Алберт Санчес Пиньол
Пандора в Конго (17)

16

Братята Крейвър се били оттеглили под една амбразура. От време на време стреляли в ограденото пространство по каските, които нарядко се подавали от мравуняка, но било очевидно, че всъщност водели поверителен разговор. Амгам отново била затворена и вързана в палатката на Уилям. Маркъс бил останал без сили. Седял до огъня и го поддържал да не угасне преди падането на нощта. Пепе бил мъртъв, а той самият бил свършен човек. Бил на крачка да спечели всичко, ала единственото, което постигнал, било да изгуби приятеля си.

Появил се Уилям… Направил жест с ръката си да се приближи.

— Ела — заповядал му той лаконично.

Когато тримата се събрали при оградата, Уилям казал:

— С Ричард обсъдихме положението. Така никога няма да успеем, трябва да променим стратегията. Планът е следният: утре рано ще хвърлим два фишека динамит в мравуняка. Предполагам, че вече така и така ще трябва да възстановим подпорите — казал Уилям, без дори да спомене Пепе. — Експлозиите ще убият мнозина, но няма да е достатъчно. Твоят фишек не успя да ги елиминира. Може някои да оцелеят от динамита, особено ако се скрият в дупките. Някой трябва да слезе и да хвърли друг фишек в тунела, през който са стигнали до мината, в случай че го използват като убежище. Само така можем да, се подсигурим, че никой няма да остане жив.

Ричард, който наблюдавал ограденото пространство, стрелял по невидима за Маркъс мишена. После добавил:

— Ако само един тектон оцелее, няма да спечелим нищо. Единственият ни шанс е там, откъдето идват, да разберат, че оттук връщане няма. Така ще забравят за нас.

Маркъс се усмихнал загадъчно.

— И кой ще е този, който доброволно ще слезе в мината с фишек динамит в ръка?

— Смятахме да хвърлим жребий.

— Не е необходимо — отвърнал Маркъс. — Аз ще сляза.

Уилям и Ричард били сащисани. Преди да успеят да си отворят устата, Маркъс казал най-умното нещо, което някога било изричано на поляната.

— Така и така щеше да се падне на мен.

* * *

— Предполагам, че схватките с тектоните са ви предоставяли много случаи да се отървете от Уилям Крейвър — отбелязах аз в края на разговора ни.

Маркъс погледна към единия, а после към другия край на масата.

— Не знам какво имате предвид — каза той.

— Били сте въоръжен. Могли сте да го повалите в разгара на някоя престрелка.

— Но, господин Томсън — отвърна Маркъс с тънко гласче, — аз не можех да стрелям срещу Уилям.

— Нима? Защо? Наблюдаваше ли ви?

— Не.

— Страхувахте се от реакцията на Ричард?

— Не.

— Тогава?

Маркъс пак погледна към двата края на масата и после ми обясни с изключително любезен тон.

— Господин Томсън, не можех да стрелям, защото не съм убиец.

Не казах нищо. Има мълчания и мълчания. Моето беше мълчанието на човек, който се чувства виновен.

* * *

Книгата започваше да ме обсебва твърде много. Можех да разпозная симптомите: неумерена симпатия към Гарви, изместване на повествователната обективност към неговите интереси. Реших, че за да се справя с това, няма да е зле да съпоставя различни мнения.

Главният автор на обвиненията срещу Маркъс беше Роджър Кейсмънт, британски консул в Конго по време на събитията. Вече бях говорил с херцог Крейвър и не виждах причина, която да ми попречи да се видя с Кейсмънт.

В канцеларията на дипломатическата служба ми дадоха сведения в кой хотел е отседнал. Казаха ми, че същия този ден заминавал на ново назначение като консул. Имах голям късмет, че го намерих. В хотела попитах за господин Кейсмънт. Мъжът на рецепцията ми посочи стълбата.

— Кейсмънт е мъжът, който слиза. Напуска хотела. Този багаж е негов и ще го откарат на пристанището — рече той, имайки предвид четирийсетината куфара, разпръснати из рецепцията, които носачите бързаха да натоварят в една кола.

Кейсмънт се оказа много отзивчив. Притежаваше онзи вид енергичност, която тутакси ни кара да харесаме притежателя й. Беше от хората, за които, щом ги видиш, си мислиш: „Какво ли не бих дал, за да ми е приятел“.

— Маркъс Гарви? Убиецът на братята Крейвър? Разбира се, че го помня. — Той погледна златния си джобен часовник и каза: — Мога да ви отделя само пет минути. Заминавам за Монтевидео… с разрешението на германските подводници. Корабът няма да ме чака. А както разбирате, днес няма други кораби, които да отплават за Уругвай.

Седнахме на една маса в рецепцията на хотела. Имаше гъсти като брадата си вежди и вид на човек, практикувал десет различни спорта в младостта си.

— Може би ще се учудите, но работя за адвоката на Маркъс Гарви — започнах аз.

— В такъв случай сте сгрешили човека. Какво искате от мен?

— Само истината. С всеки изминал ден храня все по-малко съмнения относно невинността на Гарви.

— А не би трябвало. Гарви е виновен. Напълно виновен.

При други обстоятелства щях да изчакам, преди да мина към същността на проблема. Не разполагахме обаче с време и аз казах с известна пламенност:

— Господин Кейсмънт, трябва да ви призная, че не се основавам върху рационални доказателства. Просто ми е трудно да повярвам, че Маркъс Гарви е убил братята Крейвър.

Кейсмънт се наведе към мен. Докосна с пръсти коляното ми под масата.

— Господин Томсън, има места, където Бог е написал думата „не“. Маркъс Гарви не е невинен. Не е. Може би ви се иска да е невинен, но не е. Не, не и не.

Един сервитьор му донесе ябълков сок. Изпи го на един дъх. После каза:

— Есента на 1912-а беше ужасно гореща. И скучна повече от всякога. В Леополдвил не се случваше нищо, никаква новина не оживяваше духа ни на унили европейци. И изведнъж се появи Маркъс Гарви. Беше се върнал от джунглата сам, без Уилям и Ричард Крейвър. Бялата общност в Леополдвил е много малка. Не ми беше трудно да науча за подвизите му. Прекарваше вечерите в един отвратителен вертеп, където се напиваше и се забавляваше с проститутки. Когато срещнеше някой бял, готов да го изслуша, само след пет минути му разказваше какво е направил: перчеше се, че е убил двама англичани хладнокръвно, също като ирландските самохвалковци по кръчмите.

Същия този ден в пансиона господин Макмахън беше се съюзил с Мария-Антониета в един от злобните й номера и аз казах в знак на солидарност:

— Проклети ирландци…

— Маркъс не е ирландец — прекъсна ме Кейсмънт. — Аз обаче съм.

Той се усмихна, аз се изчервих, а той продължи:

— Не можех да поискам от белгийските власти да го арестуват, нито дори да го разпитат. Всъщност бяха само слухове, пиянски приказки в една кръчма. Както обаче ви казах, бялата общност в Леополдвил е много малка. Всичко се знае. Накрая ми разказаха цялата история: както обяснявал самият Гарви, бил ги убил заради два диаманта. Следователно вече имахме мотив и престъпление.

— Което ще рече — отвърнах аз, — че вие не сте били пряк свидетел на събитията.

Кейсмънт се усмихна.

— Позволете ми да ви разкажа всичко подред. Ако това беше вярно, ако Маркъс беше извършил престъплението, щеше да се опита да напусне страната с плячката си. И тогава щяха да започнат истинските му проблеми. Конго е като порока: много по-лесно е да влезеш, отколкото да излезеш. Незаконното пренасяне на скъпоценни камъни и благородни метали се наказва строго. Дори не можете да си представите колко са педантични белгийските власти.

— Толкова големи ли са били диамантите? Толкова трудно ли е било да ги скрие в някой джоб или тайно отделение и да измами белгийските митничари?

— Предполагам, че рано или късно щеше да се опита. Но аз му предложих не толкова рисковано решение.

— Не ви разбирам.

— Сприятелих се с него. Или по-скоро предизвиках това приятелство. За жалост посещенията ми в онази кръчма и сближаването ми с Маркъс хвърлиха върху репутацията ми петно, по-голямо от картата на Австралия. — Кейсмънт се засмя и направи жест на примирение: — Е, който поставя капан, винаги рискува. Въпросът е, че един ден подхвърлих между другото какво е значението на дипломатическата поща. А именно че митничарите никога не проверяват багажа на консула.

— Искате да кажете, че Маркъс е признал за престъплението си в деня, когато е поискал от вас да изпратите диамантите в Англия с дипломатическата поща.

— Именно. Трудно се реши. Нямаше ми доверие. Ала аз бях достатъчно убедителен, така че той сам си сложи въжето на шията.

— Представям си следната сцена: Маркъс и диамантите заминават за Европа поотделно. Един ден Маркъс се явява в някоя канцелария на Министерството на външните работи, иска да му предадат един плик на негово име и веднага го арестуват.

— Приложих една обяснителна бележка към диамантите, нещо като клетвена декларация на неколцина европейци, които бяха чули разказа на Маркъс. Който поискаше пакета, щеше да бъде престъпникът. Той го поискал и го арестували. Последната новина, която получих за случая, беше, че Гарви си е признал и очаква да бъде съден. Вече обесиха ли го?

— Позволете ми един последен въпрос.

— Моля — каза Кейсмънт и скръсти ръце.

— Спомняте ли си какъв цвят бяха очите на Маркъс?

Както светците са обладани от Светия дух, така Кейсмънт беше обладан от здравия разум. В продължение на няколко кратки мига обаче увереността му се разколеба. Напомни ми на куче, което някой е ударил с навит на руло вестник по муцуната. Каза много бавно:

— Да, очите му. Не мислете, че не ви разбирам, господин Томсън, разбирам ви повече, отколкото предполагате. Не бяха очи на убиец — той замълча, сетне продължи. — Човек обаче е нещо повече от едни очи. И може да не ми вярвате, но онези два диаманта бяха по-големи и блестящи от очите на Маркъс.

Той възвърна самообладанието си. Пръстите му отново докоснаха дружелюбно коляното ми и докато ме потупваше, отсъди:

— Повярвайте ми, господин Томсън, усилията ви заслужават по-добра кауза.

Погали още малко коляното ми, сякаш беше глава на коте. Аз не помръднах, нито се трогнах и той замина за Уругвай. С разрешението на германските подводници.

* * *

Следващите двама тектони, които изскочили от мравуняка, се хвърлили към вратата със същия устрем като останалите. Но ги очаквала изненада: вратата се отворила точно когато се опитвали да я съборят. Паднала като подвижен мост и зад нея се появил Маркъс, а от двете му страни стояли Уилям и Ричард. Двамата братя стреляли срещу тектоните от упор. Уилям убил първия с куршум точно в сърцето. Куршумът на Ричард, по-подобаващ за артилерия, отхвърлил втория назад.

— Сега! — извикал Уилям.

Прекосили тичешком няколкото метра, които разделяли оградата от мравуняка. Маркъс носел стълбата. Уилям и Ричард държали пушките с щиковете напред, сякаш атакували на нож. Когато стигнали до ръба на мравуняка, Маркъс запалил фитила на динамита. Предния ден бил хвърлил само един фишек; сега обаче носел цяла шепа в ръката. В същото време един тектон без каска се появил от отвора. Бил избрал лош момент, за да излезе от мината. Уилям веднага стрелял — дулото му било на една педя от лицето. Куршумът проникнал през горната част на скулата и едното око изхвръкнало невредимо. Очната ябълка застанала точно на височината на носа на Маркъс. За момент тази желатиноподобна топка застинала във въздуха, втренчена в зашеметения Маркъс. Той имал чувството, че светът внезапно започнал да се движи невероятно бавно. През това време Уилям и Ричард стреляли в дупката безразборно. Фитилът вече изгарял. Бойният дух на Маркъс обаче бил угаснал. Държал динамита между пръстите си така, сякаш пушел цигара.

— Какво правиш, по дяволите? — изкрещял Уилям. — Хвърли динамита! Хвърли го или ще ни вдигне във въздуха!

Вместо да го хвърли, Маркъс го изтръскал, все едно че бил боклук, залепнал за ръката му. Уилям и Ричард залегнали на земята. Не и Маркъс. Гледал тъмната дупка, която му се струвала бездънна. Имал чувството, че окото и запалените фишеци са мислещи същества. Окото падало в черната бездна, а динамитът го следвал с обич, с цялата обич, която само динамитът може да изпитва към едно око. Съзнанието на Маркъс било пронизано от ярка като светкавица мисъл и той си казал: тя е окото, аз съм фишекът.

— Ела тук, глупако!

Бил Ричард, който го хванал за глезена и го дръпнал от отвора на мината. Точно навреме. Долу динамитът избухнал с глух, страшен тътен. Уилям, Ричард и Маркъс лежали на земята, но подземната експлозия разтърсила телата им. Секунди по-късно мравунякът заприличал на уста на гигант, от която излизал дим. Появил се гъст черен облак и върху тях се изсипал дъжд от сажди.

— Сега, сега! — извикал Маркъс, който си бил възвърнал войнствения дух и заслизал по стълбата. — Покрийте ме!

— Още има много дим! — казал Уилям, чието лице било изцапано с черни петна. — Няма да видиш нищо!

— И те няма да ме видят — отвърнал Маркъс.

Пъхнал се в димящия отвор с цялата бързина, на която били способни късите му крака. Задачата на Уилям и Ричард била да стрелят по всички, които се опитат да го доближат. Позицията им била твърде неудобна, тъй като черният дим, който излизал от мината, ги лъхвал право в лицата. Мишените им обаче не били много. Ударната вълна била разширила пространството на мината. Земята била покрита със съборени греди и агонизиращи тектони. Телата им се гърчели в предсмъртна агония. Мината приличала на кофа на рибар, пълна с червеи. Умиращите тектони издавали стонове, които много наподобявали конско цвилене. От най-обгорелите тела се разнасял силен мирис на кисело. Смрад на изгоряла плът го блъснала в носа. Била непоносима. Изгубил няколко скъпоценни минути, за да запуши носа и устата си с кърпичка, подобно на разбойник по пътищата.

Плътна димна завеса скривала вътрешността на мината. Експлозията била разтърсила стените от червеникава пръст, така че към черния облак се примесвали червени тонове. Освен това във въздуха се носели безброй жълти точици, малки като летящи бълхи: златни прашинки. И това не било всичко. Долу блестели хиляди зелени светлини. Разбрал какво е едва когато забелязал в сгърчените ръце на някои мъртви тектони крушовидни предмети. Били прозрачни торби, подобно на зашити животински черва. Били пълни със светещи зелени червеи. „Това са фенерите на тектоните“, казал си Маркъс. Много от тези лампи били разкъсани от експлозиите и сега зелените червеи, освободени от пленничеството си, пълзели във всички посоки.

Маркъс едва сдържал погнусата си. Досегът с мъртвите тектони го ужасявал. Вървял с подскоци, подобно на жаба, но въпреки това се случвало да настъпи крайници, гърди и стомаси. Краката му усещали плът или брони, които хрущели като стъкла под краката му. Непрекъснато се спъвал и накрая паднал върху купчина трупове. Продължил с пълзене и накрая спрял пред Пепе, пред останките на Пепе.

От приятеля му били оцелели само гърдите и черепът, който бил обезобразен до неузнаваемост. Маркъс изскимтял и вдигнал очи към небето. Отгоре Уилям и Ричард стреляли непрекъснато. Куршумите свистели съвсем наблизо и наранявали слуха му с жуженето си на освирепели оси. В момента обаче Маркъс не се страхувал за живота си. Уилям нямало да го убие, докато имал полза от него. А той още се нуждаел от него.

Успял да стигне до тунела, през който тектоните влезли в мината. Маркъс носел три завързани заедно пръчки динамит и достатъчно дълъг фитил. Докато го палел, той се облегнал на стената точно до отвора на тунела. Така можел да види, ако някой ранен тектон имал още сили да допълзи до него. Всъщност не било необходимо. В мината имало само два вида тектони: мъртви и умиращи, а куршумите на братята Крейвър се грижели да ускорят процеса. Не бил предвидил обаче, че могат да го нападнат от самия тунел, където се предполагало, че се крият оцелелите. Маркъс не видял ръката, която се протегнала и го сграбчила за рамото. Тектонът се подал до кръста и със свободната ръка ударил яростно главата на Маркъс веднъж, два пъти, три пъти. Търколили се заедно на земята. Маркъс изпуснал пръчките динамит. За тектона тези три цилиндъра и искрите на фитила не означавали нищо.

— Помощ! — изкрещял Маркъс. — Помощ!

— Ако стреляме, може да те уцелим — казал Ричард отгоре. — Много сте близо един до друг. Отърви се от него!

* * *

А сега настъпва едно неприятно отклонение. Тримата се намирахме в затвора, в обичайната килия. Маркъс Гарви, аз и сержант Дългия гръб, седнал зад решетката. Спомням си, че се бях отказал да водя записки. Бях здраво опрял лакти на масата и с дланите си засенчвах очите, за да се съсредоточа по-добре в разказа. Можех да видя картината, която Маркъс описваше със зашеметяваща яснота. Виждах агонизиращите тектони на дъното на мината, гърчещи се като изкормени октоподи; виждах Уилям и Ричард горе при отвора на мравуняка, надаващи неистови крясъци. Можех да чуя гласовете им, които стигаха до Маркъс изменени като през фуния. Можех да помириша въздуха, изпълнен с жълтеникави метални прашинки, и стотиците зелени червеи от лампите на тектоните. Можех да усетя колко е тежка сребристата и мръсна каменна броня на нападателя. Почти усещах в собственото си лице юмруците на тектона, омразата на предния пост на една цяла раса. И най-вече можех да почувствам като своя тревогата на Маркъс, водещ безнадеждна битка на дъното на една прокълната мина в Конго. Маркъс говореше и всички тези картини ме заливаха. И какво се случи?

В този момент на разказа, точно в този момент на Томи Томсън, на лапнишарана Томи Томсън не му хрумна нищо по-добро от това да припадне. С това срещата завърши.