителна за горкия Томи Томсън. През следващите дни ме обзе странна апатия. Когато не бях на работа, лежах в стаята си или стоях в някой ъгъл на пансиона и не правех нищо, освен ако не беше по нечие изрично указание. Чувствах се объркан, като човек, който се блъска в стена в края на задънена улица. Изпитвах пълно безразличие към всичко. Превърнах се в безцветно копие на господин Модепа, с тази разлика, че той поне се усмихваше по цял ден. Често с него се оказвахме по едно и също време във всекидневната. Той се усмихваше с онази своя глупава и щастлива усмивка и аз бях принуден да му отвръщам с усмивка в един ням диалог. От време на време господин Макмахън ни извеждаше от къщи. Тримата отивахме в една ирландска кръчма на две преки от пансиона и пиехме бира с ирландските приятели на Макмахън, които ходеха редовно там. Модепа стоеше безучастен, с вечната си усмивка на устните. Какъв контраст между ирландците, които викаха и се ругаеха приятелски сред облаци тютюнев дим, и нас двамата.

И именно тогава един човек, от когото най-малко очаквах това, ми вдъхна живот. И кой беше той? Разбира се, неотразимият господин Хардлингтън.

Не знам защо говоря толкова лошо за Хардлингтън. По свой начин той заема доста важно място в тази история. Книгата печелеше популярност и огорчението, което това ми причиняваше, най-сетне ме накара да реагирам. Случи се, когато обожанието на Хардлингтън към книгата започна да секва. В началото хвалеше съдържанието. После превъзнасяше ежедневно литературните й достойнства, като се представяше за единствения човек на земята, способен да тълкува правилно смисъла на произведението. „Думата читател няма множествено число“, твърдеше той, а после навлезе в етап на снизходително интимничене с автора. Всъщност накрая зае мястото му: „Е, би трябвало да признаем, че аз щях да изгладя по-добре някои абзаци“, казваше той. И добавяше и задраскваше думи върху един екземпляр от книгата с писалката си. Един ден не можах да се сдържа и го нападнах.

— Щом ви се струва толкова лесно да поправяте грешките в един шедьовър, защо не напишете един и вие?

Отвърна ми, без да откъсва очи от книгата и с възхитително самочувствие.

— Изобщо не бързам да довърша творбата си. Днес лихварството господства навсякъде. Евреите са господари на издателския бранш и отричат всяка творба, която не носи доходи. Аз обаче се стремя към безсмъртие, а не към обогатяване. И не смесвам изкуството с икономическите интереси. — Размаха назидателно пръст и каза: — Границата между литературата и литературната индустрия, господин Томсън, е, че първата борави с букви, а втората с цифри.

Размишлявах дълго върху тези негови думи. Никога не се бях замислял, че една успешна книга може да донесе толкова пари. Човек като Нортън обаче със сигурност знаеше. Тази мисъл накърняваше представата, която си бях съставил за него и за „случая Гарви“. Сякаш виждах познат пейзаж, но от друг ъгъл. Колкото повече мислех, толкова по-наранен, възмутен и измамен се чувствах и на третия ден се отправих към дома на Нортън. Беше тъмно, този ден бях излязъл много късно от „Таймс ъф Бритън“. Хардлингтън ме порицаваше всеки път, когато грешах с печатането. По-добре. Така задействаше бомба. Бомбата бях аз.

Нортън не ме очакваше. Беше по пантофи и копринен халат. Въведе ме обаче в кабинета си. Не му дадох време да седне. В съзнанието ми все още беше жива сцената от скорошното ми посещение в затвора и аз започнах така.

— Трябва да направите нещо за Маркъс. Това момче няма да издържи още дълго. Много скоро ще превърти напълно.

Нортън беше много умен човек. Мразех това негово качество. Бях подготвил грижливо речта си, ала той я направи на пух и прах още щом си отвори устата.

— Не сте дошли да ми говорите за Гарви.

След първите секунди на объркване реагирах, като вдигнах юмруци. Никога не бях предполагал, че съм способен да вдигна юмруци над главата си.

— Да и не! — извиках аз. — Вие ме излъгахте!

Той направи странна гримаса, помръдвайки веждите и тънкия си мустак. Това ме вбеси още повече. Човек, който е вдигнал и двата си юмрука, показва, че е във война със света, но когато вдига само един, и то на височината на носа, показва, че е във война с този, който стои пред него. Казах:

— Не се правете, че не разбирате! Ако тук има някой хитрец, то със сигурност не съм аз! И ако има някой глупак, то със сигурност не сте вие!

Нортън остана невъзмутим. Ограничи се да овладее положението.

— Желаете ли чаша коняк?

И посочи с ръка вратата, която водеше към жилището му.

Влязохме в уютно салонче. Имаше две кресла и дори камина. Почерпи ме с коняк. Струваше ми се странно човек като него да ми сервира. И, естествено, промяната на обстановката оказа своето въздействие. Бяхме седнали от двете страни на камината и аз постепенно се успокоих, макар че бях все така възмутен. Нортън нямаше намерение да ме накара да мълча. Поднесе чашата към устните си и със свободната си ръка направи снизходителен жест, с който казваше: обяснете се, моля ви.

— Смятам, че вие ни предадохте — започнах аз. — Маркъс и мен! Мисля, че никога не сте ме приемали като ваш юридически помощник. Никога не сте вярвали, че бих могъл да помогна на Маркъс. — Докато говорех, аз все повече се екзалтирах. Насочих обвинително пръст към него. — Мисля, че още от първия миг сте действали като капиталист, воден от користни подбуди, и че с Маркъс сме изиграли ролята на експлоатирани пролетарии. Пролетарии на перото и на решетките, но в края на краищата пролетарии!

— Така ли мислите?

— Какво искате да мисля? Разбрали сте, че историята на Маркъс може да се окаже доходна. Вие обаче не сте писател. Затова наехте мен, един двайсетгодишен наивник. Дори нито едно издателство да не приемеше книгата, вие нямаше да изгубите нищо. Ала ако се превърнеше в бестселър, а всичко предвещаваше това, щяхте да спечелите много пари!

Аз изсумтях гневно и отпих дълга глътка. Направих го по-скоро за да се успокоя, отколкото заради удоволствието от пиенето. Сетне продължих.

— Мен ме отстранихте от пътя с незначителен хонорар. И понеже не съм подписал никакъв договор, какво мога да искам? Ако бях протестирал, кой щеше да повярва, че един толкова млад и без професионална биография автор е написал толкова успешна книга? Още когато се запознахме онзи ден на гробището, вие сте знаели, че доктор Флаг никога няма да ми даде каквато и да е препоръка. Има само още един свидетел: Маркъс. А Маркъс отива на бесилото. Съвършено престъпление!

Нортън следеше логиката ми с леки и утвърдителни поклащания на главата.

— Да, разбира се, винаги съм смятал, че съвършените престъпления се извършват в рамките на закона — пошегува се той. Но веднага добави с остър тон, какъвто дотогава не бях чувал от него и който ме накара да занемея: — Не знаех, че имате толкова ниско мнение за мен, господин Томсън.

Нортън беше много по-завършена личност от мен. По-зрял, по-уверен, по-образован. Беше ми трудно да запазя хладнокръвие. Не казах нищо, но и не помръднах. Той се отпусна. Сякаш креслото омекваше и го поглъщаше постепенно.

— Много ме затруднявате, господин Томсън. Каквото и да ви отговоря, няма да ми повярвате. Както се казва в правото, у мен е тежестта на доказване. Тоест аз трябва да докажа невинността си.

Каза това и потъна в дълбоко размишление. Не можех да не му се възхищавам заради пълната хармония между личността му и външния му вид. Аз се бях постарал да се явя в дома му облечен с възможно най-голямата елегантност, която можех да си позволя. Въпреки това с резките си движения бях успял да измачкам костюма си. Докато той, въпреки че не бе очаквал посещението ми, имаше вид на денди: чорапите от черна коприна, правият ръб на безупречно изгладените панталони, халатът, също от коприна. И плешивостта му, както винаги съвършена. Тази плешивост възвестяваше на света, че между чистите и овални стени на черепа се крие интелект, който не трябва да бъде смущаван. Освен това към непринудената елегантност Нортън прибавяше неоспорим драматургичен елемент.

Нортън размишляваше и аз знаех, че се забавлява, като се прави, че не ме забелязва. По този начин искаше да покаже, че за да спре налудничавите ми пориви, е достатъчно да се отдаде на размисъл с чаша коняк в ръка. Докато мислеше, той разклащаше чашата, държейки я с палеца и показалеца като експерт. За коняка ли мислеше, или за „случая Гарви“? Бях сигурен, че Нортън притежава толкова познания за коняка, колкото тектоните за астрономия. Вдигна поглед от дълбините на течността и каза с високопарен тон:

— Много добре, господин Томсън, ето какво ще направим. По стечение на обстоятелствата е настъпил точният момент. Поради големия успех ще бъде отпечатано второ издание. Преди да го направят, ще изпратя една бележка, която да включат на първата страница. Сега ще я напиша.

Остави ме в креслото и с коняка. Стените на дома на Нортън също бяха боядисани в цвят на коняк.

Когато се върна, тикна лист хартия в ръцете ми. Прочетох го. Текстът беше безупречен. В по-малко от четирийсет реда обясняваше връзката ми с Нортън и с книгата, без да я променя и изопачава. Нортън се извиняваше, че си е присвоил името ми. В началото не отдавал никакво значение на факта, че е използвал един „негър“. Ала когато книгата напуснала юридическата сфера и се наредила сред литературните шедьоври, сторило му се справедливо да огласи името на истинския автор: Томас Томсън. Той самият бил послужил само като мост между Маркъс Гарви и Томас Томсън — факт, с който се гордеел изключително. От това издание нататък той оттеглял името си и молел младият Томас Томсън да бъде смятан завинаги за истинския и единствен автор. Накрая Нортън искаше справедливост за Гарви.

Критиците няма да одобрят тези редове, защото книгите са безсмъртни, докато ние хората имаме само един живот, а юридическите казуси, които са още по-ограничени, имат срокове. Не съм авторът и никога не би трябвало да фигурирам като такъв. Следователно сега мога да се върна към моята истинска роля и да направя обективна преценка. А това ми позволява да установя един факт: че художествените висоти, до които се издига тази книга, са правопропорционални на подземните дълбини, до които е стигнал Маркъс Гарви, и че двете пътувания имат благородна цел. Първо, да издигнат английската литература на още по-високо стъпало; второ, да спасят човечеството. И именно тук умолявам читателя да си зададе следния въпрос: не би ли било прекрасно прочитът на тази книга да ни помогне да превърнем света в едно по-справедливо място? Когато един невинен е осъден, част от невинността ни като общество загива с него. Да не допускаме това.

Естествено, аз стоях със зяпнала уста. Нортън отсъди:

— На литературата — каквото е на литературата, и на правото — каквото е на правото. — После добави: — От този момент и със задна дата всички авторски права на книгата ви принадлежат, господин Томсън. Това включва литературната слава и финансовите печалби. — Усмихна се и добави с лек укор: — Промених ли поне малко мнението ви за мен?

Какво можех да отговоря? Едно обикновено, „да“ щеше да бъде твърде слаба дума. Нортън не само беше разсеял всичките ми съмнения, но дори удовлетворяваше искания, които не бях отправял към него. Бях твърде млад. Все още не знаех, че пресметливите хора обикновено се показват щедри.

— Наистина стратегията ми относно „случая Гарви“ излиза извън рамките на правото, господин Томсън. Ала не в посоката, в която вие предполагате — рече той, докато се сбогувахме.

През следващите дни тази стратегия ясно пролича. Книгата направи огромен скок — от страниците на литературната критика премина на страниците на неспециализираните издания. Всички пишеха за Гарви — Гарви тук, Гарви там. Един ден в редакцията носех огромен куп книжа. Бях го обгърнал с две ръце. Купът беше толкова голям, че стигаше до брадичката ми. Вървях зад гърба на господин Хардлингтън, който ме товареше с папки, които подбираше от прашните лавици. Товарът ми беше толкова голям, че влязох в положението на носачите в Конго. Бяхме по средата на пътя до бюрата ни, когато един глас нареди на Хардлингтън да отиде в кабинета на директора. Последвах го, воден от инстинкта на мулетата, които не се отделят от гърба на господаря си.

— Хардлингтън! — извика директорът още преди да прекрачим прага.

Пред него имаше два листа хартия и той гледаше последователно ту единия, ту другия.

— Каква да бъде темата на следващия брой? Случаят „Бергстрьом“ или „случаят Гарви“? Между другото, знаете ли кой е този човек?

Случаят „Бергстрьом“ не се нуждаеше от пояснение. Бергстрьом беше шведски предприемач, обвинен, че е продавал оръжие на германците. Това щеше да бъде напълно приемливо за един предприемач от неутрална страна, но тъй като Бергстрьом имаше делови интереси в Англия, винаги бе отричал, че поддържа връзка с великите сили. Бергстрьом беше добре познат сред бохемските среди в Лондон. Беше богат, млад, привлекателен и известен с частните си празненства. Фактът, че такъв човек е могъл да изпадне в немилост, беше скандал, който обхващаше както шпионажа, така и висшата политика, и всичко това обгърнато от светски блясък. Тоест, специалитетът на „Таймс ъф Бритън“. Що се отнася до Маркъс, Хардлингтън обобщи информацията за него лаконично:

— Господин Гарви е второстепенно действащо лице в една странна история за Конго.

— Не, не! — възроптах аз иззад купчината хартии.

Никой не ми беше разрешил да седна, нито да си почина и ръцете ми вече се огъваха под тежестта на папките. Аз обаче бях длъжен да защитя Маркъс.

— Гарви е главен герой в една световна епопея. Историята му заслужава да бъде отразена в цял един брой на „Таймс ъф Бритън“!

Директорът попита:

— Коя от двете истории представлява по-голям интерес за хората?

— И двете — отвърна Хардлингтън, — но историята на Бергстрьом е по-патриотична. Става дума за финансов скандал, свързан с оръжие. Благодарение на намесата на счетоводния отдел на Министерството на вътрешните работи се е разкрило, че шведският предприемач е играел двойна игра. Със сигурност е евреин… — И той заяви въодушевено: — Момчетата от отдела са истински герои!

— Господин директоре — осмелих се да се намеся, — героизмът е въпрос на нравствено величие, а не на цифри. А Маркъс е истински герой.

— Герой — заинтересува се директорът. — Харесвам героите.

— Да! — казах аз. — Гарви е спасил цялото човечество!

— Човечеството в целия свят? Този човек е спасил живота на всичките хора по света? — Той размаха пурата, гледайки иронично Хардлингтън и попита: — И живота на тъща ми?

Хардлингтън, който в някои отношения беше по-скоро глупав, отколкото ограничен, не разбра шегата. А аз не можех да се засмея, защото тежката купчина заплашваше да ме смаже. Възползвах се, докато Хардлингтън се чудеше дали Маркъс е спасил тъщата на директора, и казах:

— Бергстрьом е просто един шведски милионер, станал жертва на обстоятелствата — говорех, като правех нечовешки усилия, — докато Гарви е анонимен герой. И за разлика от днешните герои не е унищожил картечно гнездо. Той е герой, защото е пожертвал щастието си за свободата на всички хора.

— Добре, добре — каза директорът и махна нетърпеливо с ръка. — Но в коя история има повече секс? В тази на Бергстрьом или в тази на Гарви?

— И в двете — извиках аз полузадушен. Накланях се като кулата в Пиза. Въпреки това все още имах сили да изрека: — Но в историята на Маркъс има и любов.

— Любов! — възкликна директорът. — Любовта продава много екземпляри. Нека бъде Гарви.

Чух това и се олюлях. Мускулите на ръцете ми омекнаха като скъсани пружини. Папките се разпиляха по земята и аз паднах върху тях като върху хартиен дюшек. Директорът дори не беше видял лицето ми. Едва сега ме разпозна.

— А, Томсън, това сте били вие. Младежът с костенурката без черупка. — Той се наведе леко: — Как е работата?

* * *

„Таймс ъф Бритън“ не беше първият вестник, който пишеше за „случая Гарви“; не беше дори първият седмичник. Беше обаче един от първите, който зае недвусмислена позиция. Задачата на „Таймс ъф Бритън“ беше да предлага истории за добри и лоши, без никакви нюанси. Целта беше да подбужда чувства, а не да поражда дебати. А в случая жертвата, естествено, беше Маркъс. Тоест за пръв път сензацията се съюзяваше с истината. Е, всъщност и това не беше съвсем вярно. Когато „Таймс ъф Бритън“ публикуваше заглавия, с които съобщаваше, че „английският народ гръмко призовава за освобождаването на Маркъс Гарви“, с това искаше да каже, че „Таймс ъф Бритън“ гръмко призовава за освобождаването на Гарви. Или още по-точно: че „Таймс ъф Бритън“ очаква да продаде много екземпляри, като гръмко призовава за освобождаването на Маркъс Гарви.

Скоро се създаде една затворена верига, която се самозахранваше: книгата караше хората да купуват издания като „Таймс ъф Бритън“, а четенето на „Таймс ъф Бритън“ увеличаваше продажбите на книгата. Благодарение на работата ми в редакцията можех да узная в каква насока се движи общественото мнение. Накратко, нещата бяха много сложни. От една страна, „Таймс ъф Бритън“ искаше да знае накъде клони интересът на общественото мнение. (За да продаде повече екземпляри.) От друга, беше очевидно, че „Таймс ъф Бритън“ допринася за създаването на същото това обществено мнение. (Поради факта че хората четяха „Таймс ъф Бритън“.)

Един ден пристигат две писма от читатели, които се интересуват от Гарви. Друг ден пристигат още три. На следващия ден нито едно, но на по-следващия пет, и то на възмутени читатели. Друг ден се появява един журналист, който работи за конкуренцията, но е приятел на момчетата от редакцията и ни съобщава, че те също ще пуснат специален брой, посветен на Гарви. А друг ден един от най-авторитетните колумнисти на един от най-авторитетните вестници в страната посвещава колоната си на „случая Гарви“.

Всичко това ме радваше. Но щом беше така, щом отзивите се множаха и следователно се продаваха все повече екземпляри от книгата, какво чакаше издателството, та не публикуваше второто издание с бележката на Нортън? Минаха още две седмици без никакви новини и аз си казах: „Нортън пак ме излъга“. Защото беше очевидно, че историята на Гарви излизаше извън пределите на скромната ни редакция. През тези дни успях да се отърва от Хардлингтън поне за известно време, като присъствах като репортер от „Таймс ъф Бритън“ на пресконференциите на армията, които бяха толкова скучни, че никой не искаше да ги отразява. Докато един ден, на връщане в редакцията след една такава пресконференция, заварих необичайна сцена.

Директорът търчеше като луд из редакцията, като държеше във вдигнатата си ръка една книга.

— Всички при мен! — повтаряше той любимия си боен възглас. Както и: — Трябва да сменим заглавието!

Дотогава не бях виждал директора прав. Вече казах, че приличаше на гигантска жаба, потънала в креслото си, но сега се движеше с ловкостта на хипопотам, излязъл от водата: бързо, за да може да се потопи по-скоро в обичайната си среда. Неистовите му движения бяха превърнали редакцията в кокошарник. Той ревеше с пура в уста.

— Излязло е второто издание на книгата с историята на циганина, който спи с някакво момиче, по-бяло и от хартия!

— Напълно съм съгласен, господин директоре! — побърза да го подкрепи Хардлингтън, носейки се в тръс след него. Не беше свикнал да прави физически упражнения и тичаше, като вдигаше прекалено високо коленете си. — Тази книга е изключителен образец на английската литература и заслужава хиляди уводни статии на „Таймс ъф Бритън“!

— Глупак! Кого го интересува литературата? — скара му се директорът, без да спира.

Погледът му ме откри и той се приближи към мен.

— Оказва се, че авторът е служител в „Таймс ъф Бритън“! Чухте ли? — И той огледа обвинително всички. — Защо никой не ми каза? Трябваше ли да го науча от жена си, която си губи времето по сбирки, на които има само анасон, ангорски котки и дами, по-набръчкани от Библията на някой осъден на смърт? — Той насочи пурата си към техническия редактор: — Запишете — заглавие с големи букви: „Авторът на историята на Маркъс Гарви е служител в «Таймс ъф Бритън». Подзаглавие: «Таймс ъф Бритън» все така настоява за незабавното освобождаване на Маркъс Гарви“.

Сетне се обърна към мен и каза:

— Томсън, момче, защо не ни казахте?

Директорът ми подаде книгата сред всеобщо удивление. Наистина беше второто издание. Като автор вместо Нортън фигурираше името на Томас Томсън. А на първата страница беше добавена бележката, за която се бяхме споразумели. И така, Нортън бе удържал на думата си.

Най-засегнат след мен беше, естествено, господин Хардлингтън. Ако в този момент някой го беше докоснал с пръст, той щеше да се разпадне като пясъчна статуя. Никога повече не видях толкова слисан човек. Долната му устна беше увиснала до брадичката. Тази месеста, червена и блестяща кожа беше най-отблъскващото нещо, което бях виждал. За пръв път в живота си имах желание да се смея и да повръщам едновременно.

Директорът ме прегърна през рамо и ме представи на целия персонал, сякаш изобщо не се познавахме. Когато стигнахме до Хардлингтън, който стоеше като вкаменен, уплаших се да не получи инфаркт. Бях обаче твърде нервен, за да мисля за отмъщение. На следващия ден започваше процесът на Маркъс и се възползвах от общото въодушевление, за да поискам от директора няколко свободни дни.

— Разбира се! — отвърна ми той. — Но преди това някой трябва да ви интервюира. — После промени мнението си. — По дяволите! За какво да губим време? Откакто съм основал „Таймс ъф Бритън“ не сме публикували нито едно интервю, без преди това да го пренапишем от горе до долу. Представа нямате какви глупости изричат интервюираните. Вървете и елате когато искате. Аз лично ще напиша интервюто.

Побързах да отида в затвора с намерението да повдигна духа на Маркъс. Бях убеден, че ще срещна спънки, защото вече нямах пропуск на юридически помощник. За щастие този ден Дългия гръб беше в добро настроение и се държа сърдечно.

— А, господин Томсън! — каза той. — Интересно, с господин Нортън обикновено не идвате по едно и също време. Е, предполагам, че Гарви ще понесе и двете посещения.

Изпитах странно чувство, като ги видях заедно. Всъщност никой от тях не ми обърна особено внимание. Бяха погълнати от подготовката по делото. Приличаха на театрален режисьор и на главен актьор в някоя пиеса по време на генералната репетиция. Нортън беше съблякъл сакото си, стоеше прав до Гарви и сочеше с пръст към носа му.

— Ако някой в залата каже нещо смешно, не започвай да се смееш пръв. Изчакай за всеки случай да се разсмеят всички. Разбираш ли?

— Да, да — казваше послушно Маркъс, като мислено запаметяваше указанията на Нортън.

— Не свеждай никога поглед, ще помислят, че искаш да скриеш истината. Не гледай никога към тавана, ще помислят, че се каниш да излъжеш. В случай че се съмняваш, печели време. Как? С печален и искрен жест. Съдията трябва да повярва, че пред него стои човек, неспособен да обиди и краставо куче. Можеш ли да създадеш такава представа?

— Ами… не… аз… никога — каза колебливо Маркъс, като погледна към единия и към другия край на масата.

— Чудесно! — рече Нортън. — Така, точно така! Репетирай този жест колкото се може повече.