Алекс
Синьо (8)

7

Беше 31 декември. Предишните две седмици минаха доста бързо и изцяло в духа на Коледа. Почти навсякъде по прозорците имаше коледни лампички, улиците бяха препълнени с хора, които бързаха да накупят подаръци, дори бездомните кучета махаха весело с опашки. Всички бяха радостни. Всички, освен едно момче, което седеше на прозореца и гледаше снега навън. Седеше и си мислеше за всичко, което се беше случило от началото на учебната година досега. Доста се беше променил оттогава. Чудеше се дали наистина искаше да отиде тази вечер на гости у семейството на Иван — все пак там щеше да бъде и Димитър, а когато той беше наоколо, се случваха странни неща. Но няма връщане назад — беше казал, че ще отидат. И щяха…

Гласът на майка му счупи тишината:

— Алекс, какво правиш? Защо още не си готов? Митко ще дойде след 15 минути, не искам да го карам да ни чака. Хайде, по-бързо.

Той се смъкна от перваза и отиде до картона с картините си. Понеже искаше да подари нещо, с което да го запомнят, но не му се хабяха пари, затова реши да е нещо направено от него. Избра една, на която разнебитен от бурята кораб плаваше насред разгневеното море. Приличаше донякъде на „Деветия вал“ от Айвазовски, само дето не се виждаха хора. Алекс не можеше и не искаше да рисува хора, които щяха да умират. Напомняха на баща му.

Сви картината на руло и я завърза с лилава панделка. Излезе в коридора, където майка му се донатъкмяваше пред огледалото. Изведнъж гръмна и забълбука мелодията на домофона — Алекс така и не разбра защо някога техните бяха избрали звънец, който звучеше като сигнал за кавалерийска атака, но с времето свикна с него и така си остана. Все едно, Димитър вече беше пред блока. Майка му затвори червилото, взе букета с безбожно скъпи орхидеи и двамата припряно излязоха. Той чакаше, облегнат на колата. Видя ги и се усмихна. Алекс го представи на майка си, те се ръкуваха и галантният шофьор отвори предната врата на дамата. Тя се настани, а Алекс и Митко останаха отвън.

— Хей, какво става? — попита Димитър.

— Нищо — отвърна сухо Александър.

— По-бодро де, какво си се вкиснал, нищо няма да ти режем тази вечер — ухили се баткото и ловко се мушна в колата.

Малкият му се изплези. Но двигателят заръмжа и той побърза да скочи в купето, току-виж онзи гад го оставил самичък на улицата…

През целия път зяпаше през прозореца и си играеше с панделката. Димитър го погледна няколко пъти в огледалото за обратно виждане, но не каза нищо. Стигнаха до блока и се качиха. Горе на вратата ги чакаха домакините. Размениха си подаръци и всички се запътиха към хола. Масата беше отрупана с всевъзможни ястия — от салати през цяло пиле, та чак до тортата. Алекс и майка му бяха от едната страна на масата, Иван и Димитър от другата, а от двата края седяха родителите им. Вечерта премина доста приятно — всички се веселиха чудесно, но по едно време Михаела каза с усмивка:

— Благодарим ви много за гостоприемството, ала стана късно и е време да си тръгваме.

— Но до Новата година има само още час! — запротестира Людмила. — Останете! Надявахме се да пренощувате тук.

— Не искаме да ви безпокоим и да се чудите къде да ни настаните.

Християн се намеси:

— Имаме стая за гости. А и ще ни бъде приятно да останете.

— Алекс може да спи при Митко, там има легло, което никой не ползва.

— Амиии… — поколеба се тя и погледна към Алекс — зависи от теб. Оставаме или се прибираме?

Той се замисли за миг. Искаше да погледне Димитър, но не посмя. После се обърна към майка си:

— Ти реши.

— Е, добре, щом е така… не виждам причина да не останем.

Всички от семейството много се зарадваха. Върнаха се обратно на масата и празнуваха до полунощ. Удари дванайсетият час, излязоха на терасата, смяха се, пиха шампанско и гледаха как нощното небе лумна в различни цветове от безбройните фойерверки. Когато цялата шумотевица поутихна, а то беше вече към два-три часа, честитиха си още веднъж Новата година и дойде време да спят. Алекс и Димитър влязоха в неговата стая. Баткото загаси лампата и се пъхна под завивките колкото можеше по-бързо. Може би алкохолът му беше дошъл в повече. Александър направи същото.

— Лека нощ!

— Лека нощ! — отговори момчето.

Заспаха.

И сънуваха.

Странни сънища.

Или си мислеха, че спят.

Защото не знаеха, че във вълшебните нощи сънищата и истините са едно и също…

* * *

Димитър се събуди по някое време през нощта. Не беше обичайно за него, обикновено спеше спокойно и дълбоко. Погледна към другото легло и видя Александър седнал и буден. Прегръщаше възглавницата.

— Хей, какво има, защо не спиш?

— Нищо няма. Просто понякога наистина ми е трудно.

— Случило ли се е нещо?

— Не, като цяло говоря.

Митко стана и се приближи до госта си. Подаде му ръката си и Александър усети, че тя е топла, някак си приветстваща и същевременно доста лека, въпреки мускулите. Той доверчиво се притисна до тялото на по-голямото момче и продължи да говори:

— Денят, в който ни съобщиха, че баща ми е починал, беше най-гадният в живота ми. Цяла седмица не излизах от стаята си. Все едно част от мен също беше умряла. Мина доста време, но и до днес я имам тази празнина. Липсва ми! Ужасно много! Понякога викам насън: „Татко.“, а после отварям очи в тъмното и като нищо не чувам и е тихо, чак тогава осъзнавам, че вече няма кой да ми отговори. На погребението плаках за последен път — от тогава не съм. Никога, за нищо, даже и да съм искал. Като че ли сълзите ми изсъхнаха. Няма ги, не щат да капят. Затворих се в себе си, минах през безброй училища. А когато се преместих в сегашното, още в първия ден срещнах теб. Погледна ме. И нещо в мен се промени. Не знам какво стана, наистина. Само знам, че от този момент нищо вече не беше същото.

Тук малкият замълча, а заговори Димитър:

— Може да не са ти казвали, но Иван, Мария и Анастасия са заедно още от 8-ми клас. В началото беше трудно, докато се опознаят, но се сприятелиха и си станаха групичка. Започнаха да излизат заедно, а когато беше лошо времето, се събираха у нас. Това лято Анастасия донесе картите таро и ни гадаеше на всички. Тогава тя видя и каза, че ще дойдеш ти. Пак тя каза на Иван да ти даде камъка. И че ще разбереш посланието, както и стана.

А после, погледнах те и разбрах, че не си като другите. Много беше тъжен, ужасно тъжен! Криеше го, но аз виждах. Мислех за теб денонощно, даже няколко пъти те сънувах. Искаше ми се да ти помогна някак, но… беше ме страх, че ако опитам да направя даже и малка крачка към теб, ще избягаш и няма да се върнеш повече. И ти бягаше. Два пъти — веднъж пред блока и след това в съблекалнята. Но когато останах при теб през онази нощ след боя, щом ме гушна с нежните си ръце, вече знаех, че си всичко, което съм искал и чакал досега. И ще направя и невъзможното да съм винаги до теб.

— Митко… през цялото време мисля за очите ти… Имаш някаква сила, подчинил си ме, не мога да ти казвам „не“. До тебе ли съм, тялото ми не ме слуша. Не искам повече да се боря с това, по-силно е от мен. Дано не се сърдиш, но ще го призная… обичам те.

„Обичам те, обичам те!…“ — и двамата го казаха в един глас. Алекс вдигна очи към Димитър. Уличната лампа огряваше лицата им и той отново видя сините му очи. Но все едно за първи път. Тези очи, в които се влюби, очи като океан, като бездна, в която пропадаш цял живот, вечно… Повече нямаше да бяга от силата им. Чак се уплаши от самия себе си и от това колко е непоклатимо решението му. Сведе глава. А Митко докосна пламналото момчешко лице и го обърна отново към своето:

— Алекс, виж, знам, че си имал тежко минало. Но ти обещавам, че никога няма да допусна да страдаш. Позволи ми да съм това, от което имаш нужда. Позволи ми да те обичам. Моля те…

И като каза това, наведе се и плахо го целуна. А целувката накара сърчицето му да затупка. Митковите устни, по-сладки и от мед! Бяха като създадена от богове блажена отрова, разливаща се по тялото му и избухнала във всяка негова клетка. Напълно изгуби контрол над себе си. Страстта го изгаряше, изпиваше, унищожаваше… Останал без сили, Александър се предаде напълно и докрай. Богът му го занесе на ръце до леглото си, съблече го бавно, като не спираше нито за миг да целува настръхналата му разголена кожа. Щом го освободи от и без това оскъдните дрехи, махна своите и легна при него. Обходи с устни всяка част от тялото му и при всеки допир то потръпваше от… всички вие, които сте обичали, знаете от какво…

Това беше… велико. Има неща, които не могат да се опишат с думи. А само да се почувстват. Дано и на вас да ви се е случило. Поне веднъж в живота. Ах, колко ли е черно, страшно и самотно, ако никога не сте били в прегръдките на човек, който гори за вашия дъх!… Дано да ви се е случило!

Като на тези две момчета…

* * *

— Хей, искаш ли да се изкъпем, така или иначе всички спят? — внезапно попита Митко.

— Добре — отговори Алекс, без да се замисля.

Прекараха около час във ваната. След това се върнаха и си легнаха. Чувстваха се изморени като изгубени в морето корабокрушенци. И щастливи, защото в тяхното корабокрушение си бяха заедно, на една лодка.

— Каквото и да стане, аз ще съм до теб. Няма да те оставя. Обичам те!

Алекс не отвърна нищо, само го целуна за последно тази нощ и се притисна до тялото му. След минути заспа. Митко прокара ръка през меката и рошава коса, погали го по челото, оправи възглавницата. Неговото момче се усмихваше насън…