Тим Северин
Брат по съдба (14) (Сага за героите на Севера)

Глава дванадесета

Почти две седмици ми бяха нужни да стигна, или по-скоро да се довлека до сборния пункт на войските на Кнут в Роскилде. Прекосявах земите на граф Улф, за когото знаех, че е предател, затова избягвах всякакъв контакт с хора, заобикалях селата и спях под храсти или на завет край хълмчета. Нямам ясен спомен как измина всеки един ден от това мрачно пътуване, само че нощите ми бяха изпълнени със страховити сънища. Когато валеше, се будех треперещ от студ и страх, дъждовните капки по лицето ми възкресяваха беснеещите буреносни облаци, разгромения гарван и нещо, което тогава ми се стори толкова зловещо, че предпочетох да го прогоня от мислите си — яздеща по вятъра вещица. Няколко пъти можех да се закълна, че Транд стои до мен в сенките, а от крака му се стича поток черна кръв. Лежах омаломощен от отчаяние, чудейки се дали дарбата ми на ясновидец е призовала призрака му от мъртвите, само за да ме убеди за пореден път, че съм сам и на крачка от лудостта. Гладът ме принуждаваше да чукам по вратите на колибите и да моля за милостиня; гърлото ми бе толкова зле, че не можех да говоря. Трябваше да обяснявам какво искам с ръце и хората ме взимаха за глухоням. Понякога ми подхвърляха огризки, но по-често ме гонеха с ритници и клетви, или насъскваха кучетата си по мен.

Накрая от мъките ме спаси Один. Промъкнах се в Роскилде като скитник, мръсен и с безумен поглед, и бях веднага арестуван от един часови. Один бе наредил така, че командир на стражата през този ден да е Кяртан, едноръкия хускарл. Когато ме заведоха при него, той ме изгледа изумен.

— Торгилс, изглеждаш така, сякаш те е дъвкал човекоядеца Нидхогер. Какво, в името на Тор, ти се е случило?

Хвърлих поглед към часовия и Кяртан схвана намека ми. Отпрати го обратно на поста му, след което ме накара да седна и нахраня, преди да разкажа историята си. Успях да преглътна с купа топла овесена каша.

Разказах на Кяртан за засадата и края на йомсвикингите.

— За първи път чувам за това — каза той след дълго мълчание. — Срещнали сте датчаните на толкова затънтено място, че никой не знае за битката. Предполагам, че победителите са се погрижили за раните си и са отплавали. Ако са били изменници, значи ще си траят, защото събитията ги изпревариха.

— Какво искаш да кажеш? — попитах прегракнало.

— Докато ти и йомсвикингите сте се били в Селандия, кралят и флотата му заловиха врага до бреговете на Скане. Имаше голяма битка в устието на река Холи. И двете страни се изкарват победители, но лично аз мисля, че разгромът ни се размина на косъм. Все пак отблъснахме шведите и норвежците, засега. — Замълча, после попита: — Трябва да съм сигурен — кога каза, че беше битката?

— Изгубил съм представа за времето — отговорих, — но трябва да беше преди около две седмици.

— Най-добре ще е лично да разкажеш историята си на краля. Мога да го уредя. Но не казвай и дума на никого, докато не мине аудиенцията ти при Кнут.

— Искам да се видя с Торкел Високия — казах. — Последните думи на Транд към мен бяха да му предам, че позорът от залива Йорунга е измит.

Кяртан ме изгледа.

— Значи не знаеш за промените в двора на Кнут?

— Какво се е случило?

— Не можеш да говориш с Торкел, толкова е сигурно. Мъртъв е. И колкото и да е странно за такъв стар воин, умря в леглото си. Или посланието на Транд ще го достигне само ако двамата се срещнат във Валхала. Смъртта на Торкел беше спънка за Кнут. Кралят го бе назначил регент тук, в Дания, и когато той умря, мястото му зае граф Улф.

— Но точно хората на Улф ни нападнаха!

— Именно. Затова ще е най-разумно да не казваш на никого за засадата.

Кяртан трябва да се ползваше със значително влияние, защото срещата ми с Кнут се състоя същата тази вечер, тайно, далеч от Галската резиденция. Бяхме само тримата — Кяртан, аз и съпругът на жената, която продължавах да обичам.

За пръв път имах възможността да огледам Кнут отблизо и видът му естествено породи у мен ревност. Кралят се бе приготвил за пир; носеше разкошно синьо наметало, захванато на дясното рамо със златна тока, туника от фин лен с втъкана златна нишка, златотъкани ширити по подгъва и ръкавите, алени чорапи и жартиери. Дори меките му кожени обувки бяха бродирани на златни квадрати. Самият той изглеждаше енергичен, властен и благороден. Това, което най-много ме порази, бе, че е на моя възраст, може би три или четири години по-голям. Набързо пресметнах наум. Трябва да бе предвождал армията си преди да навърши двадесет години, когато аз съм бил още във Винландия. Почувствах се нищожен. Съмнявах се, че Елфгифу ме е намирала за достоен заместник на краля. Кнут имаше великолепна физика; красотата му загрозяваше само носът, дълъг, тънък и леко гърбав. Но и това се компенсираше от очите, които бяха големи и раздалечени, със спокоен, самоуверен поглед. Поне така гледаше, докато аз прегракнало се запъвах с разказа си.

Когато свърших, Кнут се обърна към Кяртан и направо попита:

— Това вярно ли е?

— Да, милорд. Познавам този млад човек и мога да гарантирам за честността и смелостта му.

— Той не бива да разказва това на никой друг.

— Казах му да не го прави, милорд.

— Е, определено заслужи среброто си. Колко обещахме на йомсвикингите?

— По петнадесет марки на човек, милорд. Половината предварително, останалото — след като са се били за вас.

— Явно са се били, а да получи парите си се явява само един човек. Ще удвоя сумата. Виж ковчежникът да му даде тридесет марки. И гледай да го скриеш някъде. Още по-добре, уреди да бъде отпратен някъде надалеч.

Кралят се обърна на пети и си тръгна. Резкият му тон ме накара да се почудя дали знае за връзката ми с Елфгифу.

Докато Кяртан ме водеше към стаята си, се осмелих да попитам:

— Кралицата, Елфгифу, тук с краля ли е?

Кяртан спря и се обърна рязко към мен в мрака. Не виждах лицето му, но гласът звучеше непривично сериозно.

— Торгилс — каза, — нека ти дам един съвет, макар и да знам не това искаш да чуеш. Трябва да забравиш Елфгифу. Да я забравиш напълно, в името на собствената си безопасност. Не разбираш дворцовия живот. Синът на Елфгифу, Свейн, сега е на десет години. Прилича на баща си по вид и маниери и Елфгифу храни амбиции той да наследи Кнут, не децата на кралица Ема.

Опитах се да го прекъсна.

— Не знаех, че има син. Изобщо не ми е споменавала.

Кяртан безмилостно продължи.

— Всъщност има двама синове, от малки отраснаха в Дания. Това че е „забравила“ да ти спомене за тях само доказва правотата ми. Точно в момента залогът за Елфгифу е голям — самият трон на Англия. Ако реши, че ти я застрашаваш, заради случилото се в Нортамптън… Не те обвинявам в нищо, Торгилс. Просто искам да проумееш, че Елфгифу може да представлява заплаха за теб. Пожелае ли, става безмилостна, повярвай ми.

Бях потресен. Първо изгубих Транд, а сега разбиха и представата ми за Елфгифу. Майка на две момчета, амбициозна кралица, подла, крояща заговори — това не бе красивата, страстна жена, спомена за която ревниво кътах през изминалите две години.

Гласът на Кяртан омекна:

— Торгилс, благодари се на Один, че си още жив. Можеше да си труп като другарите си на дракара. Млад си, свободен, а скоро ще бъдеш и богат. Утре ще те заведа при ковчежника и ще получиш кралската си премия. Погледни на желанието на Кнут да се отърве от теб като на поредния знак, че Один те пази. Дворецът е змийска яма на интриганти, от които ще е най-добре да стоиш далеч. Може да си мислиш, че кралят проявява щедрост към теб, но ако датските кораби, които са ви нападнали, бяха стигнали река Холи навреме за битката, Кнут може би щеше да изгуби короната си. А монарсите не обичат да са длъжници на никого.

Последната забележка ми се стори неуместна.

— Не разбирам как разгромът на йомсвикингите е спасил краля. Ние така и не пристигнахме на уреченото място.

— Погледни го от тази страна. Кнут напоследък храни все подеми подозрения спрямо Улф. Страхува се, че графът крои заговори срещу него, а твоят разказ за засадата потвърждава лицемерието на Улф. Корабите му са нападнали йомсвикингите, знаейки, че сте подкрепления на краля. Не са очаквали да има оцелели, които да разкажат за случилото се. А излезе, че засадата забави корабите на Улф и те изтърваха важната битка при река Холи. В противен случай графът може би щеше да се почувства достатъчно силен да мине на страната на шведите. И това щеше да е краят на Кнут.

Реших, че Кяртан мисли прекалено цинично, но времето доказа правотата му. Разривът между краля и граф Улф не закъсня. Играели шах. Кнут, фанатичен почитател на играта, сгрешил и Улф прибрал един от конете му. Кнут настоял да повторят хода; това толкова разгневило Улф, че той скочил на крака, прекатурил дъската и изхвърчал от стаята. Кнут извикал зад гърба му, че това се равнява на бягство. Улф му го върнал с хапливата забележка, че тъкмо Кнут е щял да бяга от река Холи, ако силите на Улф не са се били на негова страна.

Тази нощ графът потърсил убежище в църквата в Роскилде. Това не му помогнало особено. Призори Кнут изпратил в църквата хускарл със заповед да убие Улф, нищо че после християните негодуваха, че в техен храм е извършено убийство. Лично мен случилото се притесни по съвсем лични причини. Улф бе женен за сестрата на Кнут. Щом Кнут бе готов в името на трона да убие зет си, значи изобщо не би се поколебал да отнеме живота на любовника на кралицата.

* * *

— Искам подробности! — възкликна развълнуван Херфид. — От това ще излезе чудесна сага — „Последната битка на йомсвикингите“. Ще ми опишеш ли предводителя на датчаните? Имаше ли размяна на обиди между него и Транд? Премериха ли сили в единоборство? Това ще е добър момент, ще грабне вниманието на публиката.

— Не, Херфид, беше както ти го описах. Хаотично и грозно. Не видях кой отсече крака на Транд и дори не знам кой предвождаше датчаните. В началото мислехме, че са на наша страна и са тръгнали да се присъединят към краля. После ни нападнаха. — Гърлото ме болеше. Когато се изморях, гласът ми внезапно променяше тембъра си, като на момче в пубертета.

По една щастлива случайност Херфид пътуваше на кораба, който Кяртан уреди да ме отведе от дворцовите интрига. Херфид в крайна сметка се бе отказал от опитите да получи постоянна работа като кралски скалд и сега пътуваше към Оркни, с надеждата, че новият граф може да пожелае да се възползва от услугите му.

— Кнут вече си има скалдове — жалваше се Херфид. — Ситната Тордарсон, Халвардур Харексблеси и Торарин Лофтунга, да не говорим за любимеца му Отар Черния. Далеч не ме посрещнаха радушно. — Изглеждаше съкрушен. — Но ако привлека вниманието с една наистина добра сага за йомсвикингите…

— Не мисля, Херфид — казах. — Кнут едва ли ще иска да бъде подсещан за случилото се.

— Ами… може и все някога да промениш решението си. Междувременно защо не ми разкажеш някоя ирландска сага? В замяна ще ти дам още няколко урока по стил и постройка на изказа. Може да ти влязат в полза, ако решиш да си изкарваш хляба като разказвач. А и така времето ще мине по-бързо.

Капитанът, който ни отвеждаше към Оркни, бързаше. Беше закъснял за прехода, но се радваше на късмет с времето, а екипажът твърдо се доверяваше на преценката и мореплавателските му способност. Херфид пък вероятно знаеше най-малко сто красиви фрази за морето и корабите, но нямаше никакви практически познания. Направи невероятно впечатление на грубите моряци. Мотаеше се по палубата и наричаше малкия кораб „буен ат“, „необуздана мечка“ и „морски дракон“. Вълните бяха „куполите на домовете на китовете“, а острите скали — „зъбите на морето“. Забелязах, че няколко моряци удивено вдигат вежди, когато нарече прозаичния ни капитан „елфа на бригантината“.

За щастие тъкмо когато мислех, че Херфид ще си изпроси да бъде изхвърлен зад борда за дързостта си, при нос Кейтнес попаднахме в силно течение. Изживяването бе най-страшното нещо, което ми се е случвало по море, освен може би крушението на гренландския риф, което не съм запомнил, защото съм бил твърде малък. Сякаш плавахме в придошла река, не океан. Западното течение фучеше покрай носа, вдигаше стръмни вълни и странни завихряния. Сега разбрах защо мъжете изпитват такова доверие в капитана си. Той буквално се бухна в течението ведно с отлива, който ни повлече като придошли напролет води — треска. Корабът започна да описва странни движения, първо се издигаше, после рязко се плъзваше навред и надолу, сякаш морето ни засмукваше към дъното си, само за да се издигнем отново за кратка почивка преди следващото гмуркане. Само първокласен моряк можеше да удържи кораба. Капитанът лично управляваше страничното кормило, което Херфид бе кръстил „океански меч“; моряците нанасяха леки промени по платната така, че да не се преобърнем напречно на вятъра. Профучахме през течението, почти оглушени от чутовното бучене на отлива.

Горкият Херфид млъкна, едва се добра до перилото и увисна на един щаг на мачтата, отведнъж се преви напред и се прости със съдържанието на стомаха си. Известно време остана свит, нещастно потръпващ в тази поза. Когато вълните останаха зад нас и корабът се укроти дотам, че да остави руля, капитанът небрежно приближи Херфид и невинно попита:

— Как точно ще наречеш сега морето — „крадец на храна“ или „отдушник за повърня“?

Херфид надигна позеленялото си, бледо лице и го изгледа с непогрешима омраза.

* * *

Бирси, седалището на графа на Оркни, бе точно каквото го помнех — скромно поселище от къщи, скупчени зад обрасли с туфи трева пясъчни дюни. Единствената причина за съществуванието на Бирси бе, че се пада на кръстопътя на корабите, плаващи в моретата На Англия, Ирландия и Исландия. Пристанището бе така изложено на неуморните зимни ветрове, връхлитащи го от запад, че местните лодки бяха изтеглени на брега и прибрани в наполовина потопени във вода навеси или зад бариери от камъни и пясък. Капитанът ни нямаше намерение да се помайва на такова опасно място и секунда повече от необходимото — останахме колкото да посетим замъка и изкажем почитанията си на графа, и Херфид да помоли за позволение да остане.

Поредният граф на Оркни също като Кнут бе от новото поколение — енергичен, амбициозен и безскрупулен. Казваше се Торфин и Херфид извади късмет. Младият граф търсеше скалд, който да се погрижи за репутацията му и Херфид получи пробно мястото. Впоследствие — научих — бил назначен пожизнено, след като Торфин чул, че започнали да го наричат „Могъщия“, както го описал Херфид.

За моя най-голяма изненада, бабата на графа, Ейтме, бе още жива. Не я бях виждал от почти осем години. Почти не се бе променила, може би бе само малко по-прегърбена и по-плешива, затова и ходеше със стегнато завързан под брадичката шал. Но умът й бе буден като преди.

— Значи едва не умря в нова битка — изсумтя срещу ми вместо поздрав. Не бях учуден. Ейтме беше прочута волва, магьосница, и знаеше или можеше да предрече почти всичко. Точно тя ми каза, че съм един вид огледало на духовете — че пророческата ми сила се проявява най-често, когато съм с човек, който също притежава дарбата.

— Искам да те питам нещо — казах аз. — Имах едно видение, което не разбирам. Не съм го споменавал на никого.

— Разкажи ми.

— Случи се по време на една морска битка. Изведнъж над главите ни се изсипа ледена градушка. Вятърът, който навяваше града, като че ли бе все в нашите лица и изобщо не пречеше на врага. Духаше така силно, че отклоняваше стрелите и копията ни. Не беше обикновен вятър, всички решиха така. Някои от мъжете от Винландия и Витландия извикаха, че са ни направили магия.

— Ти как мислиш? — попита старицата.

— Мисля, че враговете ни имаха свръхестествен съюзник. Видях я — беше жена, появи се сред градушката. Яздеше по вятъра и в началото я взех за валкирия, дошла да отведе мъртвите. Но тази жена беше различна. Имаше жестоко лице и студени очи, и беше изпаднал в бяс, пищеше срещу ни и ни сочеше с изкривените си като на пръсти. Където се появеше, градът ставаше по-гъст, а вятърът се усилваше.

Ейтме презрително се изсмя на невежието ми.

— Валкирия, как ли не. Не си ли чувал за Торгерд Холгабруд? Нея си видял.

— Коя е тя?

— Транд я познаваше. Появи се при залива Йорунга при първия разгром на йомсвикингите. Тя е богинята закрилница на северните норвежци. Граф Хаакон й принесъл в жертва собствения си седемгодишен син. От благодарност Торгерд Холгабруд до ден-днешен се връща и помага за разгрома на йомсвикингите. Торгерд е бойна фурия и пие кръв.

Трябва да съм я изгледал скептично, защото Ейтме се пресегна и ме сграбчи за рамото.

— Чуй ме: скоро след клането в Клонтарф в Кейтнес и Фарос видяха знамения. Там валкириите наистина се появиха на староверците — дванадесет валкирии на коне. На всяко място издигнали станове. Вътък и основа им били червата на мъртвите, тежести — черепите, совалката им била стрела. Тъчели и пеели на падналите в боя мъже. Може никога да не си чувал за Торгерд Холгабруд или сестра й Ирпа, но твоите лужици и витландери са били прави. Онзи ден сте си имали работа с волва, някой е привикал градушката и вятъра, и е насъскал Торгерд да се бие срещу вас. Поучи се от случилото се. Бъди нащрек срещу тези, който използват тъмните сили, за да те победят.

След няколко месеца забравих думите й и скъпо платих за това.

* * *

Когато пристигнах в Исландия, открих, че Гретир се е превърнал в легенда. Невероятно, но все още бе на свобода и продължаваше да се изплъзва на всички опити да бъде заловен. Истински подвиг, предвид това, че никога не бе обявявана таткова висока цена за главата на престъпник. Торир от Гард бе удвоил наградата и няколко ловци на глави се бяха пробвали, но не успели да докопат парите. Доста забавни разкази се носеха за един от тях. Гретир го надвил и накарал да се съблече и се прибере вкъщи полугол. Имаше и по-невероятни истории, които ми напомниха как с Гретир ограбихме гробищната могила. Твърдеше се, че Гретир бил хвърлил от една скала някаква зла тролка или че плувайки под един водопад, открил великан, който живеел в пещера. Всички бяха единодушни в едно — Гретир сега живее на някакъв остров в северозападните фиорди.

— Защо някой не събере група другари и не отиде да го залови? — попитах аз.

Човекът, който ми разказваше всичко това, фермер от Рейколт приютил ме за през нощта, поклати глава.

— Трябва да видиш острова, който си е избрал за убежище — възрази фермерът. — Отвесни скали, по които е почти невъзможно да се изкатериш. Единственият начин да стигнеш върха, е по въжени стълби, но Гретир ги изтегля, когато види да приближа непознат кораб. И не е сам. По-малкият му брат Илуги живее при него, а се говори, че имат и слуга, някой си Глаум. Може да има и други, трудно е да се каже. Откакто е там, Гретир не е пускал никой на острова. Чух, че местните селяни здравата се ядосали. Преди пасели там овцете си. Някой селянин се качвал, пускал въже и качвал овцете една по една. Горе можеш да ги оставиш и без овчар, няма къде да избягат. Островът се казвал Дранг, което значи скала в морето, и се намирал в устието на Скагафиорд.

— Има ли начин да се стигне дотам? — полюбопитствах аз.

— Говори се, че Гретир от време на време плува до брега, но това е невъзможно. Островът се пада твърде навътре във фиорда, а има и силни течения.

Странно, помислих, как един селянин може да вярва в тролове и великани, живеещи под водопади, но не и в плуването на дълги разстояния. Нали в Норвегия видях Гретир да прави точно това.

Разбрах скептицизма на селянина, когато няколко дни по-късно застанах на брега на Скагафиорд. Дранг се падаше далеч към хоризонта. Формата му ми напомни масивните блокове лед, които от време на време течението довяваше в пристанището Ейриксфиорд в Гренландия. Само че те бяха в жизнерадостно, искрящо бяло с лек оттенък, докато остров Дранг представляваше мрачно, квадратно петно, от което те побиваха тръпки. Мисълта да преплувам ширналото се море — а виждах как се завихря отливът — ми се стори почти безумна. Гретир трябва да имаше на сушата ятак, който от време на време да прескача с лодка до острова и му носи храна и новини.

Обходих брега на фиорда, като отсядах във ферма след ферма претекст, че търся да закупя земя. Пътувах под измислено име, защото нямах никакво желание Гунхилдур или баща й да научат, че съм се върнал в Исландия. За това знаеше само Снори Годи, на когото се обадих, за да обсъдим откупуването на огнения рубин. Той продължаваше да пази камъка и аз му оставих основната част от среброто си, като го помолих да изчака, преди да го предаде на семейството на Гунхилдур, за да имам време да се видя с Гретир. Оставих си сребро само колкото да докажа на селяните в Скагафиорд, че мога да си позволя да закупя земята им.

Бързо открих фермера, за когото бе най-вероятно да е свръзката на Гретир. Притежаваше най-близката до Дранг ферма и в имота си имаше удобен пристан и навес за лодки. И по-важно, не спадаше към хората на Торбьорн Онгул, най-големият земевладелец в областта. Торбьорн Онгул прецених като костелив орех. Всичко у него бе отблъскващо. Беше едноок — като дете мащехата му го ударила и без да иска ослепила, кисел, войнствено настроен и очевидно интригант и грубиян.

— Ще прогоним онова копеле от острова, даже да ми струва живота — увери ме той, когато засегнах темата за Гретир. — Половината мъже тук са прекалено страхливи да направят нещо. Изкупувам техните дялове от Драг — преди го ползвахме на общи начала — и в бъдеще аз ще съм този, който ще решава. — Замълча за миг и ме изгледа подозрително. — Ти защо точно се интересуваш от острова?

— Просто се чудех: дали ако купя ферма по тия земи, ще мога да закупя и дял от острова и да закарам там малко овце?

— Не и без моето позволение — тросна ми се той. — Докато изобщо сключиш сделката, аз ще гледам да държа основните дялове на острова. Може да пишеш Гретир мъртъв. Кучия син го чака голяма изненада.

Върнах се при фермера, за когото предполагах, че снабдява с храна Гретир. Предложих му солидна сума сребро и той очаквах, се съгласи по тъмно да ме прекара с лодката си до острова. Предупреди ме обаче, че Гретир е опасен и непредсказуем.

— По-добре ще е да внимаваш. Прихванат ли го, става страшен. Миналата есен, мен ме нямаше, преплувал от острова и дошъл да търси храна. Съблякъл мокрите си дрехи, легнал до огъня и заспал. Две от прислужничките влезли и го заварили чисто гол. Едната подхвърлила някаква закачка за големината на пениса му. Гретир я чул. Скочил вбесен, сграбчил я и я изнасилил. Знам, че е на острова отдавна, но постъпката му все пак е жестока.

Разказът на фермера ме потисна. Знаех, че Гретир е избухлив и непредсказуем. Сам бях ставал свидетел на достатъчно примери за дебелашкото му поведение. Но преди поне не посягаше на жени. Дори според слуховете, няколко пъти точно жени го съжалявали и укривали в домовете си. Бях отвратен, че е изнасилил заради една прибързана забележка. Започнах да се опасявам, че дългото изгнание е изкарало Гретир от равновесие и той е подивял, и се зачудих какво ли посрещане ще устрои на кръвния си брат.

При следващата тиха нощ платих щедро на фермера да ме свали на Дранг под прикритието на мрака. Той ме стовари на тесния бряг под отвесната скала. Изчаках плисъкът на греблата му да заглъхне и опипом открих дървената стълба, която ми бе описал. В мрака покрай мен чувах шумоленето и драскането на птици, и ноздрите ми се изпълниха с острата миризма на птичи тор. Предпазливо поех нагоре по паянтовите стъпенки. Първата стълба ме отведе до каменна площадка. Опипом открих началото на втора. Зачудих се на самочувствието на Гретир, който явно не ги прибираше нощем.

Спънах се в тялото на часовия вече на плоския връх на острова, докато несигурно си проправях път през туфите трева. Мъжът спеше дълбоко, увит в тежко наметало, полузарит в плитък окоп. Случайно стъпих на крака му. Той стреснато изръмжа и аз по-скоро усетих, отколкото видях, как седна и се вторачи в мен.

— Илуги, ти ли си? — попита.

— Не, приятел — успокоих го аз. — Къде е Гретир?

Полускритият в мрака силует само изръмжа и каза:

— Ами, добре тогава — върна се обратно в дупката си и продължи да спи.

Страхувайки се в тъмното да не падна от скалата, седнах и изчаках да се зазори.

На светло видях, че островът е покрит с трева, опасана почти до корен от овцете. Във всяка посока островът свършваше рязко, в нищото. Единственият подстъп бе зад мен, там където дървената стълба излизаше на върха. А между мен и стълбата проснат като куп парцали спеше часовоят на Гретир.

Станах и тръгнах да търся Гретир. Видях само тихо пасящи овце. Нямаше колиба, нито къща, никакви следи от живот. Стигнах до западната страна на острова. Само след двеста крачки бях при ръба на скалата и ширналото се на няколкостотин метра по-долу море. Виждах как бели чайки кръстосват и пикират далеч под мен, в течението. Озадачен от отсъствието на Гретир, се върнах по същия път и претърсих южния край на острова. Почти бях стигнал най-далечната скала, когато зад един стърчащ от земята голям камък случайно налетях на дома на кръвния си брат. Беше землянка, която приличаше повече на меча бърлога, отколкото на човешко убежище. За покрив служеха три или четири дървета, които трябва да бе намерил на брега, защото на самия остров не растяха дори храсти. Над дърветата имаше слой торфени чимове. Дупка в задната част на землянката служеше за комин. Мястото изглеждаше жалко и неприветливо.

Гретир трябва да бе усетил приближаването ми, защото изскочи от землянката още докато попивах с очи потискащата гледка. Видът му ме шокира. Изглеждаше изтощен и измъчен, косата му на места бе посивяла, кожата — черна от пръста и пушека. Очите му бяха кървясали от застоялия въздух в землянката, дрехите — накъсани и мръсни. Не видях извор на острова и се зачудих откъде намират вода за пиене, да не говорим за пране. И все пак се изпълних с гордост. Нямаше как да объркам самоувереността в погледа, който ми хвърли моят кръвен брат в мига, преди да ме разпознае.

— Торгилс! В името на боговете, това е Торгилс! — възкликна, пристъпи напред и силно ме прегърна. Миришеше, но това нямаше значение.

След миг отстъпи назад.

— Как дойде? — попита с удивление, което след миг се превърна в подозрение. — Кой те докара? И как мина покрай Глаум? — Глаум трябва да бе мързеливият часови, в когото се спънах.

— Цяла Исландия знае, че живееш на този остров — отговори, а не беше трудно да се досетя кой е ятакът ти. Той ме докара снощи. Що се отнася до Глаум, не може да се каже, че приема задълженията си особено сериозно.

В този момент от землянката зад Гретир изпълзя втора фигура. Илуги беше поне десет години по-млад от Гретир, слаб и недохранен, с черна коса и бледа кожа. И той бе облечен в дрипи. Не каза нищо, дори когато Гретир ме представи като кръвния си брат и аз се зачудих дали не храни подозрение относно намеренията ми.

— Е, какво ще кажеш за царството ми! — каза Гретир и махна широко с ръка към хоризонта на юг. От входа на землянката се откриваше изглед надолу по цялото протежение на Скагафиорд, до далечните хълмове на сушата. Вляво и вдясно се простираха бреговете на фиорда, зад които се издигаха посипани със сняг планини. — Чудесна гледка, нали, Торгилс? И практична. От това място виждам всяка лодка много преди тя да достигне острова. Никой не може да се промъкне зад гърба ми.

— Поне на светло — измърморих.

— Да — каза Гретир. — Никой досега не е имал смелостта да се пробва нощем, но в бъдеще няма да оставям на пост онзи лентяй Глаум. Нищо не върши, но ме забавлява с брътвежите си, а боговете знаят, че са ни нужни шеги и развлечения, особено през зимата.

— С какво се храниш? — попитах. — Храната трябва да е много оскъдна.

Пожълтелите му зъби лъснаха през мръсната, сплъстена брада.

— Съседите ми най-любезно през седмица ме гощават с овца — каза той. — На дажби сме, разбира се. Когато дойдохме, тук имаше около осемдесет животни, сега са почти двойно по-малко.

Набързо пресметнах — Гретир живееше на Дранг поне от година, вероятно повече.

— Има един стар овен, който ще изядем последен. Вече е почти питомен. Всеки ден идва при землянката и тропа с рога по вратата, за да го погалим.

— Ами вода?

— Събираме дъждовна, има я в изобилие, а на изток от една скала извира вода, по няколко чаши вода на ден, достатъчно да не умрем от жажда.

— Ще стигне ли за четирима? — попитах аз. Гретир веднага ме разбра.

— Искаш да кажеш, че искаш да останеш?

— Да. Стига с Илуги да не възразявате.

Ето как остров Дранг се превърна в мой дом за почти една година.