Диана Петрова
Подарък (1)

Начало

Пробуждам се. През сините пердета в северната спалня не мога да се различа дали е ден. Обувам вълнените си шушони на босо и излизам в ледения коридор. На село винаги е по-студено, отколкото в топлия ми софийски апартамент. Днес майка ми е в къщата и ще се грижи за децата ми. Мисълта за това ме размеква и аз се превръщам в топъл кравай, увит в памучна кърпа върху старото, прилично на паница махагоново легло.

Унасям се в полудрямка. Представям си как приготвя вкусотии, гали перушинените коси на хлапетата и не им говори нищо.

Ставам към обяд. Протягам се и се заглеждам в отсенките, които хвърлят асмите по пердетата. Ставам и се обличам. Нахълтвам в кухнята като закъснял ученик. Майка ми бърка яйца с гръб към мен. Изчаквам няколко секунди, но тя не се обръща. Приближавам се и я прегръщам през кръста.

— Добро утро — казва тя, поколеба се и добавя: — моето момиче.

Прокарвам пръстите на ръцете си през косата й и я целувам по бузата.

— Ще пием ли кафе?

— Още със ставането и искаш кафе! Измий се, закуси. Има кифлички.

— Да пием кафе. Зарежи кифличките.

Траурът сякаш се е налепил върху лицето й. Лилавите бразди под очите й се очертават от тънки черни прорези по краищата — като засъхнали мръсни петна след обилно сълзене. Анцугът й виси отпуснат в коленете. Побелелите коси стърчат несресани. Наблюдавам я известно време, докато сипва горещо кафе. Тя оставя хватките и полага чашите в лакирана табла.

— Радвам се, че съм ти дъщеря.

— Защо?

— А защо не?

Млъкваме с насълзени очи. Не мога да призная на глас, че и аз съм потресена от смъртта на майка й и брат й в една и съща година.

— Онзи ден при мен дойде съседката. Сметана искаш ли?

— Да.

— Бяхме ги канили на обяд — продължава тя, докато избърсва с ръкав сълзите от лилавите вади. — Мъжът й си тръгна, а баща ти заспа. Тя остана да изпуши една цигара.

— Това тази, която има дъщерята с три деца ли? Онази дръпнатата.

— Е, да, да… — майка ми взима лъжичката, гребва сметана от бурканчето и сипва в кафето ми.

Подава ми едната чаша и взима другата. Сяда и разбърка първо съдържанието на моята чаша, а след това на нейната.

— Тя ми разказа нещо. Ще ти хареса.

— Едва ли — отвръщам без интерес, но после се изкашлям и я поглеждам с престорено очакване.

Нямам търпение да чуя отново гласа й.