Алекс
Синьо (1)

Предговор

Здравейте, приятели мои!

Чудя се как ли да започна този предговор?!… Нека ви разкажа мъничко за своя живот:

Аз съм Алекс, на 19 години, от София. Оставили са ме в дом за деца. Не им е харесало нещо в мен на тези, които са ме родили. Но пък ето — на годинка и половина ме е осиновила моята майка и с нея сме заедно и досега, тя е семейството ми. Имах трудно детство — смених доста детски градини и училища, поради проблеми в социализацията. Боря се и искам всичко да е наред. И успявам, макар че не е лесно. Когато бях на десет или единайсет, осъзнах, че освен момичета, харесвам и момчета. Оттогава живея и се приемам такъв, какъвто съм. Хубаво ми е. Не се обиждам от нападки или шеги по тази тема, а напротив — забавлявам се, дори иронизирам себе си понякога.

Винаги съм бил общителен и благодарение на това чух безброй истории на хора от най-различна възраст и пол. И научих доста. Като например това, че не можем да променим хората, колкото и да ни се иска. Не го правете и не се опитвайте, моля ви. Просто ги приемете и ги обичайте. Аз съм обичал и мен са обичали, за съжаление без взаимност, освен в един-единствен случай. А тогава бях още мъничък, за да оценя истински обичта. И все пак, не съжалявам за нищо (ех, почти) защото това, което ми се е случило, всичко то е било с причина и някой ден, когато порасна и помъдрея, ще разбера каква е тя.

Някои хора пишат, когато са тъжни, други — когато са весели, трети — за да не забравят какво им се е случило. Аз съм от тези, които изливат мисли и чувства на хартия, защото никой не ги чува и няма с кого да споделят. Така се роди и тази история. Започнах я, за да дам някому това, от което всички имаме най-голяма нужда — усещане за любов. Но не каква да е любов, а такава, която те омайва, изгаря те отвътре и те кара да искаш още и още, да тръпнеш при всяко докосване и да побеждаваш собствените си страхове. Това, което ще прочетете на места може да звучи клиширано и не е толкова драматично, колкото е във филмите или любовните романи. То е, защото съм се старал да не е фантазия, а огледало на истинския живот. Описал съм любовта на две момчета, но ако беше между момиче и момче, историята едва ли би била кой знае колко по-различна. А защо избрах момчета — защото ми се искаше да пиша за нещо различно. Да не е ежедневно. За необикновеното, за забраненото. Надявам се да се е получило. Възможно е някои хора да открият нещо от себе си в образите на Александър и Димитър. Приликите не са случайни, както се казва обикновено. Напротив — търсил съм ги и исках да ги има.

Дано ви хареса историята ми и най-вече — дано ви накара да се замислите за това, което имате. И за това, което нямате. И за това, което искате да имате, но ви е страх да признаете, дори и пред себе си. Живейте истински живота си, без тайни, лъжи и лицемерие. И помнете — винаги има някой, някъде там, който ви чака и се радва с вашата радост, и страда с вашите болки. Винаги, винаги, винаги…

Всички се нуждаем от един Димитър до себе си — било то като приятел, любим, брат или баща. Мъж, който да те обича, да се грижи за теб, да можеш да му се довериш. Лошото е, че не осъзнаваме нито навреме, нито истински това, което имаме и често плащаме със сълзи за своите грешки.

Искам да посветя тази книга на всички тях, необикновените хора, знамената ни, опорите ни, нашата утеха в добро и лошо. На моята майка, която прави всичко за мен, въпреки че не го оценявам. Прости ми, мамо! И на тези, които ме вдъхновиха да седна и да напиша сия книжица. Защото те ме научиха какво е да нямам, да загубя и да се стремя да запазя. Благодаря ви!

Пък аз — колкото можах, толкова и написах. А вие, ако намерите нещо неправо или погрешно написано, не се сърдете и не проклиняйте, а поправете грешката и благословете.

Обичайте се, хора!