Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Waiting for the Barbarians, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
ventcis (2017)
Корекция и форматиране
ventcis (2017)

Издание:

Автор: Дж. М. Кутси

Заглавие: В очакване на варварите

Преводач: Иванка Томова

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Сиела

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: Роман (не е указано)

Националност: Южноафриканска

Отговорен редактор: Явор Михайлов

Редактор: Светлозар Желев

Технически редактор: Божидар Стоянов

ISBN: 954-649-648-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1928

История

  1. — Добавяне

I

Никога не съм виждал такова нещо: две кръгли стъкълца, закрепени пред очите му в телени рамки. Сляп ли е? Разбирам, ако прикриваше с тях две слепи очи. Но не е сляп. Стъклата са тъмни, отвън изглеждат матови, но той може да вижда през тях. Казва, че са ново изобретение.

— Предпазват очите от блясъка на слънцето — обяснява той. — Тук сред пустинята са много удобни, не си присвиваш очите през цялото време и по-малко те боли глава. Ето. — Докосва леко ъгълчетата на очите си. — Нямам бръчки. — Сваля очилата. Наистина кожата му е като на млад човек. — У нас всички носят такива.

Седим в най-хубавата стая на хотела пред бутилка и купичка с фъстъци. Не говорим защо е дошъл тук. Той е от силите за бързо реагиране и това е достатъчно. Приказваме си за лов. Разправя ми как е участвал в последния голям лов, когато убили хиляди сърни, диви прасета и мечки — толкова много, че трябвало да оставят цяла грамада месо да изгние („Колко жалко“). Аз му разправям за големите ята гъски и патици, които долитат край езерото всяка година през пролетта, разправям му как местните хора ги хващат с капани. Предлагам да го заведа някоя нощ да ловим риба с лодка.

— Такова преживяване не е за изпускане — казвам аз, — рибарите носят запалени факли и бият барабани, за да подгонят рибата към мрежите.

Той кима. Казва ми, че е ходил на друго място по границата, където хората ядат някакъв вид змии — смятат ги за деликатес; там убил и една огромна антилопа.

Движи се несигурно сред непознатите мебели, но не сваля тъмните очила. Ляга си рано. Настанен е в хотела, защото това е най-хубавата квартира, която градът предлага. Внушил съм на персонала, че е важен гост. „Полковник Джол е от трети отдел, казвам им аз. Сега Трети отдел е най-важният отдел към гражданската гвардия.“ Така поне твърдят клюките, които стигат до нас от столицата с голямо закъснение. Собственикът кима, прислужниците навеждат глави. „Трябва да му направим добро впечатление.“

Изнасям дюшека си на насипите, където нощният ветрец действа успокоително след жегата. На лунната светлина различавам силуетите на други хора, които спят върху плоските покриви на къщите. Чувам, че под ореховите дървета на площада някой все още тихо говори. В тъмнината като светулка проблясва лула, угасва, после пак светва. Лятото бавно клони към своя край. Овощните градини стенат под товара си. Не съм виждал столицата от младини.

Събуждам се преди зазоряване и минавам на пръсти по стълбите край спящите войници, които мърдат и въздишат, сънувайки майки и любими. От небето ни гледат хиляди звезди. Истина е, че тук сме върху покрива на света. Събуди ли се нощем на открито, човек се смайва.

Часовоят на вратата, заспал дълбоко, седи с кръстосани крака, прегърнал пушката си. Будката на портиера е затворена. Отминавам.

 

 

— Нямаме условия да държим затворници. Тук престъпността не е голяма и обикновено наказанията са глоба или принудителен труд. Както виждате, тази колиба е просто склад към хамбара — обяснявам аз. Вътре е задушно и спарено. Прозорци няма. Двамата затворници лежат вързани на пода. От тях се разнася миризма на застояла урина. Викам постовия: — Изведи ги да се измият и моля те, побързай.

Въвеждам моя гост в прохладния мрачен хамбар.

— Тази година се надяваме да изкараме три хиляди крини от общинската земя. Сеем само веднъж. Времето беше благоприятно. — Говорим за плъховете и начините за унищожаването им.

Когато се връщаме в колибата, вътре мирише на мокра пепел, а затворниците са готови, коленичили в ъгъла. Единият е старец, другият — момче.

— Хванаха ги преди няколко дни — казвам аз. — Имаше някакъв грабеж на трийсетина километра оттук. Това е необичайно. Обикновено не се доближават до града. Тези двамата ги хванаха после. Казват, че нямат нищо общо с грабежа. Не знам. Може би казват истината. Ако искате да говорите с тях, аз, разбира се, ще ви помогна да се разберете.

Лицето на момчето е подпухнало и изранено, едното му око е отекло и затворено. Приклякам до него и го потупвам по бузата.

— Слушай, момче, искаме да говорим с теб — казвам аз на местно наречие.

Момчето не отговаря.

— Преструва се. Всичко разбира — казва постовият.

— Кой го би? — питам.

— Не съм аз. Така си беше, когато дойде — отговаря той.

— Кой те би? — питам момчето.

То не ме слуша. Зяпа през рамото ми, не към постовия, а към застаналия до него полковник Джол.

— Сигурно никога досега не е виждал такова нещо — обръщам се аз към Джол и соча с ръка. — Искам да кажа, очилата. Сигурно си мисли, че сте сляп. — Но Джол не се усмихва. Изглежда, че пред затворници човек трябва да си придава важност.

Приклякам пред стареца.

— Дядо, чуй ме. Довели сме ви тук, защото ви хванахме след кражба на добитък. Знаеш, че това е сериозна работа. Знаеш, че може да те накажат за това.

Той облизва устните си, за да ги навлажни. Лицето му е сиво и уморено.

— Дядо, виждаш ли този господин? Този господин идва при нас от столицата. Обикаля всички укрепени селища по границата. Работата му е да открива истината. Това е всичко, което прави. Открива истината. Ако не поговориш с мен, ще трябва да говориш с него. Разбираш ли?

— Ваше превъзходителство. — Гласът му пресипва; той кашля. — Ваше превъзходителство, ние не знаем нищо за никаква кражба. Войниците ни спряха и ни вързаха. За нищо. Вървяхме по пътя и идвахме тук на лекар. Момчето е на сестра ми. Има рана, която не заздравява. Ние не сме крадци. Покажи на техни превъзходителства раната си.

Момчето, помагайки си с едната ръка и зъбите, започва да развива чевръсто омотаните до лакътя парцали. Последните намотки, сплъстени от кръв и гной, са залепнали за кожата му, но той ги повдига от края, за да ми покаже част от червената, възпалена рана.

— Нали виждате, с нищо не може да се излекува — казва старецът. — Водех го на лекар, когато войниците ни спряха. Това е всичко.

Връщам се с моя гостенин през площада. Край нас минават три жени, идват от язовира и носят на главите си кошници с изпрани дрехи. Хвърлят ни любопитни погледи, без да извиват вратовете си. Слънцето пече силно.

— Това са единствените затворници от доста време насам — казвам аз. — Залавянето им съвпада с вашето идване; иначе не бихме могли да ви покажем никакви варвари. Така нареченият бандитизъм не представлява кой знае какво. Крадат по някоя овца или измъкват товарни животни от влаковете. Понякога и ние ги нападаме. Това са най-често гладуващи хора от племената, имат малки стада и живеят с тях по реката. Такъв е техният начин на живот. Старецът казва, че идвали да търсят лекар. Може би е истина. Никой няма да вземе стар човек и болно момче, за да краде с тях добитък.

Усещам, че се застъпвам за арестуваните.

— Разбира се, човек не може да бъде сигурен. Но дори и да лъжат, може ли такива прости хора да ви бъдат полезни с нещо?

Опитвам се да потисна раздразнението си от тайнственото му мълчание, от евтината театрална загадъчност на тъмните стъкла, прикриващи две здрави очи. Той върви, сключил ръце на гърдите си като жена.

— Независимо от всичко трябва да ги разпитам — казва той. — Довечера, ако е удобно. Ще взема помощника си. Ще имам нужда някой да ми превежда. Може би постовият? Той знае ли езика?

— Тук всички разбираме езика. Може би предпочитате аз да не присъствам?

— Ще ви бъде досадно. Имаме си установен ред.

Не знам нищо за писъците, които хората твърдят, че са чули по-късно от хамбара. През цялата вечер, докато си върша работата, съзнавам какво става там, дори слухът ми е настроен да улавя неистовия вик на човешка болка. Но хамбарът е масивна сграда с тежки врати и малки прозорци; намира се в южната част зад кланицата и мелницата. Освен това някогашният отдалечен военен пункт, станал по-късно гранично укрепление, е прераснал в земеделско селище, в град с три хиляди души, където шумът на живота, шумът, който всички тези хора вдигат през топла лятна вечер, няма да спре заради това, че някой някъде плаче. (В даден момент започвам да оправдавам сам себе си.)

Когато се виждам отново с полковник Джол, а това става през свободното ми време, насочвам разговора към изтезанията.

— Ами ако затворникът казва истината и въпреки това вижда, че не му вярват? — питам аз. — Ужасно положение, нали? Представете си: готов си да отстъпиш, отстъпваш, няма къде повече да отстъпваш, смазан си и въпреки това от теб искат да отстъпваш още! Каква отговорност е това за онзи, който разпитва! Как разбирате кога ви се казва истината?

— По тона на гласа — отговаря Джол. — Когато човек казва истината, гласът му звучи особено. Обучението и практиката ни научават да разпознаваме този тон.

— Тонът на истината! Можете ли да го различите във всекидневната реч? Можете ли да чуете сега дали ви казвам истината?

Това е най-приятелският разговор, който сме водили досега, а той го прекъсва с едно махване на ръка.

— Не, погрешно ме разбирате. Аз имам предвид само някоя особена ситуация, имам предвид ситуация, при която търся истината и за да я намеря, трябва да упражня натиск. Отначало ме лъжат, нали разбирате — така става, — отначало лъжи, после натиск, после още лъжи, после още натиск, после настъпва преломният момент, след това още натиск и накрая истината. Така се стига до истината.

Болката е истина; всичко останало подлежи на съмнение. Това научавам от разговора с полковник Джол. Все си го представям как вече е в столицата, където явно няма търпение да се върне — със заострени нокти, бледолилави носни кърпи и нежни крака в меки обувки, — разговаря тихичко с приятелите си през антрактите във фоайето на театъра.

(От друга страна, кой съм аз, та да се разграничавам от него? Пия с него, ям с него, развеждам го наоколо, оказвам му всякаква помощ, както изисква документът, който му дава пълномощия; но това не е всичко. Империята не задължава своите служители да се обичат, а да изпълняват дълга си.)

 

 

Докладът, който ми представя в качеството ми на съдия, е кратък.

„По време на разпита противоречията в показанията на затворника станаха очевидни. Изправен пред тези противоречия, той изпадна в ярост и се нахвърли върху водещия разпита. Последва боричкане и затворникът се удари силно в стената. Усилията да бъде съживен се оказаха безуспешни.“

За да мине всичко по реда си, както изисква законът, викам войника и го карам да даде показания. Той излага фактите, а аз записвам думите му: „Затворникът престана да се владее и се нахвърли върху водещия разпита. Извикаха ме, за да помогна да го укротим. Но докато вляза, борбата беше престанала. Затворникът беше в безсъзнание и от носа му течеше кръв.“ Соча му къде трябва да се подпише. Той взема почтително писалката.

— Полковникът ли ти каза какво да говориш? — питам аз.

— Да, сър.

— С вързани ръце ли беше затворникът?

— Да, сър. Искам да кажа, не, сър.

Освобождавам го и попълвам смъртния акт.

Но преди да си легна, вземам един фенер, тръгвам през площада и през задните улици към хамбара. Пред вратата на колибата на пост стои нов войник — друго спящо селянче, наметнато с одеяло. Един щурец спира да свири, щом се приближавам. Войничето не се събужда, когато отключвам вратата. Влизам в колибата с високо вдигнат фенер и разбирам, че извършвам нарушение, като прекрачвам прага на една земя, превърнала се в свята или може би в прокълната, ако в случая, има някаква разлика — това е мястото, където се пазят тайните на Държавата.

Момчето лежи в ъгъла върху наръч слама; живо и здраво. Преструва се, че спи, но неестествената поза го издава. Ръцете му са вързани отпред. В другия ъгъл има дълъг бял вързоп.

Събуждам войника.

— Кой ти каза да оставиш тялото тук? Кой заши покрова?

Той долавя гнева в гласа ми.

— Човекът, който дойде с негово превъзходителство, господине. Беше тук, когато застанах на пост. Чух го, че каза на момчето: „Спи сега с дядо си, да го топлиш.“ Искаше да го уплаши, че ще го зашие в покрова, в същия покров, но не го направи.

Момчето продължава да лежи вдървено с плътно затворени очи, а ние изнасяме трупа навън. На двора, докато войникът държи фенера, с острието на ножа си разпарям шевовете по платното и откривам главата на стареца.

Сивата брада е спечена от кръв. Устните са смазани и хлътнали навътре, зъбите са счупени. Едното око е обърнато, другото представлява кървава дупка.

— Покрий го — казвам аз. Войникът придърпва краищата на платното. То се смъква. — Разправят, че си е ударил главата в стената. Ти какво мислиш? — Той ме гледа внимателно. — Намери някаква връв и го завържи здраво.

Вдигам фенера над момчето. Не е мръднало; но когато се навеждам да докосна бузата му, то се дръпва и се разтреперва, цялото му тяло се разтърсва от продължителни тръпки.

— Слушай сега, момче, няма да ти направя нищо лошо — казвам аз. То се обръща по гръб и вдига завързаните си ръце пред лицето. Те са подпухнали и силно зачервени. Мъча се да ги развържа. Всичките ми действия по отношение на това момче са несръчни. — Слушай, трябва да кажеш истината на полковника. Той иска да чуе от теб само едно — истината. Щом веднъж се увери, че му казваш истината, няма да те бие. Но трябва да му кажеш всичко, което знаеш. На всеки въпрос трябва да му отговориш вярно. Ако те заболи, не се отчайвай. — Най-сетне се справям с възела и въжето е разхлабено. — Разтъркай си ръцете, за да нахлуе кръвта в тях. — Разтривам му ръцете. То свива болезнено пръстите си. Не мога да се преструвам, че изпълнявам нещо повече от ролята на майка, която утешава детето си след гневните изблици на бащата. Забелязах, че всеки, който води разпит, има две маски и може да говори с два гласа — единия груб, другия примамващ.

— Ял ли е нещо тази вечер? — питам войника.

— Не знам.

— Ял ли си нещо? — питам момчето. То клати глава. Усещам, че на душата ми става тежко. Никога не съм искал да се намесвам в тази история. Не знам как ще свърши.

— Аз си тръгвам, но искам да направиш три неща — обръщам се към войника. — Първо, когато ръцете на момчето се пооправят, искам пак да ги вържеш, но не много стегнато, за да не се подуят. Второ, искам да оставиш тялото в двора. Не го внасяй вътре. Утре рано ще изпратя хора да го погребат и ти ще им го предадеш. Ако има някакви въпроси, ще кажеш, че аз съм заповядал. Трето, искам сега да заключиш колибата и да дойдеш с мен. Ще взема нещо за ядене от кухнята и ти ще го донесеш на момчето. Хайде.

Нямах намерение да се забърквам в тази история. Аз съм провинциален съдия, съвестен чиновник, служител на Империята, който изпълнява задълженията си на тази затънтена граница и чака да се пенсионира. Събирам налози и данъци, разпореждам се с общинските земи, осигурявам храна за гарнизона, надзиравам младшите офицери — тук изпращат само такива, — следя как върви търговията и два пъти седмично свиквам съда. През останалото време наблюдавам как слънцето изгрява и залязва, ям, спя и съм доволен. Надявам се, че когато умра, имперският вестник ще ми отдели място от три печатни реда с дребен шрифт. Искам само едно: да живея спокойно в спокойно време.

Но миналата година от столицата взеха да идват слухове за вълнения сред варварите. Търговци, тръгнали по сигурни пътища, били нападнати и ограбени. Кражбите на добитък станали по-чести и по-дръзки. Група чиновници по преброяването изчезнала и после ги намерили заровени в плитки гробове. Стреляли по някакъв губернатор на провинция, когато обикалял района си. Имало сблъсквания с гранични патрули. Носеха се слухове, че варварските племена се въоръжавали; Империята следва да вземе предпазни мерки, защото сигурно ще има война.

Аз самият не видях нищо от тези вълнения. Според личните ми наблюдения във всяко поколение, без изключение, се наблюдава хистеричен страх от варварите. Няма жена, живееща край границата, която да не е сънувала как тъмна варварска ръка се протяга изпод леглото и я хваща за глезена, няма мъж, който в страха си да не си е представял как варварите пируват в дома му, чупят чинии, подпалват пердета, изнасилват дъщерите му. Тези фантазии се раждат, когато човек живее без грижи и тревоги. Ако някой ми покаже варварска армия, тогава ще повярвам.

В столицата се тревожеха, защото варварските племена от север и от запад може би най-сетне щели да се обединят. Офицери от Генералния щаб бяха изпратени на обиколка по границата. Някои от гарнизоните бяха подсилени. Ако пожелаеха, търговците получаваха военна охрана. И за първи път на границата пристигнаха служители от Трети отдел на гражданската гвардия, пазители на Държавата, специалисти по неизяснените процеси на противодържавната дейност, фанатично предани на истината, майстори на разпита. Изглежда, свършват безгрижните ми години, когато можех да спя със спокойно сърце, защото знаех, че с някое и друго побутване светът ще продължи да върви неотклонно по пътя си. Мисля си, че ако просто бях предал тези двама глупави затворници на полковника („Ето, полковник, вие сте специалистът, вижте какво можете да направите с тях!“), ако бях отишъл на лов за няколко дни нагоре по реката, както би трябвало да направя, ако се бях върнал и бях сложил печат върху доклада, без да го чета или след като му хвърля един поглед без всякакво любопитство, без да задавам въпроси какво значи думата разследване, какво се крие зад нея, да не би да е дух, чийто вой предвещава смърт, ако бях постъпил разумно, сега вероятно щях да мога отново да се отдам на обичайния лов, на лов със соколи, и на кротко сладострастие, докато чакам да спрат предизвикателствата и да утихнат вълненията по границата. Но, уви, не заминах: за кратко време успях да запуша ушите си за шумовете, които идваха от колибата край хамбара, където държим инструментите, но вечерта взех фенер и отидох да видя какво става.

Докъдето погледът стига, земята е побеляла от сняг. Той пада от небето, откъдето светлината се разсейва и разлива във всички посоки, сякаш слънцето се е разтопило в някаква мъглявина, превърнало се е в лек полъх. Сънувам, че минавам край входа на казармата, край високия пилон без знаме. Пред мен се простира площадът, чиито краища се сливат със сияйното небе. Стени, дървета и къщи са се смалили, загубили са масивността си, отдалечили са се до самия край на земята.

Докато прекосявам безшумно площада, от бялата мъглявина изскачат тъмни фигури — деца строят снежен замък, а на върха му са забили червено знаменце. Носят ръкавици и ботуши, увити са с шалове в този студ. Лепят снежни топки по стените на замъка и го дострояват. Дъхът ми излиза на бели облачета. Отбранителният насип е наполовина готов. Напрягам се да проумея странното им бръщолевене, но не разбирам нищо.

Имам представа за размерите на собствената си фигура и за нейната призрачност, затова не се учудвам, че когато се приближавам, децата около мен се стопяват. Всички, с изключение на едно момиче. По-голяма от другите, може би дори не и дете, тя седи в снега, с подвити крака, с гръб към мен, и строи вратата на замъка — рови, заглажда, украсява. Стоя зад нея и я наблюдавам. Тя не се обръща. Опитвам се да си представя лицето й под островърхата качулка, но не мога.

 

 

Момчето спи по гръб голо, диша учестено, на пресекулки. Кожата му лъщи от пот. За първи път превръзката от ръката му е свалена и аз виждам възпалената рана. Премествам фенера по-близо. Коремът и слабините му са нашарени с малки струпеи, драскотини и резки, а по някои има струйки кръв.

— Какво му направиха? — пошепвам на войника, същия момък от миналата нощ.

— Нож — шепне и той. — Просто едно малко ножче, ей такова. — И разтваря палеца и показалеца си. Стиснал въображаемото ножче, той го забива рязко в тялото на спящото момче и го завърта внимателно, като ключ, първо наляво, после надясно. След това го изважда, отпуска ръка и чака.

Коленича до момчето, слагам фенера близо до лицето му и го разтърсвам. То отваря бавно очи и пак ги затваря. Въздъхва и дишането му се успокоява.

— Слушай! — казвам му аз. — Сънуваше лош сън. Трябва да се събудиш.

То отваря очи и ги присвива срещу светлината. Войникът донася съд с вода.

— Може ли да седи? — питам. Войникът клати глава. Повдига момчето и му помага да отпие.

— Слушай — продължавам аз. — Разправят, че си направил признание. Казват, че си признал, че ти, старецът и други мъже от вашето племе сте крали овце и коне. Казал си, че мъжете от вашето племе се въоръжават, че през пролетта всички ще се вдигнете на война срещу Империята. Истина ли е това? Разбираш ли какво означава твоето признание? Разбираш ли? — Млъквам; то приема равнодушно това словесно излияние, като човек, уморен след продължително бягане. — Означава, че войниците ще нападнат вашите хора. Ще има убийства. Ще умрат твои роднини, може би дори родителите, братята и сестрите ти. Нима искаш това? — Разтърсвам рамото му, пляскам го по бузата. То не трепва: все едно че пипам мъртвец.

— Мисля, че е много болен, тежко ранен и много болен — шепне войникът зад гърба ми.

Момчето затваря очи.

 

 

Довеждам единствения лекар, стар човек, който изкарва прехраната си, като вади зъби и приготвя афродизиаци от счукани кости и кръв на гущери. Той налага раната с глина и слага мехлем върху стотиците убодени места. Обещава, че до една седмица момчето ще може да върви. Препоръчва питателна храна и бързо си отива. Не пита как момчето е получило нараняванията.

Но полковникът е нетърпелив. Смята да организира неочаквано нападение срещу номадите и да хвърли още хора в затвора. Иска да вземе момчето като водач. Настоява да му предоставя тридесет души от гарнизона от общо четиридесет и да осигуря коне.

Опитвам се да го разубедя.

— Моите уважения, полковник — казвам му аз, — но вие не сте професионален войник, никога не сте участвали в акция по тези негостоприемни земи. Нямате друг водач, освен едно дете, което се плаши ужасно от вас и ще каже каквото му дойде наум само за да ви угоди, да не говорим, че то не е в състояние да пътува. Не можете да разчитате за помощ на войниците, те са обикновени селяни, които отбиват редовната си военна служба, и много от тях не са се отдалечавали от града на повече от осем километра. Варварите, които преследвате, ще ви надушат и ще изчезнат в пустинята още преди да сте стигнали до нея. Те живеят тук, откакто са се родили, познават земята. Ние с вас сме чужденци — вие дори повече от мен. Настоятелно ви съветвам да не тръгвате.

Той ме изслушва, дори ме подтиква да говоря (имам такова чувство). Сигурен съм, че по-късно разговорът се записва и в заключение се установява, че съм „неблагонадежден“. Изслушва ме и отхвърля аргументите ми:

— Имам да изпълнявам заповед, господин съдия. Само аз мога да преценя кога работата е свършена. — И продължава с подготовката.

Той пътува с черната си двуколка, на чийто покрив са привързани походно легло и сгъваема маса за писане. Аз осигурявам коне, каруци, фураж и хранителни продукти за три седмици. Придружава го един младши лейтенант от гарнизона. Говоря с лейтенанта насаме:

— Не разчитайте на водача. Той е болен и уплашен. Следете промените във времето. Оставяйте знаци за ориентиране. Първото ви задължение е да върнете нашия гостенин жив и здрав. — Той се покланя.

Отивам отново при Джол и се опитвам да разбера най-общо намеренията му.

— Да — казва той. — Естествено, не бих искал да вземам решение предварително. Но в общи линии ще установим къде е лагерът на тези ваши номади, а по-нататък ще действаме, както положението налага.

Аз продължавам:

— Питам, защото, ако се загубите, наше задължение е да ви открием и да ви върнем в цивилизацията.

И двамата замълчаваме, преценявайки ироничния смисъл на думата от две различни гледни точки.

— Да, разбира се — казва той. — Но е малко вероятно. Имаме късмет с тези отлични карти на района, които вие лично ни предоставихте.

— Тези карти са съставени главно по устни описания, полковник. В продължение на десет или двадесет години съм събирал данни от хора, пътували по тези места. Кракът ми не е стъпвал там, където смятате да отидете. Просто ви предупреждавам.

Откакто е дошъл, неговото присъствие ме смущава толкова много, че в държането си с него се ръководя единствено от правилата за приличие. Предполагам, че като някой прокълнат палач той е свикнал хората да го отбягват. (Или може би това е така само в страните, където още вярват, че палачите и инквизиторите са нечистоплътни?) Гледам го и се чудя какво ли е изпитал първия път: дали, когато са го взели за чирак да извива клещите, или да върти колелото, или да прави това, което се прави в такива случаи, е потръпнал поне малко при мисълта, че в този момент е прекрачил границата на позволеното? Чудя се дали си има таен ритуал на пречистване, който извършва насаме, та да може след това да се върне при хората и да дели хляба си с тях. А може би си мие много внимателно ръцете или се преоблича; или Отделът е създал нов тип хора, които спокойно се превръщат от грешници в праведници?

Късно през нощта чувам стърженето и думкането на оркестъра, разположил се под старите орехи насред площада. Във въздуха трепти розово сияние от голямата жарава, върху която войниците пекат цяла овца — подарък от „Превъзходителството“. Ще пият, докато се разсъмне, и тогава ще потеглят.

Стигам до хамбара през задните улички. Войникът не е на поста си, вратата на колибата е отворена. Точно когато се каня да вляза, чувам отвътре гласове, които шепнат и се смеят.

Взирам се в непрогледната тъмнина и питам:

— Кой е тук?

Чува се шум от някакво тършуване и войничето се препъва в мен.

— Извинявайте, сър. — Дъхът му мирише на ром. — Затворникът ме извика и аз се опитвах да му помогна. — В тъмнината някой се изсмива дрезгаво.

Заспивам, събуждам се от музиката на площада, пак заспивам и сънувам едно тяло, легнало по гръб, силно окосмено по корема и слабините, сякаш залято с лъскава златисточерна течност, устремяваща се като стрела във вдлъбнатината между бедрата. Протягам ръка да докосна космите, но те започват да се извиват. Не са косми, а пчели, скупчени нагъсто една върху друга: просмукани от мед, лепкави, те изпълзяват от вдлъбнатината и разперват крилца.

 

 

Последната ми проява на учтивост е да изпратя полковника до завоя, където пътят се отклонява на северозапад по брега на езерото. Слънцето е изгряло и блести толкова ярко, че трябва да закривам очите си. Мъжете, уморени и препили след нощния гуляй, се влачат зад нас. В средата на колоната, придържан от един войник на кон, е затворникът. Лицето му е мъртвешки бледо, седи неудобно на коня, а раните явно все още го болят. Накрая вървят товарните коне, каруците с бурета с вода, провизии и по-тежкото снаряжение: пики, старовремски пушки, муниции, палатки. Въобще гледката е мрачна: колоната язди отпуснато, някои от мъжете са гологлави, някои носят тежки кавалерийски каски с пера, други — прости кожени шапки. Всички крият очи от ослепителната светлина, с изключение на един, който гледа втренчено право напред през парче опушено стъкло, закрепено на пръчка — държи я пред очите си, като подражава на водача си. Колко ли души ще се заразят от тази нелепа театралност?

Яздим мълчаливо. Жътварите, излезли в полето още преди разсъмване, спират да работят и ни махат. На завоя задържам коня и се сбогувам.

— Желая ви да се върнете жив и здрав, полковник — казвам аз. Той накланя загадъчно глава през прозореца на двуколката.

Връщам се обратно, освободен от това бреме, щастлив, че отново съм сам в света, който познавам и разбирам. Качвам се на насипите и наблюдавам как малката колона се изнизва на северозапад по пътя към зеленото пространство в далечината, където реката се влива в езерото и растителността се губи сред маранята на пустинята. Слънцето, бронзово и тежко, виси над водата. На юг от езерото се простират блата и солени равнинни земи, а отвъд тях синьо-сивата ивица на голите хълмове. В полето селяните товарят сено на две огромни каруци. Ято диви патици прелита над главата ми и се спуска към езерото. Късно лято, време за мир и благоденствие. Вярвам в мира, може би дори в мира, постигнат с цената на всичко.

На пет километра южно от града сред равния песъчлив пейзаж се издигат няколко дюни. Ловенето на жаби из блатата и пързалянето по дюните с полирани дървени шейни са основните летни игри на децата — сутрин и вечер, когато слънцето залязва и пясъкът започва да изстива. Макар че вятърът духа през всички сезони, дюните са устойчиви, поддържани от рядка трева както и от случайно откритите дървени скелета преди няколко години. Под дюните има развалини от къщи, строени много преди заграбването на западните провинции и издигането на форта.

Едно от любимите ми занимания е да правя разкопки из тези развалини. Провинилите се в дребни нарушения осъждам да копаят няколко дни на дюните, ако не е наложително да се ремонтира напоителната система; тук изпращат също и наказаните войници да дават наряд; а по едно време, когато бях силно ентусиазиран, наемах случайни хора да работят и им плащах от собствения си джоб. Работата не е приятна, защото трябва да се копае под палещо слънце или при пронизващ вятър, без покрив над главата, сред пясъчна вихрушка. Хората работят без желание, не споделят интереса ми (смятат го за каприз) и се отчайват, като видят колко трудно се копае пясъкът. Но за две-три години успях да разкрия няколко от най-големите постройки до основите.

Последните новооткрити останки се издигат сред пустинята като кораб след корабокрушение, който може да се види от градските стени. В тази по всяка вероятност обществена сграда или храм намерих тежката тополова греда, украсена с резба от преплетени скачащи риби; тя виси сега над камината ми. Заровено под нивото на пода в торбичка, която се разпадна, щом я докоснах, намерих ковчеже с дъсчици, изрисувани със знаци, каквито никога не бях виждал. И друг път сме намирали такива дъсчици, разпилени като щипки за дрехи сред развалините, но повечето от тях са толкова обезцветени от пясъка, че написаното не се чете. Знаците върху новите дъсчици са ясни, сякаш са нарисувани днес. Понеже се надявам да разгадая писанията, събирам всичко, каквото мога, и казвам на децата, които играят наоколо, че за всяка дъсчица ще получат по едно пени.

Гредите, които намираме, са сухи и ронливи. Много от тях са останали здрави само благодарение на пясъка и щом ги изровим, се разтрошават. Други се чупят при най-лекия натиск. Не знам колко старо е дървото. Варварите, които са пастири, номади и чергари, не споменават в легендите си нищо за постоянно селище близо до езерото. Сред развалините няма никакви човешки останки. Не сме открили и гробище. В къщите не намираме домашни вещи. Сред купчина пепел изравям спечени от слънцето парчета от глинени съдове и нещо кафяво, може би кожена обувка или шапка, което се разпада пред очите ми. Не знам откъде е донесен дървеният материал, за да се построят тези къщи. Може би в миналото престъпници, роби и войници са изминали петнадесетте километра до реката, отсекли са върби, нарязали са ги, рендосали са ги, пренесли са гредите с каруци на тази гола земя и са построили къщи, а също и форт и след време са умрели, за да могат техните господари, управители, съдии и капитани да се качват сутрин и вечер по покривите и кулите и да търсят на хоризонта следи от варварите. Може би в моите разкопки съм разровил само повърхността. Може би на дълбочина три метра и половина лежат развалините на друг форт, срутен до основи от варварите, населен с костите на хора, които са мислили, че ще намерят сигурност зад високите стени. Може би когато стъпвам по пода в съда, ако това изобщо е съд, стъпвам върху главата на някой съдия като мен, друг посивял служител на Империята, паднал на съдийската арена, озовал се най-накрая лице срещу лице с варварите. Как мога да разбера така ли е било? Трябва ли да ровя дупки като заек? Или знаците по дъсчиците ще ми кажат всичко някой ден? В торбата има двеста петдесет и шест дъсчици. Случайност ли е тази идеална цифра? След като ги преброих първия път и направих това откритие, разчистих пода в кабинета си и ги наредих отначало във формата на голям квадрат, после на шестнадесет по-малки квадрата, след това в други комбинации, като си мислех, че това може би не са азбучни знаци, а части от картина, чието съдържание ще се разкрие пред мен, ако успея да подредя правилно дъсчиците: ще получа географска карта на земите на варварите от стари времена или изображението на древен храм. Стигам дори дотам, че се опитвам да разчета дъсчиците срещу огледало, да ги копирам една върху друга или да ги комбинирам по половинки.

Веднъж останах сред развалините, след като децата се разотидоха за вечеря в часа на виолетовия полумрак и първите звезди, когато според преданията призраците се събуждат. Долепих ухо до земята, както са ме учили децата, за да чуя онова, което чуват те: глухи удари и въздишки под земята, далечно неравномерно биене на барабани. Усетих движението на пясъците без път и посока през пустинята. Последната светлинка угасна, очертанията на насипите се изгубиха на фона на небето и се разтопиха в мрака. Чаках цял час, загърнат в наметало, опрял гръб в стълба на една къща, в която някога сигурно са разговаряли хора, яли са и са пели песни. Изострил сетивата си да усетя нощта, седях и наблюдавах как луната изгрява и чаках някакъв знак, че всичко около мен, под краката ми, не е само пясък, прах от кости, люспи ръжда, парчета от глинени съдове и пепел. Но знак нямаше. Не потръпвах от зловещ страх. Гнездото ми в пясъка беше топло. Скоро усетих, че клюмам.

Изправих се, протегнах се и се затътрих към къщи в благоухаещата тъмнина по посока на бледите небесни отблясъци от запалените в къщите огньове. Смешно е, мислех си аз: белобрад старец, седнал в тъмното, да чака да го заговорят духове от неизвестното минало, вместо да се върне вкъщи при войнишката яхния и удобното легло. Пространството тук е просто пространство, то не е нито по-незначително, нито по-величествено от пространството над бараките и жилищните сгради, над храмовете и учрежденията в столицата. Пространството си е пространство, животът си е живот, навсякъде е едно и също. Но аз, който преживявам от чужд труд и съм лишен от пороците на цивилизацията, с които да запълвам свободното си време, подхранвам меланхолията си и се опитвам да открия сред празното пространство на пустинята особен исторически знак. Суета, безделие, заблуда! Добре, че никой не ме вижда!

Днес, само четири дни след отпътуването на експедицията, пристигат първите затворници на полковника. Наблюдавам през прозореца как прекосяват площада, охранявани от войниците, прашни, изтощени, уплашени вече от тълпата зяпачи, от подскачащите деца, от лаещите кучета. Войниците слизат от конете на сянка до стената на казармата; затворниците веднага приклякат да си починат, с изключение на едно момченце — то стои на един крак, сложило ръка върху рамото на майка си, и гледа любопитно насъбралите се хора. Някой донася кофа с вода и черпак. Пият жадно, а през това време тълпата расте и ги заобикаля толкова плътно, че вече не ги виждам. Чакам нетърпеливо войника, който си проправя път през хората и минава през двора на казармата.

— Какво означава това? — крещя му аз. Той навежда глава и започва да тършува по джобовете си. — Тези хора се занимават с риболов! Защо ги водите тук?

Подава ми писмо. Разчупвам печата и чета: „Моля, задръжте тези и следващите арестувани в изолация, докато се върна.“ Под подписа му пак е сложен печат, печатът на Отдела, който той е взел със себе си в пустинята; ако беше загинал, аз трябваше без съмнение да изпратя втора експедиция да открие въпросния печат.

— Този човек е смешен! — продължавам да крещя и да беснея из стаята. Никога не бива да се говори лошо за офицерите пред войниците, за бащите пред децата, но откривам, че към този човек не изпитвам никаква лоялност. — Никой ли не му каза, че тези хора се занимават с риболов? Само си губи времето, като ги води тук! От вас се очаква да му помогнете да хване крадци, бандити, врагове на Империята! Изглеждат ли тези хора опасни за Империята? — Запращам писмото през прозореца.

Тълпата ми прави път и аз заставам в средата срещу дузина жалки затворници. Те се сепват от гнева ми, малкото момченце се сгушва в прегръдките на майка си. Давам знак на войниците:

— Направете път и заведете тези хора в двора на казармата!

Те подкарват пленниците; порталът на казармата се затваря след тях.

— Обяснете сега — казвам аз, — никой ли не му каза, че от тези затворници полза няма да има? Никой ли не му каза, че има разлика между рибари с мрежи и диви номади, яхнали коне с лъкове? Никой ли не му каза, че те дори не говорят един и същ език?

— Като ни видяха, че идваме, те се опитаха да се скрият в тръстиките — обяснява един от войниците. — Видяха, че идват конници, и се опитаха да се скрият. Затова полковникът, превъзходителството, ни заповяда да ги хванем. Защото се криеха.

Иде ми да псувам от яд. Полицай! Това е логиката на полицая!

— Каза ли превъзходителството защо иска да ги доведете тук? Каза ли защо не може да ги разпита там?

— Никой от нас не говори на техния език, сър.

Разбира се, че не говори! Тези хора са аборигени, по-древни са дори от номадите. Живеят по две-три семейства заедно по бреговете на реката, почти през цялата година ловят риба, залагат мрежи, през есента ходят с лодки до най-отдалечените южни брегове на езерото да събират червеи и да ги сушат, строят паянтови колиби от тръстики, а през зимата вият от студ и се обличат в кожи. Възможно ли е тези хора, които се страхуват от всеки и се спотайват в тръстиките, да знаят, че варварите се готвят да нападнат Империята?

Изпращам един от войниците да донесе храна от кухнята. Той се връща със самун стар хляб и го дава на най-стария затворник. Старецът поема благоговейно хляба с две ръце, подушва го, разчупва го и раздава на всеки по парче. Те тъпчат устите си с тази манна небесна и дъвчат бързо, без да вдигат очи. Една жена изплюва в шепата си сдъвкан хляб и храни с него бебето си. Давам знак да донесат още хляб. Наблюдаваме ги как ядат, сякаш са редки животни.

— Нека да останат в двора — казвам на охраната. — За нас не е удобно, но друго място няма. Ако довечера стане студено, ще измисля нещо. Погрижете се да не гладуват. Дайте им да правят нещо, да се занимават. Дръжте вратата затворена. Те няма да избягат, но не искам разни безделници да идват да ги зяпат.

И така, преглъщам яда си и изпълнявам заповедите на полковника: държа затворници „в изолация“, докато се върне. А след ден-два тези диваци сякаш забравят, че са имали някога друг дом. Съблазнени от безплатната и обилна храна и най-много от хляба, те се отпускат, усмихват се на всеки, местят се из двора от една сянка под друга, дремят, събуждат се и стават нетърпеливи, когато наближи време за хранене. Държат се непринудено и без срам. Единият ъгъл на двора се е превърнал в отходно място, където мъже и жени клечат, без да се крият, и рояк мухи бръмчат по цял ден. („Дайте им лопата!“, казвам на войниците, но те не я използват.) Момченцето, добило вече смелост, обикаля кухнята и проси захар от прислужничките. Наред с хляба, захарта и чаят са големи открития за тях. Всяка сутрин получават пакетче чаени листа, които варят в осемнадесетлитров котел на огъня върху един триножник. Те са щастливи тук; всъщност, ако не ги изгоним, могат да останат при нас завинаги, сякаш съвсем малко е било нужно, за да ги отклонят от живота им сред природата. Часове наред ги наблюдавам от прозореца на горния етаж (други безделници зяпат през вратата на казармата). Наблюдавам как жените се пощят от въшки, решат дългите си черни коси и ги плетат на плитки. Някои от тях имат пристъпи на суха, стържеща кашлица. Странно, че в групата няма деца, освен бебето и малкото момченце. Да не би някои от тях, по-пъргавите, по-зорките, да са успели все пак да избягат от войниците. Надявам се, че е така. Надявам се, че когато ги върнем по домовете им край реката, ще има да разправят невероятни истории на съседите си. Надявам се, че историите за тяхното пленничество ще влязат в легендите им и ще се предават на внуци и правнуци. Надявам се обаче, че спомените за града, за безгрижния живот в него и за чудноватите неща за ядене няма да се окажат достатъчно силни, за да ги подмамят да се върнат обратно. Не искам на моя гръб да се стовари един народ от просяци.

Няколко дни тези хора ни забавляват със странното си бърборене, с огромния апетит, с животинското безсрамие и с променливите си настроения. Войниците се навъртат около вратите да ги гледат, говорят по техен адрес неприлични думи, които те не разбират, и се смеят; пред входа на казармата стоят винаги деца, притиснали лица в решетките на портала; а аз гледам от прозореца, невидим зад стъклото.

Но скоро всички спираме да им съчувстваме. Мръсотията, миризмата, шумът от техните кавги и кашлици стават нетърпими. Някакъв войник се опитва да завлече в казармата една от жените им — може би само на шега, кой знае, — те се нахвърлят върху него с камъни и положението става опасно. Плъзва слух, че са болни от нещо и в града ще избухне епидемия. Макар че ги принуждавам да изкопаят яма в ъгъла на двора и да я чистят от мръсотиите, хората от кухнята отказват да им дават съдове и започват да им подхвърлят храната през вратата, сякаш наистина са животни. Войниците заключват вратите на казармените помещения, а децата не стоят вече пред главния вход. Една нощ някой хвърля умряла котка през стената и се вдига страшна врява. През дългите горещи дни те се шляят из празния двор. Бебето плаче и кашля, плаче и кашля, а аз накрая намирам убежище в най-отдалечения ъгъл на жилището си. Написвам гневно писмо до Трети отдел — зоркия пазител на Империята, в което заклеймявам некомпетентността на един от неговите служители. „Защо не изпращате на границата хора с опит, за да се оправят с вълненията в този район?“, пиша аз. И благоразумно скъсвам писмото. Чудя се дали, ако отключа вратата посред нощ, хората ще избягат? Но не правя нищо. А един ден забелязвам, че бебето не плаче. Поглеждам през прозореца, но не го виждам никъде. Изпращам един войник да претърси и той открива малкия труп под дрехите на майката. Тя не го дава, налага се да й го вземем със сила. След това цял ден клечи със закрито лице и отказва да яде. Нейните хора сякаш я отбягват. Да не би да сме осквернили някакъв техен обичай, като взехме детето и го погребахме? Проклинам полковник Джол за всичките неприятности, които ми докара, и за унизителното положение, в което изпаднах заради него.

А през нощта той се връща. Сънят ми е прекъснат от звуците на сигнални тръби, долитащи от насипите, в казармата се вдига шум и бъркотия — войниците търсят оръжието си. Главата ми е замаяна, не мога да се облека бързо, докато изляза на площада, колоната вече минава през портала, някои от мъжете яздят, други водят конете си. Отстъпвам назад, тълпата напира, хората опипват и прегръщат войниците, смеят се възбудено („Всички са живи и здрави!“, крещи някой) и накрая по средата на колоната виждам онова, от което съм се ужасявал: черната двуколка, след която се тътрят група затворници, вързани един за друг с въжета за врата — безформени фигури в овчи кожи под сребристата лунна светлина; зад тях вървят последните войници с каруците и товарните коне. Прииждат все повече хора, някои носят запалени факли, врявата нараства, аз обръщам гръб на триумфа на полковника и се запътвам обратно към квартирата си. В този момент започвам да осъзнавам неудобствата на избраното от мен паянтово жилище над складовете и кухнята, предназначено някога за военния комендант, какъвто не сме имали от години; сравнявам го с привлекателната вила с мушкато на прозорците, предвидена за гражданския съдия. Иска ми се да си запуша ушите за шумовете, които идват от двора, превърнал се, както изглежда, в постоянен затвор. Чувствам се стар и уморен, спи ми се. Тия дни спя по всяко време, когато мога, и всеки път се събуждам неохотно. Сънят не възстановява вече жизнените сили, не е освежаваща баня, а забрава, нощен полъх на смъртта. Мисля, че животът в това жилище ми се отразява лошо, но не е само това. Ако живеех в съдийската вила на най-тихата улица в града, ако свиквах съдебни заседания всеки понеделник и четвъртък, ако ходех сутрин на лов, ако изучавах вечер класически езици, ако си затворех очите за действията на този полицай-парвеню, ако бях си наложил да не се забърквам в неприятни истории и да си мълча, може би нямаше да се чувствам като човек, който, подет от подводно течение, се отказва от борбата, спира да плува и обръща лице към откритото море и смъртта. Но най-големият срам за мен, срамът от пълното безразличие към смъртта, е породен от съзнанието колко условна е моята тревога, как зависи от някакво бебе, което един ден реве под прозореца ми, а на другия ден не реве. Излиза някак, че знам твърде много; а веднъж зарази ли се човек от това знание, изглежда, не може да се излекува. Не е трябвало да вземам фенера, за да видя какво става в колибата край хамбара. От друга страна, нямаше начин, щом веднъж съм взел фенера, да го оставя. Възелът сам се заплита и аз не мога да намеря края му.

На другия ден полковникът спи до късно в стаята си и прислужниците трябва да си вършат работата на пръсти. Опитвам се да не обръщам внимание на новата група затворници в двора. Жалко, че всички врати на казармените помещения, както и стълбата, която стига до моето жилище, са откъм двора. Сутрин рано бързам да изляза, по цял ден се занимавам с уреждане на общински данъци, вечер вечерям с приятели. На връщане към къщи срещам младия лейтенант, който придружаваше полковник Джол в пустинята, и го поздравявам с благополучното завръщане.

— Но защо не обяснихте на полковника, че тези хора, които се занимават с риболов, не могат по никакъв начин да му помогнат в разследванията?

Той ме гледа смутено и отговаря:

— Приказвах с него, но той каза само едно: „Затворниците са затворници“, и аз реших, че не е моя работа да споря.

На другия ден полковникът започва разпитите. Отначало смятах, че е мързелив, че е малко повече от бюрократ с порочни склонности. Сега виждам колко много съм грешил. В търсенето на истината той е неуморим. Разпитите започват рано сутринта и когато се връщам по тъмно, още продължават. Осигурил си е помощта на един ловец, който цял живот е ловил диви прасета по реката и е научил стотина думи от езика на местните хора. Един по един те влизат в стаята, където се е настанил полковникът, за да отговарят забелязали ли са някъде непознати конници. Дори и детето е подложено на разпит: „Идвали ли са непознати хора при баща ти през нощта?“ (Аз, разбира се, се досещам какво става в онази стая, досещам се за страха, за объркването, за унижението.) Затворниците не се връщат в двора, а в централното казармено помещение: войниците са изкарани оттам и са разквартирувани в града. Стоя в жилището си, прозорците са затворени въпреки задушаващата топлина на безветрената нощ, опитвам се да чета и напрягам слуха си да чуя или да не чуя звуците на насилие. Най-накрая в полунощ разпитите се преустановяват, няма повече блъскане на врати и влачене на крака, дворът е утихнал под лунната светлина и аз мога да си позволя да заспя.

Радостта отлетя от живота ми. Денем прехвърлям през ръцете си и списъци, и цифри, протакам изпълнението на разни дребни задължения, за да запълня времето. Вечер се храня в хотела; след това, понеже не ми се ходи у дома, се качвам на горния етаж при кабинките и преградените стаи, където спят конярите и където момичетата забавляват приятелите си.

Спя като мъртвец. Когато се събуждам на бледата утринна светлина, виждам, че момичето лежи свито на пода. Докосвам я по ръката.

— Защо спиш там?

— Така ми е добре — усмихва се тя. — Много ми е удобно. (Това е истина: легнала на меката овча кожа, тя се протяга и прозява, а гъвкавото й дребно тяло не може дори да изпълни постелята.) — Въртеше се насън и ми каза да се махам, затова реших, че е по-добре да спя тук.

— Казал съм ти да се махаш?

— Да, в съня си. Не се смущавай. — Тя се качва на леглото до мен. Прегръщам я с благодарност, без желание.

— Довечера искам пак да спя тук — казвам аз. Тя се притиска в мен. Минава ми през ум, че каквото и да й кажа, ще ме изслуша съчувствено и доброжелателно. Но какво бих могъл да й кажа? „Ужасни неща стават през нощта, докато ние с теб спим.“ Чакалът разпаря корема на заека, но земята продължава да се върти.

Прекарвам още един ден и една нощ далеч от империята на страданието. Заспивам в прегръдките на момичето. Сутринта тя отново лежи на пода. Смее се на изумлението ми:

— Изблъска ме с ръце и с крака. Моля те, не се смущавай. Не можем да отговаряме за сънищата си или за това, което правим насън.

Аз пъшкам и извръщам лице. Познавам я от една година. Понякога я посещавам два пъти седмично в тази стая. Изпитвам тиха привързаност към нея, а това вероятно е най-хубавото, което може да съществува между възрастен мъж и двадесетгодишно момиче; във всеки случай по-добре привързаност, отколкото собственическа страст. Понякога съм се забавлявал с идеята да й предложа да живеем заедно. Опитвам се да си спомня какъв кошмар сънувам, когато я отблъсквам от себе си, но не успявам.

— Трябва да ми обещаеш, че ако пак направя така, ще ме събудиш — казвам й аз.

А след това в кабинета ми в съда въвеждат гост. Полковник Джол с тъмните си очила влиза и сяда срещу мен. Предлагам му чай и се изненадвам, че ръката ми не трепери. Казва ми, че заминава. Трябва ли да се опитам да прикрия радостта си? Полковникът отпива от чая, седи изправен и разглежда стаята — лавиците с навити и вързани с панделка книжа, летописи на монотонно държавно управление, малката библиотека с юридически книги, неподреденото бюро. Казва ми, че засега е приключил със събирането на сведения и бърза да се върне в столицата, за да предаде доклада си. Има вид на човек, който твърдо сдържа триумфа си. Аз кимам с разбиране.

— Ако мога да направя нещо, за да улесня пътуването ви… — започвам аз. После настъпва тишина. И в тишината въпросът ми отеква като хвърлено във водата камъче. — А вашите разследвания сред номадските племена и аборигените, полковник, оказаха ли се успешни, както се надявахте?

Преди да отговори, той притиска върховете на пръстите си един в друг. Сигурно знае колко много ме дразнят тези превземки.

— Да, господин съдия, мога да кажа, че в известна степен са успешни. Особено като се има предвид, че и на други места по границата се правят подобни предварително съгласувани разследвания.

— Това е хубаво. А може ли да кажете какво ни заплашва? Можем ли да спим спокойно нощем?

Ъгълчетата на устата му се изкривяват в лека усмивка. Изправя се, покланя се, обръща се и излиза. На другата сутрин, придружен от своя малък отряд за охрана, поема дългия път на изток обратно към столицата. През целия мъчителен период двамата успяхме да се държим като културни хора. В живота си винаги съм вярвал в културното поведение; но трябва да призная, споменът за този случай ме кара да се отвращавам от себе си.

Първата ми работа е да видя затворниците. Отключвам войнишкото помещение, превърнало се в техен затвор, и отварям широко вратите, тъй като обонянието ми с погнуса долавя противната миризма на пот и изпражнения.

— Изведете ги оттук! — кряскам на полуоблечените войници, които ядат овесена каша и ме зяпат. Вътре в мрака затворниците отправят към мен апатични погледи. — Вървете да изчистите тази стая! — продължавам да крещя. — Искам всичко да се изчисти! С вода и сапун. Искам всичко да е както преди! — Войниците бързат да изпълнят заповедта, но сигурно се чудят защо се ядосвам на тях. Затворниците излизат на светло, мигат и прикриват очите си. Една от жените трябва да бъде подкрепяна. През цялото време трепери като стар човек, макар че е млада. Някои от тях са много болни и не могат да стоят на крака.

Видях ги за последен път преди пет дни (ако изобщо мога да твърдя, че съм ги видял, а не съм плъзнал поглед към тях, разсеяно и неохотно). Какво са изживели през тези пет дни, не знам. Сега, подбрани от охраната, стоят в ъгъла на двора — отчаяна групичка номади и речни жители, болни, изгладнели, опозорени, ужасени. Най-добре щеше да бъде, ако тази мрачна глава от историята на света изведнъж се прекрати, ако тези грозни хора бъдат заличени от лицето на земята и ако ние се закълнем, че ще започнем всичко отначало, че ще управляваме една империя, в която няма несправедливост и страдание. Какво ще ни струва да ги изведем в пустинята (като преди това ги нахраним, за да могат да вървят), да ги накараме с последни сили да изкопаят яма, достатъчно голяма да побере всички тях (или дори ние да я изкопаем!), да ги оставим там погребани за вечни времена и да се върнем в укрепения град, изпълнени с нови намерения, с нови решения. Но за мен това не е изход. Новите хора на Империята са тези, които вярват, че трябва да се постави ново начало, да се напишат нови глави, да се обърнат чисти страници; аз продължавам да се боря със старата история, като се надявам, че преди да е свършила, тя ще ми разкрие защо съм смятал, че си струва да водя тази борба. И тъй като прилагането на законите и въдворяването на ред преминаха днес отново в мои ръце, нареждам затворниците да бъдат нахранени, лекарят да направи за тях каквото може, казармата да стане пак казарма и хората да се върнат към стария начин на живот колкото може по-скоро, колкото може по-далеч оттук.