Диана Петрова
Подарък (3)

Епилог

Вдигам глава от лаптопа си. Майка ми прави от историческото си руло с домашен мармалад. Тя подухва с уста перчема си, докато разстила новоизпечения блат. Подложила е бяла кухненска кърпа под кулинарното чудо. Разнася се неустоим аромат.

Под прошарената й все още несресана коса се крият стотици тайни, които няма да узная. Майка ми няма да ми разкаже за себе си. Няма и да ме изслуша, когато й говоря за собствените си дела. Хубаво ми е да я гледам така — съвсем близо до мен и безмерно далечна. Не съжалявам повече, че с нея не използваме думите, за да споделяме. Приближавам се до плота и пипам пресния блат с върха на пръстите си. Майка ми отваря уста да произнесе: „Не!“, но не го прави.

— Ще поспя — казвам.

— Отивай.

Изневиделица мисъл попарва клепачите ми като плиснато горещо кафе. Преди да се запътя към спалнята, поглеждам тревожно в очите й. Лилавите бразди под тях ги очертават и бистрят още повече. Усмихвам се облекчено. Пъстри са досущ като моите.

Вдигам показалец и я преброявам с жестоката наслада на човек, който не е засегнат от страданието на околните. Една е, лумва пируваща мисъл в главата ми.

Най-сетне се добирам до спалнята и се просвам по диагонал. Децата ме налазват и пускат телевизия. Майка ми влиза. Изключва телевизора, хваща ги за ръце и ги изпровожда в кухнята. После се връща да ме завие с одеяло. Преструвам се на заспала. Потръпвам при неволното докосване на ръцете й. Свивам се още повече — почти на кълбо. Един по един спомените за хората пред очите ми избледняват. Потъвам в тъмната яма на предсънните трепети. Вече не се преструвам. Навлизам дълбоко в земята с крайчетата на новите си корени и смуча сокове от пръстта. Клоните ми растат разперени, лудуват в небесата и наливат плодове. Вея се на вятъра по-лека отпреди, приемам птици и даже ако съм в настроение, ги гостя със смолите си. Блестя, облечена в снежните си шалове или се събличам гола до кора пред някой минувач.

От време на време ме обрулват нещастни северняци, горещи слънца напукват стеблото ми. Кълвачи надупчват тялото ми, къртици разделят корените ми. Тогава се впивам още по-здраво в пръстта. И замирам.

Наблюдавам как пръстта се надига, затваря се като чашка на лале, смалява се и се превръща в човек. Влиза в кухнята и започва да приготвя историческото си мармаладено руло, сипва кафето и гали перушинените глави на децата ми. И вече знам, че нищо не може да ме спре да започна отначало. Защото тя още е жива и още ме храни. Защото тя, пъстрооката в стария анцуг и с лилавите вади по лицето си, именно тя е моят най-скъп подарък, моето начало, моята майка.