Тим Северин
Брат по съдба (5) (Сага за героите на Севера)

Глава трета

Предадохме месото в бурга, където готвачите приготвяха пиршеството, по саксонски обичай ознаменуващо края на жътвата.

— Кралският ловджия винаги е поканен и му се дава почетно място — каза ми Едгар. — И с право — той осигурява най-доброто от храната. Като мой помощник ти, Торгилс, се очаква също да присъстваш. Гледай да се облечеш подходящо за случая.

Ето как след пет дни се озовах пред вратата на банкетната зала на бурга, в пурпурната туника, почистена от съпругата на Едгар, Джудит. С мъка сдържах възбудата си. Елфгифу със сигурност ще да е на пиршеството, си мислех.

— Кой ще е на издигнатата маса? — попитах някакъв друг гост, докато чакахме да ни подадат с рог сигнал да влезем в залата.

— Официалният домакин е Елфхелм.

— Той бащата на Елфгифу ли е?

— Не. Нейният баща беше заподозрян в измяна и екзекутиран от онзи глупак Етълред много преди Кнут да дойде на власт. Елфхелм й е чичо. Има малко старомодни виждания как следва да протече един пир, затова предполагам, че Елфгифу ще внесе виното.

Прозвуча рогът, ние стройно влязохме в залата и заехме местата си. Бяха ме настанили на дълга маса с лице към центъра на залата, разчистен за прислужниците и за забавленията, които щяха да последват. Подобна дълга маса имаше и от другата страна; вдясно от мен, издигната на платформа, бе масата, където щяха да вечерят Елфхелм и високопоставените гости. Нашата по-скромна трапеза бе подредена с дървени чинии и чаши, и рогови лъжици, но на гостите на елдормена се полагаше везана покривка и скъпи, вносни стакани от зелено стъкло.

Едва бяхме заели местата си, когато с рог обявиха появата на елдормена. Влезе с жена си и свита благородници. Повечето бяха саксонци, но забелязах Гисли и Кяртан, с позлатените им мечове, далеч по-внушителни от облечените в зелено ловци от преди пет дни. Все още нямаше и следа от Елфгифу.

Елдорменът и свитата му заеха местата си на издигната маса, с лице към нас. Тогава рогът бе надут за трети път и от ляво излезе малка процесия жени. Водеше ги Елфгифу. Веднага я познах и изпитах прилив на гордост. Носеше същата прилепнала небесносиня рокля, с която я видях за първи път на великденския събор на Кнут в Лондон. Тогава дългата й коса бе пусната, прихваната със златна мрежа. Сега я бе вдигнала на главата си, разкривайки изящния бял врат, който така добре помнех. Не можех да сваля очи от нея. Пристъпваше смирено свела очи със сребърна кана в ръка. Спря пред масата на чичо си и напълни стъкления стакан на почетния гост, после чашата на чичо си и на следващия по ранг благородник. Съдейки по цвета, напитката също бе скъпо вносно червено вино. Изпълнила задължението си, Елфгифу подаде каната на един слуга и зае мястото си, за мое най-голямо съжаление в далечния край на масата, а човекът до мен ми пречеше да я виждам.

Готвачите бяха дали най-доброто от себе си. Дори аз, свикнал с яхниите на Едгар, бях впечатлен от разнообразието и качеството на ястията. Имаше свински и овнешки бутове, кървавица, пайове и пастети от сладководни риби — костур, щука и змиорки, — сладкиши и бял хляб, съвсем различен от обичайния груб хляб. И разбира се, дивеча на Едгар, който слугите тържествено внесоха на железни шишове. Опитах да се приведа и да мярна Елфгифу, но непосредственият ми съсед вдясно, едър, набит мъж — оказа се ковачът на бурга — скоро се изнерви от маневрите ми.

— Виж — ми каза, — кротни се и се хващай за ядене. Много рядко човек вкусва такава храна. — Доволно се оригна. — И има толкова много пиене.

Естествено не ни предложиха вино, но на масата имаше тежки купи от местната сивкава глина. За пръв път вкусвах напитката в тях.

— Сайдер — коментира грубият ми съсед, докато ентусиазирано допълваше своята и моята чаши с дървения черпак. Опитах да отклоня дружелюбната му покана да пием заедно, което се оказа трудна работа. Минах на подправена с мирта медовина, с надеждата, че ковачът ще ме остави на мира. Кожената бутилка с медовината беше в ръцете на един много сръчен слуга, който допълваше чашата ми всеки път, когато я оставех на масата. Постепенно — и едва ли не за първи път в живота ми — главата ми започна да се замайва.

На празното пространство между масите изскочиха двама жонгльори и започнаха да подхвърлят палки и топки, и да правят салта. Изпълнението им беше вяло; последваха подсвирквания и груби коментари и жонгльорите си тръгнаха малко обидени. Публиката живна, когато излезе следващият номер — трупа дресирани кучета. Бяха облечени в разноцветни жакети и с натруфени каишки, и бяха обучени да подскачат в такт, да падат на земята и се претърколват, да вървят на два крака, да прескачат през обръчи и над пръчка. Публиката крещеше одобрително с издигането на пръчката и мяташе за награда парчета месо. После дойде редът на местния скоп, саксонската версия на викингския скалд. Неговото задължение бе да декламира поеми, величаещи господаря му и да съчини стихотворение в чест на главния гост. Не останах особено впечатлен, бардът мънкаше под носа си, а римите му ми се сториха изтъркани. Подозирам, че имаше готови рими, които само нагласяше, според съответния гост и добавяше името. Когато и той свърши, настъпи неловка тишина.

— Къде е странстващият певец? — извика елдорменът. Видях как домакинът, който ми се стори доста посърнал, забърза към високата маса и каза нещо на господаря си.

— Сигурно не се е явил — завалено каза съседът ми. Сайдерът го правеше ту свадлив, ту общителен. — Вече не може да се разчита на него. Покрай махмурлука забравя накъде е тръгнал.

Домакинът отиде при малката тълпа зяпачи в дъното на залата, повечето жени от кухнята, хвана едно момиче за китката и се опита да го изведе напред. Тя за миг се опъна, после, когато измъкнаха отнякъде арфа, махна на един седнал на далечната маса младеж и той скочи на крака. Слуга вече бе сложил два стола в средата на залата и двамата — личеше, че са брат и сестра — излязоха, поклониха се на елдормена и седнаха. Момчето извади от туниката си свирка от рог и изсвири няколко пробни ноти. Сестра му започна да настройва арфата си. Беше различна от тези, които познавах от Ирландия. Ирландските са с двадесет или повече бронзови струни, докато тази на момичето беше по-лека, по-малка и само с десетина струни от черва.

По-простият инструмент подхождаше на гласа на момичето — чист, необучен и ясен. Под акомпанимента на брат си изпя няколко песни, за любов, война и пътешествия, простички, но завладяващи, Елдорменът и гостите му слушаха почти внимателно, от което аз си направих извода, че местните музиканти са се представили добре.

След тях започнаха танците. Към младежа със свирката се присъединиха други музиканти със свирки, дрънкалки и тамбури. Гостите наставаха от пейките си. Решени да се забавляват, мъжете приканваха жени от тълпата на наблюдателите; музиката стана повесела и жива, и всички започнаха да пляскат и пригласят. Височайшите гости не танцуваха, разбира се, само гледаха. Видях, че стъпките не са сложни, няколко напред, няколко назад и кръг встрани. Реших да се пробвам, за да избягам от пияния си съсед, който бе започнал тежко да клюма на рамото ми. Сред редицата жени и момичета, които идваха срещу ми, засякох арфистката. Носеше ръждивочервен корсет и пола в контрастно кафяво, които подчертаваха фигурата й; с късо подстриганата си кестенява коса и напръскана с лунички кожа, тя бе олицетворение на свежа селска девойка. Всеки път, когато се разминехме, лекичко стисваше ръката ми. Музиката постепенно стана по-бърза, нашето темпо също, докато накрая останахме без дъх.

Музиката се извиси до кресчендо и внезапно замря. Танцьорите със смях и залитане се заковаха на място и ето че пред мен се озова арфистката, триумфираща с успеха си от вечерта. Аз леко опиянен, протегнах ръка, придърпах я в прегръдките си и я целунах. Миг по-късно се разнесе трясък, какъвто малцина в залата изобщо бяха чували — от строшено скъпо стъкло. Надигнах глава и видях изправената Елфгифу. Беше метнала стакана си по масата. Под изумените погледи на чичо си и гостите, тя изхвърча от залата с гневно вдигната глава.

Все още залитайки пиянски, ме налегна тъга. Бях обидил жената, която обожавах.

* * *

— Войната, ловът и любовта носят и сладост, и мъка — подхвърли ми на другата сутрин поредната си поговорка Едгар. Готвехме се да отидем при птиците и да нахраним соколите.

— Какво искаш да кажеш? — попитах, макар да разбрах защо спомена и любовта.

— Нашата господарка има избухлив нрав.

— Защо го казваш?

— Стига, хлапе. Знам Елфгифу още от хърбаво хлапе. Все гледаше да се измъкне от бурга. Прекарваше половината си време при мен и жената. Играеше като най-обикновено дете, нищо че правеше повечко бели. Ставаше цяла лисичка, ако я хванеш. Но е с добро сърце и ние си я обичаме. Много бяхме горди, когато я омъжиха за Кнут.

— Какво общо има това с избухливия й нрав?

Едгар се спря с ръка на вратата на птичарника и ме погледна право в очите. В неговите имаше весела искра.

— Не си мисли, че си първият, когото е харесала — каза. — Почти веднага, след като пристигна, стана ясно, че не ставаш за кучкар.

Зачудих се за какво са се довлекли чак от Лондон, питах домакина и той ми каза, че са те включили към ескорта на господарката по нейно изрично настояване. Аз заподозрях нещо, но не бях сигурен до сцената снощи. И тя е права — продължи той. — Напоследък покрай другата кралица, Ема, с нея не се отнасят добре, а Кнут все го няма. Бих казал, че и тя има право на свой живот. Елфгифу винаги е била изключително добра с мен и жената. Когато датчаните отвлякоха дъщеря ни, тя предложи да плати откупа, ако открием момичето. И наистина ще го направи.

* * *

Настъпи сезонът за лов със соколи. От два месеца подготвяхме вече сменилите оперението си птици. В птичарника живееха три перегрина, един чучулигар, двойка малки ястреби — врабчари и скъпият исландски сокол, който ме вкара в беля. Исландският сокол, каза ми Едгар, струва колкото теглото си в чисто сребро или „колкото трима роби или четири непохватни кучкаря“. Ходехме в птичарника всеки ден, както казваше той, да „очовечим“ птиците. Това значеше да ги хващаме и привикваме към хора; докато растяха перата им, ги захранвахме със специална храна, за да укрепнат. Едгар се оказа също толкова опитен с птиците, колкото и с хрътките. Предпочиташе да храни дългокрилите соколи с гълъби, змиорки и отровни змии, а късокрилите ястреби — с мишки. Сега разбрах защо под стойките им има пясък — събирахме барабонките на всяка птица и Едгар внимателно ги изследваше. Обясни ми, че ловните птици страдат от човешки болести като краста, ревматизъм, глисти, афти и кашлица. Когато засече признаци на подагра в един от по-старите перегрини, ме изпрати да изнамеря таралеж, който обяви за единствения лек в случая.

Повечето птици, с изключение на исландския сокол и на един от врабчарите, бяха вече обучени и след порастването на новите пера трябваше само да си припомнят ловните задължения. Но исландският сокол бе пристигнал наскоро, затова и очите му бяха зашити.

— Така птицата стои мирна по пътя — обясни ми Едгар. — Пристигне ли, малко по малко отпускам конеца, за да може постепенно да огледа и свикне с новия си дом. Може да изглежда жестоко, но единственият друг начин е да пъхнеш главата й в кожена качулка, а аз не обичам да го правя с птица, заловена след като се е научила да ловува. Сложиш ли твърде скоро качулката, можеш да я ожулиш и нараниш.

Сметна за нужно и да ме предупреди:

— Кучето с времето започва да разчита на господаря си, докато ловната птица запазва независимостта си. Можеш да опитомиш птицата и да я обучиш, и няма по-голямо удоволствие от това да я видиш как застига плячката, а после как се връща на ръката ти. Но помни, че излети ли птицата, тя може и да избере свободата. Това разбива сърцето на соколаря.

Птиците ме привличаха заради свободолюбивия си дух, а и бързо открих, че ме бива да се оправям с тях. Едгар ме пробва на един от малките врабчари, най-прозаичната от поверениците му, още необучена птица. Показа ми как да завържа десетсантиметровите ремъци към краката й със специален възел и да прекарам по-дългата каишка през металните пръстени в краищата им и ми даде защитна ръкавица. Всеки ден носех на врабчаря прясно убитата му мишка и го окуражавах сам да идва при топлия труп в ръката ми. При пристигането си врабчарът беше шумен и избухлив — според Едгар сигурен знак, че са го хванали още голишарче, — а след две седмици вече подскачаше напред-назад като кокошка. Едгар призна, че никога не е виждал толкова бързо опитомен сокол.

— Ти май наистина имаш подход към жените — подхвърли многозначително, тъй като само женските соколи стават за лов.

Накрая Едгар реши, че съм достоен да обуча исландския сокол. Смело решение, и донякъде суеверно — може би реши, че като неин „сънародник“ ще разбера по-добре птицата. А може и да играеше по-подмолна игра, нали знаеше, че съм дошъл в Нортамптън по изричното настояване на Елфгифу.

Ходех при сокола два или три пъти на ден, хранех я — птицата отново бе женска — и веднъж седмично я къпех в жълт прах, за да прогоня бълхите, давах й да кълве пилешки крила, за да заякнат мускулите на врата и тялото й, и протягах новата си ръкавица — много по-здрава от предишната, — за да скача от стойката си на ръката ми. След месец соколът бе достатъчно питомен да му се сложи качулка. Започнахме да излизаме навън; пусках великолепната опръскана с бяло птица на дълга верижка да обира късовете месо, които предварително поставях на някой пън. Още седмица и Едгар подхвърляше във въздуха кожен чорап, „украсен“ с гълъбови криле, а соколът, още завързан, излиташе от ръкавицата ми, поразяваше примамката и я приковаваше към земята, за което получаваше на града гълъб.

— От теб ще излезе първокласен птичар — бяха думите на Едгар, а аз цял пламнах от удоволствие.

Два дни след изблика на Елфгифу на банкета, за първи път позволихме на сокола да излети без верижката, критичен и деликатен момент в обучението й. Призори го отнесохме на тихо място, далеч от бурга. Едгар размаха примамката; застанал на петдесетина крачки от него, аз свалих кожената качулка на сокола, разхлабих ремъците и вдигнах високо ръка. Птицата веднага засече въртящата се примамка, изхвърча от ръкавицата с мощен отскок, който усетих чак в рамото си и смъртоносно се стрелна право към целта. Впи се в кожената примамка с такава сила, че я откъсна от ръцете на Едгар и я отнесе ведно с влачещото се след нея въже на едно дърво. С Едгар се вцепенихме, чудейки се дали ще се възползва от възможността да отлети на свобода. Не можехме да я спрем. Но когато бавно вдигнах ръка, соколът покорно се стрелна обратно към ръкавицата. Наградих я с къс сурово гълъбово месо.

— Значи най-после дойде да си получи кралския пай — тихо ми подхвърли Едгар на връщане, когато видя кой чака пред птичарника. Елфгифу беше в компанията на двама слуги. За миг се подразних от скрития намек в думите на Едгар, после пак ме обхвана познатото чувство — краката ми омекнаха в присъствието на най-красивата и желана жена на света.

— Добро утро, господарке — каза Едгар. — Дойде да видиш исландския сокол ли?

— Да, Едгар — отговори тя. — Готова ли е вече птицата?

— Не още, господарке. Седмица или десетина дни и ще я подготвим за лов.

— А измисли ли й име? — попита Елфгифу.

— Кръсти я Торгилс.

Елфгифу се извърна към мен така, сякаш ме виждаше за първи път в живота си и попита:

— И какво име измисли за сокола ми? Дано да ми хареса.

— Хаброк — отговорих. — Дългобедрата, заради пухкавите пера по краката й.

Сърцето ми подскочи от леката й усмивка.

— Знам. Според легендите за старите богове, Хаброк значи и „най-добра сред соколите“, нали?

Имах чувството, че ще литна.

— Едгар — продължи тя, — няма да забравя обещанието ти. След десет дни, броено от днес, излизаме на лов. По два пъти в седмица, ако соколите са във форма.

Така започна най-идиличната ми есен в Англия. Елфгифу пристигаше при птичарника на кон, обикновено с по една придружителка, понякога и сама. С Едгар я чакахме също на коне. Кои птици да извеждаме, зависеше от дивеча. Едгар обикновено взимаше някой от перегрините, аз — исландския сокол, а Елфгифу поемаше от ръцете ни мерлина или някой от врабчарите, които бяха по-леки и подходящи за носене от жени. Винаги яздехме до едно и също място, обширно открито пространство, нещо средно между степ и блато, където птиците имаха място за летене. Там спъвахме конете и ги оставяхме на грижите на слугинята на Елфгифу, и прекосявахме голото място, което с туфите си трева, малки храсти, езерца и канавки, бе идеален дом за преследвания от нас дивеч. Едгар пускаше любимия си перегрин, опитната птица се издигаше все по-високо и високо в небето и кръжеше там, докато не засечеше плячка. Ние продължавахме пеша. Понякога стряскахме някоя патица в канавките или бекас в храстите. Подплашеното животно се вдигаше във въздуха, перегринът набелязваше посоката на полета му и се спускаше право надолу, нагаждаше се към скоростта на жертвата и се стоварваше върху й като перната светкавица, изпратена от Тор. Понякога я убиваше с един удар, друг път дивечът се изплъзваше или снишаваше; тогава перегринът се издигаше за нова атака или преследваше плячката си по земята. Сравнително рядко тя избягваше; тогава с Едгар завъртахме примамките и примамвахме разочарованата, ядосана птица да се върне на ръката ни.

Към средата на първия ни лов Едгар попита Елфгифу дали иска да пусне Хаброк. Сърцето ми бясно затуптя. Исландският сокол е царствена птица, достойна за крал, и за кралица, разбира се, но Хаброк бе твърде тежка за Елфгифу. Аз застанах до нея, готов да пусна птицата. Нещата се развиха така, че следващото животно, на което попаднахме, бе заек. Изскочи от една туфа трева, красиво животно, грациозно и силно, и заподскача нахално с вирнати уши, сигурен знак, че е убедено в бягството си. Погледнах Елфгифу и тя ми кимна. Махнах каишката на Хаброк — качулката вече бе свалена — и метнах великолепната птица. За около миг тя се поколеба, после засече в далечината подскачащата из острата трева и бодилите жертва. Няколко размаха с криле, за да набере височина и види ясно заека, после Хаброк се спусна към бягащото животно. То усети опасността и ускори крачка, после в мига, в който соколът го застигна, се снижи към земята и потърси убежище в един дребен храст. Хаброк се стрелна нагоре отново се спусна, този път нападайки от другата страна. Заекът, изплашен, напусна прикритието си и вече с прилепнали уши и пълна скорост, напрягайки всеки мускул, затича към гората. Отново изкара късмет. Малко преди да нанесе удара си, соколът се обърка от един попаднал на пътя храст, и по неволя намали скоростта. Заекът вече наближаваше гората и почти се бе отървал. Изведнъж Хаброк се изстреля напред, изви и се озова точно пред него. Вдигна се вихрушка от пера и козина, и хищник и плячка изчезнаха сред гъстата трева. Аз затичах напред, ориентирайки се по слабото подрънкване на звънчетата на краката на Хаброк. Разгърнах тревата и открих сокола, кацнал върху трупа на заека. С острия си клюн, който Едгар наричаше зъб, бе „прерязал“ гърлото на заека и сега разкъсваше козината, за да стигне до топлата плът. Оставих го да откъсне няколко хапки, след това внимателно го поех и върнах качулката.

— Не позволявай на ловната птица да преяде, иначе няма да ловува повече същия ден — беше ме предупредил Едгар. Сега и той пристигна на бегом, очарован от представлението, което изнесохме пред Елфгифу.

— Не можеше да е по-добре — възкликна тя. — Само исландският сокол никога не се отказва от преследването — след което не можа да се сдържи и добави, — също като собственика си.

Но не само с лова ще запомня тези разкошни следобеди. Навлизахме дълбоко в блатистата степ и след около час, вече на безопасно разстояние от слугата, наглеждащ конете, Едгар изоставаше или поемаше по друга пътека, тактично оставяйки ме насаме с Елфгифу. Откривахме тихо местенце, защитено от високите плевели и треви, и оставяхме Хаброк на временна стойка, клон, прегънат на две, със забити в земята краища. После, докато соколът тихо стоеше под качулката си, се любехме, в блажен, само наш свят под купола на английското лятно небе. Преценеше ли Едгар, че е време да се връщаме в бурга, приближаваше, леко подрънквайки звънчетата на ястреба си, за да ни даде време да се облечем.

На третия или четвърти път, когато останахме сами, с Елфгифу попаднахме на малка, изоставена колиба в края на вдаден в блатото нос. Така и не разбрахме кой е издигнал самотната колиба от преплетени тръстики и пирен^[1], може би бракониер, за да лови птици от блатото. Във всеки случай с Елфгифу я обявихме за наше любовно гнездо, след което ни стана навик да ходим там и прекарваме следобеда сгушени в обятията си, а Едгар стоеше на пост в началото на носа.

Това бе време, изпълнено с несравнимо удоволствие и интимност: най-после можех да кажа на Елфгифу как копнея за нея, колко по-опитна и благородна е тя, и колко недостоен се чувствам аз.

— В любовта няма нужда от уроци — отговори тя тихо и вярна на навика си, прокара пръст по профила ми. Лежахме голи един до друг, и пръстът й продължи по гърдите и корема ми. — Не си ли чувал поговорката, че в любовта всички мъже са равни? Същото важи и за жените.

Наведох се и нежно я целунах по бузата, а тя доволно се усмихна.

— И като стана дума за уроци, Едгар ми каза, че си обучил Хаброк за по-малко от пет седмици. И че имаш подход към ловните птици. Защо, как мислиш?

— Не знам — отговорих, — но може да е заради това, че почитам Один, още от малък, в Гренландия. Один е богът, от който най-много се възхищавам. Дал е толкова много на хората — поезията, познанието и руните — и продължава да търси нови знания. Дори е пожертвал едното си око в името на мъдростта. Той е вечният пътник, преследващият истината. Затова го почитам като Один странника, Властелина на пътешествията.

— Но какво общо, мой млади паже, има вярата ти в Один с птиците? — попита тя. — Мислех, че Один е бог на войната. Поне така го описват съпругът ми и капитаните му. Молят му се преди битки. Свещениците правят същото пред олтарите на Белия Христос.

— Один е бог на победата, да, и на мъртвите — отговорих. — А знаеш ли как е научил тайната на поезията и я е дал на хората?

— Разкажи ми — присламчи се по-близо Елфгифу.

— Поезията е медовината на боговете, родила се от жлъчта във вените на звяра Квазир. Лошите джуджета убили Квазир и източили кръвта му в три големи казана. Когато казаните преминали в ръцете на великана Сутунг и дъщеря му Гунлод, Один се нагърбил да открадне медовината. Преобразил се в змия — той може да се въплъти, в каквото си поиска — промъкнал се през един отвор в планината, която пазела бърлогата на Сутунг и подмамил Гунлод да му позволи да отпие три пъти, по веднъж от всеки казан. Толкова могъщ бил Один, че ги пресушил и трите. После се преобразил на орел, за да върне в Азгард, дома на боговете, скъпоценната течност в гърлото си. Но великанът Сутунг също се преобразил на огромен орел и литнал след Один. Щял и да го задмине, но Один изплюл няколко капки от медовината и така, олекнал от скъпоценния си товар, се добрал до Азгард миг преди преследвача си. Отървал се на косъм. Сутунг приближил толкова много, че когато размахал меч по Один, Один трябвало рязко да се спусне надолу, а мечът отрязал върха на перата на опашката му.

— Очарователна история — отбеляза Елфгифу. — Но дали е вярна?

— Погледни — казах, извъртях се на една страна и й показах притихналата Хаброк. — Откакто Один изгубил перата си, всички соколи и ястреби се раждат с къси опашки.

Точно тогава тихото подрънкване на звънчетата на сокола на Едгар ни предупреди, че е време да се връщаме в бурга.

Идилията ни не можеше да продължава вечно. Очакваше ни още само една среща, преди тайното ни убежище да бъде разкрито. Денят бе задушен, като пред буря. Елфгифу кой знае защо бе решила да дойде без придружител, само с кученцето си. Повечето хора биха го намерили за сладко малко създание, кафяво-бяло, вечно нащрек, с блестящи, интелигентни очи. Аз обаче знаех мнението на Едгар за домашните кученца — според него те бяха разглезена напаст. Обхвана ме лошо предчувствие, което погрешно отдадох на неприязънта си към кучетата.

Елфгифу усети неодобрението ни.

— Настоявам Макус да дойде с нас — каза твърдо. — На него също се полага да се позабавлява сред природата. Няма да притеснява Хаброк и другите птици.

Потеглихме, като Макус стоеше на лъка на седлото на Елфгифу. На обичайното място завързахме конете и продължихме към мочурището пеш. Макус щастливо подскачаше с развети уши сред храстите и високата трева пред нас. Дори вдигна една яребица, която Хаброк залови, описвайки великолепна светкавична дъга.

— Видя ли — каза Елфгифу. — Не знам защо с Едгар така се намръщихте на кученцето. Ето че и то върши работа.

Бяхме се любили и лежахме в колибата, когато Макус залая възбудено. Миг по-късно чух и настойчивото подрънкване на звънчетата на Едгар. С Елфгифу бързо се облякохме, аз грабнах Хаброк и опитах да се престоря, че сме лежали в засада покрай блатото. Твърде късно. Бяха изпратили една слугиня, старата дойка на Елфгифу, да открие и върне господарката си в бурга. Ентусиазираният лай на Макус я бе довел до наблюдателницата на Едгар. Той опитал да отвлече вниманието й и да й попречи да тръгне по пътечката към убежището ни, но кучето изскочи от колибата и ентусиазирано доведе слугинята при скривалището ни. Едва много по-късно научих колко сериозна беля е станала.

Връщахме се към конете, когато Едгар погледна назад и видя високо в небето към гнездото си да лети самотна чапла. Напредваше с широки, премерени махове; криволичещият й курс следваше потока, който щеше да я отведе у дома. Пристигането на слугинята съсипа лова ни и Едгар реши да опита да възвърне поне част от удоволствието. Чаплата е най-едрата плячка за перегрина. Едгар го впусна и вярната птица полетя спираловидно нагоре, не под чаплата, а успоредно с нея, за да не я подплаши. Когато набра височина, се обърна и се стрелна бясно надолу, носейки се из въздуха с такава скорост, че бе трудно да го следим. Но чаплата бе смела. В последния момент изви и се наведе, показвайки страховитата си човка и нокти. Перегринът на Едгар сви встрани и пропусна целта; миг по-късно отново полетя нагоре, за да набере скорост за второ нападение. Така ни се отвори рядката възможност, която с Едгар често обсъждахме: да пусна Хаброк на чапла.

— Бързо, Торгилс. Пусни Хаброк! — извика Едгар.

И двамата знаехме, че соколът ще нападне чапла, само в присъствието на опитна птица, по която да се води.

Посегнах да отметна кожената качулка, и тогава ме обхвана странно предчувствие. Имах чувството, че ръцете ми са оковани.

— Бързо, Торгилс! Нямаме време. Перегринът има още една възможност, после чаплата ще се скрие сред дърветата.

Нещо обаче ме възпираше.

Погледнах Едгар.

— Съжалявам — казах. — Нещо не е наред. Не знам защо, но не бива да пускам Хаброк.

Едгар започваше да се ядосва. Намуси се, присви очи и стисна зъби. После ме погледна в очите, също като онзи ден при горския кладенец.

— Добре ли си, Торгилс? — попита сподавено. — Изглеждаш странно.

— Няма ми нищо — отговорих. — Чувството отмина.

Едгар пое Хаброк от ръката ми, махна качулката и каишката, и с един замах пусна сокола. Хаброк започна да се издига, все по-високо и по-високо и за миг бяхме сигурни, че ще се присъедини към чакащия перегрин. Но птицата като че ли долови някакъв първичен зов и вместо при перегрина, Хаброк промени посоката и с равни, сигурни махове полетя на север.

Следихме я с очи, докато я изгубихме от поглед.

Едгар не можеше да си прости, че е позволил на Хаброк да избяга. През следващите две седмици повтаряше:

— Трябваше да се сетя, като видях лицето ти. Имаше нещо, което никой от двама ни не можеше да знае.

Катастрофалната загуба сложи край на ловните излети. Чувствахме се обезсърчени, скърбяхме, а аз, разбира се, изгубих връзка с Елфгифу.

* * *

А ловната година си течеше. Независимо че не ги извеждахме, хранехме и не се грижихме за птиците, и не разхождахме кучетата. Изпратиха нов кучкар, който наистина си разбираше от работата и всеки ден отвеждаше глутницата до една камениста поляна, за да укрепнат лапите им. Вечер промиваше нарязаните и натъртени места със смес от оцет и сажди, докато накрая кучетата бяха готови да бягат по всякакъв терен. Едгар ги искаше във форма за първия лов на глигани, на празника, който поклонниците на Белия Христос наричат Архангеловден.

С него подновихме проучвателните си експедиции из гората; този път търсехме следи от глиган, стар и достатъчно едър да ни бъде достоен противник.

— Ловът на глигани е много различен от този на елени и много по-опасен — ми каза Едгар. — Все едно се подготвяш за битка. Трябва да планираш кампанията, и да групираш и разгърнеш силите си. Чак тогава идва последното изпитание — боя с нерядко смъртоносен противник.

— Много жертви ли има?

— Глиганът, очевидно, понякога кучета. Ако приближи прекалено, глиганът ще го разпори. Понякога кон се подхлъзва или човек загубва равновесие точно когато глиганът се е приготвил да нападне, и ако случиш лошата страна, ще те изкорми с глигите.

— Глиги?

— Да. Гледай внимателно, когато обградим глигана, само не много отблизо, за по-сигурно. Ще го видиш да оголва зъби. С горните си зъби остри долните, също както жътварите точат на бруса косите си. Глигите могат да са смъртоносни.

— Преди лова на елени ми звучеше по-ентусиазиран.

Едгар сви рамене.

— Мое задължение като ловджия е да направя така, че господарят и гостите му да се насладят на лова. Глиганът да бъде убит така, че страховитата му глава да бъде внесена на поднос в банкетната зала и триумфално да мине пред аплодиращите гости. Ако глиганът избяга, хората се разотиват с чувството, че воинската им чест е поругана, а пирът се проваля. Що се отнася до самия лов, аз лично не намирам, че се иска особено майсторство. Глиганът се движи най-често по права линия. Кучетата лесно улавят миризмата му, за разлика от тази на хитрия елен, който подскача в собствените си следи, връща се назад или минава през течаща вода, за да обърка преследвачите си.

Все пак, за да открием глигана, ни трябваха три дни обхождане на гората и помощта на опитния нос на Кабал. По изпражненията му Едгар изчисли, че глиганът е огромен. Това се потвърди, когато се натъкнахме на дървото, което бе маркирал звярът. Следите бяха на една ръка над земята, а в кората имаше бели резки.

— Виждаш ли, Торгилс, тук е отъркал гърба и хълбоците, за да маркира територията си. Подготвя се за размножителния период, когато ще се бие с другите глигани. Тези бели нарези са от глигите. — После открихме локвата, където се бе въргаляло животното. Едгар пробва с длан калта и замислено дръпна ръка. — Още е топла, значи не може да е далеч. По-добре да се оттеглим тихо. Имам чувството, че е наблизо.

— Ще го подплашим ли? — попитах.

— Не. Този глиган е странен. Не само е едър, но е и самонадеян. Трябва да ни е чул да приближаваме. Зрението на глигана е много лошо, но пък чува по-добре от всяко друго животно в гората. И все пак този се е надигнал от мястото си чак в последния момент. Не се страхува от нищо. Може още да се навърта наблизо, в някой храст, дори да се готви да ни нападне, а ние не се сетихме да вземем пиките за глигани.

Предпазливо се оттеглихме и в мига, в който се прибрахме в колибата, Едгар свали копията за глигани, провесени на въжета от напречните греди на тавана. Масивните им дръжки бяха от ясен, металните остриета — с форма на кестенови листа, със злобно закривен връх. Забелязах тежкия кръстообразен ограничител под тях.

— Служи, за да не забиеш копието толкова дълбоко в глигана, че той да те достигне с глигите си — обясни Едгар. — Нападащият глиган не усеща болката, ще се набоде до смърт, само и само да достигне противника си. Вземи това копие, Торгилс, и гледай да му сложиш остър връх, в случай че се наложи да посрещнеш атаката, нищо че това не е твоя работа. Нашата задача утре е само да открием глигана и да го гоним, докато се измори и озлоби. Тогава се изтегляме и оставяме господарите да го убият и се накичат с почести.

Вдигнах тежкото копие, чудейки се дали ще събера смелост и сила да се изправя срещу глигана.

— А, и още нещо — каза Едгар и ми метна връзка кожа. — Сложи си ги утре. Дори един млад глиган може да те нарани с глигите си, докато се промъква край теб.

Развих вързопа, който се оказа чифт твърди гети. На нивото на коляното бяха срязани на няколко места, като от много остър нож.

Християнският Архангеловден по една случайност се пада близо до есенното равноденствие, денят, в който изтънява границата между нашия свят и света на духовете. Затова не се учудих, когато по залез-слънце Джудит свенливо ме помоли да й гледам. Както и преди, искаше да знае дали ще види пак изчезналата си дъщеря и какво готви бъдещето за семейството й. Взех бялата покривка, която използва и Едгар, и преди да я разстеля на земята, с въглен разчертах девет квадрата, както го правеха учителите ми в Исландия. За да угодя на Джудит, издялах и осмия, вълнообразен змийски уонд. Три пъти хвърлях уондите и три пъти се падаше едно и също нещо. Не можех да го разгадая и се страхувах да го обясня на Джудит, не само защото ме озадачаваше, но и защото при всяко хвърляне доминираше змийският уонд. Това значи смърт, при това сигурна, защото змийският уонд лежеше през господаря, а не връзваше — и трите пъти уондите образуваха символите на Фрей, бог на дъжда и реколтата, бог на раждането, не на смъртта. Бях объркан и казах на Джудит нещо необвързващо. Тя остана доволна, предполагам, мислейки, че Фрей — когото рисуват с огромен фалос — обещава дъщеря й някой ден да я дари с внучета.

В деня на лова посрещнахме зората с лая и скимтенето на възбудените кучета, крясъците на кучкаря и веселите викове на господарите, предвождани от чичото на Елфгифу. Елфхелм бе довел десетина приятели, повечето от които присъстваха и на пира след жътвата. Пак видях двамата хускарли, при все недъзите си, готови да преследват глигани. В дружинката нямаше жени.

Внесохме ред в хаоса сред кучетата и поехме. Господарите яздеха най-добрите си коне, ние с Едгар — понита. Покрай нас подтичваха десетина селяни и роби, които щяха да държат конете, след като открием глигана.

Едгар вече бе изчислил накъде точно ще побегне животното и сега пътем оставяхме малки групички кучета с надзирателите им по стратегическите места.

След час дълбокият лай на по-старите кучета обяви, че са открили плячката. Последвалата кучешка какофония издаде и че са се нахвърлили на глигана. Почти веднага се чу остро агонизиращо скимтене.

Едгар и елдорменът се спогледаха.

— Внимавайте, господарю — каза Едгар. — Това животно не бяга.

Слязохме тихо от конете и тръгнахме през гората. Ловът този ден се оказа катастрофален. Нямаше преследване, нито надуване на рогове или случай да прибегнем до кучетата, които с такова усърдие разположихме по ключови места. Налетяхме на глигана в подножието на едно огромно дърво; скърцаше със зъби, с избила по муцуната пяна, решен да се бие. Обкръжилата го глутница кучета безсилно виеха и лаеха от разстояние, но не смееха да приближат. Видях и защо. На земята, мъртви и изкормени, лежаха две кучета. Трето се опитваше да избяга, изтегляйки се само на предни крака — гръбнакът му бе счупен. Кучкарят се втурна да удържи останалите.

Глиганът стоеше мрачен и заплашителен, с настръхнала по гърба четина и ниско сведена глава, с кървясали, късогледи очи.

— Следете ушите господарю, следете ушите — предупреди Едгар.

Елдорменът не бе страхливец, в това няма съмнение. Хвана здраво копието си и тръгна към глигана. Предизвикваше го. Видях как ушите на звяра прилепнаха назад, сигурен знак, че се готви да нападне. Черното му тяло потрепери и се метна напред. Краката и копитата му се движеха толкова бързо, че ги виждах размазани.

Елдорменът знаеше какво прави. Застина на място и леко наведе копието, за да посрещне удара. Прицелил се бе правилно. Глиганът се наниза на острието и нададе страховито гневно квичене. Попадението изглеждаше смъртоносно, но елдорменът се оказа твърде бавен. Инерцията на атаката го извади от равновесие и той отхвръкна встрани. Стовари се на земята и тези, близо до него, чуха как изхрущя рамото му.

Глиганът се втурна напред със стърчащо от тялото копие. Безпрепятствено разкъса кръга от кучета и мъже; бягаше обезумял от божа, а от хълбока му се стичаше тъмночервена диря кръв. Хукнахме след него, водени от Едгар и виещите от страх и възбуда кучета.

Звярът бе тежко ранен и не стигна далеч. Лесно следяхме шумното му, безогледно отстъпление. После изведнъж шумът замря.

Едгар застина на място и задъхан вдигна ръка.

— Спрете! Всички спрете!

Тръгна напред много бавно и предпазливо. Аз го последвах, но той ми махна да стоя на безопасно разстояние. Навлязохме сред дърветата. Кървавата следа водеше към гъст храсталак изтравниче, безредно увити бодли и клони, през които не можеха да минат дори кучетата. Виждаха се смачканите и откъснати листа, и натрошените клони, там, където животното се бе влязло стремително в храстите.

Чух как някой рязко и болезнено пое дъх. Огледах се и видях елдормена, стиснал счупената си ръка. Беше ни последвал, куцукайки през гората. С него бяха трима от благородните му гости. Пристъпваха нерешително, явно потресени.

— Дайте ми минутка да се приготвя, господарю — каза Едгар. — После ще го последвам.

Елдорменът, замаян от божата и шока, не каза нищо. Аз понечих да последвам Едгар, но една ръка тежко се стовари на рамото ми.

— Стой мирно, хлапе — ми каза нечий глас. Извърнах се — спрял ме бе Кяртан, едноръкият хускарл. — Само ще пречиш.

Погледнах Едгар. Сваляше кожените гети, за да има по-голяма свобода на действие. Обърна се към господаря си и му отдаде чест с копието, след което се обърна към храста, прехвърли копието в лявата си ръка, хвана го близо до острието, коленичи и пропълзя в тунела, право към очакващия го звяр.

Затаихме дъх, очаквайки самоубийственото нападение на глигана. Не последва нищо.

— Може вече да е умрял — прошепнах на Кяртан.

— Дано да е така. Иначе Едгар има шанс само ако коленичи, да пресрещне атаката челно и да се прицели в гърдите на глигана.

Единственият звук продължаваше да е дишането ни и скимтенето на някакво нервно куче. Напрегнахме се да чуем нещо от гъсталака. Нищо.

После, колкото и да не е за вярване, чухме гласа на Едгар, ниско, гърлено да повтаря, едва ли не ръмжейки:

— Навън! Навън!

— Кълна се в колана на Тор! — измърмори Кяртан. — Чувал съм това, когато се биехме с крал Етълред при Ашингтън. Там изгубих ръката си. Бойният вик на саксонците. Едгар предизвиква глигана.

Изведнъж от храстите се разнесе пронизителен грохот, трошене на клони и топуркане, и глиганът сляпо се втурна навън. Краката не го държаха, криволичеше и се хлъзгаше по пръстта. Залитна покрай нас, пробяга още стотина крачки, после пак се подхлъзна и падна на хълбок. Вече бе безпомощен и скимтящата глутница го връхлетя. Протичалият кучкар преряза гърлото му. Не видях края на четири крака вече пълзях през храстите, за да открия Едгар. Открих го превит на две в агония, с омотано в храстите копие. Стискаше корема си.

— Не мърдай — му казах. — Ще те изведа на открито.

Бавно го извлякох, пълзейки назад, докато не усетих как през мен се пресегнаха ръце, хванаха Едгар за раменете и го измъкнаха навън.

Положиха го на земята и Кяртан се наведе да огледа раната. Когато отмести ръцете му, видях, че глигите са го изкормили. Червата висяха навън. Знаеше, че умира, очите му бяха здраво стиснати от болка.

Умря, без да промълви и дума, в краката на господаря си, елдормена, чиято чест бе спасил.

Едва сега разбрах, че посланието на уондите не бе за изчезналата дъщеря на Едгар. Посочили бяха истината, а аз се оказах сляп да я разчета. Змийският уонд значи смърт; толкова схванах. Но Фрей не вещаеше богатство и плодородие; появи се, защото негов спътник е Гулинборсти, безсмъртният глиган, впрегнат в колесницата му.